Глен Купър
Покана за задгробен живот (37)

36.

28 дни

Първият документиран случай, когато човек получава „блаженството“ против волята си, беше регистриран в Хоумстед, Флорида. Две работнички от фабриката за крушки и абажури ползваха обедната си почивка на маса за пикник зад фабриката. Беше слънчев ден, температурите се бяха закрепили около двайсет и шест градуса. Филис размазваше защитен лосион по врата и раменете си, докато нейната приятелка Мег Стрийт отваряше кутията за храна.

Мег посочи над рамото на Филис и изръмжа:

— Идва този тип Фред.

Филис завъртя очи.

Техният бригадир се носеше с патешката си походка към тях. Розовите му месести ръце стърчаха от ризата с къси ръкави.

— Момичета, това не е плаж — подвикна им той. Застана зад Филис и откровено надникна в деколтето й.

— Пропуснала си едно местенце, да ти помогна ли?

— Я се разкарай, Фред — обади се Мег.

— Мога да се изгубя между тия двете — каза той, оглеждайки похотливо гърдите на Филис.

Филис скочи рязко и едва не го удари в ченето с глава.

— Остави ме на мира! Веднъж завинаги ме остави на мира!

— Ще ви оставя на мира за двайсет минути, скъпа — озъби се той в отговор, изненадан от нейната разпаленост. — След това си довлечете задниците вътре. А сега се насладете на обяда си. — И с кикот се заклатушка обратно към фабриката.

Филис седна отново и удари с юмрук по масата.

— Мразя го този тип! Ако не ми беше за шибаната работа, щях да го дам под съд за сексуален тормоз. Ама нали знаеш как стават тези неща: щом се оплачеш и се озоваваш на улицата.

— Какво ще кажеш да му го върнем? — предложи Мег. — Да научим кучия син на обноски?

— Какво предлагаш? Да му отрежем оная работа? — изкикоти се Филис.

— Не, сериозно ти говоря. Зет ми взема от този нов наркотик — „блаженство“. Чула си за него, нали? Оказа му удивително въздействие. Беше лъжливо и мърсуващо копеле, нещо като моя Рони, само че по-лош. Но откакто почна да го взема, е напълно променен. Вече не псува, не кърка и дори го видях в църквата. Предлагам да сипем малко на Фред.

— Това ще бъде незаконно — възрази Филис.

— Може би, но кой ще разбере. Ще бъдем внимателни.

— Ами ако го убие?

— Няма да го убие… поне така си мисля. Добре, ще преспя с тази мисъл.

На следващата сутрин Мег донесе цилиндърче „блаженство“. След като Филис й кимна, тя се промъкна в канцеларията на Фред на приземния етаж и изсипа съдържанието в отворената кутийка пепси на бюрото му, разклати я, после спокойно се измъкна.

През цялата сутрин двете жени нервно се смееха сами, докато запояваха стойки за лампи. Час преди обедната почивка се чуха викове откъм канцеларията на Фред и те заедно с другите работници се втурнаха натам.

Началникът на Фред стоеше надвесен над него и ревеше някой да извика линейка. Фред седеше с кръстосани крака на пода и се вайкаше за майка си Рут.

— Мисля, че е получил удар — обяви началникът.

Фред беше откаран в болницата, за да го подложат на цяла поредица изследвания. Върна се на работа чак следващия понеделник. Филис и Мег прекараха тревожни почивни дни, страхувайки се най-вече, че ще бъдат заловени. Първата им работа в понеделник сутрин беше да почукат на врата на канцеларията, за да видят как е бригадирът. Той вдигна глава, радостен да ги види.

— Влезте, дами. Седнете, моля.

Те се спогледаха. Никога досега не беше проявявал подобна любезност.

— Как си, Фред? Изкара ни ангелите — въздъхна Мег.

— Добре. Чувствам се прекрасно. Честна дума.

— Така ли? — удиви се Филис.

— Точно така. Миналата седмица се случи нещо с мен. Нямам представа какво, но си мисля, че ме споходи Всемогъщият Бог. Чувствам се изчистен и пречистен.

— Изчистен и пречистен? — зяпна го Филис.

— Да. Аз не съм религиозен, поне не бях, обаче имах страхотно преживяване. — Той попи очи с носната кърпа. — Може би един ден ще се чувствам достатъчно удобно, за да го споделя с вас. Надявам се да ми се случи отново.

— Фред, това е чудесно — усмихна се Мег и пое към вратата. — Радваме се, че се чувстваш добре.

— Филис… — поде Фред. — Искам да ти кажа нещо… — Той наведе глава. — Искам да се извиня, че се държах толкова идиотски. Няма да се повтори. Ще приемеш ли моето извинение?

— Разбира се, Фред. Разбира се, че ще го приема.

Двете жени влязоха в дамската тоалетна, затвориха вратата и когато се увериха, че са сами, избухнаха в истеричен кикот.

— Мег, това е най-хубавият наркотик на света — изцвили Филис, настанявайки се на една от мивките.

— Скъпа, моят Рони тази вечер ще получи една доза в бирата си — това мога да ти обещая.

 

 

Сервизът на Тед в Уорчестър, Масачузетс, разполагаше с три помещения, отпред имаше колонки за бензин и малък супермаркет. Тед Сперлинг, груб, небръснат мъж, зареди резервоара на клиента с обикновен бензин и побърза да се върне в топлия гараж. Той даваше работа на трима механици: Рамон и Хектор Манзила от Панама, които работеха за него вече цяло десетилетие, и един по-отскоро — Боби Льометър, дългокос младеж, един вид свободен дух. Тед имаше някои съмнения за Боби, но момчето беше толкова изкусен механик, че си затваряше очите за нещата, които го тревожеха.

Момчетата седяха на столове и пиеха кафе между няколко коли, качени на стендовете.

— Няма да докосна този боклук — непреклонно заяви Рамон. — Разкарай го.

Хектор също отказа:

— Нито пък аз. Ти си млад човек и си на път да направиш грешка.

Боби се защити.

— Не, не, човече, наистина е много яко. Когато бях дете, моят братовчед Грег, малко лудо копеле, беше размазан от кола, докато караше скейтборд. Кълна се в Бога, видях го два пъти. Има вид на най-щастливото копеле на планетата. Като се изключи това, че не е на планетата, ако разбирате, какво искам да кажа. Харесва ми този наркотик. Ако Тед ни плащаше по-добре, щях да го вземам всеки ден.

Тед изкуцука през трите клетки и стигна до тях.

— За какво, по дяволите, говорите?

Хектор и Рамон се притесниха, но не и Боби:

— Не се срамувам заради това. Веществото не е незаконно.

— Какво не е незаконно?

Боби му показа три цилиндърчета „блаженство“.

— Знам какво е — с горчивина каза Тед. — Дръж го далече от моя сервиз.

— Не е незаконно — настоя Боби. — И за бога — не го вземам по време на работа. Изважда те от строя като изгасена лампа. Трудно можеш да завъртиш динамометричния ключ.

— Въпреки това не го харесвам — подчерта Тед. — Разкарай го.

Боби вдигна рамене, стана и тръгна към задната част на сервиза, за да остави хартиените цилиндърчета в своята кутия с инструменти. Тед проследи всяко от движенията му с поглед.

Когато дойде време да си вървят, Боби пламна от ярост. Той се втурна към братята и се развика:

— Мамка му, хора! Кой го взе? Една от дозите липсва. Имах три!

Хектор и Рамон се спогледаха.

— Човече, кълна се, не сме ние. Когато ти отиде до клозета, видях Тед да влиза там. Сигурно е взел едната.

— Будалкаш ме! Ама че задник!

Рамон извади портфейла си.

— Колко струваше?

— Четиридесет.

— Ето — подаде той на Боби две двайсетачки.

— Защо го покриваш? Защото е началник?

— Момче, остави го на мира — намеси се Хектор. — Знаеш какво се случи с човека. Катастрофата и всичко останало.

 

 

Две седмици по-късно Рамон и Хектор се появиха пред сервиза с два празни пикапа. Гаражът беше тъмен, колонките — изключени. В твърдата като камък цветна леха беше забит кол с табелка „Продава се“.

Рамон натисна клаксона и Тед излезе от празния магазин.

— Дойдохме да си вземем инструментите — обясни Рамон.

Тед отвори вратите на гаражите, за да даде възможност на братята да вкарат пикапите си вътре.

Той наблюдаваше безмълвно, докато братята избутаха тежките кутии с инструменти нагоре по рампите в задната част на пикапите и ги вързаха, за да не паднат.

Накрая заговори.

— Съжалявам, момчета. Дълго време бяхме заедно.

— Разбираме — кимна Рамон. — Да се надяваме, че ще си намерим нещо друго.

Тед изглеждаше склонен да разговаря.

— Работата е там, че вече не виждам смисъл. Откакто взех „блаженството“. Знаете какво се случи. Убих моята Денис, убих моите момичета.

— Вината не беше твоя — възрази Хектор. — Виновно е внезапното заледяване. Какво си можел да направиш?

— Не, карах прекалено бързо… — Тед поклати глава. — Ето каква е работата. Смятах, че Денис ми е сърдита заради стореното. Но през последните две седмици, откакто вземам „блаженство“ два или три пъти дневно, тя е толкова дяволски щастлива да ме види, колкото и аз нея. Вече не съм за сервиза. Просто не виждам смисъл. Съжалявам, че ви създадох затруднения. Надявам се да си намерите друга работа. Просто вече не виждам смисъл.

Той ги изчака да подкарат и затвори вратите след тях.

 

 

Рейчъл Махони се яви на работа в дома за стари хора „Тол Пайнс“ в Остин, Тексас, за да започне обичайната си осемчасова смяна като болногледачка. Тя и другата болногледачка, заедно с наставницата им, лицензирана сестра, отговаряха за две отделения — двайсет мъже и двайсет жени. Хосписът се ползваше с добро име, а пациентите бяха сравнително заможни.

В девет вечерта започна обиколката от стая на стая, бутайки пред себе си количката със сокове. Същевременно проверяваше пациентите, оправяше завивките и предлагаше напитка за лека нощ. В крачките й се чувстваше нещо пролетно — твърде различно от обичайното тътрене. При всяко спиране обявяваше весело: „Портокал, грозде, червени боровинки или ябълка?“. Всеки път, когато наливаше в картонената чашка сок, разтваряше в него и доза „блаженство“.

Половин час по-късно се измъкна от „Тол Пайнс“, без да се обажда на сестрата, качи се в колата си и потегли, подсвирквайки и тананикайки.

Никога повече не се върна на работа.

На следващия ден всички телевизионни канали в Остин започнаха новините си с историята в „Тол Пайнс“. Посред нощ сестрата и другата болногледачка били разтревожени за техните възрастни пациенти, които се будели с признаци на истерия. Някои от тях се смеели, други плачели, трети крещели нечленоразделно. Жените се втурвали от стая в стая, но бързо разбрали, че не могат да се справят. Тъй като се страхували да не става дума за замърсяване на околната среда, те се обадили на спешна помощ. Докато карали пациентите с колички към очакващите ги линейки, те бъбрели развълнувано и повтаряли имената на отдавна изгубени съпрузи, съпруги, братя или сестри. Освен това говорели за Бог.

Разследващите още от началото заподозрели нещо. Рейчъл Махони я нямало. Интоксикацията носела всички белези, познати от приемането на „блаженството“. Обаче още преди да бъдат готови резултатите от лабораторните изследвания, на пълното със съобщения табло на Кръстоносен поход за вътрешен мир се появило съобщение:

Дадох на тези мили възрастни хора в Остин, Тексас, „блаженство“. Не мога да си представя по-голям подарък. Сега те знаят, че Бог е във всеки и във всички нас. Знаят, че е близо и ги очаква. Знаят, че ще срещнат хора, които са обичали. Надявам се, че ще преживеят своите последни дни с достойнство и надежда. И вероятно с радост. Навярно не всички ще одобрят онова, което направих, но стореното ме кара да се чувствам чудесно. Това е най-хубавата ми постъпка. С любов,

Рейчъл