Джоузеф Хелър
Залезът (26)

25
Вашингтон

— Каква обувка бе? — присмя се Уинтъргрийн на Йосарян при следващия етап от неговото пътешествие по Рейн. — Какво толкова й е великото на тая скапана обувка?

— Просто едно скапано хрумване — отвърна Йосарян в един от хотелските апартаменти, където се помещаваше представителството на „М и М“ във Вашингтон. За себе си и Мелиса бе предпочел по-нов хотел, сравнително престижен и с по-весела клиентела, славещ се — припомняше си Йосарян с някаква блажена суетност в болницата, след като състоянието му се стабилизира и опасността от мозъчен удар и парализа отмина — с по-богат избор на възможно най-забранените филми от висше качество, на езиците на всички страни — членки на ООН. — Нали все повтаряш, че искаш стока за широко потребление.

— Но защо обувка? Вече сигурно има поне петдесет скапани фирми, които правят обувки и обуват скапаните крака на скапаняци като нас.

— Но няма фирма, която да притежава изключителните права за производство на обувки с официалния щемпел „Правителство на САЩ“.

— Мъжки или дамски? — замисли се Майлоу.

— И мъжки, и дамски, нали вече и жените ги убиват в битка. — Йосарян съжали, че изобщо е започнал. — Остави. В предприемачеството има много неща, които не разбирам. И досега не проумявам как купувахте яйца за седем цента, продавахте ги за пет и имахте печалба.

— Още го правим — похвали се Уинтъргрийн.

— Яйцата се развалят — завайка се Майлоу. — И се чупят. Май предпочитам обувката. Юджин, я провери.

— Аз пък предпочитам самолета — измърмори Уинтъргрийн.

— А след самолета? Я си представи, че вече няма опасност от война?

— Ще проверя.

— Не съм въодушевен от този самолет — каза Йосарян.

— Пак ли смяташ да ни зарежеш? — присмя се Уинтъргрийн. — От години възразяваш.

Йосарян се засегна от подигравката, но я подмина.

— Вашият „Шшшшшт!“ може да унищожи света, нали?

— Вечно си тикаш носа, където не ти е работа — отвърна Уинтъргрийн.

— А и не може — каза Майлоу със свито сърце. — На съвещанието отстъпихме по този въпрос.

— Ами ако самолетът на Стрейнджлъв може? — заяде се Уинтъргрийн.

— Точно за това искаме среща с Нудълс Кук — каза Майлоу.

Йосарян поклати глава.

— Не съм въодушевен от атомната бомба. Вече не ми харесва.

— Ти кого искаш да видиш как ще пипне договора? — озъби се Уинтъргрийн. — Онзи скапаняк Стрейнджлъв ли?

— А и нямаме бомба — вметна помирително Майлоу. — Имаме само планове за самолет, който ще я пуска.

— А и нашият самолет няма да лети.

— Гарантираме, Йосарян. Дори писмено. Нашите самолети няма да летят, нашите ракети няма да бъдат изстреляни. Ако излетят, ще се разбият, ако бъдат изстреляни, няма да улучат. При нас няма грешка. Това е девизът на фирмата.

— Ще го прочетеш на скапаните ни бланки — добави Уинтъргрийн и продължи преднамерено насмешливо: — Но я да те питам, господин Йо-Йо. Коя друга държава, ако не нашата, би искал да видиш като най-мощна? Там е засечката, нали?

— Така е, там е засечката — бе принуден да се съгласи Йосарян.

— Ако ние не продаваме скапаната си военна продукция на всеки, който иска да я купи, ще го направят скапаните ни приятелски настроени съюзници и конкуренти. Това е положението, и толкоз. Мина времето на скапаните ти идеали. Щом си толкова умен, я ми кажи, какво, по дяволите, щеше да правиш, ако управляваше страната?

— И аз нямаше да знам какво да правя — призна Йосарян и се вбеси, че са го победили в спор. Едно време това не се случваше никога. — Но знам, че ще искам съвестта ми да е чиста.

— Нашата съвест е чиста — отвърнаха двамата в един глас.

— Не искам да съм виновен.

— Дрън-дрън, Йосарян.

— Не искам да нося отговорност.

— Пак дрън-дрън — възрази Уинтъргрийн. — Върти го, сучи го, ще бъдеш виновен. Щом светът и бездруго ще бъде взривен, не е ли все тая кой ще го направи?

— Поне ръцете ми ще са чисти.

Уинтъргрийн се изсмя просташки.

— Тези твои скапани чисти ръце, ще бъдат откъснати до китките от взрива. И никой няма да узнае, че са били твои. Няма да остане и помен от теб.

— Я върви на майната си, Уинтъргрийн! — избухна Йосарян, сърдито повишил тон. — По дяволите твоята чиста съвест! — Обърна се намусен. — Да беше пукнал, та и аз да изпитам най-после някакво удоволствие в този живот.

— Е, Йосарян — възрази Майлоу. — Бъди разумен. Поне едно знаеш за мен — никога не лъжа.

— Освен ако не се налага — добави Уинтъргрийн.

— Мисля, че той го знае, Юджин. Съвестен съм като никой друг. Нали, Юджин?

— Безспорно, господин Майндърбайндър.

— Майлоу — попита Йосарян, — някога през живота постъпвал ли си нечестно?

— Не, никога! — възкликна на мига Майлоу. — Би било нечестно. Пък и никога не ми се е налагало.

— Точно затова настояваме за тази тайна среща с Нудълс Кук — за да го накараме да говори тайно с президента — каза Уинтъргрийн. — Искаме всичко да е открито.

— Йосарян — каза Майлоу, — с нас не се ли чувстваш по-сигурно? Самолетите ни не могат да летят. Ние притежаваме технологията. Моля те, свържи се с Нудълс Кук.

— Уреди срещата и стига си ни разигравал. И да е тук.

— Не ми ли вярвате?

— Нали твърдиш, по дяволите, че не разбираш от предприемачество.

— Нали твърдиш, че те озадачавало.

— Да, и това, което ме озадачава — каза Йосарян и се предаде, — е как хора като вас го разбират.

 

 

Нудълс Кук бързо схвана какво се иска от него.

— Знам, знам — започна той направо, след като Йосарян ги запозна. — Смяташ ме за лайно, нали, Йосарян?

— Няма такова нещо — отвърна Йосарян без изненада, а другите двама наблюдаваха. — Когато си мислят за дофина, хората невинаги си представят теб, Нудълс.

— Туш — засмя се Нудълс. — Но тук ми харесва. Не ме питай защо. — Това, което искали, продължи той, безспорно било неуместно, неудобно, незащитимо и вероятно незаконно. — Ако случаят не беше такъв, господа, можех да се застъпя на най-високо място. Но сега властта е етична.

— Кой е министър на етиката?

— Пазят мястото, докато Портър Лъвджой излезе от затвора.

— Хрумна ми нещо — каза Йосарян, уверен, че идеята му си я бива. — Нали имаш право да държиш речи?

— Държа ги редовно.

— И получаваш хонорари?

— Оставаше и да го върша безплатно.

— Нудълс — каза Йосарян, — според мен тези господа искат да държиш реч. Пред един-единствен човек. Само пред президента, за да му препоръчаш правителството да купи техния самолет. Можеш ли да произнесеш една такава успешна реч?

— Мога да произнеса една такава много успешна реч.

— А те в замяна ще ти платят хонорар.

— Да — потвърди Майлоу. — Ще ви платим хонорар.

— И колко ще е този хонорар? — поинтересува се Нудълс.

— Майлоу? — прехвърли Йосарян топката, тъй като в предприемачеството имаше много неща, които все още не разбираше.

— Четиристотин милиона долара — каза Майлоу.

— Звучи справедливо — отвърна Нудълс със същия невинен вид, сякаш не е чул нищо необичайно, и точно тогава — припомняше си развеселен Йосарян по-късно, докато убиваше времето и се излежаваше в болничното легло — му предложи да надзърне в президентската игрална зала, след като другите хукнаха на спешна делова среща, за която бяха споменали и на която не ги свърташе да идат, понеже в крайна сметка се оказа, че шегата на Гафни за антитръстовото одобрение на сватбата на М 2 с Кристина Максън съвсем не е шега.

— А за теб, Йосарян… — започна Майлоу на раздяла.

— За блестящата идея, която предложи… — присъедини се разпалено Уинтъргрийн.

— Точно за това ни е нужен, Юджин. На теб, Йосарян, ти даваме от благодарност петстотин хиляди долара.

Йосарян не бе очаквал нищо, но се оказа схватлив ученик и отвърна равнодушно и разочаровано:

— Звучи справедливо.

Майлоу изглеждаше объркан.

— Това е малко повече от един процент — поясни той тайнствено.

— И малко по-малко от единия процент и половина обичаен хонорар на нашите сътрудници — каза Йосарян. — Но пак звучи справедливо.

— Йосарян — заумилква се Уинтъргрийн, — наближаваш седемдесетте, не си знаеш парите. Погледни в сърцето си. Не ти ли е все едно дали ще спечелиш още стотина хиляди долара и дали след като си идеш, ще настъпи краят на света?

Йосарян погледна хубаво в сърцето си и отговори откровено:

— Все едно ми е. Но и вие двамата не сте по-млади от мен. Не ви ли е все едно дали ще спечелите още милиони?

— Не ни е — натърти Майлоу.

— Ето това е голямата разлика между нас.

 

 

— Е, сега сме сами — каза Нудълс Кук. — Ти ме мислиш за лайно, нали?

— Не по-голямо от мен — каза Йосарян.

— Ти луд ли си? — извика Нудълс. — Не можеш да се сравняваш с мен! Я виж с какво се съгласих току-що.

— Аз го предложих.

— Аз го приех — знаеше си своето Нудълс. — Йосарян, тук има още деветима съветници, които са такива лайна, че изобщо не можеш да се мериш с тях, камо ли с мен.

— Предавам се — каза Йосарян. — Ти си по-голямо лайно от мен, Нудълс Кук.

— Радвам се, че мислиш като мен. А сега ела да ти покажа нашата игрална зала. Ставам все по-добър на видеоигрите, по-добър от всички останали. Той много се гордее с мен.

Обновеният Овален кабинет на държавния глава беше стеснен драстично, за да се отвори място за просторната игрална зала, към която сега водеше. В кабинета сега се побираха най-много трима-четирима души, срещите на президента вече бяха по-малко и по-кратки, заговорите — по-прости и всичко си оставаше скрито-покрито. Президентът имаше повече свободно време за видеоигрите, които намираше за много по-истински от самия живот, както заяви веднъж на всеослушание.

Физически промяната бе възмездена в по-голямата внушителна втора стая, която след разширяването бе достатъчно широка, за да побере столовете с прави облегалки и плотовете за многобройните видеоекрани, копчета, ръчки и други приспособления, които стояха в очакване като роботизирани слуги, наредени плътно покрай стените. Секторът най-близо до входа бе с надпис „Министерство на войната“ и в него имаше отделни игри, означени само с „Наполеонова война“, „Битката при Гетисбърг“, „Битката при Бул Рън“, „Битката при Антийтъм“, „Победа в Гренада“, „Победа във Виетнам“, „Победа в град Панама“, „Победа при Пърл Харбър“ и „Нова победа във войната в Персийския залив“. На един плакат весел морски пехотинец с бузи като ябълки сияеше над надписа:

ВЛЕЗ И ОПИТАЙ.

ВСЕКИ МОЖЕ ДА ИГРАЕ.

ВСЕКИ МОЖЕ ДА СПЕЧЕЛИ.

Йосарян мина покрай игри с имена „Пистата в Индианаполис“, „Пускай бомбите“, „Унищожи командата“ и „Умирай усмихнат“. На най-видно място в игралната зала на президента имаше висок до кръста видеоекран, по-голям от останалите, с размери и форма на билярдна маса и с прозрачна контурна карта на държавата, пъстрееща в различни отсенки на зеленото, черното, синьото, наситенорозовото и жълтеникавокафявото. На цветния макет имаше композиции от електрически влакчета върху лабиринти от релси, които пресичаха континента на различни нива и влизаха под земята през тунели. Нудълс натисна със загадъчна усмивка бутоните, които включиха ярките светлинки отдолу и задвижиха влакчетата, и Йосарян забеляза макет на цял нов мъничък свят с огромна и тайнствена сложност, разпрострял се под повърхността на континента на различни равнища отвъд границата на север с Канада чак до Аляска и на изток и запад до океаните. Името на играта бе:

TRIAGE

Първото, което Йосарян видя върху картата на полуостровния щат Флорида, бе дребен знак с форма на колибка и с надпис „Държавно хранилище за цитрусови плодове“. Безчет железопътни вагони, поели под земята, бяха натоварени с ракети, много други превозваха оръдия и бронирани автомобили. Видя няколко санитарни влака, означени с червен кръст. Намери и държавния склад за сирене в Уисконсин, на брега на езеро Мичиган край Кеноша. Забеляза и друго цитрусово хранилище в Калифорния и обхващаща цялата страна подземна верига от пицарии и хладилни камери за месо. Виждаше се атомният реактор на река Савана, за който Йосарян сега научи. Столицата Вашингтон с форма на синя звезда бе увеличена и вместена в бял кръг, вътре в него той откри знаци, с които бяха отбелязани Белия дом, извънградският клуб „Горящото дърво“, БАССОП, новото Национално военно гробище, най-новият военен паметник и болница „Уолтър Рийд“. А ако схващаше правилно онова, което виждаше, всяка сграда, всяко място бе пресъздадено до най-малките подробности точно отдолу, под земята, на по-ниско равнище. На излизане от столицата се виждаха стрелки, успоредни с железопътните линии, които минаваха под земята и стигаха на различни места, включително до извънградския клуб „Зелена роза“ в Западна Вирджиния, лабораториите „Ливърмор“ в Калифорния, Центъра по здравеопазване в Атланта, Центъра за лечение на изгаряния на Нюйоркската болница, и пак в центъра на Ню Йорк Йосарян забеляза с трепетна изненада сградата на АУП, автогарата на хвърлей от сградата, където сега бе неговият дом.

Беше смаян, когато видя, че АУП е съединена с БАССОП и е включена в локална мрежа с подземно пипало, плъзнало по зарития изкуствен канал под Канал стрийт и през зид, зазидал Уолстрийт. В Бруклин съзря Кони Айланд, означен на повърхността с желязноалена миниатюра на фалическа кула, в която Йосарян разпозна вече несъществуващата „Парашутна кула“ в някогашния парк „Стийпълчейс“. И под земята, върху нещо, което се оказа точно копие на увеселителния парк „Стийпълчейс“, имаше рисунка на ухилено лице с прилепнала коса и много зъби, което също му бе познато.

— Но нашите работят — похвали се Нудълс. — Иначе нямаше да са върху картата. Поръча да му направят целия този макет, за да е сигурен, че не е по-лош от онзи в играта. Ако има една-единствена дума, с която живее, то това е „бъди готов“.

— Това са две думи — поправи го Йосарян.

— И аз мислех така — рече Нудълс, — но сега възприемам нещата през неговите очи. Пък и ставам все по-добър на голф.

— Затова ли са всички тези извънградски клубове?

— Слага ги във видеоиграта, за да са по двойки. Виждаш ли ей там, във Върмонт? — Йосарян видя държавното хранилище за сладолед „Бен и Джери“. — Откри го във видеоиграта съвсем наскоро и сега също иска едно. Ще имаме и сладолед „Хааген-Даз“. Току-виж, се наложило да останем дълго под земята, ако изобщо се стигне дотам, и той иска да е спокоен за своя сладолед и голф. Това е поверителна информация, но вече имаме готово игрище за голф с девет дупки под „Горящото дърво“, съвсем същото като игрището тук, горе. Сега той е долу, опитва игрището, та да е изпреварил в подготовката другите, когато му дойде времето.

— А кои ще са тези други? — поинтересува се Йосарян.

— Онези сред нас, избрани да се спасят — отвърна Нудълс. — А и да ръководят държавата под земята, когато горе няма да е останало почти нищо.

— Ясно. И кога ще бъде това?

— Когато той отключи куфарчето и натисне копчето. Виждаш ли второто устройство до играта? Това е Футболът.

— Какъв футбол?

— Така му викат журналистите. С това устройство се изстрелват всички наши самолети и дефанзивно офанзивни оръжия, веднага щом се разбере, че голямото нападение е започнало, или решим да започнем наша война. Рано или късно и това ще стане.

— Знам. И после?

— Ние двамата с малкия негодник слизаме долу, докато жаравата изстине и радиацията се разнесе. Заедно с останалите, избрани да се спасят.

— Кой ще ги избира?

— Националният двупартиен комитет „Triage“. Членовете му, разбира се, са избрали себе си и най-добрите си приятели.

— Кой влиза в този комитет?

— Никой не знае със сигурност.

— Какво ще стане с мен и с моите най-добри приятели?

— Всички сте вътре, разбира се.

— Звучи справедливо — каза Йосарян.

— Жалко, че сега нямаме време за една игра — каза Нудълс. — Страхотна гледка е, когато двамата се бием за пречистена вода. Искаш ли да опитаме?

— Имам среща с приятелка в музея по аеронавтика в Смитсоновия институт.

— Аз пък трябва да му преподавам урок по история, когато се върне от голфа. И моята не е лесна.

— Много ли научаваш? — подразни го Йосарян.

— И двамата научаваме много — каза обиден Нудълс. — Слушай, Йосарян, скоро е Денят на благодарността, дай да говорим направо. Колко искаш?

— За какво?

— Че ми уреди тази реч. Дошъл си, естествено, за своя дял. Казвай цената.

— Нудълс — рече Йосарян неодобрително. — Не мога да взема нищо. Само това оставаше. Не искам и цент.

— Звучи справедливо — ухили се Нудълс. — Видя ли сега, че съм по-голямо лайно? Задължен съм ти и за това.

— Услуга за услуга — помоли Йосарян най-сериозно, както щеше да си спомня след време. — Искам да пуснат военния свещеник.

Тук Нудълс помръкна.

— Опитах. Има усложнения. Не знаят какво да правят с него и вече съжаляват, че изобщо са го открили. Ако има начин да се отърват от него като радиоактивен отпадък, без да си навредят, мисля, че ще го направят.

След трития трябваше да проверят какво още ще изскочи от свещеника. Щеше да е ужасно, ако се появеше плутоний. А ако литият, този чудесен лек, който му даваха срещу депресията, се съединеше с тежката вода и се получеше литиевият деутерид на водородната бомба, щеше да бъде катастрофа.