Глен Купър
Покана за задгробен живот (31)

30.

Сайръс беше прекалено зает, за да си позволи да излезе от офиса, но не пожела да отмени срещата. Няколко дни след акцията той все още обработваше докладите, ала тази сутрин започна да мисли за срещата си — ако наистина беше среща. Емили Фрост му беше влязла под кожата и нахлуваше в мислите му в най-неподходящия момент: докато четеше, в банята или докато закусваше.

Беше решен да стигне навреме. Всъщност влезе в кафенето няколко минути по-рано. Тя се оказа вече там. Беше седнала в сепаре и говореше по телефона. Помаха му и продължи да говори, докато той сваляше палтото си и се настаняваше срещу нея. По тона й определи, че е в ролята си на лекар и разговаряше с нечие семейство. Опита се да не подслушва какво си говорят, а се съсредоточи върху звука и ритъма на нейния глас. Беше способна да облече и най-сериозните неща в топлота. Беше успокояващо. На него хич не би му се отразило зле.

Тя приключи разговора.

— Извинявай, Сайръс. Как си?

Зарадва се, че не беше забравила уговорката да си говорят на „ти“ и на малки имена.

— Добре съм, Емили. Имам много работа, но съм добре.

— Все още ли четеш Шекспир?

Той се засмя.

— Все едно да ме питаш дали още дишам.

— Аз също последвах примера ти. Сонетите му наистина са хубави. — Поръчаха си кафе. — Как е Тара?

— Нито добре, нито зле — въздъхна той тежко. — Всеки път, когато я видя, ми се струва, че се е отдалечила още мъничко. Има ли смисъл в това?

— Да — кимна тя с тъжна усмивка. — Като звезда, която избледнява.

Той преглътна тежко и кимна.

— А ти как си? — попита Емили.

— Както обикновено. Мога да се оплаквам, че съм затрупан с работа, но си мисля, че разсейването е полезно.

— Сигурна съм, че си прав. Можеш ли да говориш за някаква част от работата си? Или всичко е секретно?

Донесоха кафетата им и той я наблюдаваше, за да види дали ще си направи мустаци с пяната. Направи го и му хареса.

— Чувала ли си за „блаженство“?

Очите й се ококориха.

— По това ли работиш!

— Бях въвлечен заради свързано разследване.

— Пленена съм от това вещество. Напълно пленена — обяви тя ентусиазирано. — Чета всичко, което намеря. Миналата седмица приех първата си пациентка. Петнайсетгодишно момиче, направило опит да се самоубие, след като взело „блаженство“. Приехме я на стационарно лечение.

— Разпространява се със страхотна бързина — отбеляза той. — През последните няколко седмици светът стана по-опасен.

— По-опасен и по-утешителен — не смяташ ли?

— Какво имаш предвид?

— Много хора смятат за утешителна идеята за задгробен живот. Тя е в основата на велики религии. Хората искат да вярват, че има нещо повече от голата смърт.

— Твоята пациентка се е опитала да се самоубие. Мнозина обаче успяха. Ала не всички стигат до идеята за самоубийство. Как разбираш това?

— Не мисля, че въздействието на наркотика е монолитно. Може би подсъзнанието на наркомана определя реакцията. Ако човекът води маргинален, изпълнен с тъга живот — може би тогава самоубийството, като обещание за нещо по-добро, става неустоимо.

— Да избереш смъртта вместо живота — замислено подхвърли Сайръс.

— От онова, което прочетох и чух от колегите, които са виждали повече пациенти от мен, взелите наркотика описват преживяване на несравнима радост и покой — най-чистото удоволствие, което са изпитвали.

— А онези, които не искат да свършат със себе си?

Тя направи пауза.

— Моето предположение е, че здрави и самоактуализиращи^[1] се личности може да сметнат преживяното за разширяване на собственото им измерение. Според тях небето може да почака, макар че преживяването може да промени до известна степен начина им на живот.

Сайръс заговори с подигравателен тон.

— Летят по тунел към светлината! Виждат красива река. Там ги очаква някое любимо същество. Чувстват присъствието на Бог! Какво е твоето обяснение за тези повтарящи се халюцинации?

Емили се засмя.

— Неверието ти е ясно доловимо, но всъщност има само две обяснения, нали? Или става дума за предизвикана от наркотика халюцинация чрез масово внушение… или преживяването е истинско.

Той позволи на келнерката да допълни чашата му с кафе, преди да възкликне:

— Истинско?

— Коя съм аз да кажа дали задгробният живот съществува? Нали знаеш, че много хора смятат, че го има. Деветдесет и два процента от американците вярват в Бог, осемдесет вярват в задгробния живот. Освен това един на всеки трима вярва, че Библията — това са думите на самия Бог!

— А ти в какво вярваш? — попита Сайръс. Още щом зададе въпроса, усети, че не е много уместен, но преди да успее да замаже нещата, тя отговори:

— Аз съм чист агностик. След като ме попита обаче, мисля, че и аз имам право да ти задам същия въпрос.

Той поклати глава и няколко секунди остана загледан навън през витрината.

— Аз съм практикуващ католик. Вярващ съм — каза той. — Но за мен тези неща са абстрактни. Да наливаш идеята за Бог и живот след смъртта в някакви веществени образи… Това не ми харесва. Честно казано, направо ме дразни.

— Разбирам те напълно — кимна тя и изду устни от любопитство. — Каква е ролята на ФБР в разследването на „блаженството“?

— Както вече казах, аз попаднах на наркотика от друго разследване, за което не мога да се разпростирам.

— О, извинявай — усмихна се тя. — Прекалено съм любопитна. Някой знае ли откъде се е взел?

— Да, но и за това не мога да говоря.

— Ето пак си вра носа — засмя се тя.

Той смени темата.

— Най-забавното е, че веществото не е незаконно! Можеш да го вземаш и да го продаваш. И властите нищо не могат да направят.

— Нищо ли не може да се направи?

— Агенцията за борба с наркотиците се занимава с този въпрос. Наркотиците не се забраняват за една нощ, но ако зависеше от мен, щях да работя извънредно.

— Мисля, че правилно си се загрижил. Нямам представа дали наркотикът причинява класическа зависимост, но със сигурност е съблазнителен.

— Помниш ли, че веднъж те питах за Алекс Уелър?

Тя кимна.

— Спомена ми, че си била на един от неговите салони. Помниш ли един фелдшер на име Томас Куин? Или лабораторен техник на име Франк Сако?

— Там имаше доста хора, пък и беше преди години. Съжалявам, но не си спомням.

— Виждала ли си наскоро Уелър?

— Защо?

— Просто така. — Чашата й беше празна. — Искаш ли още? Нещо за хапване?

— Трябва да се връщам в клиниката — поклати глава тя.

Той махна да му донесат сметката.

— Мога ли да попитам защо избра да работиш с болни деца? — Не можа да се насили да каже „умиращи“.

— Самата аз имах трудно детство — призна тя сериозно. — Съчувствам на децата в криза. Не посещавам само пациенти с рак. Работя във всички области на травмите. Когато се прибера у дома с чувството, че съм успяла да помогна на някое дете, този ден не е бил загубен.

Той остави парите на масата и изведнъж му хрумна нещо, което му достави удоволствие.

— Ще се видим ли отново?

— Защо не, ще пием по кафе, не е лоша идея — съгласи се тя.

— Всъщност имах друго наум.

— Аз все още съм лекарка на дъщеря ти — припомни му тя внимателно.

— Не, става дума за професионална идея — засмя се той. После й разказа какво има предвид и я попита дали вдругиден ще дойде с него.

— С удоволствие — прие тя, след като си провери календара. — С голямо удоволствие.

 

 

Джеси свали ризата на Алекс и започна да масажира раменните му мускули. Той беше напрегнат и масажът на гърба обикновено помагаше. Не спеше добре, беше станал затворен, прекарваше по цели часове в затъмнена стая. В ретроспекция животът му се оказа толкова прост. Неговите търсения да разбере детското си преживяване близо до смъртта бяха насочвали избора му по неповторим начин. Те го накараха да следва неврология, тласнаха го да изучава философия и религия. Въпреки че сега беше направил пробив, връхлетяха го усложнения, все едно се беше скъсала язовирна стена. Имаше усещането, че се държи за фиданка, която се огъва под нахлулите води, изправена пред смъртната опасност да бъде изтръгната и пометена от могъщите сили, които той беше отприщил.

За човек, който винаги се опитва да държи всичко под контрол, внезапната липса на такъв направо го съсипваше. Не можеше да контролира Сайръс О’Мали, който го преследваше с упорството на булдог. Вече не можеше да контролира и съединението уроборос. Дори му бяха отнели неговото име. „Блаженство“. На улиците разпространението му се превръщаше в огромен неконтролиран експеримент, който накрая щеше да стигне до неговата врата. А когато това се случи, О’Мали щеше да е там и самодоволно размахвайки белезници, щеше да го напъха до живот в затвора. Предпочиташе да умре.

Смъртта се беше превърнала в удивително привлекателна възможност. Знаеше със сигурността на повторен научен експеримент какво го очаква и то беше много по-блазнещо от живот, особено сега, когато съществуването му беше пълно с безпокойство. С едно замахване на ножа или десет минути в затворения гараж с работещ двигател щеше да бъде завинаги с баща си. И най-важното — веднъж завинаги щеше да научи какво има от другата страна на реката.

„Трябва да го направя — помисли си той. — С Джеси. Въпросът не е дали, а кога.“

В началото беше пренебрегвал медийното отразяване на „блаженството“, защото събуждаше представата как О’Мали чука на вратата. Ученият у него обаче беше привлечен от ставащото. Това беше неговото откритие, неговото творение, а хората с готовност разказваха навсякъде за преживяното. Филми в „Ютюб“, блогове, постинги, туитове изскачаха навсякъде в мрежата, по телевизията имаше репортажи, а вестниците повсеместно отразяваха случващото се.

Един определен случай го преследваше. Хубаво момиче беше качило в „Ютюб“ филм как излиза от пътуване с „блаженство“. Тя плачеше и се смееше едновременно, и каза: „Чудя се защо има хора, които не вземат това. Всички трябва да знаят. Всички трябва да разберат. Майната му на всичко друго. Това е единственото нещо, което има значение. Хайде, хора, присъединете се към мен“.

Хайде, хора, присъединете се към мен.

Той гледаше видеото отново и отново, докато не му хрумна. Вече знаеше какво трябва да направи.

— По-добре ли си? — попита Джеси, докато ръцете й се плъзгаха надолу по гръбнака му.

— Да. А ти?

Тя беше простодушна и невинна. Когато нещо я притесняваше, тя не го криеше в себе си, а го оставяше да се излее.

— Все още се притеснявам заради оня агент на ФБР, който дойде да говори с мен за Томас и Франк.

Не можеше да я предпази от преследването на ФБР. О’Мали се появил в къщата му, докато той е бил на работа, и въртял Джеси на шиш повече от час. Беше озадачена от това посещение. Защо се интересуваше къде е бил Алекс в нощта, когато Франк е бил убит? Защо проявяваше интерес към салона „Уроборос“? Защо искаше да говорят за смъртта на Томас Куин? Разбира се, беше внимателна. Алекс я беше подготвил какво да говори за употребата на различни наркотици в салона. Въпреки това беше разтърсена от срещата.

— Не се тревожи — беше единственото, което можа да й каже. — Добре се справи.

— Все още не мога да разбера защо зададе всички тези въпроси. Сякаш смята, че имаш нещо общо със смъртта на Томас и Франк.

— Заблуден е. Има неправилна представа за истината.

— Томас ми липсва — въздъхна тя. — Често мисля за него.

— На мен той също ми липсва, но не и Франк. Той открадна от мен. Не беше добър човек. Получи си заслуженото.

Тя нежно целуна плътните белези от изгарянията.

— Франк е на по-добро място. И двамата са на по-добро място.

Алекс се обърна и я привлече върху гърдите си.

— Ти си мъдра жена — прошепна той. — Нали няма да се присъединиш към тях? Трябваш ми тук на земята. Имаме работа, която трябва да свършим.

— Каква работа?

— Джеси, това е нещо, за което мисля отдавна. Всъщност това е единственото нещо, за което мисля. Франк завинаги издаде тайната, но виж какво става: стотици хора, а може би хиляди са взели „блаженство“. Това предизвика нова радост и разбиране. Защо да спираме тук? Не е ли наша отговорност да направим за хората повече?

— Повече какво?

— „Блаженството“ е мое. Аз съм неговият баща, а бащата носи отговорност за онова, което е създал. Джеси, имам няколко идеи, и то важни. Но не мога да се справя сам. Ще имам нужда от помощ. Смятам да говоря с неколцина от салона, на които можем наистина да се доверим. Ерика, Дейвис, може би Сам, новото момче, и неколцина други. Може би ще се наложи да отидем някъде другаде, за да можем да работим на спокойствие, без О’Мали или някой друг да ни се бърка. Нали ще дойдеш с мен?

Тя не зададе никакви въпроси.

— Разбира се, че ще дойда. Ще бъда с теб, където и да отидеш.

Той я целуна страстно и я притисна към себе си.

— Имам още две дози от течността, последните две.

— Последните капки от Пауло Кауто. — Искаш ли да ги вземем сега?

Тя кимна с щастлива усмивка.

— Ти ще си първа — каза той.

След като капна с пипетка капките на езика й, Джеси се изпъна на леглото и попита:

— Алекс, защо капките са по-добри от кристалите?

Въпросът го свари неподготвен. Затова отговори много предпазливо:

— Кристалите са синтетични. Течността съдържа оригиналния химикал. Между тях има малко различия, но са съществени. Работя по въпроса да разбера повече.

— Откъде идва течността? — попита тя и затвори очи в очакване на нейното въздействие.

— От животни — отговори той бързо. — Не искам да бъда гаден, но идва от животни и не се приготвя лесно. Не се тревожи за това. Просто се отпусни и прекарай хубаво. Аз ще бъда тук до теб, когато се върнеш.

 

 

Следващата сутрин Алекс откри, че в лабораторията го очаква кутия от куриерската служба „Федекс“. Беше от Мексико. Той забързано се отправи към кабинета си, затвори вратата и разопакова пратката. Вътре лежаха две големи пластмасови шишета. Единственото, отбелязано на етикетите, беше теглото на съдържанието: на едното пишеше 35 грама, на другото — 46 грама. Той замахна триумфално с юмрук. Осемдесет и един грама! Почти двеста хиляди дози!

— Обичам те! — обяви той на глас и натисна бутона за бързо набиране.

След секунди Сифуентес вдигна.

— Алекс, предполагам, си получил пакетчето.

— Човече, ти си най-добрият! Осемдесет и един грама! Ти си невероятен!

— Точно това ми каза и жената днес сутринта — пошегува се мексиканецът. — Радвам се, че можах да помогна на стар приятел.

— Кажи ми колко ти дължа. Може да не мога да платя наведнъж, но ме ориентирай, за да си направя сметката.

— Алекс, всъщност не искам пари от теб. В замяна искам да науча нещо.

— Казвай. Ще направя всичко възможно да помогна.

— С цялото ми уважение, кажи ми, този пептид не е ли същото, което стана известно като „блаженство“ у вас?

Алекс издиша дълбоко в слушалката.

— Мигел, ще бъда откровен. Един от лабораторните техници задигнал първоначалното количество и започнал да го продава. Бях ужасен!

— Във вестниците четох, че половин милиграм върви по сто долара.

— И аз го четох.

— Добре, това е всичко, което исках да знам. Приятелю, ние сме квит.

Алекс умееше да чете между редовете, но реши да запази заключението за себе си.

— Виж, Мигел, още нещо. Имам основания да смятам, че други изомерни съчетания ще бъдат още по-интересни. Имаш ли възможност да проведеш малко химически изследвания за мен?

Настъпи продължителна пауза.

— Алекс, много мило, че си се сетил за мен в този случай, но откровено казано, мисля, че в близко бъдеще ще бъда крайно зает. Така че стой си на топло и се пази.