Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

8
„Тайм“

Седалището на „М и М“, където Йосарян щеше да отиде по-късно същия ден, беше в сравнително малка постройка в притежавания от японците комплекс, известен сега като Рокфелеров център. Навремето там се бяха помещавали „Тайм Лайф“ и издателство „Тайм Инкорпорейтед“, за което в същата тази сграда Са̀ми Сингър бе работил доста отдавна като автор на реклами, малко след като се бе отказал от преподавателското място в Пенсилвания, защото го задължиха да подпише клетва за вярност към щата само срещу три хиляди и двеста долара годишна заплата, и където се запозна с жената, пет години по-късно станала негова съпруга. Гленда бе една година по-голяма от Са̀ми, с което щеше да падне в очите на майка му, ако тя бе жива, и не беше еврейка, което би разстроило възрастната женица дори повече.

Беше и разведена. Имаше три малки деца, едното от които за жалост бе обречено да развие почти шизофренично слабоволие с влечение към наркотиците и подчертана склонност към самоубийство, а другите две, които го надживяха, проявиха симптоми за изключително висок риск от тумори. Единственото, за което Са̀ми съжаляваше в дългия си брак, бе неговият трагичен и неочакван край. Той не ценеше високо клетвите за вярност и изпитваше ненавист към хората, които ги защитават. Същото беше и с Корейската, и с Виетнамската война — и двата пъти не само му липсваха дълбоки убеждения, но разви и злостно отвращение към демагозите и от двете политически партии, които заканително настояваха да споделя техните убеждения. През 1948 година, по време на победоносната кампания на Хари Труман той ликуваше заедно с него, но после го намрази, по-късно не даваше пет пари за Айзенхауер и Никсън. Интересуваше се от Кенеди не повече, отколкото от Айзенхауер, и престана да гласува на президентски избори. Скоро въобще престана да гласува и в дни на избори изпитваше задоволство от себе си. Гленда бе спряла да гласува години преди да се запознаят и според нея всички кандидати за държавна служба бяха пошли, скучни и противни.

В списание „Тайм“ Са̀ми постъпи със заплата девет хиляди годишно, почти три пъти повече, отколкото би получавал като преподавател в колеж, и имаше право на едномесечен летен отпуск. В края на третата година с радост научи, че има вложени пари в щедрия пенсионен фонд на фирмата и дялово участие в печалбата. С университетско образование, платено и станало възможно благодарение на държавата по силата на Закона за правата на гражданите, служили в армията, и с работа в такава голяма, прочута в цялата страна фирма, на двайсет и пет години Са̀ми бе смятан от приятелите си от детството в Кони Айланд за човек, постигнал баснословен успех. Когато се премести в собствен малък апартамент в Манхатън, той се изкачи с Божията благословия в царството на елита и дори Лу Рабиновиц го гледаше с благородна завист. Са̀ми харесваше средата си, харесваше и живота си. След като се ожени, обичаше жена си и доведените си деца и макар че Лу отказваше да повярва, не бе лягал с друга, докато бяха заедно с Гленда.

На работното си място в центъра на града Са̀ми се оказа заобиколен от републиканци за първи път през живота си. Нищо в произхода или висшето му образование не му бе дало повод да очаква, че някой, освен ако не е престъпник, социопат или профан, ще поиска да стане републиканец. Но неговите колеги не бяха профани, нито престъпници или социопати. Са̀ми пиеше мартини на дългите обеди с други мъже и жени от редакцията, няколко години вечер редовно пушеше хашиш със стари и нови приятели и оплакваше познатите си от едно време в Бруклин, които вече се бяха пристрастили към хероина. На мъжете и жените неевреи, с които пиеше уиски и пушеше марихуана, им се струваше невероятно, че младежите евреи в Бруклин могат да бъдат наркомани. Водеше приятели от Манхатън в Бруклин, за да ги запознае с тях, да ядат миди в Шийпсхед Бей и хотдог в Кони Айланд, да се качат на Парашутната кула и Вълшебното колело, да наблюдават другите смелчаци на страховитите увеселителни влакчета. Водеше ги в парк „Стийпълчейс“ на Джордж С. Тилю. По светло и по тъмно лягаше с млади жени, които си слагаха диафрагми и противозачатъчна влагалищна пяна, и все не успяваше да свикне. За разлика от приятелите, с които бе израснал, не се ожени веднага щом се върна жив от войната, а едва когато бе почти на трийсет. Като ерген често бе самотен, но почти никога нещастен.

Шефът му бе изискан превзет мъж, говореше сладкодумно и изпитваше презрение към редакторите главно защото не беше редактор и защото бе по-начетен от всички, по съвещанията изтъкваше красноречиво, че журналистите, които пишат за рекламата в неговия отдел, са по-добри от ония в редакционната колегия и знаят много повече от тях. По това време всеки, който се занимаваше с реклама там, включително Са̀ми, пишеше или говореше за писане на книги, статии, разкази и сценарии, в почивните дни хората от отдел „Оформление“ се занимаваха с живопис и скулптура и мечтаеха за изложби. Заядливият шеф, с когото всички се гордееха, накрая бе изхвърлен и се пенсионира преждевременно. Не след дълго почина от рак. Веднага след като той напусна издателството, Са̀ми, евреин от Кони Айланд, озовал се сред протестанти, предимно мамини дечица от богатските предградия, стана шеф на един от по-малките отдели и втори баща на три деца на протестантка от Средния запад с непоклатимо душевно равновесие, която една сутрин бе отишла да й прекъснат тръбите, за да не ражда повече в несполучливия си брак с мъж женкар, с когото бе разбрала, че трябва да скъса. Можела да свикне с изневерите, твърдеше тя — а Са̀ми не й вярваше — но мразела нетактичността му. Скоро след развода той заболя от меланом. Все още беше жив, когато Са̀ми се пренесе при Гленда, беше жив и когато се ожениха.

Са̀ми бе доволен в „Тайм“, пишеше материали, за да разширява рекламната дейност на списание, което ценеше само като първокачествен потребителски продукт и като нищо друго. Харесваше работата си, харесваше хората, с които работеше, радваше се на все по-добра заплата и на приятната увереност, че е материално осигурен. Когато започна да работи и за изданията за чужбина на „Тайм“ и „Лайф“, получи възможност да пътува и да установи трайни приятелства с хора в чужбина. Подобно на други от своето поколение, бе откърмен с прагматичния идеал, че най-добрата работа, която човек може да свърши, е да си намери най-добрата работа.

Остана в редакцията, докато накрая също бе притиснат да се пенсионира по-рано, на шейсет и три, от една процъфтяваща фирма, която предпочиташе да процъфтява още по-бурно, като съкращава персонала и се отървава от стари изсъхнали клони като него, така че той си тръгна с оптимизъм и с добър доход до края на дните си, осигурен от либералната пенсионна програма и дяла в печалбата, с три хиляди акции от фирмата на стойност над сто долара всяка и с щедра здравна застраховка, покрила почти всички сметки на Гленда за последното й заболяване, всички негови бъдещи нужди, докато е жив, както и нуждите на двете останали живи доведени деца до деветнайсетгодишна възраст или докато завършат колеж.