Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

10
Джордж С. Тилю

Много етажи по-надолу господин Джордж С. Тилю, предприемач от Кони Айланд, покойник от почти осемдесет години, броеше парите си на едно бюро със сгъваем капак и се чувстваше господар на света. Приходите му никога не намаляваха. Пред очите му бяха началната и крайната спирка на увеселителното влакче, което бе докарал долу със себе си от увеселителния парк „Стийпълчейс“. Никога релсите не бяха изглеждали толкова лъскави — изкачваха се към връхната точка на най-високата извивка в началото и изчезваха в приличния на пещера тунел, където се намираше и той. Изпълваше се с гордост, докато гледаше страховитата въртележка, своето „Елдорадо“. Бе изработена в Лайпциг специално за Вилхелм Втори, императора на Германия, и вероятно още бе най-величествената на света. Върху трите платформи имаше кончета, гондоли и издълбани отвътре, патета и прасенца, които се въртяха с различна скорост. Господин Тилю често пускаше своето „Елдорадо“ да се върти без хора, просто за да наблюдава отраженията на сребърните огледала в лъскавата главина и да се наслаждава на гръмкия глас на фисхармониката, който, обичаше да се шегува той, бе музика за ушите му.

Беше преименувал влакчето в „Пастта на ламята“. Имаше и „Пещера на фуриите“, а на входа се въртеше неговата „Бъчва на смеха“, която поваляше несвикналите на колене направо върху въртящото се дъно и ги подмяташе един срещу друг в невъобразим хаос, докато изпълзят от другия край, където се изправяха сами или с помощта на някой от персонала и на посетители с по-голям опит. Който знаеше как, можеше да премине без суетене, като просто върви леко по диагонал срещу посоката на въртене, но така не беше забавно. Или да крачи и крачи нагоре по спускащия се под, без да стига никъде, като остава все на същото място, но и това не бе кой знае колко по-забавно. Зяпачи от двата пола изпитваха особено удоволствие да наблюдават смущението на привлекателни дами, които, изгубили равновесие, отчаяно придърпваха полите си надолу в дните, преди панталонът да завоюва уважение като подобаваща дреха в дамския гардероб.

— Ако Париж е Франция — спомняше си той своите изявления като най-важен представител и импресарио на увеселителния парк, — тогава от юни до септември Кони Айланд е светът.

Парите, които броеше всеки ден, никога нямаше да се развалят или да остареят. Те бяха неуязвими и винаги щяха да имат стойност. Зад гърба му се издигаше чугунена каса, по-висока и от него. Тук имаше и пазачи, и разпоредители от едно време, облечени в червени куртки и зелени жокейски шапки, и те от едно време. Мнозина му бяха приятели от самото начало и бяха прекарали с него цяла вечност.

С упорита необикновена гениалност той бе предизвиквал и опровергавал експертите, своите адвокати и банкери, и бе успял лека-полека да отнесе със себе си, да запази всичко, което особено цени и смята да задържи. Завещанието му осигуряваше достатъчно средства на неговата вдовица и децата. Нотариални актове, ценни книжа и пари в брой в големи количества бяха запечатани според инструкциите в непромокаема каса и бяха заровени заедно с него в гробницата в Грийн-Уд в Бруклин, а на надгробната му плоча пишеше:

ТУК СА ПОГРЕБАНИ МНОГО НАДЕЖДИ

Докато наследници и изпълнители на завещанието се караха помежду си и с данъчните служби, „Стийпълчейс“ („С първия рейс“) неумолимо изчезваше част по част от лицето на земята с изключение на фалическия, стоманен, банкрутирал скелет на „Парашутната кула“, която се появи много след като господин Тилю си бе отишъл и която той би отхвърлил като атракция. Беше скучна и порядъчна и не плашеше, нито хвърляше във възторг посетители и зяпачи. Господин Тилю харесваше неща, които носят изненада, смущават хората, сриват достойнството, нетактично тласкат момчета и момичета в прегръдка, а при повече късмет откриват за миг прасец и фуста, понякога дори и дамски гащи пред възхитената публика, която гледаше комедията на тяхната безкрайна абсурдна безпомощност със смях и веселие.

Господин Тилю винаги си спомняше с усмивка за надписа върху надгробната си плоча.

Не се сещаше за нищо, което да му липсва. Сега притежаваше второ влакче, наречено „Торнадо“. Над главата си непрекъснато чуваше как спира и тръгва метрото, което през лятото всяка неделя бе изсипвало стотици хиляди хора на плажа, пращящите ауспуси на автомобилите и по-големите превозни средства, пътуващи във всички посоки. След като долови ромола и плискането на изкуствен канал с течаща вода едно равнище по-високо, бе свалил долу плоскодънните си лодки и бе възстановил своя „Тунел на любовта“. Имаше „Камшик“ и „Въртоп“, с които да прави за смях посетителите и да ги мята насам-натам, „Човешка билярдна маса“ с пързалка и подвижни дискове на дъното, които да въртят хората в една или друга посока, докато те се разпищят от злощастно удоволствие и започнат да се молят всичко да свърши по-скоро. Имаше електрически ток по парапета, който удряше непредпазливите, а за обикновените — огледала, които ги разкривяваха в нелепи и смешни чудовища. Имаше и своята ухилена розовобузеста запазена марка, онова демонично плоско лице с плоска глава и коса, разделена на път, с широка уста, пълна с кубични зъби като бели тухли, пред което при първа среща хората се дръпваха невярващо, но следващия път го възприемаха добродушно като нещо естествено. От някакво незнайно равнище по-долу често чуваше как минават плавно движещи се железопътни вагони, чиито колела се търкалят ден и нощ, но не проявяваше любопитство. Интересуваше го само това, което можеше да притежава, а искаше да притежава само това, което можеше да види, да наблюдава и да управлява с най-простото задвижване на ключ или лост. Обичаше миризмата на електричество и хрущящото пукане на електрически искри.

Имаше повече пари, отколкото някога би могъл да похарчи. Никога не бе имал доверие на доверителните фондове и не бе виждал нищо дружеско в дружествата. Сега Джон Д. Рокфелер идваше редовно да го моли за някой и друг цент и да си изпроси безплатно возене, а Дж. П. Морган, който бе поверил душата си на Бога без никакво съмнение, че ще бъде приета, искаше услуги. Тъй като живееха с малко, те нямаха кой знае за какво да живеят. Децата не им пращаха нищо. Господин Тилю често им казваше, че е могъл да им каже. Без пари животът понякога е ад. Господин Тилю смътно се досещаше, че е нормално винаги и във всичко да има търговия, и им казваше, че е могъл да им го каже.

Беше спретнат, елегантен, стегнат, винаги нащрек. Бомбето, с което се гордееше, висеше безукорно чисто на закачалката. Всеки ден той обличаше бяла риза с обърната яка, слагаше тъмна широка вратовръзка, безупречно пристегната и грижливо пъхната в жилетката на костюма, а връхчетата на тънките му кафяви мустаци винаги бяха напомадени.

Неговият пръв голям успех бе виенското колело, два пъти по-малко от онова, което бе харесал в Чикаго, и смело обяви своето за най-голямото в света още преди то да е изработено. Украси го с ослепителни гирлянди от стотици от новите крушки с нажежаващи се жички на господин Едисон, а омаяните посетители се забавляваха и вълнуваха.

— Никога не съм мамил никого за нищо — имаше навик да заявява той, — никога не съм давал на мухльовците равни шансове.

Харесваше атракции, които се въртят в кръг и отвеждат участниците обратно на мястото, откъдето са тръгнали. Струваше му се, че почти всичко в природата, от най-дребното до най-голямото, се движи в кръг и се връща там, където е създадено, може би за да се възроди отново. Смяташе хората за по-забавни от стадо маймуни и обичаше да ги използва в тази роля, предизвиквайки безобидно обществено объркване с номера, които доставяха удоволствие на всички и за които всички бяха готови да платят — отнесена от въздушна струя шапка, поли, вдигнати до кръста, движещи се подове и пропадащи стълбища, двойки, омазани с червило, които се появяваха на светло от прикриващата тъмнина в „Тунела на любовта“ и се чудеха защо зяпачите се превиват от смях на представлението, докато накрая цинични шегаджии не им изкрещят причината.

Все още притежаваше и своя дом. Господин Тилю бе живял на Сърф авеню, срещу увеселителния си парк „Стийпълчейс“, в голяма дървена къща с тясна алея и ниски каменни стъпала и скоро след неговото погребение всичко сякаш започна да потъва в земята. Бе платил на каменоделец да изсече върху отвесната страна на първото стъпало, което свързваше стълбището с тротоара, фамилното му име, ТИЛЮ. Постоянно живеещите в квартала, които минаваха край къщата на път за киното или метрото, първи забелязаха по мястото на буквите, че стъпалото хлътва в настилката. Когато изчезна цялата къща, никой не обърна особено внимание на поредния празен парцел в този порутен квартал, вече изживял своя разцвет.

В северната част на тясната ивица земя, образуваща Кони Айланд, който всъщност не бе остров, а издаден нос, дълъг около осем километра и широк по-малко от един, се простираше водна площ, наречена Грейвсенд Бей. Фабриката за бои там поглъщаше много сяра. Хлапетии, които наближаваха пубертета, докосваха със запалени кибритени клечки жълтите буци по земята край сградата и се чудеха и радваха, че пламват лесно и горят със синкав пламък и серен мирис. Наблизо имаше фабрика за лед и навремето тя се превърна в сцена на зрелищен въоръжен грабеж — извършителите успяха да се измъкнат с бързоходна моторница, която отлетя по водите на Грейвсенд Бей. И така, имаше огън и имаше лед, преди да се появят домашните хладилници.

Огънят бе постоянна заплаха и на Кони Айланд периодично избухваха големи пожари. Часове след като господин Тилю видя първия си увеселителен парк унищожен от пламъци, той закачи обяви, че предлага най-новата си атракция, своя „Пожар Кони Айланд“, и разпоредителите му пак се запретнаха да събират по десет цента входна такса от посетителите, жадни да влязат в опустошения участък и да хвърлят поглед върху димящите развалини. Как не се сетих пръв за това, размишляваше Дяволът. Дори Сатаната го наричаше „господин Тилю“.