Глен Купър
Покана за задгробен живот (46)

45.

14 дни

— Къде ще отидем? — попита Джеси уморено, вторачена в мъртвите дървета по протежение на магистралата.

— Знам местенце, където ще бъдем в безопасност — успокои я Сам. След като обсъждаха известно време предложението му, Алекс взе решение. На следващия изход от магистралата слязоха от нея и поеха в обратната посока — на юг към Ню Йорк.

Когато се озоваха на час път от северните покрайнини на града, новините за полицейската операция в Бар Харбър стигнаха до радиостанциите. Джо Уелър и Ерика Парис бяха мъртви. Останалите трима бяха арестувани. Тара О’Мали беше спасена. Алекс Уелър беше още на свобода. Сайръс О’Мали направи изявление, в което благодареше на колегите си за смелостта при операцията по освобождаването на отвлечената му дъщеря.

Дълго време никой от пътуващите в буса не проговори. Сам и Джеси безмълвно бършеха сълзите си, а Стив свиваше и разпускаше юмруци. По едно време прошепна, че никога повече няма да види Лесли. Бил сигурен.

Най-накрая Алекс заговори:

— Вижте, не скърбя за Джо и Ерика. Вие също не бива да тъгувате. Всички знаем, че вече са стигнали на другия бряг. Представете си колко са щастливи, какви късметлии са да приключат с всички тези глупости. Скоро ще бъдем с тях, но все още имаме работа за вършене. Лесли, Дейвис и Вик ще се оправят. Стив, не се тревожи за нея. Лесли е силна. И непременно ще я видиш отново. Ако не тук, то от другата страна. — Той потупа едрият мъж по гърба и въздъхна. — Мисля, че е крайно време Сайръс О’Мали да престане да се опитва да ни спре. Смешното е, че макар да го мразя и в червата, знам как да направя неговия живот по-добър.

 

 

Вече беше късно, когато прекосиха река Бронкс и навлязоха в градските улици. Сам намери място за паркиране пред една кръчма с капаци на витрините, загаси двигателя и обяви:

— Добре дошли на Уолтън авеню.

Беше студено и по улиците нямаше много хора. Сам ги остави в буса и се промъкна към входа на сградата: издраскани черни врати водеха към фоайето на покрита със сажди бяла жилищна сграда. Той натисна звънеца и когато чу пукот, каза в домофона:

— Здрасти, мамо. Аз съм.

Асунсион Родригес беше слаба, със силно опъната назад черна коса, прошарена тук-там с по някой сив кичур. Когато отвори вратата на апартамента на шестия етаж, тя се разплака и започна да се люшка между облекчение и гняв. Къде е бил толкова време? Защо не се е обаждал? Добре ли е? Да не се е забъркал в неприятности? Какво щеше да каже баща му!

Всичко е наред, успокои я той. Бил с добри хора и вършели важни неща. Бил сигурен, че баща му би одобрил. След това мина към същината:

— Мамо, аз съм с приятели. Могат ли да останат няколко дни у нас?

Когато Алекс, Джеси и Стив влязоха през входната врата, госпожа Родригес се вторачи в Алекс и започна да стрелка с гневен поглед своя син. Преди Сам да успее да ги представи един на друг, тя измърмори някакво извинение и го дръпна в нейната спалня, където започна да му се кара.

— Да не мислиш, че не знам кой е този, а? Да не мислиш, че не знам? В какво си се забъркал, а?

— Мамо, той е добър човек. Велик човек. Искам да гледаш по-широко на нещата. Хайде, направи го заради мен. Ако ни изгониш, ще имаме сериозни затруднения.

Съзнанието на жената се зае с решаването на практическите въпроси.

— Кой къде ще спи?

Той се засмя и я целуна по бузата.

— Момичето може да спи на моето легло. Останалите ще спим на дивана и пода в хола — всичко ще е наред.

Тя се намръщи.

— Ти ще спиш на дивана — и го заплаши с пръст.

 

 

Мериън тичаше надолу по болничния коридор толкова бързо, колкото обувките й с високи токчета позволяваха. Съпругът й крачеше с големи крачки след нея.

Сайръс и Емили стояха пред стаята на Тара, почти притиснати един в друг, и разговаряха тихо.

— Как е тя? — провикна се Мериън отдалече.

— Изпитва слабост, но иначе е добре — отговори Сайръс. — Заспала е, но можеш да я събудиш.

Тя почти залепи лицето си в неговото.

— Ненавиждам те за случилото се — изсъска със злоба. — Ако не беше ти, нямаше да бъде замесена.

Сайръс нищо не каза, но Емили не можа да се сдържи.

— Не мисля, че това е справедливо или от полза.

— Доктор Фрост — изсъска Мериън, — защо сте тук?

— Сайръс ме повика. Бях се притеснила за Тара.

Мериън я изгледа унищожително, след това профуча край тях, за да види дъщеря си.

— Сайръс, ти добре ли си? — попита Марти.

— Благодаря за вниманието, приятел. Добре съм. Днес извадихме голям късмет.

Когато отново останаха сами, Сайръс се обърна към Емили:

— Тази вечер ще се въртя тук, в случай че Тара поиска да ме види.

— Ще остана с теб — обяви Емили и го хвана за ръката. Държа я, докато от сестринската стая не излезе една от сестрите и тя трябваше да го пусне.

 

 

Специалистите по разпити от ФБР разпитваха Дейвис, Лесли и Вик почти непрекъснато в продължение на два дни, докато не се увериха, че те нямат представа къде се намира Алекс Уелър. И тримата отказваха да кажат с кого пътува той и нищо не можа да промени тяхната решимост да защитят своите съучастници.

Сайръс веднага се върна да търси следи. Всички убити и арестувани в Бар Харбър бяха участници в салона на Уелър, така че беше логично да се предположи, че онези, които още бяха с него, също са членове. Ако ФБР успееше да установи тяхната самоличност, можеха да направят заключения къде биха могли да бъдат. Приятелката на Алекс, Джеси Рейгън, беше изчезнала и Сайръс беше уверен, че тя е една от неговите спътници. Още един съучастник беше идентифициран — шофьор в бутилиращата компания „Бийвър Брук“. Бяха го открили в кабината на камиона му — отравяне с въглероден монооксид, по-просто казано, с изгорелите газове от двигателя.

Това означаваше, че остават още двама мъже, които се виждаха на записите от охранителните камери, че доставят вода в Ню Йорк. Единият беше дребен, а другият едър и с брада. И двамата носеха торбести якета и качулки, затова лицата им не можеха да се видят напълно. Като се съдеше по физиката им, никой от тях не беше Алекс Уелър. Тяхната самоличност така си остана неизвестна.

Сайръс и Авакиян решиха да починат малко и отидоха да обядват в „Кинсейл Пъб“, който беше близо до офиса им. Седнаха на една от масите с форма на буре и похапваха сандвичи. Авакиян поглеждаше с копнеж към бара, докато смучеше със сламка сода от шишето.

— Ще минем след работа за по едно истинско питие — обеща Сайръс.

— Кога ли ще стане това? — зачуди се Авакиян. — Че ние не спираме да работим.

Сайръс извади списъка с известни членове на дружеството „Уроборос“. Емили успя да му помогне, като си припомни имената на някои от тях, с които се бе запознала при някогашното й единично участие в салона. Проведените разговори с тези хора дадоха още имена. Двама от разкритите — Върджиния Тинли и Артър Спенглър бяха починали — очевидно ставаше дума за самоубийства заради „блаженство“.

Сайръс разгъна листа и извади химикалката си.

— Знаем, че списъкът не е пълен, но нека направим онова, което винаги сме правили: разделяй и владей. Аз ще поема едната половина, а ти другата. Предлагам да се видим отново тук някъде към седем.

— Добре — изръмжа Авакиян. Той вдъхна бирените изпарения във въздуха и прехвърли вратовръзката си през рамо, за да не я покапе с майонеза от сандвича си с пастърма.

Пълничък мъж на средна възраст влезе в заведението под ръка с млада азиатка. Двамата се настаниха на маса близо до бара. Лари Гелб остана с палто и шапка, прехвърляйки нервно менюто, докато приятелката му Лили мина забързано покрай масата на Сайръс и партньора му по посока на тоалетните.

Изведнъж Гелб се надигна от масата с пепеляво лице, хвана се за гърдите и със стенание рухна на колене. Една от келнерките го видя да пада и се развика някой да повика линейка.

Сайръс скочи и се втурна към мъжа. Авакиян въздъхна недоволно и остави сандвича си, за да отиде да помогне.

— Добре ли си? — попита Сайръс мъжа, опитвайки да премери пулса му на врата.

— Сърцето ми — изхъхри Гелб през стиснати зъби.

— Носиш ли си лекарството?

— Може би е в джоба на сакото.

Авакиян започна да рови из джобовете на мъжа, но те се оказаха празни. Дотича управителят на заведението и съобщи, че линейката е вече на път.

Лили излезе от тоалетната и се насочи право към масата на Сайръс. Когато се увери, че всички погледи са приковани към сценката, тя изсипа по едно цилиндърче „блаженство“ в диетичната кола на Сайръс и содата на Авакиян, като не забрави да ги разбърка със сламките. След това се втурна към Гелб и коленичи до него с истеричен писък:

— Какво се случи? Помощ, какво се случи? — разпищя се тя.

Сайръс изпита облекчение, когато чу сирената на линейката, която се чуваше откъм Многопрофилната болница, най-близката.

— Линейката е на път — успокои той младата жена.

— Направете му сърдечен масаж и изкуствено дишане!

Авакиян се изправи.

— Госпожо, човекът е в съзнание и не се нуждае нито от масаж, нито от изкуствено дишане.

Линейката пристигна след минута и фелдшерите изнесоха Гелб на носилка, а Лили ги следваше. Сайръс и Авакиян се върнаха на масата си. Арменецът започна да рови из сандвича, който беше изстинал.

Управителят дойде при тях.

— Момчета, благодаря за помощта. Бирата е от заведението.

— Джими, бих приел с удоволствие чаша бира, но знаеш какви са правилата. Затова вземи сандвича ми да го стоплиш отново. — След това отпи жадно със сламката си.

Сайръс точно се готвеше да последва примера му, когато телефонът му започна да звъни.

— Мериън — обясни той. След това отговори, но не изрече и дума, само слушаше. — Тара. Трябва да вървя.

Очите му казваха всичко.

— О, Сай, съжалявам — каза Пит. — Дай ми списъка, аз ще се заема. Звънни ми по-късно, за да ми кажеш как е тя.

Сайръс взе палтото си от закачалката и хукна към улица „Кеймбридж“, за да хване такси, като остави Авакиян сам да довърши обяда си.

След като изяде сандвича, Авакиян поиска да плати, но когато келнерката се върна със сметката, го завари рухнал на масата, като плешивата му глава всеки момент можеше да падне от ръба й.

— Джими! — извика момичето. — Викай линейката отново!

Управителят дотича, видя какво е станало и възкликна:

— По дяволите, какъв е този шибан ден!