Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Near Death, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Асен Георгиев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Глен Купър
Заглавие: Покана за задгробен живот
Преводач: Асен Георгиев
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-763-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2864
История
- — Добавяне
31.
Красивата стара къща на Фрида Майър в колониален стил беше напъхана като с обувалка между дърветата върху малкия парцел в Честнът Хил, на пет минути път от студентското градче на Бостънския колеж. Сайръс рядко се беше връщал в колежа: в края на краищата не беше възпитаник, а отпаднал студент. Затова изпитваше голямо удоволствие, че ще посети градчето в качеството си на служебно лице.
Беше репетирал какво да каже, когато се обади. Една секретарка го помоли да изчака и минута по-късно се чу познат глас с властен германски акцент.
— Професор Майър.
Сайръс прочисти гърлото си.
— Професоре, казвам се Сайръс О’Мали. Едва ли ме помните, но преди двайсет години бях един от вашите студенти.
— Господин О’Мали, името ви е интересно, но сте прав — не ви помня. Студент или дипломант?
— Студент.
— С какво мога да ви помогна?
— Чували ли сте за наркотик, който се нарича „блаженство“?
— „Блаженство“? Онзи ли е, за който разправят, че предизвиквал божествени халюцинации?
— Точно така. Работя във ФБР, в бостънското бюро. „Блаженството“ се превърна в проблем, както може би сте видели и чели.
— Господин О’Мали, какво общо има това с мен?
— Когато бях второкурсник, записах един от вашите курсове — „Две хиляди години вяра“.
— Все още го водя. Много е популярен, защото е лесен. Трябва да положиш много усилия, за да не изкараш тройка.
— Затова се записах. Спомням си, че в наръчника за студенти пишеше, че „Бог прощава, проф. Майър — също“.
Тя се разсмя сърдечно.
— Е, радвам се, че нещо ви е останало в главата.
— Чудех се дали мога да дойда да поговорим? Опитвам се да разбера по-добре този феномен в неговия религиозен и психологически аспект.
— Трябва да кажа, че онова, което чух за наркотика, ме заинтригува. Има интересен аспект с предизвикването на колективни духовни халюцинации. Ще ми бъде приятно да ме посетите. Аз рядко участвам в нещо актуално.
— Благодаря. Кога е удобно?
— Какво ще кажете за сряда, в четири следобед, у дома? Точно време за чай.
— Чудесно.
— Ще имате ли нещо против да поканя неколцина колеги? — попита тя. — Те ще оживят обсъжданията.
— Сигурен ли си, че е удобно да присъствам? — попита Емили, когато той спря колата до бордюра.
— Напълно. Тя също е поканила гости. Така или иначе, ти знаеш повече за това вещество, отколкото аз. Ще ми е нужна преводачка.
— Едва ли ще се наложи, но съм готова с радост да ти помогна.
Докато Сайръс натискаше звънеца, Емили огледа с удоволствие яркожълтата дървена къща с черни капаци на прозорците и черни врати.
— Какво красиво място — възхити се тя.
Когато Фрида Майър отвори вратата, Сайръс за миг се смая. В неговите спомени тя беше привлекателна жена на средна възраст, чиито дълги коси се вееха след нея, докато крачеше атлетично из студентското градче. Жената в рамката на вратата беше оставила средната възраст зад гърба си и беше на границата на старостта, немощна на вид, дългата й коса беше събрана на сребрист кок, обаче гласът й беше останал младежки и енергичен.
— Здравейте! — поздрави ги тя. — Значи ни намерихте! Заповядайте вътре.
— Да, благодаря. Нямаше проблеми, професоре. Позволете да ви представя Емили Фрост. Моя приятелка и лекарка, която също се интересува от наркотика.
— Добре дошли и двамата — каза тя, докато изучаваше лицето му. — Сега, когато ви видях, съм сигурна, че не ви помня — заяви откровено. — Но не се притеснявайте. Студентите са винаги толкова много.
Закачиха палтата си и я последваха във всекидневната, помещение, което беше смалено от голям роял, натикан в единия от ъглите. Останалата част от мебелите беше по принуда така подредена, че да осигури подслон на пианото. Столовете и диванът бяха групирани в малък кът за разговори.
Трима мъже се изправиха от местата си, Майър хвана Сайръс и Емили за ръцете като деца, за да ги представи на останалите гости. Бяха нейни колеги, преподаватели в теологическия факултет: равин Пол Левин, горе-долу на годините на Сайръс, гладко избръснат, с малка кипа, хваната с фиба за косата на темето му. Професор Уалид Шариф, пълен и смугъл египтянин на около петдесетина години, с неизменна усмивка. Отец Андрю Клег, висок йезуит, навлязъл вече в шейсетака, с бял перчем. Той излъчваше аура на човек, който се радва на добро здраве.
Седнаха и подеха светски разговор, докато Майър наливаше чай. След това тя се отпусна на един от столовете и посочи Сайръс с бисквитка.
— Знаете ли, че вашият съименник, персийският цар Кир, е бил много интересна личност? Бил е напредничав и толерантен владетел. Когато през 539 г. пр.Хр. завоюва Вавилонската империя, той не налага персийските богове на новите си поданици. Насърчавал е поправката на древните храмове. Дори поканил евреите да се върнат обратно в Юдея, за да възстановят своя собствен храм. Може би и вие сте предопределен да разпространявате религиозната търпимост.
— Не знам нищо за това — отговори плахо Сайръс.
— Защо не ни разкажете за този нов наркотик, наречен „блаженство“, за да пеем всички от една и съща книга с химни?
Той им разказа каквото знаеше. Става дума за кръгъл пептид, обясни той, открит от харвардски невролог в мозъка на животни на прага на смъртта. Въздейства на рецептори в лимбическата част на мозъка.
— Аз не съм много на „ти“ с анатомията — призна Майър. — Какво е това?
Емили помогна с обяснението.
— Това е група структури дълбоко в мозъка, които контролират емоциите, поведението, дългосрочната памет. От еволюционна гледна точка те са много древни. Най-ранните бозайници са имали лимбически мозъци. Понякога ги наричат „седалище на душата“.
Отец Клег се намеси нетърпеливо.
— Ако си спомням добре една статия в списание „Сайънтифик Америкън“, наркотиците действат на рецепторите като ключове в ключалки. Мога живо да си представя как кръглият наркотик съответства напълно на кръгла ключалка в „седалището на душата“. Това ми напомня за дупката, направена от Бог.
Професорът продължаваше да говори, а Сайръс го гледаше объркано.
Клег реши да обясни.
— Направената от Бог дупка е израз на празнотата, която съществува в съзнанието на невярващите или онези, които са изгубили вярата си. На човек му се струва, че наркотикът пасва в тази направена от Бог дупка — разбира се, метафорично.
Левин се наведе леко.
— Намирам това много обезпокоително, дори направо плашещо. Говорим за предизвикана от наркотика набожност. Нищо не израства от вярата. Всичко се дължи на фармакологията.
— Съгласен съм, че е обезпокоително — обади се Шариф. — Но точно това го прави толкова привлекателно. Направо не знам откъде да започна.
— Защо не от началото? — предложи Майър, предизвиквайки усмивки.
— Вероятно сте прочели за смайващата прилика между халюцинациите на хората. Единствената разлика е в самоличността на посрещача — обикновено е починал роднина или приятел. Точно това е неразбираемо за мен — отбеляза Сайръс. — И точно него искам да разбера.
— Защо трябва да е халюцинация? — подхвърли Майър.
— Като противопоставяне на действителността? — подигра се Левин.
— Мисля, че Фрида е преднамерено предизвикателна — каза Шариф.
— Дали? — отправи тя ново предизвикателство. — Не е ли това доказателството, което философите от векове търсят? Не е ли доказателство, че задгробният живот съществува, че Бог съществува във всеки един от нас? Хайде, почитаеми колеги, поглезете ме с вашите мисли.
Левин се засмя.
— Добре, Фрида, с теб съм. Равините от първи век сочат, че Бог е дълбоко неразбираем. Мойсей не успява да проникне в тайните на Бог. Цар Давид се отказва, признавайки, че това е безсмислена работа, след като Бог е прекалено непостижим за човешкия ум. На евреите дори е забранено да произнасят името му, като напомняне, че всеки опит да го разберат, е напразен. Неговото божествено име се изписва като YHWH, но Яхве не се произнася при четенето на Светото писание. Един от най-предпочитаните синоними на Бог, използван от евреите, е Шекина, произлиза от шакан — установявам се, разпъвам палатката си. Защото, където и да странстват евреите, Бог е бил с тях — в тяхната собствена палатка, в собствената им душа. Освен това Тората учи евреите да не смятат, че Бог ги гледа отгоре. Вместо това сме окуражавани да култивираме чувството за Бог вътре в нас, така че нашето взаимодействие с другите да се превърне в свещени срещи. Всъщност идеята за Бог вътре в нас е много стара.
— Свети Августин е размишлявал на тази тема — взе думата Клег. — Той също вярва, че Бог може да бъде открит не високо над главите, а дълбоко вътре в съзнанието. Пише за нещо, което нарича memoria, или памет. Обаче това не е памет, както ние я разбираме, а нещо по-близо до онова, което психолозите биха нарекли безсъзнателно. Августин се спуска в този неразбираем свят от образи, пространства, пещери и каверни, за да намери своя Бог. И е могъл да го открие само в света на неговото съзнание. В „Изповеди“ той пише нещо толкова силно, че още преди години го научих наизуст: „Късно те обикнах аз, красота, толкова стара и толкова нова, късно те обикнах. Ето, ти си била вътре, а аз във външния свят и там те търсих, и в грозотата си се хвърлих сред прекрасните неща, които ти създаваш. Ти беше с мен, но аз не бях с теб. Прекрасните неща ме държаха далеч от теб, макар че ако не съществуваха у теб, нямаше изобщо да съществуват“.
— Толкова е красиво — промърмори Емили.
Шариф допи чая си и заговори:
— Искам да подчертая, че във всички наши религии съществува дихотомията на откровението. Наистина, Богът на евреите може да пребивава вътре, но една от най-силните части от Стария завет са страниците за слизането на Мойсей от връх Синай след откровението за Неговото божествено присъствие, което накарало кожата на лицето му да грее с такава непоносима светлина, че израилтяните не могли да го погледнат. Това е външно откровение. В моята религия пророкът Мохамед също е бил на планина — връх Хира, в седемнайсетата вечер на Рамадана през 610 година. Бил събуден от сън и открил, че е обгърнат от унищожително божествено присъствие, което му наредило: Iqra! Говори! И макар да възразил, че не е пророк или свят гадател, бил обгърнат отново от това присъствие, докато не изстискало въздуха от гърдите му. След третата заповед да говори от устата му започнали да се изливат думите на ново свещено писание — Корана. Това също е външно откровение. В исляма обаче също може да се открият съчинения, че Бог е в нас, по-точно във всичко. Теологът от единайсети век Ал-Бакилани развива една теория, наречена атомизъм, за да даде метафизична основа на мюсюлманската вяра. Казано просто, няма друга действителност, освен ал-Лах — Бог. Цялата вселена е смалена до безброй отделни атоми и никой от тях няма своя собствена идентичност. Само Бог има такава. Само Бог може да спаси човека от нищожността. Това е метафизичен опит да се обясни присъствието на Бог във всяка подробност от нашия живот и напомняне, че вярата не зависи от рационалната логика.
Левин стана и започна да върти нервни кръгове около пианото, докато говореше:
— Тази идея за вътрешната пътека към Бог много ми напомня за ранните еврейски мистици, особено за меркава[1] мистиците от пети и шести век и кабалистите от дванайсети и тринайсети век, които търсят личния Бог вътре в тях. В течение на вековете мистиците са използвали различни техники — пост, бдение, напяване на свещени текстове, за да изпаднат в състояние на алтернативно съзнание и така да стигнат до одухотвореността в себе си.
Шариф го прекъсна:
— Да, Пол, прав си, това е вярно и за мистичните привърженици на суфизма. С напяване се докарвали до транс и странно, невъздържано поведение.
— Общата черта у всички мистици — продължи Левин — е реакцията им срещу една все по-умозрителна вяра. Ти знаеш и вярваш, защото се очаква да вярваш. Мистиците изпитват нуждата да се свързват по-непосредствено с божественото присъствие, което непрекъснато е с тях. Равин Акива описва изкачването си през небесата до Божия трон, срещайки по пътя си камъни от чист мрамор. Това е метафора за пътуване до дълбините на съзнанието, включващо голям личен риск, защото човек може да не понесе онова, което се намира там.
— Ще ми позволите ли отново да цитирам свети Августин? — попита Клег.
— Андрю, можеш цяла вечер да цитираш Августин — одобрително каза Майър.
— Добре. В Остия Августин преживява едно лично издигане до Бог, което описва. „Съзнанията ни бяха повдигнати от пламенна обич вечно да бъдат себе си. Стъпка по стъпка се изкачихме отвъд всякакви общи цели и самото небе, където слънцето, луната и звездите хвърляха светлина върху земята. Издигнахме се още по-нататък чрез вътрешни размишления и диалози, и удивление от твоите творения, и влязохме в своите собствени съзнания.“
— Мохамед има подобно преживяване, когато извършва своето нощно пътуване от Арабия до Храмовия хълм в Йерусалим. Пренесен е от архангел Гавраил на божествен кон до небесния свод, където е посрещнат от Мойсей, Авраам, Исус и група други пророци. След това Гавраил и Мохамед поемат на опасно пътуване нагоре по стълба през седемте небеса, докато най-накрая стигат до небесните селения.
— Вземалите „блаженството“ също описват едно много характерно пътуване — обади се Емили.
— Докато не бъдат изхвърлени и върнати в действителността — додаде Сайръс.
— Или друго проявление на действителността — подхвърли Майър, намигайки. — Как да сме сигурни, че тези вътрешни пътувания не са също истински? Има колективна действителност, за която искам да поговорим.
— Ето ти го и Карл Юнг — предупреди Клег.
— Това е една шега между нас — обясни Левин на Сайръс. — Фрида е голям почитател на Юнг. Никога не сме успявали да проведем теологическа дискусия, без тя по някакъв начин да спомене Юнг.
— Признавам се за виновна — изпищя Майър. — Трябва да знаете, господин О’Мали, че дядо ми беше психиатър и приятел не само със Зигмунд Фройд, но и с Карл Юнг. Когато Юнг и Фройд стигат до своята прочута раздяла, дядо ми е действал като посредник и се е опитвал да закърпи нещата. Обаче различията помежду им били не само научни. Горчивината не могла да бъде излекувана. А аз през целия си живот останах юнгианец.
— Не забравяй какво е казал Юнг — намеси се Шариф, готов да се засмее на собствените си думи. — Слава богу, аз съм Юнг, а не юнгианец.
— Признавам, че има юнгианци, които не се покриха със слава, но аз не съм от тях — отби го Майър и размаха пръст. — Вижте, в историята с „блаженството“ има неизбежни юнгиански елементи. Господин О’Мали, спомняте ли си термините архетипи и колективно безсъзнателно?
— Да, професоре, от вашите курсове, макар че беше преди много време.
— Доктор Фрост е психиатър. Сигурна съм, че това ще я отегчи до смърт, но не Юнг е измислил термина архетип. Заел го от философите платоници и го приложил в психологията. Описва ги като различни степени на разбиране, или модели на психическо възприятие и разбиране, присъщи на всички човешки създания като част от човешката раса. Юнг е изучавал антропология, митология, религия и изкуства. Широките му познания в тези области му позволили да види символите и фигурите, които непрекъснато се явявали в сънищата на неговите пациенти, но са се появявали отново и отново в продължение на хилядолетия в митове и религии из цял свят. Юнг смята за много важно, че често е бил в невъзможност да проследи появата на подобни символи в сънищата на неговите пациенти до личния живот на тези хора. Виждате, че отчасти Юнг приема теорията на Фройд за безсъзнателното. Съгласен е с него, че има слой безсъзнателно, което нарича индивидуално безсъзнателно, то съвпада с Фройдовата концепция за безсъзнателното — ще рече склад за потиснати лични спомени или забравени преживелици. Във Фройдовото безсъзнателно лежат спомените за всичко преживяно някога от даден индивид — мисли или усещания, които вече не са активно съзнавани. Обаче според Юнг има нещо повече. Той формулира втори слой на безсъзнателното — колективното безсъзнателно, — което трябва да поеме отговорността за приликите в работата на психиката и образността през вековете, и то в много различни култури. Колективното безсъзнателно е областта на архетипните преживявания. Юнг смята, че осъзнаването на образите и движенията на колективното безсъзнателно ще позволи на индивида да направи пряка връзка със съществени познания на човечеството. За него колективното безсъзнателно е най-големият психически източник на сила, цялостност и вътрешна трансформация. Въз основа на проведените от него изследвания той смята, че съществува убедително научно основание за това твърдение.
— Е, Фрида, искаш да кажеш, че този наркотик отваря път към колективното безсъзнателно? — подхвърли Клег с весели нотки в тона.
— Защо не? — контрира тя. — Сънищата ни отвеждат там. Същото прави и медитацията. Защо да не го прави и наркотикът? Някой от вас може ли да предложи по-добро обяснение на този феномен? Вижте какви са архетипите. Да започнем с излизането от мрака в светлина. През времето на писаната история — в митовете, легендите, Библията, Корана — светлината е енергията и блясъкът на духовното битие. „Да бъде светлина!“[2]
После имаме реката. Река Йордан? Или Стикс? Човек винаги трябва да пресече река, за да стигне до другата страна. И накрая пазителите на портите: онези, които чакат индивида, за да го съпроводят до небето или задгробния свят, или задгробния живот, ако щете. Митовете и религиите са осеяни с подобни образи.
Левин се наклони към нея.
— Какво ще кажеш за образа на пазителя като любим човек? Това звучи повече като някои от тези преживявания близо до смъртта, за които толкова сме чели. Човек едва не умира в спешното на болницата, усеща как се рее над своето собствено тяло и гледа ставащото, влиза в тунела, вижда Христос, ангел или някакво божествено същество и накрая среща починал любим близък, който вероятно е там, за да го улесни по пътя. В този момент обаче лекарите му спасяват живота и той оцелява, за да разказва за преживяното.
— Може би „блаженството“ стимулира същите мозъчни рецептори, които се активират при преживяванията близо до смъртта — предположи Емили.
— Или цялата тази работа е масова истерия — подхвърли Левин язвително.
— Съгласен съм — кимна Шариф. — Хората, особено младите, са ужасно сугестивни. В нашето общество съществува духовна празнота. Хората търсят нещо, което да осмисли техния живот, а организираната религия, съжалявам, че трябва да го кажа, не предоставя отговорите, за да задоволи повечето.
Майър леко почука по подлакътника на своя стол.
— Не се отнасяйте твърде пренебрежително към феномена, който беше описан. Може би сме свидетели на биологично доказателство, че съществува колективно безсъзнателно. Може би сме свидетели на доказателството, че Бог съществува! Моля ви, господа, бъдете отворени за новото. Наше задължение като теолози е да изследваме този феномен заедно с колегите, които се занимават с биологичната страна, и да предложим религиозното му тълкувание.
Сайръс забеляза младежка жизнерадост и жизненост по лицето на Майър — така напомняше повече на образа, който си спомняше. Тя се забавляваше, закачливо подхранвайки неверието на своите колеги.
Клег протегна дългите си крака и наклони глава назад, за да освободи напрежението в раменете си.
— Фрида, това беше много интересна дискусия. Благодаря за поканата. Като теглим чертата, трябва да кажа, че аз вярвам в Бог и не вярвам в Юнг. Не вярвам в молекули и рецептори. Вярвам, че Бог е във всеки един от нас — в метафоричен, а не буквален смисъл. Трябва да се съглася с Пол и Уалид, че този наркотик предизвиква масова истерия. Наистина носим отговорност и тази отговорност е да не позволим религиозното вярване да бъде покварено и омаловажавано от наркомански преживявания.
След това погледна часовника си и енергично скочи на крака.
— Мили боже, как лети времето!
Останалите мъже скоро го последваха.
Майър изпрати професорите и се върна с палтата на Сайръс и Емили.
— Беше ли ви полезно? — попита тя Сайръс.
— Много. Благодаря.
Майър сърдечно стисна ръката на Емили, пое десницата на Сайръс и енергично я разтърси.
— Това беше един от най-стимулиращите следобеди, които съм преживявала. За една стара жена няма нищо по-хубаво от това. Я ми кажете, господин О’Мали, каква оценка ви писах тогава?
— Шестица.
— Добро момче. Хубава работа сте свършили.