Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

Дванайсета книга

33
Антракт

Майлоу бързо загуби интерес, хукна по работа и когато сирените завиха тревога, той бе извън автогарата, а не в безопасност под нея заедно с Йосарян.

— Къде е господин Майндърбайндър? — попита Макбрайд, когато Йосарян слезе сам на площадката, където стояха двамата с Гафни.

— Замина да купува още небостъргачи в Рокфелеровия център — докладва насмешливо Йосарян. — Или да си строи свои. Иска да притежава всичките.

Някой ден, помисли си Йосарян, докато слизаха по стълбата от ковано желязо, тези чудовищни кучета, които сега се размърдваха, можеха наистина да се окажат там. Само този мръсен номер липсваше за капак. Макбрайд му каза ликуващо, че са открили всички асансьори. Майкъл и приятелката му Марлин се бяха уморили да чакат и бяха слезли много надолу с Боб и Раул. Макбрайд обаче имал да показва още нещо на Йосарян.

— Колко надолу е това много надолу? — попита Йосарян шеговито.

Макбрайд се засмя притеснено и пошушна през рамо:

— Десет километра.

Десет километра?

Гафни се забавляваше от учуденото му възклицание.

И то какви асансьори, продължи Макбрайд, вървели с километър в минута нагоре, със сто и шейсет километра в час надолу.

— Имат и ескалатори. Казват, че надолу се движели с шейсет и пет километра в час!

— Гафни? — обади се Йосарян и Гафни бавно кимна. — Гафни, Майлоу е нещастен — уведоми го развеселен той. — Предполагам, че знаеш.

— Майлоу винаги е нещастен.

— Страхува се.

— И от какво се страхува днес? Нали получи договора.

— Страхува се, че не е поискал достатъчно и няма да получи за „Шшшшшт!“ парите, които Стрейнджлъв ще вземе за своя самолет. А те дори няма да летят.

Гафни спря на стълбите толкова рязко, че се сблъскаха, и за огромно учудване на Йосарян го погледна с разклатена самоувереност.

— Няма ли? Защо говориш така?

— Нима ще летят?

Гафни се успокои.

— Те летят, Йо-Йо. За миг помислих, че знаеш нещо, което аз не знам. Вече летят.

— Не може да бъде. Няма да летят. Те ми дадоха дума.

— Не държат на думата си.

— Дадоха ми обещание.

— Не държат на обещанията си.

— Имам гаранция.

— Не важи.

— Имам я писмено.

— Пъхни я в досието си по Закона за свобода на информацията.

— Не разбирам. Да не са изиграли Стрейнджлъв?

Гафни се засмя с тихия си смях.

— Йосарян, приятелю, те са Стрейнджлъв. Слели са се, разбира се. Ако не броим разликата в имената и фирмите, не са ли едно и също? Имат самолети от години.

— Защо досега не си казал?

— На кого? Никой не ме е питал.

— Можеше да кажеш на мен.

— Не си ме питал. Понякога имам интерес да не разгласявам нещата. Понякога знанието е сила. Някои казват, че съвършеното оръжие ще ми върши работа, други — че нямало да ми върши. Затова днес съм тук долу. За да разбера.

— Каква работа?

— Недвижимите имоти, разбира се.

— Недвижими имоти! — подигра го Йосарян.

— Не искаш да ми повярваш — каза усмихнат Гафни, — а мислиш, че искаш истината.

— Истината ще ни направи свободни, нали?

Няма — отвърна Гафни. — И не може. Никога не е могла. — Той посочи надолу към Макбрайд. — Да вървим, Йо-Йо. Той иска да ти покаже друга истина. Позна ли музиката?

Йосарян бе почти сигурен, че отново чува по високоговорителите откъси от Леверкюн, от творбата, която никога не е била писана, в лек аранжимент за оркестър, изпълнена с рубато, легато, вибрато, тремоло, глисандо и ритардандо, маскирана за широка публика, без разтреперващия, разтърсващ мотив на страховитата кулминация.

— Гафни, грешиш за Леверкюн. Това е от „Апокалипсис“.

— Вече знам. Проверих и видях, че греша. Не мога да ти опиша колко ми е неловко да го призная. Но се обзалагам, че знам какво ще ме попиташ сега.

— Забелязваш ли нещо? — попита все пак Йосарян.

— Естествено — каза Гафни. — Тук долу не хвърляме сенки, не вдигаме шум, докато вървим. А ти забелязваш ли нещо? — попита той, когато настигнаха Макбрайд. Нямаше предвид постовѝя, седнал на стол в прохода до асансьора. — Забелязваш ли?

Говореше за Килрой.

Беше изчезнал.

Думите върху плочата бяха заличени.

Макбрайд съобщи, че Килрой е мъртъв.

— Почувствах, че трябва да ви кажа.

— Имах чувството, че е мъртъв — рече Йосарян. — Има хора на моя възраст, на които ще им докривее, като разберат. Виетнам?

— О, не, не — отвърна изненадано Макбрайд. — Рак. На простатата, костите, белите дробове и мозъка. Вписали са смъртта като естествена.

— Естествена смърт — повтори покрусено Йосарян.

— Можеше да е и по-лошо — каза Гафни съчувствено. — Поне Йосарян е жив.

— Разбира се — каза Макбрайд сърдечно. — Йосарян още е жив.

— Йосарян е жив? — повтори Йосарян.

— Разбира се, че Йосарян е жив — каза Макбрайд. — Бихме могли да напишем това на стената.

— Разбира се, но докога? — отвърна Йосарян и точно тогава прозвуча сигналът за тревога.

Макбрайд подскочи като ужилен.

— Това пък какво е, дявол го взел? — Изглеждаше уплашен. — Не е ли въздушна тревога?

Гафни кимаше.

— И аз мисля така.

— Чакайте тук, момчета. — Макбрайд вече тичаше към постовѝя. — Ще ида да разбера.

— Гафни? — рече разтреперан Йосарян.

— Тук долу не знам — отвърна мрачно Гафни. — Може да е войната, време за triage.

— Дали да не изчезваме оттук? Хайде да излизаме.

— Да не си луд, Йосарян. Тук сме в много по-голяма безопасност.