Джоузеф Хелър
Залезът (13)

12
Нудълс Кук

Възкачването към тронната зала на Белия дом на човека с кодовото име Малкия негодник не мина без церемониална суетня и всевъзможни злостни шеги, които Дж. Нудълс Кук щеше да опише най-подробно, ако от рождение не бе проявявал склонност да бъде прикрит, крадлив, пресметлив, лъжлив и продажен — все качества, създали му славата на единствения човек, достоен за високия си пост като десети измежду деветимата старши съветници на политика, в крайна сметка станал най-новият президент на страната. Йосарян бе уведомил ФБР, че неговият стар приятел и колега Дж. Нудълс Кук е подлизурко и подлец и че администрацията няма да открие по-подходящо лице за длъжността, за която го гласяха. Нудълс Кук бе от хората, на които винаги можеш да разчиташ, че ще излъжат.

Той получи поста.

Още на семинарите в колежа, на които се бяха запознали, Нудълс се бе показал като човек, склонен да проявява способностите си само в присъствието на определени преподаватели, които ще забележат, че всичко оригинално е хрумнало най-напред на него. Докато Йосарян беше на война, Нудълс се бе представил добре в един не особено престижен кандидатстудентски курс и направи всичко възможно да получи докторска степен, но скоро откри, че няма какво да прави с нея, освен да преподава.

По онова време Йосарян, който се бе задоволил само със степента „магистър“ и бе напуснал университета, вече беше в състояние да уреди Нудълс при себе си в агенцията за връзки с обществеността, където работеше, а Нудълс взе мъдрото решение да хвърли въдица в тази област. Семейството му имаше добри връзки и агенцията му се струваше добър трамплин за нещо по-голямо и значимо.

Колегите му бързо надушиха, че той никога не предлага нова идея, освен ако Йосарян не е наблизо да я чуе, а още по-често протака дори с Йосарян и изчаква при двамата да се появи клиент или някой шеф на фирмата. Докато пишеха заедно сценарии за филми и телевизионни предавания, Нудълс подхвърляше „гвоздея“ на репликите по начин, от който личеше, че той се е въртял в главата му още предния ден. Йосарян си повтаряше, че и да му каже да се промени — все тая, все едно да каже на гърбавия да се изправи. Нудълс си беше Нудълс. По свой начин бе верен на Йосарян, който не го харесваше, но и нямаше нищо против него, и двамата упорито продължаваха да са приятели.

Йосарян напусна университета с прозаичното откритие, че не държи висшето му образование да става още по-висше, известно време преподава, а после се прехвърли в рекламата. Справяше се, радваше се, че всяка година му вдигат заплатата и го повишават, смяташе, че рекламаджиите са по-симпатични от хората в университета, а когато в края на третата година пак му вдигнаха с малко заплатата, реши да си потърси по-добре платена служба и да се занимава с нещо друго. Бързо намери нова работа за по-добри пари в друга агенция, която вършеше почти същото. Остана там, докато си получи годишното увеличение на заплатата, и тръгна да си търси нова работа и по-бързо увеличение на заплатата.

Всеки път, когато си сменяше работата, го правеше с обезсърчителната решимост, че няма намерение да прекара остатъка от живота си в това, да пилее своя ум, находчивост и хубост, за да налага продукти, които самият той не използва, и да пише материали, каквито обикновено не чете. От друга страна, не се сещаше за продукт или кауза, с които да има желание да се обвърже и които да му осигурят парите, достатъчни за нещата, които се бе научил да иска за себе си, жена си и децата си. Дилемата не беше мъчителна.

Нямаше нужда да умува.

Работеше, защото се налагаше.

На Уолстрийт имаше, разбира се, една екзотична атракция — пречистен продукт в несметни количества, лишен от свойства, които само да създават усложнения. Наричаше се пари и цели планини от него можеха да бъдат получени от нищо, почти по същия вълшебен начин, съвсем естествено, както едно обикновено дърво дава само от въздуха, слънцето и дъжда тонове дървесна маса. Парите може и да са лайна, както всеки студент, запознат що-годе с Фройд, може да изтъкне цинично на някой купон или семейно тържество, но с тези лайна се купува какво ли не: високопоставени заможни приятели, герб при кожаря, бижутера и в модните кътчета по света, разкошни имения в Кънектикът, Вирджиния, Мексико, Ийст Хамптън и Колорадо, и титли, които носят известност и позволяват личното име да се превърне в инициал, и ударението да се прехвърли изискано върху второто име, както в Дж. Нудълс Кук и С. Портър Лъвджой, този най-сив измежду посивяващите кардинали във вашингтонската Коза Лоро^[1].

Сдържаният Нудълс Кук не се уморяваше да повтаря, че майка му е родена в семейство Гудман Нудълс и е потомка на този славен род, че по съребрена линия баща му е потомък на британската фамилия Кук от „Кук Турс“, че самият той е нещо като издънка на Нудълсови и Кукови и според естествените процеси на наследяването разполага с известни средства и имоти. В колежа на Нудълс Кук му викаха Гуди, в службата — Гудман, а в жълтите колони на вестниците, редовно отразяващи светските клюки — Нудълс. Днес в справочника „Кой кой е“ и по официалните бланки на Белия дом той бе Дж. Нудълс Кук.

Откакто влезе във властта като десети от деветимата старши съветници на новоизбрания вицепрезидент, Нудълс никога не отказваше да разговаря с Йосарян в редките случаи, когато на него му се налагаше да го потърси, и Йосарян установи, че е все така отзивчив и на сегашния си пост като един от най-доверените хора на човека, настанил се в Белия дом.

— Как върви разводът? — питаше задължително единият или другият всеки път, щом се чуеха.

— Добре. А твоят?

— Криво-ляво. Не мога да се отърва от него.

— И аз.

— А как се погаждаш с онова приятелче, за което работиш? — не пропускаше да попита Йосарян.

— Все по-добре и по-добре… знам, че си изненадан.

— Не, не съм изненадан.

— Как да го разбирам? Трябва да дойдеш при нас във Вашингтон, дано измисля как да те уредя. Тук най-после има реална възможност да се направи нещо полезно.

— За кого?

Отговорът винаги бе тактичен смях. На тях двамата не им се налагаше да изразяват повече с думи.

Навремето, в агенцията за връзки с обществеността, никой от тях нямаше угризения на съвестта заради работата, възлагана им от мощни корпорации, които пет пари не даваха за обществените интереси, от кандидати на политически партии, за които не гласуваха, и от голяма компания за цигари, собственост главно на нюйоркчани, на които не им се налагаше да отглеждат тютюн, за да връзват двата края. Печелеха пари, срещаха се с богати хора и, общо взето, се радваха на успех. Смятаха, че да пишат речи, които ще произнесат други, дори хора, от които се отвращаваха, е един вид творческа дейност.

Но времето минаваше и работата — както при всички с буден ум — взе да им дотяга. Когато вече нямаше никакви съмнения, че от цигарите се хваща рак, децата им започнаха да ги гледат кръвнишки, а ролите им неусетно придобиха неблагоприятен оттенък. Независимо един от друг двамата се запитаха дали да не се захванат с нещо друго. Дори и не се бяха опитвали да се преструват, че рекламата, връзките с обществеността и политическите поръчки, които изпълняват, надскачат дребното, несъщественото и двуличното. Нудълс пръв свали картите.

— Ако ще съм дребен, несъществен и двуличен — оповести той, — по-добре да бъда във властта.

И замина за Вашингтон, окръг Колумбия, с препоръчителни писма, включително едно от Йосарян, за да се възползва от семейните връзки в амбициозното начинание да се внедри в тамошната Коза Лоро.

А Йосарян пак си опита късмета в големите финанси на лесните пари чрез един човек, който познаваше на пръсти Уолстрийт и продаваше сигурни неща във време, когато имаше сигурни неща. Продължи да пише разкази и къси статии с язвителния си, сатиричен гений точно като за престижното списание „Ню Йоркър“ и всеки път, когато творенията му биваха отхвърляни, всеки път, когато кандидатстваше за редакторско място и биваше отпращан, уважението му към списанието ставаше още по-голямо. Успя с два киносценария, почти успя с трети, нахвърли идеи за саркастична пиеса, която така и не завърши, и многопластов комичен роман, който не започна.

Направи пари и като даваше изгодно консултации на клиенти — работеше на хонорар, срещу еднократно заплащане, процент или комисиона, припечели и като участваше със скромен капитал в няколко изгодни сделки с недвижими имоти, от които не разбираше нищо и които сключваше заедно с консорциуми. Когато държавните дела отново поеха в насока, която не вещаеше добро, отиде в ролята си на баща, измъчван от тежки грижи, при своя стар познайник от войната Майлоу Майндърбайндър. Майлоу бе донемайкъде щастлив да го види.

— Никога не съм бил сигурен, че винаги си ме харесвал — разоткровеничи се той почти признателно.

— Винаги сме били приятели — отвърна уклончиво Йосарян, — а приятелите за какво са?

Майлоу моментално застана нащрек — вродената му интуиция, изглежда, никога не му изневеряваше.

— Ако си дошъл при мен, Йосарян, да ти отървавам синовете от войната във Виетнам…

— Само заради това съм тук.

— Нищо не мога да направя. — От което Йосарян разбра: Майлоу му намеква, че вече е изчерпал своята квота от незаконни законни освобождавания от служба. — Всички трябва да изпълним дълга си. Аз съм осъзнал своите задължения и съм ги поел.

— Всички имаме задължения — добави Уинтъргрийн. — Който какъвто късмет извади.

Йосарян си спомни, че през последната голяма война задължението на Уинтъргрийн е било най-вече да копае като затворник дупки и после да ги запълва, понеже непрекъснато се укриваше, за да отложи изпращането си в опасна Европа, а щом се озова там, се зае да продава на черно крадени запалки марка „Зипо“, отговаряше и за военната поща, където отменяше спуснатите отгоре заповеди, разминаващи се с разбиранията му, просто като ги изхвърляше.

— По дяволите, говоря ти само за един син — примоли се Йосарян. — Не искам да ходи там.

— Влизам ти в положението — каза Майлоу. — И аз имам син, за когото се тревожа. Но вече използвахме връзките си.

Йосарян усети със свито сърце, че е ударил на камък и ако Майкъл извади лош късмет, вероятно ще се наложи да бяга с него в Швеция. Въздъхна.

— Значи не можеш да ми помогнеш с нищо? Наистина ли с нищо?

— Да, има нещо, с което можеш да ми помогнеш — отвърна Майлоу и за миг Йосарян се уплаши, че го е разбрал погрешно. — Имаш познати, които ние не познаваме. Смятаме — продължи Майлоу и тук гласът му стана по-тих, дори някак тайнствен — да наемем някоя много добра юридическа фирма във Вашингтон.

— Толкова ли нямате добри фирми тук?

— Искаме да наемем всички добри юридически фирми, така че никоя да не предприема действия срещу нас.

— Трябва ни влиянието — обясни Уинтъргрийн, — а не скапаните им адвокатски услуги. Доберем ли се до скапаното влияние, хич не са ни притрябвали скапаните адвокатски услуги или скапаните адвокати. Йосарян, откъде да започнем, ако искаме да си осигурим най-добрите юридически връзки във Вашингтон?

— Мислили ли сте за Портър Лъвджой?

— С. Портър Лъвджой ли?

Дори Уинтъргрийн изпадна за миг в благоговение.

— А ти можеш ли да се добереш до С. Портър Лъвджой?

— Мога да се добера до Лъвджой — отвърна нехайно Йосарян, който никога не се бе срещал с Лъвджой, но се бе добрал до него по телефона в служебния му кабинет като представител на фрашкан с пари постоянен клиент, който търсеше услугите на човек, врял и кипял във Вашингтон, за да го наеме за някакво дело.

Майлоу каза, че бил вълшебник. Уинтъргрийн каза, че майната му, ставал.

— А и ние с Юджин сме единодушни — каза Майлоу, — че трябва да наемем и теб като консултант и наш представител, на непълен работен ден, разбира се, само при нужда.

— При специални случаи.

— Ще ти дадем кабинет. И визитна картичка.

— Ще ми дадете не само това. — Йосарян стана много любезен. — Сигурни ли сте, че ви е по джоба? Ще ви струва доста.

— Имаме доста. А за стар приятел като теб сме готови да бъдем щедри. Колко искаш, ако опитаме за една година?

Йосарян се направи, че мисли. Цифрата, която щеше да изрече, начаса изникна в съзнанието му.

— Петнайсет хиляди на месец — рече накрая той много отчетливо.

— Петнайсет долара на месец? — повтори Майлоу още по-отчетливо, сякаш за да се увери.

— Петнайсет хиляди на месец.

— Не каза ли стотачки?

— Юджин, обясни му.

— Каза хиляди, Майлоу — подчини се тъжно Уинтъргрийн.

— Нещо недочувам. — Майлоу дръпна с все сила едното си ухо, сякаш наказваше палаво дете. — Петнайсет долара ми прозвуча доста малко.

— Хиляди, Майлоу. И държа да ми се плати за дванайсет месеца, въпреки че може би ще съм на разположение само десет. През лятото излизам в двумесечен отпуск.

Беше очарован от наглата си лъжа. Но щеше да е чудесно, ако бъде свободен през лятото, а защо не и да се върне към двата си литературни замисъла от едно време — пиесата и комичния роман.

В театралната си пиеса — отглас от „Коледна песен“, смяташе да изобрази Чарлс Дикенс и многобройната му челяд на Бъдни вечер, в момент, когато семейството е било най-нефункционално, малко преди този раздразнителен литературен архитект на сантименталната доброжелателност да издигне вътре в къщата тухлени стени, за да отдели покоите си от покоите на жена си. Темата на безгрижния му комичен роман бе почерпена от „Доктор Фаустус“ на Томас Ман и се свеждаше до юридическия спор за правата върху въображаемия ужасяващ хоров шедьовър на Адриан Леверкюн, озаглавен върху онези страници „Апокалипсис“, който — заявява Томас Ман — бил изпълнен само веднъж, в Германия през 1926 година като предчувствие за Хитлер, и вероятно никога повече няма да бъде изпълняван. Едната страна по делото бяха наследниците на музикалния гений Леверкюн, автор на тази грандиозна композиция, другата бяха наследниците по завещание на Томас Ман, измислил Леверкюн, сътворил и аранжирал този пророчески, страховит и незабравим уникален опус на напредъка и унищожението, където нацистка Германия е едновременно символ и същност. Йосарян не можеше да устои и на двата замисъла просто защото те не ставаха за нищо.

— Петнайсет на месец — смяташе на глас Майлоу — по дванайсет месеца в годината прави…

— Сто и осемдесет — каза рязко Уинтъргрийн.

Майлоу кимна с израз, който не издаваше нищо.

— Приемаме. Ще работиш за нас една година за сто и осемдесет долара месечно.

— Хиляди, Майлоу. Сто и осемдесет хиляди годишно плюс разноските. Повторѝ му го, Юджин. И ми напишете чек за три месеца, авансово. Така ми плащат винаги — на тримесечие. Вече ви осигурих С. Портър Лъвджой.

Измъченото изражение бе навик при Майлоу. Но от онзи ден — Йосарян бе убеден, въпреки че нямаше намерение да го признава — той не знаеше какво е да нямаш пари в брой, с изключение на редките периоди, когато се развеждаше, или по време на постоянните провали на прилагани повече от десет години номера за укриване на данъци, измислени от ненадминати специалисти.

— А, между другото — дръпна го настрана Уинтъргрийн, — две думи за сина ти. Нека се регистрира в квартал на чернокожи, там наборните комисии нямат проблеми да си попълват квотите. А останалото ще свършат болките в кръста и медицинската бележка. По документи единият ми син сега живее в Харлем, а няколко от племенниците официално са жители на Нюарк.

Йосарян имаше чувството, че Майкъл, пък и той по-скоро ще предпочетат да избягат в Швеция.

 

 

Още в деня, когато Йосарян ги събра, С. Портър Лъвджой и Дж. Нудълс Кук си допаднаха симбиозно и изпитаха един към друг топлота, каквато Йосарян не бе усещал никога към Нудълс, а и към Портър Лъвджой по време на редките им срещи.

— Задължен съм ти за това — каза му по-късно Нудълс.

— Не само за това — напомни му Йосарян за всеки случай.

С. Портър Лъвджой, с посребрена коса, двупартийна принадлежност и бистър ум, както непрекъснато го представяше благосклонният печат, бе човек, на когото все още му бе много приятно да живее. Вече близо половин век бе свой човек във Вашингтон, истински член на тамошната Коза Лоро и както обичаше да размишлява на глас пред слушатели, си бе извоювал правото да започне да намалява темпото.

За пред обществеността често бе включван в правителствени комисии, където да реабилитира, и бе съавтор на доклади, където да отмъщава.

Негласно бе основен съдружник и съветник по всички въпроси в юридическата фирма „Атуотър, Фицуотър, Дишуотър, Браун, Джордан, Куак и Капоне“, обслужваща вашингтонската Коза Лоро. В това си качество и поради своя аристократичен престиж и репутация на неподкупен можеше да избира свободно клиентите, които да представлява, дори и интересите им да се изключваха взаимно. Роден в граничен щат, заявяваше на всеослушание, че има законни роднински връзки във всички посоки, и при срещи с хора от Севера използваше галещия ухото акцент на изтънчен джентълмен южняк, а когато говореше с южняци, прибягваше до фонетиката, шлифована в най-старите университети на Нова Англия. Съдружникът му Капоне бе мургав, плешив, земен и доста чепат.

— Ако идвате при мен за влияние — натъртваше Портър Лъвджой, щом съгледаше поредния обнадежден молител, дошъл при него, — сбъркали сте адреса. Но бих могъл да ви бъда от полза, ако сте решили, че имате нужда от услугите на хора с опит, които и със завързани очи се оправят в коридорите на властта и са на „ти“ с личности, с каквито ще пожелаете да се видите, могат да ви обяснят кои са те, да ви уредят да влезете при тях, ще ви придружават на срещи и през повечето време ще говорят вместо вас, ще разберат какво се случва на срещи, където не присъствате, и ще въртят, ще сучат, но ще се доберат до шефовете, ако решенията не са по вкуса ви.

Тъкмо С. Портър Лъвджой направи най-много, за да подхрани ламтежите на Дж. Нудълс Кук и да разшири обхвата им. Проницателно прецени колко предприемчив е по-младият мъж и начаса щедро му намери място сред другите знаменитости в семейството на Коза Лоро, които най-добре ще използват неговата изобретателност и интуиция в механиката на връзките с обществеността в политиката и в създаването на най-благоприятен образ, нюха му към гръмките девизи, към мошеническите инсинуации, към леката изтънчена обида, към ловкото жонглиране с логиката, което е по-бързо и от мълния и може да остане и незабелязано, и към коварната лъжа. Веднъж получил тази възможност, Нудълс никога не разочароваше хора като С. Портър Лъвджой, които очакваха от него най-лошото.

Между Йосарян и щурмовак на Коза Лоро като Нудълс Кук бе зейнала пропаст от кротка антипатия, която и двамата не изпитваха нужда да запълнят. Въпреки това Йосарян не се поколеба да му се обади във връзка с абсурдната вероятност новият президент да бъде убеден да се преструва, че приема сериозно поканата на Кристофър Максън за сватбата на неговата далечна племенница в Автогарата при Управлението на пристанището.

— Той събира милиони за вашата партия, Нудълс.

— А защо не? — отвърна весело Нудълс. — Звучи забавно. Предай им, че е обещал да помисли сериозно дали да дойде.

— Не си ли длъжен да го питаш?

— Не. — Нудълс изглеждаше изненадан. — Слушай, Джон, още не се е появил ум, който да е толкова голям, че да се справи с всички неща, които президентите са принудени да се преструват, че разбират. Още съм на почит, нали му помогнах при встъпването в длъжност.

Като десети и най-нов от деветимата съветници с единайсет доктората в мозъчния тръст, който обграждаше човека, наскоро заел президентския пост, Дж. Нудълс Кук все още не бе опетнен от особеното презрение, което, ако се вярва на хората, пораждала близостта.

И пак С. Портър Лъвджой, забелязал помръкващия блясък на първоначалните деветима съветници, бе предложил Дж. Нудълс Кук да бъде назначен като десети и така да се подхрани отново илюзията за блясък по висшите етажи на властта, един избор, твърдеше той с безкористна убедителност, който щял да се отрази благотворно на вицепрезидента, администрацията, държавата, на самия Нудълс Кук и негласно, но ясно на С. Портър Лъвджой, както и на интереса му като съдружник във влиятелната адвокатска фирма „Атуотър, Фицуотър, Дишуотър, Браун, Джордан, Куак и Капоне“, обслужваща Коза Лоро. Капоне, и той като Лъвджой съдружник основател, играеше по скъпите клубове голф с мастити предприемачи и високопоставени държавни чиновници и рядко му позволяваха да губи.

Спънките във формалностите по встъпването в най-висша длъжност възникнаха от естественото предпочитание на вицепрезидента да положи клетва пред председателя на Върховния съд на САЩ. Почитаемият господин, заемащ длъжността, железен, доста властен човек с очила и високо изпъкнало чело, най-неочаквано подаде оставка, за да не стане съучастник в това деяние, което според него било в разрез с духа на закона, ако не и с неговата буква.

След неочакваната му постъпка новият президент нямаше друг избор, освен да се обърне към някоя от другите знаменитости в съда, чиито партийни пристрастия да са сходни с неговите.

Четиринайсет минути след като й се обадиха, единствената жена във Върховния съд доброволно подаде оставка. Обясни го с непреодолимия си копнеж да се върне към попрището, което й било най-присърце — къщната работа. Заяви, че цял живот била мечтала само едно — да бъде домакиня.

Другата звезда от подобна величина в многоуважаваното съзвездие от почитаеми съдии, които дотогава хората бяха склонни да смятат за еталон — почитаем господин, често възхваляван от приятелски настроени журналисти за това, което те наричаха негово остроумие и показен наперен нюх към тенденциозно, само по себе си забавно дребнотемие — отиде за риба.

За афроамериканеца, естествено, не можеше да става и дума. Бяла Америка нямаше да търпи президент, чието встъпване в длъжност е било узаконено и засвидетелствано от чернокож, и то такъв, дето не го бива особено нито за адвокат, нито за съдия и който при утвърждаването му на този пост е оставил впечатление за човек, състоящ се само от злоба и от същото количество глупост.

Другите правоверни членове на партията във Върховния съд бяха отхвърлени просто като недостатъчно колоритни и недостатъчно известни. Отказът от тях стана още по-категоричен, когато от неназовани източници и от дребни чиновници с неустановена самоличност се разбра как от кабинетите им са изтекли конституционни съмнения дали някой почитаем член на който и да е съд в страната всъщност има право да приеме клетвата на човек като този, встъпващ в длъжност като върховен представител на държавата. С рядко единодушие те приветстваха председателя на Върховния съд, че се е оттеглил от поста си, жената — за домакинската работа, и оня хитрец — че е отишъл за риба.

Така остана единствено демократът, който много отдавна бе назначен от предполагаемия либерал Джон Кенеди и оттогава гласуваше все консервативно.

Можеше ли един президент да встъпи в длъжност, без да положи клетва за тази длъжност? Върховният съд не бе в пълен състав, че да решава. Тогава обаче Нудълс Кук, само и единствено Нудълс измежду старшите съветници, предложи нещо доста рисковано — беше му хрумнало още от самото начало, но той не го бе споделил с никого, докато не настъпи кулминацията, и така най-сетне се намери задоволителен изход от неловката безизходица.

— Пак не разбирам — повтори вицепрезидентът, когато отново се затвориха да се съвещават насаме. Останалите му деветима старши съветници с единайсет доктората бяха изгубили окончателно благоволението му. — Моля те, обясни ми отново.

— Мисля, че няма да мога — рече мрачно Нудълс Кук.

Постът му харесваше, но вече не бе така сигурен нито за работата, нито за своя работодател.

— Опитай. Кой назначава новия председател на Върховния съд?

— Вие — отвърна свъсен Нудълс Кук.

— Точно така — каза вицепрезидентът, който след оставката на своя предшественик всъщност вече бе президент. — Но не мога да го назнача, докато не съм положил клетва.

— Точно така — каза начумерен Нудълс Кук.

— Пред кого полагам клетва?

— Пред когото искате.

— Искам пред председателя на Върховния съд.

— Нямаме председател на Върховния съд — сопна се Нудълс.

— И няма да имаме, докато не назнача, нали? А аз не мога да назнача, докато…

— Е, сега май схванахте.

Смълчан, навъсен и разочарован, Нудълс за пореден път съжали, че вече не си говорят с третата му съпруга Кармен, с която се развеждаха мъчително дълго. Копнееше за някого, на когото да има доверие и пред когото да взима на подбив такива разговори, без да се излага на опасност. Сети се за Йосарян, но се опасяваше, че той сигурно вече го смята за лайно. Нудълс бе достатъчно умен да разбира, че и той едва ли щеше да има по-високо мнение за себе си, ако се гледаше отстрани. Беше достатъчно честен, за да знае, че не е честен, и достатъчно почтен, за да знае, че вече изобщо не е почтен.

— Да, мисля, че схванах — рече вицепрезидентът с искрица надежда. — Цилиндрите ми пак заработиха с пълна пара.

— Не се изненадвам — отвърна Нудълс не чак толкова убедено, колкото му се искаше.

— Тогава защо не направим и двете неща едновременно? Не може ли той да се закълне пред мен като председател на Върховния съд, а аз пред него — като президент?

— Не.

— Но защо?

— Той трябва да бъде одобрен от Сената. А преди това вие трябва да го предложите.

— Ами тогава — вицепрезидентът се изпъчи на стола с широка самодоволна усмивка, грейваща върху лицето му, когато бе пред някоя от своите видеоигри — не може ли Сенатът да го утвърди, докато аз го предлагам и в същото време полагам клетва пред него?

— Не — отсече Нудълс. — И моля ви, не ме питайте защо. Невъзможно е. Наистина, повярвайте ми, сър.

— Какъв позор! Смятам, че президентът трябва да има правото да положи клетва пред председателя на Върховния съд.

— Никой не би го оспорил.

— Но аз не мога, нали? Не мога, и туйто! Защото сме нямали председател на Върховния съд! Как е възможно такова нещо?

— Не зная, сър. — Нудълс се предупреди укорително, че гласът му не бива да звучи саркастично. — Може би е поредното недоглеждане на основателите на държавата.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — Вицепрезидентът скочи, сякаш разтърсен от внезапен гняв пред невъобразимо богохулство. — Няма недоглеждания! Нашата Конституция винаги е била съвършена. Нали?

— Към нея има двайсет и седем поправки, сър.

— Така ли? Не знаех.

— Не е тайна.

— Откъде да знам? Какво точно е това поправка към Конституцията? Промяна ли?

— Да.

— Е, откъде да знам? — Настроението му отново отиваше към мрачно отчаяние. — Значи няма оправия? Не мога да назнача…

— Да.

Според Нудълс бе по-добре да го прекъсне, отколкото да подложи и двамата на още една литания.

— Значи е същото като параграф 22, нали? — неочаквано изтърси вицепрезидентът, а после засия от това доказателство на собственото си вдъхновение. — Не мога да назнача председателя на Върховния съд, докато не съм президент, а не мога да се закълна пред него, докато не го назнача. Това не е ли параграф 22?

Нудълс Кук заби свирепо поглед в стената и реши, че по-скоро ще се лиши от престижното място в новата администрация, отколкото да се занимава с такъв човек с такова предположение.

Видя, че се взира в огромната стилизирана карта на разположението на войските в битката при Гетисбърг. Замисли се за историческото минало. Сигурно винаги е било така, отсъди той, между суверен и съветник и сигурно подчиненият винаги превъзхожда по всичко, освен по ранг, своя висшестоящ. И точно тогава, отчаян и изтощен, Нудълс изстреля властно решението, което в крайна сметка спаси положението:

Използвайте демократа!

Моля?

— Ами да, използвайте скапания демократ. — Отхвърли рязко възраженията още преди да ги е чул. — Демократ от времето на Кенеди, а какво означава това? Мръсник е точно толкова, колкото всички ние. И в печата ще получите по-ласкави оценки, задето сте двупартиен. А когато изгубите популярност, можете да го обвините, че сте положили клетва пред него.

Прозорливостта на Портър Лъвджой бе доказана отново. Докато наставляваше Нудълс, той бе подчертал колко полезен може да бъде на вицепрезидента. Необходимостта бе крещяща, възможностите — неограничени. Преди назначаването Нудълс трябваше да се яви на разговор.

— Колко откровен мога да бъда с него? — поинтересува се Нудълс.

Портър Лъвджой се ухили глупаво.

— Колкото ти позволи. Всъщност не той, а ти ще го разпиташ, за да разбереш дали искаш работата, макар че той няма да го усети.

И как, чудеше се Нудълс развеселен, ще се справя с това? Портър Лъвджой отново се ухили. Ами кодовото име?

— Сега не говори за това — предупреди го Портър. — Той сам си го избра. Няма да имаш проблеми.

— Влизай, влизай де — подвикна весело вицепрезидентът на Нудълс Кук, след като го поздрави донемайкъде свойски в преддверието.

Нудълс бе изненадан, че по-младият високопоставен мъж е изскочил навън, за да го посрещне толкова сърдечно. Почти не му остана време да разгледа вимпелите от гимназията и университета по стените на приемната. Не успя да преброи и огромния брой телевизионни екрани, настроени на различни канали.

— Чакаме стари клипове и музикални парчета — обясниха през кикот момичетата там, а Нудълс не разбра дали говорят сериозно.

— Изгарях от нетърпение да се запознаем — продължи убедително вицепрезидентът. Врум, врум, врум — изрече поверително той, когато останаха сами и вратата бе затворена. — Това е от една видеоигра, на която съм непобедим, казва се „Пистата в Индианаполис“. Знаеш ли я? Ще я научиш. Добър ли си на видеоигрите? Обзалагам се, че ще те бия. А сега ми разкажи всичко за себе си, ако обичаш. Умирам да науча повече.

За Нудълс това бе детска игра.

— А какво бихте искали да знаете за мен, сър? Откъде да започна?

— Аз пък — отвърна вицепрезидентът, — когато си наумя да направя нещо, винаги го постигам. Било каквото било, няма да се ровим из миналото. Щом си набележа някаква цел, я преследвам до смърт.

— Разбирам — каза Нудълс след миг изненада, в който усети, че му е предоставена възможност за коментар. — Тоест поставили сте си за цел да станете вицепрезидент?

— О, да, определено, определено. И преследвах тази цел до смърт.

— Какво направихте?

— Отговорих с „да“, когато ме поканиха. Нали разбирате, господин Кук… мога ли да те наричам Нудълс? Благодаря. За мен е чест… та за мен думата, която най-сполучливо описва задълженията на един вицепрезидент, е „бъди готов“. Или това са две думи?

— Мисля, че са две.

— Благодаря. Надали щях да получа такъв ясен отговор от когото и да било от другите съветници. Смятам и занапред да я преследвам до смърт. Да бъда готов. Очевидно с колкото повече време разполага човек като вицепрезидент, толкова по-готов е за президент. Съгласен ли си?

Нудълс отбягна ловко въпроса.

— И това ли е следващата цел, която ще преследвате до смърт?

— Това е основното задължение на вицепрезидента. Останалите ми съветници са единодушни.

— Президентът знае ли?

— Нямаше да преследвам целта си до смърт, ако той не я одобряваше напълно. Има ли още нещо, което искаш да научиш за мен и което ще ми помогне да реша дали си подходящ за мястото? Портър Лъвджой твърди, че си.

— Знам ли? — каза Нудълс Кук и продължи предпазливо: — Има ли нещо, с което се занимавате сега и за което според вас не сте достатъчно подготвен да се справите сам, сър?

— Не. Не се сещам.

— Тогава защо смятате, че имате нужда от още един съветник?

— За да ми помага с въпроси като този. Виж какво, в колежа направих грешка, не залягах на ученето и сега съжалявам.

— Но сте си взимали изпитите, нали?

— Със същия успех, както ако бях залягал. Бил ли си в колеж, господин Кук? Образован ли си?

— Да, сър. Имам и диплома.

— Хубаво. И аз съм бил в колеж. Имаме много общи неща и би трябвало да се разбираме… по-добре, надявам се — тук се прокрадна скандалджийска нотка, — отколкото с останалите. Имам чувството, че ми се подиграват зад гърба. Когато се замисля, виждам, че в колежа е трябвало да залягам повече над философията, историята, икономиката и другите дисциплини от този род. Сега наваксвам.

— Как… — понечи да попита Нудълс, но се отказа. — Сър, от опит знам…

— Било каквото било, няма да ровим в миналото.

— От опита си — продължи раболепно Нудълс — като студент, а също за кратко и като преподавател знам, че каквито са хората, с това се и занимават. Който се интересува от атлетика, голф и приеми, ходи на лекоатлетически състезания, голф и приеми. Когато годините напреднат, е много трудно да започнеш да се интересуваш от неща като философия, история или икономика, ако и преди не си се интересувал от тях.

— Да. Но и никога не е късно — рече вицепрезидентът и Нудълс така и не разбра дали са на едно мнение, или не. — Напоследък изучавам Наполеоновите войни, за да запълня белите петна в образованието си.

Секунда-две Нудълс не помръдна.

— Коя от всичките? — бе единственото, което се сети да попита.

— Нима са повече от една?

— Това не е моята област — отвърна Нудълс и започна да губи надежда.

— Изучавам битката при Антийтъм — каза мъжът, пръв на опашката за президент. — После смятам да се заема с Бул Рън. Тая Гражданска война наистина е била велика. Оттогава не сме имали като нея, нали? Сигурно доста ще се изненадаш, но Бул Рън е съвсем наблизо с кола и полицейски ескорт.

— За война ли се готвите?

— Разширявам си кръгозора. Смятам, че човек трябва да бъде готов. Иначе работата на президента е доста трудна, а според мен и скучновата. Поръчвам всички тези битки да бъдат прехвърлени на видеокасети и направени на игри, в които всяка от страните може да спечели. Врум, врум, врум! Гетисбърг също. Обичаш ли видеоигри? Коя ти е любимата?

— Нямам любима — измънка отчаян Нудълс.

— Скоро ще имаш. Ела да видиш.

Върху шкафа под един видеоекран — в доста ниши в кабинета се виждаха такива екрани с ръчки и бутони за управление на игрите — при който го заведе вицепрезидентът, имаше игра, наречена „Пистата в Индианаполис“. Нудълс забеляза и други — „Пускай бомбите“ и „Унищожи командата“.

И още една — „Умирай засмян“.

Домакинът се ухили.

— В екипа си имам деветима души висшисти с единайсет доктората, а никой не е успял да ме бие поне веднъж. Това не ти ли говори доста за днешното висше образование в страната?

— Говори ми — каза Нудълс.

— Какво ти говори?

— Много — каза Нудълс.

— И аз мисля така. Има една нова игра, подготвят я само за мен, казва се „Triage“^[2]. Знаеш ли я?

— Не.

— Triage е дума, дошла от френския, и ако избухне голяма война и се наложи да решим кои от хората да се спасят в подземните скривалища…

— Знам какво означава думата, господин вицепрезидент! — прекъсна го Нудълс много по-рязко, отколкото бе искал. — Просто не знам играта — обясни той и се насили да се усмихне.

— Скоро ще научиш. Първо ще обясня на теб. Много забавна и интересна е. Ти ще имаш своите любимци, аз — моите, само един от нас ще спечели и ще реши кой да остане жив и кой да умре. Ще се позабавляваме. Май ще се наложи да се специализираш в „Triage“, защото не знаем дали няма да сме принудени да я вкараме в действие, а ония другите не стават. Разбра ли?

— Да, господин вицепрезидент.

— И не бъди толкова официален, Нудълс. Наричай ме Негодника.

Нудълс бе възмутен.

— И дума да не става! — възрази гневно той по инерция, сякаш се бранеше.

— Опитай.

— Няма!

— Дори ако това ти струва службата?

— Дори и тогава, господин Негодник… тоест господин вицепрезидент.

— Виждаш ли? Скоро ще ти бъде съвсем лесно. А сега хвърлѝ едно око на другите неща, за които Портър Лъвджой твърди, че ще можеш да отговаряш. Знаеш ли нещо за тежката вода?

— Почти нищо — отвърна Нудълс, вече стъпил на по-твърда почва. — Май се използваше в ядрените реакции, нали?

— Не питай мен. Тук пише нещо от този род. Аз също нямам представа, така че вече постигнахме чудесно единомислие.

— Какъв е проблемът?

— Ами арестували са някакъв, който я произвеждал без разрешително. Пише, че бил пенсиониран военен свещеник във военновъздушните сили от едно време, от Втората световна война.

— Защо не го накарате да престане?

— Не може. Произвежда я, така да се каже, биологически, нали разбираш?

— Не. Не разбирам.

— Ами така пише тук, в конспекта на резюмето на секретното досие с кодово име „Чешмяна вода“. Онзи яде и пие като всички нас, но от него тече тежка вода. Една частна фирма, „М и М“, го е изследвала и разработила, има права върху него и е подала заявка за патент.

— Къде го държат?

— Някъде под земята, в случай че реши да стане радиоактивен. Влязъл е във връзка с някакъв свой съучастник точно преди да го спипат, жена му и другият редовно си говорят кодирано по телефона и се правят, че не знаят нищо за нищо. Засега между тях няма нищо мръсно. Той говори по телефона и с една медицинска сестра и между тях двамата могат да се очакват какви ли не мръсотии. Сякаш изобщо не са чували за СПИН. Има и един шпионин белгиец, вероятно е свръзка на новата Европейска икономическа общност. Последния път, когато говориха, тя му съобщи: „Белгиецът пак преглъща“.

— И какво да правя с него?

— О, някоя от нашите групи за борба с тероризма ще го очисти лесно, ако се стигне дотам. Но той може да ни потрябва, защото не ни достига тритий. Какво знаеш за трития. Нудълс?

— За трития ли? За пръв път чувам за него.

— Добре. Обективен си. Според мен е някакъв радиоактивен газ, необходим за водородните бомби и други неща. Получават го от тежката вода и този свещеник може да се окаже много ценен, ако обучи и други да пикаят тежка вода. На президента не му се занимава с това и иска да се заема аз. На мен също не ми се занимава, така че го възлагам на теб.

— На мен ли? — възкликна изненадано Нудълс. — Значи съм назначен?

— Нали вече го обсъдихме? Кажи ми какво според теб трябва да препоръчам.

Подаде му леко издута червена папка, върху първата страница имаше извлечение от едно изречение на кратко резюме на конспект на обзор на преглед на справка за пенсиониран военен свещеник, седемдесет и една годишен, който вътрешно произвежда без разрешително тежка вода и сега е арестуван тайно за проверка и разпит. Нудълс знаеше малко за тежката вода и нищо за трития, но иначе бе достатъчно обигран, за да не се издаде, че имената Джон Йосарян и Майлоу Майндърбайндър са му известни, въпреки че мрачно се замисли за медицинската сестра Мелиса Макинтош, за която изобщо не бе чувал, за съквартирантката й Анджела Мур, или Кур, за тайнствения агент белгиец, настанен в някаква нюйоркска болница с рак на гърлото, за когото медицинската сестра редовно предаваше по телефона кодирани съобщения, и за възпитания, добре облечен тайнствен мъж, който държеше останалите под око — или ги следеше, или им бе телохранител. Като познавач на пояснителните текстове Нудълс бе възхитен от гения на автора, успял да вмести в едно-единствено изречение толкова много информация.

— Искате аз да реша ли? — измърмори накрая озадачен.

— А защо не? Освен това има още нещо за някакъв тип със съвършен боен самолет, който иска да го купим, и за още някакъв с още по-съвършен боен самолет, който иска да го купим, а ние можем да си позволим само един.

— Какво смята Портър Лъвджой?

— Много е зает с развода си. Ти реши.

— Не вярвам, че съм подготвен.

— Аз пък вярвам в потопа — отвърна вицепрезидентът.

— Май не ви разбрах.

— Вярвам в потопа.

— Какъв потоп? — обърка се отново Нудълс.

— Потопът на Ной, кой друг? Оня от Библията. Жена ми също вярва. Ти не си ли чувал за него?

Присвил очи, Нудълс затърси в простодушното му изражение някаква отсенка на ирония.

— Май не ви разбирам. Мислите, че е бил мокър ли?

— Мисля, че е истина. До последната подробност.

— И че Ной е взел по една самка и един самец от всяка твар?

— Точно така пише.

— Сър — каза учтиво Нудълс, — вече са регистрирани повече видове животни и насекоми, отколкото някой би могъл да събере през целия си живот и да ги натовари на кораб с такива размери. Как ще ги събере, къде ще ги сложи, да не говорим, че и за него е нужно място, за семействата на децата му също, ами проблемът с храната и изхвърлянето на отпадъците през всичките четирийсет дни и нощи, докато е валял дъжд?

— Значи знаеш!

— Чувал съм. И през ония сто и петдесет дни и нощи, след като дъждът е спрял.

— И това знаеш! — Вицепрезидентът го изгледа с одобрение. — Тогава вероятно знаеш също, че еволюцията е глупост. Мразя еволюцията.

— Откъде тогава се е взел целият животински свят, който познаваме сега? Само бръмбари има триста-четиристотин хиляди вида.

— Е, вероятно просто сега са еволюирали.

— Само за седем хиляди години? Почти толкова е съществувал светът по библейското летоброене.

— Можеш да провериш, Нудълс. Всичко, което си струва да знаем за сътворението на света, го има черно на бяло в Библията, на прост английски. — Вицепрезидентът го изгледа спокойно. — Знам, че има скептици. И всичките са червени. И всичките грешат.

— Такъв е случаят с Марк Твен — не можа да се сдържи Нудълс и продължи да спори.

— О, името ми е познато — викна вицепрезидентът самодоволно и радостно. — Марк Твен е велик американски хуморист от Мисури, дето граничи с родния ми щат.

— Мисури не граничи с Индиана, сър. А вашият велик американски хуморист Марк Твен се е подигравал с Библията, презирал е християнството, мразел е империалистическата ни външна политика и е взимал на подбив всяка дума от историята на Ной и неговия ковчег, особено за домашната муха.

— Очевидно говорим за различни Марк-Твеновци — отвърна вицепрезидентът, без да губи самообладание.

Нудълс се вбеси.

— Има само един, сър — рече тихо той и се усмихна. — Ако искате, ще подготвя резюме какво е писал и ще го оставя при някоя от секретарките.

— А, не, мразя бумагите. Запиши го на видео, може да го превърнем и в игра. Наистина не проумявам защо някои хора, дето четат, си дават чак такъв труд да се мъчат с простите истини, които са казани толкова ясно. И не ме наричай „сър“, Нудълс. Та ти си доста по-стар от мен. Няма ли да ме наричаш Негодника?

— Не, сър, не мога да ви наричам негодник.

— А всички други могат. Имаш право. Дал съм клетва да отстоявам това конституционно право.

— Слушай, негодник такъв… — Нудълс скочи на крака и затърси трескаво с поглед черна дъска, тебешир, показалка, каквото и да е. — Водата навсякъде има едно и също равнище, нали?

— Да, чувал съм.

— Връх Еверест е висок почти девет километра. За да бъде Земята наводнена, цялото земно кълбо трябва да бъде покрито с вода, дълбока почти девет километра.

Бъдещият му работодател кимна, доволен, че най-накрая се справя.

— Значи е имало толкова вода.

— След това се е отдръпнала. Къде се е дянала?

— В океаните, разбира се.

— Къде са били тези океани, щом светът е бил под водата?

— Под потопа, естествено — бе непоколебимият отговор и гениалният мъж се изправи. — Ако погледнеш картата, Нудълс, ще видиш къде са океаните. Ще видиш още, че Мисури наистина граничи с моя роден щат Индиана.

— Той вярва в потопа! — изкрещя все още бесен Нудълс Кук, когато незабавно отиде да докладва на Портър Лъвджой.

За първи път, откакто се познаваха, се явяваше пред своя покровител с нещо по-различно от съзаклятническо задоволство.

Портър Лъвджой бе невъзмутим.

— Жена му също.

— Ще искам по-голяма заплата!

— За тая служба не се полага повече.

— Сменете службата.

— Ще говоря с Капоне.

Здравето му беше добро, не бе на социални помощи и на всички заинтересовани вече бе ясно, че като секретар, отговарящ в новия кабинет за здравеопазването, образованието и социалните помощи, Нудълс ще съсредоточи силите си изцяло върху образованието на президента.