Глен Купър
Покана за задгробен живот (16)

15.

Лицето му беше с форма на виолончело, прекалено младо за двойна брадичка, но пълно и с масивна челюст. С възрастта и охолството гушата сигурно щеше да се налее. Брадата му, черна и подрязана, се простираше пищно по загорелите месести бузи. Той потърка гъстата растителност с преднамерено замислен вид, сякаш искаше да противодейства на младостта с жеста на театрална сериозност. Пред него лежеше един-единствен лист.

— Е… какво мислиш? — попита Алекс.

Мигел Сифуентес беше общителен тип, който излъчваше аура на фамилиарност дори към онези, с които се срещаше за първи път. Алекс се беше запознал с него преди три години в стола, когато без покана Сифуентес седна при него и се представи дружелюбно.

Тогава Алекс научи, че Сифуентес е специалист по органична химия, новопристигнал от Мексико Сити, където наскоро защитил докторат в Националния мексикански автономен университет. Беше дошъл в „Харвард“ да работи в лабораторията на легендарния молекулярен биолог Мартин Лонгейкър. Той беше пределно ясен пред Алекс, че се смята за един от най-добрите млади химици, завършили химическия факултет на най-добрия мексикански университет. Странното беше, че той бе способен да прави подобни излияния, без да изглежда самохвалко или арогантен. Добродушната му самоувереност, тогава и сега, се оказа напълно обезоръжаваща.

Най-накрая Сифуентес заговори:

— Това е една много интересна молекула.

— Да, така е.

Химическата структура на страницата беше създадена от компютъра след безброй часове тежка работа. Алекс я беше гледал тези два дни толкова ожесточено, та имаше чувството, че сякаш се е отпечатала в ретините му. Сутрин, когато се бръснеше, я виждаше в огледалото. Виждаше я на предното стъкло на колата си. Щом затвореше очи, я виждаше да се рее пред него.

Пет аминокиселини, строителните материали на живота, свързани една с друга като цветен венец — кръг. Кръг — направо не е за вярване! Точно като уроборос. Направо съвършенство!

— Какво е? — попита Сифуентес.

Алекс беше упражнявал този отговор: отчасти истина, отчасти измислица.

— Става дума за нов невропептид. Или поне аз си мисля, че е нов. Не можах да го намеря в никоя от онлайн базите данни. От гръбначната течност на мишки и кучета е.

— Защо е важен?

— Обикновено не се намира в такива количества, че да бъде забелязан. Но се произвежда изобилно в миговете преди смъртта.

Сифуентес изпръхтя.

— Какво друго може да се очаква от теб?

Алекс се включи в играта.

— Да, какво друго?

— Къде е местонахождението на дейността? Някакви идеи?

— Открих нов рецептор в лимбическите области на мозъка. Обаче е още много рано. Още не съм регистрирал патент. Изглежда, този пептид се свързва като луд в амигдалата и хипоталамуса.

— А, старите части на мозъка — седалището на душата — подхвърли весело Сифуентес.

— Браво на теб — отговори Алекс. — Силно съм впечатлен.

Сифуентес реагира добре на закачката.

— Какво е предназначението на този рецептор?

Алекс се измъкна.

— Престои да бъде определено. Въпреки това съм много развълнуван.

Химикът махна към листа пред него.

— Значи става дума за цикличен пентапептид, пет различни аминокиселини, молекулна маса около шестстотин и петдесет. Ще приема твоята честна дума, че този е нов. Поне аз със сигурност не съм го виждал досега.

Алекс почука с показалец по листа на масата.

— Можеш ли да го направиш?

— Коя от тях?

Алекс поклати объркан глава и почука отново по листа.

— Тази!

— Добре, време е за урок по химия — обяви мексиканецът с неговата традиционна мила помпозност. — Съединението има пет хирални центъра^[1], нали виждаш? — Той извади химикалката си и посочи петте въглеродни атома в кръга. — Всеки от тези въглеводороди може да бъде цис или транс^[2], горе или долу, огледални образи един на друг. С пет хирални центъра можеш да имаш трийсет и две възможни форми. Така че ако въпросът ти е: „Мигел, можеш ли да го направиш?“, моят е: „Коя?“.

— Боже мили — измърмори Алекс, чието безсилие беше направо осезаемо.

— Е, не е толкова зле, колкото изглежда — добави Сифуентес. — Не всички форми ще се окажат стабилни. Мога да те прекарам през физиката на структурните промени, ако имаш нерви, обаче някои от хипотетичните комбинации не могат да съществуват в природата.

— Колко са?

— Трябва да поработя малко върху това, но на пръв поглед виждам най-малко десетина, които са физически невъзможни или невероятни.

— А най-вероятните? — попита Алекс с нотка на нова надежда в гласа.

— Виж, ако имах нужното време, бих могъл да направя модел и да го подредя по степен на вероятност, обаче го нямам.

Алекс смътно си спомняше подробностите от последния им разговор в стола.

— Кога се връщаш?

— След по-малко от месец. И съм направо затънал в опит да свърша всичко, приятелю. Между професор Лонгейкър и моята жена — топките ми са в менгеме.

— Мигел, нуждая се от помощта ти — помоли се Алекс. — Ти си най-добрият химик по пептидите, когото познавам.

— Сигурен съм в това — отговори Сифуентес с усмивка. — Но сега нямам възможност да се заема с това. Може би, когато стане моята собствена лаборатория в Мексико Сити. Дай ми три или може би шест месеца и аз ще се заема. Съгласен ли си, друже?

Алекс помнеше много добре и с пълни подробности как химикът постоянно се оплакваше от финансовото си положение. Той и жена му се свиваха, за да вържат двата края с докторантската му заплата, защото тя не можеше да получи разрешително за работа, но пък така или иначе нямаше да може да го използва заради двете им малки деца. Макар Мигел да произхождаше от сравнително заможно семейство от средната класа — баща му беше собственик на относително печеливша фабрика за обувки, — едва когато се озова в Бостън, той разбра колко беден е в сравнение със своите американски приятели.

Алекс погледна младия мъж в кестенявите очи и получи озарение.

— Нае ли вече апартамент в Мексико Сити?

— Да. Наемът започва да тече от януари.

— Мястото хубаво ли е?

— По-добро от това, в което живеем тук на Джамайка Плейн, но въпреки това е дупка.

— Няма ли да ти плащат добре?

Сифуентес направи гримаса.

— Какво да кажа, човече — младши преподавател. Мария ще се върне отново на работа, но тогава ще трябва да плащаме на детегледачка, така че пак няма да остава много в плюс. Ще отнеме време, но ще израсна до върха. Професорите живеят добре в Мексико. Пък и кой знае — мога да сменя университета с някоя фармацевтична фирма и да направя сериозни пари.

Алекс хвърли кукичката.

— Двайсет хиляди долара биха ли ти помогнали да си направиш лаборатория? — Не можеше да използва за това парите от субсидията, но имаше спестявания в банката.

Химикът се опъна леко на мястото си.

— И откъде ще дойдат тези пари?

— От мен.

— И какво ще искаш в замяна?

— Да направиш този пептид за мен — най-вероятната конфигурация.

— Колко ти трябва?

— Милиграми — със сигурност. А ако е възможно — грамове.

— Кога?

— Колкото може по-скоро. Разбира се, преди да заминеш за Мексико. Ще ти дам десет хиляди днес, а остатъка при доставката на пептида.

— И ще ми дадеш десет хиляди сега?

— Ако си съгласен — да.

Сифуентес потърка замислено брадичката си.

— Божичко, не знам дали денят има достатъчно часове за всичко.

Алекс имаше празен чек в портфейла си. От дългия престой там се беше замърсил малко. Той го разгъна и започна да пише на мястото на „Да се плати на…“ Мигел Сифуентес.

Мексиканецът облиза отново устни, сякаш предвкусваше парите.

— Измисли ли вече име на молекулата?

— Само неофициално. Наричам я съединението уроборос.

Химикът сви рамене и грабна чека, провесен изкусително пред лицето му.