Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

3
Господин Йосарян

В средата на втората седмица в болницата Йосарян сънува майка си и отново почувства, че ще умре. При тази новина лекарите се разтревожиха.

— Не откриваме нищо обезпокоително — повториха те.

— Продължавайте да търсите — нареди той.

— Вие сте в цветущо здраве.

— Почакайте и ще видите.

Йосарян влезе пак в болницата за наблюдение, след като вече бе постъпвал при предишен неврастеничен пристъп с озадачаващи физически симптоми, от които ставаше все по-зависим, понеже бе принуден за втори път през живота си да живее сам, и които изчезваха яко дим, когато ги описваше или се подложеше на преглед. Едва преди няколко месеца сам се бе излекувал от неизлечим пристъп на ишиас, и то като звънна по телефона на един от своите лекари, за да му се оплаче от неизлечимия пристъп на ишиас. Така и не успя да се научи да живее сам. Не можеше да си оправи дори леглото. По-скоро би умрял от глад, отколкото да готви.

Този път влетя в болницата като вихрушка, обзет от ужасяващо видение за друго ужасяващо видение веднага щом научи, че президентът, когото не харесваше, смята да подаде оставка и че вицепрезидентът, когото още повече не харесваше, по всяка вероятност ще наследи поста му, и скоро след като съвсем случайно разбра, че Майлоу Майндърбайндър, с когото безнадеждно и неспасяемо бе свързан от, кажи-речи, двайсет и пет години, е решил да се занимава освен с продажба на излишъци от стоки с изтекъл срок на годност стар шоколад и качествен египетски памук и с военно оборудване и си е наумил да продава свой военен самолет на правителството на което и да е правителство, стига то да може да го купи.

В Европа имаше страни, които можеха да го купят, в Азия и Близкия изток — също.

Видението за ужасяващото му видение бе, че получава инсулт или инфаркт, и насочи отново мислите му към държеливия стар Густав Ашенбах[1], самотен на своя митичен бряг на Средиземно море, и към безсмъртната му смърт във Венеция, петдесетгодишен, изтощен, в град с чума, за която никой не иска да говори. Много отдавна в Неапол, докато чакаше, строен в колоната, военният кораб да го върне у дома, след като бе оцелял в седемдесет полета, Йосарян се озова зад по-възрастен войник на име Швейк и зад един друг — Краутхаймер, който се бе прекръстил на Джоузеф Кей, за да се слее по-безопасно с новата култура, и чието име, както и името на Швейк, тогава не означаваше нищо за него.

Ако можеше да избира. Йосарян пак предпочиташе да живее. Не ядеше яйца и въпреки че не го болеше глава, взимаше през ден по един детски аспирин.

Беше сигурен, че има защо да се тревожи. Родителите му бяха покойници, както и всички чичовци и лели.

Някакъв негодник в Белия дом? Нямаше да е за първи път. Още един танкер се бе разцепил. Имаше радиация. Боклуци. Пестициди, токсични отпадъци и свободно предприемачество. Имаше противници на абортите, настояващи за смъртно наказание на всеки, който е против живота. Сред управниците се ширеха посредственост, интересчийство. В Израел имаше сблъсъци. Това не бяха просто видения. Йосарян не си ги измисляше. Скоро щяха да клонират човешки ембриони за продан, за забавление и за резервни органи. Някои печелеха милиони, като не произвеждаха нищо освен смяна на собственика. Студената война беше свършила, а на земята пак нямаше мир. Нищо нямаше смисъл, същото важеше и за всичко останало. Хората вършеха неща, без да знаят защо, после се опитваха да разберат.

Доскучаеше ли му в болничната стая, Йосарян се забавляваше с подобни възвишени мисли, както някой заблеян младок — със своите гениталии.

Поне веднъж на ден, сутринта, около него се скупчваха Леон Шумахер — лекуващият лекар — и енергичният му, сериозен антураж от изкласили млади лекари, придружавани от игривата, симпатична медицинска сестра на етажа, с красиво лице и страхотен задник, която открито си падаше по Йосарян въпреки възрастта му и която той лукаво подмамваше да хлътва все повече по него въпреки нейната младост. Бе висока жена с внушителни бедра, която помнеше Пърл Бейли, но не и Пърл Харбър, значи на възраст между трийсет и пет и шейсет, според Йосарян най-подходящата за жена, стига, разбира се, тя да е в добро здраве. Йосарян имаше смътна представа що за човек е сестрата, въпреки това най-безскрупулно използваше всяка възможност, за да си убива приятно времето през няколкото спокойни седмици, които бе решен да прекара в болницата, за да си почине и да сложи в ред възгледите си, докато великите нации за пореден път се стабилизират — вече завинаги, и установят нов световен ред.

Беше си донесъл радиото и почти винаги слушаше на ултракъси вълни нещо от Бах, много хубава камерна музика, пиано или хорове. Имаше прекалено много смущения, за да слуша опера, особено Вагнер. Радваше се, че този път стаята е добра, със съседи, които не будеха възражения и не бяха тежко болни, да не говорим за привлекателната сестра, която в отговор на закачките му се смееше свенливо, а веднъж в пристъп на високомерие взе, та изтърси предизвикателно, че задникът й бил страхотен.

Йосарян не виждаше причина да не се съгласи.

Към средата на първата седмица флиртуваше с нея с пълна пара. Доктор Леон Шумахер невинаги гледаше с добро око на това непристойно лекомислие.

— Голяма грешка бе, че те пуснах тук. Мисля, и двамата трябва да ни е срам, че си заел тази стая, без да си болен…

— Кой казва, че не съм?

— … а толкова много хора са отвън на улицата.

— Ще пуснеш ли тук някого, ако се съглася да си тръгна?

— Ще му платиш ли сметките?

Йосарян нямаше такова намерение.

Някакво светило по ангиограмите потвърди свъсено, че нямал нужда от ангиограма, един невролог със същия мрачен вид заяви, че му няма нищо на мозъка. Леон Шумахер продължаваше гордо да го представя като рядък случай, на какъвто учениците му нямало да имат възможност да попадат често в медицинската си практика — мъж на шейсет и осем без никакви симптоми на заболяване, дори без хипохондрия.

В късните следобеди, а понякога привечер Леон се отбиваше да си побъбри с престорена скръб за безкрайното работно време, жестоките условия на труд и несправедливо ниското заплащане, и то по един нетактичен и егоистичен начин точно с човек, за когото и двамата знаеха, че скоро ще умре.

Не бе от най-деликатните.

Сестрата се казваше Мелиса Макинтош и като всички добри жени в очите на един изтънчен мъж, предразположен да вижда всичко в романтична светлина, изглеждаше прекалено добра, за да е истинска.

В началото на втората седмица вече му позволяваше да гали с върха на пръстите ивицата дантела в долната част на бикините й, когато заставаше или сядаше край леглото му или на стола, намираше си работа около него, бъбреше, отвръщаше на флирта му и го поощряваше. Изчервена от притеснение и оживена от палавостта му, тя нито се поддаваше, нито го отблъскваше, когато той си играеше с тънкото бельо, но съвсем не бе спокойна. Ужасяваше се, че някой може да ги изненада по време на тази недопустима близост. Той пък се молеше някой да ги изненада. Криеше от сестра Макинтош всички явни белези на набъбващата ерекция. Не искаше тя да помисли, че намеренията му са сериозни. Бе извадила късмет, че го има, съгласи се тя с него, когато й го каза. С него нямаше такива проблеми, както с другите болни в самостоятелните и двойните стаи на етажа. Той забеляза, че й е по-интересен — следователно и я привлича повече, а тя може би не го разбираше — отколкото неколцината други мъже, с които се срещаше извън болницата, повече дори отколкото единия или двамата, с които излизаше редовно или почти редовно от години. Изобщо не се бе омъжвала, дори един-два пъти. Йосарян й създаваше толкова малко трудности, че всъщност изобщо не я затрудняваше — тя и останалите сестри на етажа имаха задължението само да надзъртат в стаята му веднъж за цялата смяна, колкото да се убедят, че още не е умрял и не е необходимо да правят нищо, за да го поддържат жив.

— Всичко наред ли е? — питаше всяка от сестрите.

— Всичко с изключение на здравето — въздишаше той в отговор.

— Вие сте в цветущо здраве.

В това е проблемът, даваше си той труда да им обясни. Значи състоянието му трябваше да се влоши.

— Няма шега — шегуваше се той, когато те се смееха.

Един ден, след като я беше помолил да се преоблече, преструвайки се на обладан от естетически копнеж, тя дойде с черни бикини. Често, когато му се искаше тя да е в стаята, Йосарян установяваше, че изпитва ужасна нужда да се нуждае от нещо. Когато натискаше звънеца за повикване, се случваше да се появи друга сестра.

— Изпрати ми моята Мелиса — нареждаше той.

Останалите бяха отзивчиви. Не можеше да се оплаче от липса на медицински сестри. Лекарите всекидневно констатираха, че е в прекрасно здраве, и този път, изглежда, бяха прави, заключаваше той мрачно разочарован и с чувството, че е изигран.

Апетитът и храносмилането му бяха добри. Провериха на скенер слуха и гръбначния му стълб. Синусите бяха чисти и липсваха каквито и да било симптоми на артрит, бурсит, ангина и неврит. Нямаше дори фарингит. Кръвното му налягане изпълваше със завист всеки лекар, който го мереше. Изследваха урината. Холестеролът му беше нисък, хемоглобинът — висок, утайката цяла прелест, а азотът — идеален. Обявиха го за съвършено човешко същество. Йосарян си помисли, че първата му жена, а и втората, с която се бе разделил преди година, сигурно ще имат възражения.

Прегледа го някакво светило — кардиолог, и не откри нищо, патолог провери патоса му и също получи завидни резултати, един предприемчив гастроентеролог се върна на бегом в стаята за втори съвет относно някакви сложни инвестиционни ходове, които обмислял за недвижим имот в Аризона, психологът, в ръцете на когото Йосарян се бе принудил да потърси последна утеха, се произнесе за психиката му.

— А какво ще кажете за периодичните периоди на анемия, за умората, липсата на интерес и депресията? — заля го Йосарян с вихрен шепот. — Наблюдавам в себе си незаинтересованост, не обръщам внимание на неща, които останалите възприемат сериозно. Уморен съм от информация, която не мога да използвам. Иска ми се всекидневниците да са по-тънки и да станат седмичници. Вече не се интересувам какво става по света. Комиците не ме разсмиват, дългите разкази ме подлудяват. Дали с мен става нещо, или е от възрастта? Или този свят наистина става безсмислен? Телевизионните новини са изродени. Всичко живо лъже нагло. Ентусиазмът ми се изчерпа. Наистина ли се чувствам толкова здрав, или само си въобразявам? Дори от косата ми не е окапал и косъм. Докторе, настоявам за истината. Депресията ми душевна ли е?

— Това не е депресия и вие не сте изчерпан.

Скоро след това психологът обсъди нещата с главния психиатър, който пък се консултира с всички останали лекари, и всички заедно дойдоха до единодушното заключение, че не намират нищо психосоматично в отличното здраве, на което се радва Йосарян, и че косата по главата му също е естествена.

— И все пак — добави главният психиатър и се изкашля — съм задължен морално да ви предупредя, че сте много подходящ кандидат за депресия на третата възраст.

— Депресия на третата възраст ли? — Йосарян се възхити от термина. — Кога приблизително може да се очаква?

— Приблизително сега. От това, което вършите, какво наистина ви доставя удоволствие?

— Опасявам се, че не е много. Падам си по жени, но не кой знае колко. Печеля повече, отколкото ми е необходимо.

— Това доставя ли ви удоволствие?

— Не. Нямам амбиции, не ми се прави почти нищо.

— Голф, бридж или тенис? Колекциониране на произведения на изкуството или на антики?

— Изключено.

— Прогнозата не е добра.

— Знаех си аз.

— Както виждаме нещата сега, господин Йосарян, сигурно ще живеете вечно — заяви главният лекар на болницата от името на целия колектив, а главата на Леон Шумахер, три четвърти плешива, бе надвиснала над рамото му.

Май наистина нямаше за какво да се тревожи освен за инфлацията и дефлацията, по-високите и по-ниските лихви, бюджетния дефицит, заплахата от война и опасностите на мира, неблагоприятния търговски баланс и евентуалния благоприятен търговски баланс, новия президент и стария военен свещеник, по-силния долар и по-слабия долар, търканията, ентропията, радиацията и земното притегляне.

Но той се тревожеше и за новата си приятелка, медицинската сестра Мелиса Макинтош, тъй като тя нямаше спестени пари. Родителите й също нямаха и ако тя живееше прекалено дълго, щеше да се наложи да разчита единствено на обществената осигуровка и жалката пенсийка от болницата, при условие че продължеше да работи тук и следващите двайсет или триста години, което изглеждаше абсурдно, освен ако преди това не срещнеше и не се омъжеше за някой изискан богат господин, който да й се стори толкова привлекателен, както Йосарян сега, а това също му се струваше абсурдно. Не бяха много мъжете, способни да й говорят мръсотии така очарователно. Неведнъж я бе наблюдавал със свито сърце — тя бе прекалено невинна, за да я изостави в жестоката динамика на паричните отношения, прекалено сладка, доверчива и безкористна.

— Това, което трябва да направиш на всяка цена — каза й той един ден, когато тя го помоли за съвет дали двете със съквартирантката й да си открият лични пенсионни осигуровки и Йосарян й обясни, че не вижда никаква практическа полза от лична пенсионна осигуровка за когото и да било освен за скапаните банки, които настойчиво ги предлагат — е да се омъжиш за някого като мен, за човек със спестени пари, който криво-ляво разбира от застрахователни полици и завещания и преди това е бил женен само веднъж.

— Няма ли да си твърде стар за мен? — попита уплашено тя.

— Ти ще си твърде млада за мен. Направи го бързо, още днес. Дори един лекар ще свърши работа. Още преди да усетиш, ще бъдеш стара като мен, а няма да имаш и петак.

Йосарян се тревожеше и от безразсъдната сантименталност, с която тя проявяваше загриженост към всеки, нуждаещ се от това.

Американците не правеха така.

Последното, от което Йосарян имаше нужда, бе още един зависим човек. Или двама, тъй като тя непрекъснато говореше гордо за своята хубава палава съквартирантка в тясното апартаментче — казвала се Анджела Мур, била по-висока от нея, по-отракана, австралийка, с естествено руса коса, по-руса дори от нейната, с по-пищен бюст, с тънки токчета, бяло червило и бели сенки за очи и работела като търговска представителка на производител на галантерия, на когото предлагала мръснишки идеи за нови артикули, от които двамата възрастни семейни евреи, собственици на фирмата, оставали като гръмнати, недоумявали и се изчервявали като раци. Харесвало й, че прави фурор по скъпите заведения в центъра, където често ходела след работа, за да се среща с весели бизнесмени, с които танцувала след вечеря и които, щом вечерта завършела, безмилостно отпращала пред входната врата. Много рядко срещала мъж, когото да хареса толкова, че да изпита желание да остане по-дълго с него, защото много рядко си позволявала да пие така, че да се напие. Давала не домашния си телефон, а номера на градската морга. Мелиса Макинтош му разказваше всичко с такава възторжена възхвала на нейното самонадеяно и темпераментно поведение, че Йосарян усети как ще се влюби в Анджела Мур още от пръв поглед, при условие че тя никога не се изпречи пред погледа му, и ще си остане все така силно влюбен, докато не я срещне втори път. Само че високата блондинка, която наближаваше четирийсетте, с белите сенки за очи и черните чорапи на шарки, виещи се нагоре като серпантини, също нямаше нито богати родители, нито спестени пари и Йосарян се запита:

Какво му е сбърканото на този гаден свят?

Струваше му се логично всеки, към когото не изпитва лоши чувства, да притежава достатъчно пари, за да посрещне бъдещето осигурен, без страх. Той сведе състрадателно глава във възвишения си блян и изпита желание да приласкае тази невероятна, едрогърда сиротна съквартирантка в прегръдките си, да изсуши сълзите й, да успокои тревогите и да разкопчее роклята й, докато я гали по задника.

Така де, тъкмо щеше да отвори работа на частните детективи, които го следяха, за да пишат доноси! Първият частен детектив — според Йосарян се разбираше от само себе си, че е частен — го бе проследил чак в болницата по време на часовете за свиждане, но веднага се тръшна с тежка стафилококова инфекция с отравяне на кръвта, приковала го на легло в друго крило на болницата заедно с трима предишни посетители на други пациенти, които също бяха тръшнати от тежка стафилококова инфекция и които, доколкото разбра Йосарян, също можеше да се окажат частни детективи. Той бе готов да обясни и на четиримата, че болницата е опасно място. Тук умираха хора. Ето на, един белгиец постъпи и му изрязаха гърлото. Частният детектив, изпратен да смени първия, бе повален само за един ден от салмонела — беше се отровил със сандвич с яйчена салата в болничното кафене, бе прикован на свой ред на легло и бавно се възстановяваше. Йосарян се чудеше дали да не му изпрати цветя. Вместо това се подписа с „Албърт Т. Тапман“ върху картичките с благопожелания, които изпрати и на двамата. Албърт Т. Тапман се казваше военният свещеник на неговата авиогрупа през войната, той добави това към името и се запита какво ще си помислят получателите на тези картички, къде е бил заловен свещеникът и дали са го заплашвали, оскърбявали, измъчвали и оставили да умре от глад. Ден по-късно изпрати други картички на двамата детективи и ги подписа с „Уошингтън Ървинг“. След още един ден им изпрати нови, този път подписани с „Ървинг Уошингтън“.

Вторият частен детектив бе последван от други двама, които явно не се познаваха, а единият бе толкова загадъчно любопитен, че разследваше и останалите трима, и Йосарян.

Чудеше се какво толкова се надяват да научат за него, дето и той няма да им каже най-чистосърдечно. Ако го дебнеха за сексуални връзки, бе готов да им разкрие сексуалните си връзки, но тревогата му за доброто сърце на Мелиса Макинтош и несигурното й финансово бъдеще се засили дотолкова, че накрая той се разтревожи и за собственото си бъдеще и реши да настоява онкологът да му даде твърди гаранции срещу най-страшния убиец и още веднъж да изслуша разсъжденията му за върховенството на биологията в човешката дейност и тиранията на гените в регулирането на обществото и историята.

— Ти си луд — каза му Леон.

— Тогава ми доведи и психиатър.

— Нямаш никакъв рак. За какво ти е онколог?

— За да сторя едно добро дело, глупако. Не вярваш ли в добрите дела? Този беден малък мръсник е може би най-мрачният копелдак, когото съм виждал. Как мислиш, на колко души може да съобщи хубава новина за една седмица? Неговите бедствия са сред малкото, които бих могъл да предотвратя.

— Бедствията не са мои — рече тъжният онколог, чието дребно лице сякаш бе белязано от някакво предзнаменование, толкова естествено за него, както тъмнината е естествена за нощта, а сивото небе — за зимата. — Но сигурно ще се изненадате колко много хора са убедени, че именно аз им ги навличам. Дори колегите не ме понасят. Почти никой не иска да говори с мен. Може би затова съм мълчалив. Липсва ми практика.

— Харесвам такъв дух — каза Йосарян, който не смяташе, че онкологът притежава кой знае какъв дух. — Не ви ли ободрява мисълта, че рано или късно сигурно ще играете важна роля в моя живот?

— Само донякъде. — Казваше се Денис Тиймър. — Откъде искате да започна?

— Откъдето искате вие, стига да не боли и да не е неприятно — отвърна весело Йосарян.

— При вас няма и един-единствен симптом, който да налага по-сериозно изследване.

— Защо трябва да чакаме симптоми? — възрази Йосарян, за да натрие носа на специалиста. — Нима не е възможно, след като приключихме предишните изследвания, да се е зародило нещо, което се разпространява като пожар, а в това време ние двамата си седим тук и самодоволно се помайваме?

Денис Тиймър продължи с проблясък на оживление:

— С вас май ще е по-весело, отколкото с мнозина други пациенти.

— Същото казах и на Леон.

— Но сигурно защото всъщност не сте ми пациент — рече доктор Тиймър. — Това, което допускате, господин Йосарян, е възможно, разбира се. Но вероятността да се случи при вас не е по-голяма, отколкото при всеки друг.

— Какво ме топли това? — възрази Йосарян. — Не е голяма утеха да знам, че всички сме еднакво предразположени. Леон смята, че ще се чувствам по-добре, ако знам, че не съм по-зле от него. Да започваме.

— Какво ще кажете за още един рентгенов преглед на гръдния кош?

— Господи, не! — викна Йосарян, уж уплашен. — Това може само да го предизвика! Знаете отношението ми към рентгена и азбеста.

— И към пушенето. Да ви дам ли статистика, която ще ви хареса? Знаете ли, че всяка година от пушене умират повече американци, отколкото са убити през цялата Втора световна война?

— Да.

— Значи можем да продължим. Да пробвам ли рефлексите ви с чукче по коляното?

— Колко?

— Безплатно.

— Не може ли да направим поне биопсия?

— На кое?

— На което и да е, стига да е достъпно и да не боли.

— Щом смятате, че това ще ви успокои.

— Поне ще спя спокойно.

— Можем да опитаме с друга бенка или с някое от старческите петна. Или да изследваме отново простатата? С простатата често има проблеми.

— Моята е уникална — възрази Йосарян. — Тя е единствената, която е моя. Да опитаме с бенката. Простатата на Шумахер е на моята възраст. Съобщете ми, когато откриете нещо на неговата.

— Мога да ви уверя — рече Йосаряновият любим онколог, — за мен ще е голямо удоволствие да ви съобщя, че резултатите са отрицателни.

— Мога да ви уверя — отвърна Йосарян, — че ще се радвам да го чуя.

Йосарян жадуваше да задълбае още повече в потискащото естество на патологиите заедно с този потиснат мъж, в потискащия свят на неговата работа и потискащото естество на вселената, в която и двамата засега оцеляваха успешно и която с всеки ден ставаше все по-несигурна — озонови дупки, навсякъде боклуци, нямаше място за тях, горяха ги, така отравяха въздуха, а въздухът не достигаше — но изпитваше опасения, че подобен разговор ще потисне лекаря.

Всичко това струваше пари, естествено.

— Естествено — рече Йосарян.

— Откъде идват? — чудеше се на глас Леон Шумахер с явни нотки на завист.

— Достатъчно стар съм за Медикеър[2].

— Медикеър не може да покрие и стотна от това.

— Останалото идва от страхотния план, който имам.

— Де да имах и аз такъв план — намуси се Леон.

Йосарян обясни, че парите идвали от фирмата, в която работел — още се водел в щата като полуработещ, по-точно като полупенсиониран полуконсултант, и можел да остане там цял живот, при условие че никога няма да прави опити да работи.

— Де да имах и аз такава работа. По дяволите, какво означава това? — изимитира го подигравателно Леон. — „Йосарян, Джон. Професия — полупенсиониран полуконсултант“. Дявол да го вземе, как нашите епидемиолози ще използват тези данни?

— Това е само една от професиите ми. Работя на непълен работен ден за цяла заплата и никой не се вслушва в повече от половината неща, които казвам. За мен това е полупенсиониран полуконсултант, не съм ли прав? Фирмата ми плаща сметките. Не сме по-малки от „Харолд Стрейнджлъв и съдружници“ и сме почти толкова апетитни. Нашата фирма се казва „М и М, предприемачи и съдружници“. Аз съм от съдружниците. Другите са предприемачи. Те предприемат, аз съм сдружен с тях.

— А с какво всъщност се занимават?

— Предполагам, с всичко, което носи пари и не е сто процента престъпно.

— Ама наистина ли?

— Няма начин да разбера. Могат да лъжат и мен, както всички останали. Имаме тайни помежду си. Не си измислям. Можеш да провериш. Прикачи ме пак към онази машинария за сърцето и провери дали то прескача, когато лъжа.

— Ще стане ли? — изненада се Леон.

— Че защо не?

— А ти с какво се занимаваш?

— Възразявам.

— Не бъди толкова докачлив.

— Отговарям на въпроса ти — любезно го осведоми Йосарян. — Възразявам на неща, които не се покриват с нравствените ми критерии. Понякога се скъсвам да възразявам. А те карат, както си знаят, или се отказват. Аз съм съвестта на фирмата, нравствено присъствие, това е още едно от нещата, с които се занимавам, откакто преди двайсетина години потърсих при тях незаконна помощ, за да отърва децата си от войната във Виетнам. Ти как отърва твоите?

— Записах ги да учат медицина. Естествено, веднага щом опасността отмина, и двамата се прехвърлиха в бизнесадминистрация. Между другото, моите агенти ми съобщават, че май още се забавляваш чудесно с една от любимите ни сестри на етажа.

— По-добре, отколкото с теб и твоите колеги.

— Тя е много симпатично момиче и много добра сестра.

— Забелязах.

— И е привлекателна.

— И това видях.

— Тук имаме няколко много добри специалисти, които ми заявяват откровено, че с удоволствие биха й бръкнали в гащите.

— Леон, това е грубо, ужасно грубо, как не те е срам — сряза го възмутено Йосарян. — Това е най-вулгарният начин да кажеш, че всички искате да я чукате.

Леон се смути, Йосарян се възползва от моментната му загуба на самообладание, за да измоли една услуга, и си изпроси табела със „Свижданията забранени“, която сложи на вратата, докато не му се е изтърсил още някой досадник.

Почука се толкова плахо, та за миг Йосарян бе обзет от надеждата, че военният свещеник се е върнал като свободен човек, независимо къде е бил незаконно задържан съгласно закона. Нямаше представа с какво да му помогне, пък и нямаше как да го направи.

Но бе дошъл Майкъл, най-малкият му син, най-неоправдалият надеждите сред четирите пораснали деца в разпадналото се вече семейство. Освен Майкъл имаше и дъщеря, Джилиан, съдийка в съд от много ниска инстанция. Джулиан, най-големият, бе друго разочарование. Следваше Ейдриън, посредствен, доволен и пренебрегван от останалите просто защото беше посредствен. Майкъл, без семейство, без жилище, без работа и безобиден, се бе отбил да види какво прави баща му отново в болницата и да сподели, че смята да напусне факултета по право, тъй като следването там му било скучно точно както медицината, търговията, изкуствата, архитектурата и още няколкото университета, които бе зарязал след кратък престой — това продължаваше толкова отдавна, че вече никой не си спомняше откога.

— О, по дяволите — натъжи се Йосарян. — Вечно те уреждам, а ти вечно зарязваш следването.

— Какво да правя — рече унило Майкъл. — Колкото повече научавам за правото, толкова повече се учудвам, че не е забранено със закон.

— И аз се отказах от него по същата причина. На колко години си сега?

— Наближавам четирийсетте.

— Имаш още време.

— Не знам дали се шегуваш, или не.

— И аз — рече Йосарян. — Но ако можеш да отлагаш решението какво искаш да правиш в живота, докато дойде време да се пенсионираш, никога няма да ти се наложи да го взимаш.

— Все още не знам дали се шегуваш.

— И аз — отвърна Йосарян. — Понякога мисля това, което казвам, и същевременно не го мисля. Я ми кажи, ненагледни мой, нима смяташ, че в шарената история на моя живот някога наистина съм искал да върша работата, с която съм се захващал?

— Дори сценариите ли?

— И тях, пък и беше за кратко. Преструвах се, а и не продължи дълго, не си падам особено по завършените неща. Да не мислиш, че съм искал да се набутвам в рекламата или на Уолстрийт, или да се ровя в неща като мелиорация, акции и облигации? Кой мечтае за успех, когато се е захванал с връзки с обществеността?

— По едно време не работеше ли за Нудълс Кук?

— Нудълс Кук работеше за мен. Малко след колежа. Да не мислиш, че ние с Нудълс Кук наистина сме искали да пишем политически речи? Искахме да пишем пиеси и да публикуваме в списание „Ню Йоркър“. Кой на този свят има голям избор? Взимаме най-доброто, което можем да докопаме, а не онова, по което си падаме. Дори уелският принц.

— Добре де, татко, може ли да се живее така?

— Принудени сме.

Майкъл замълча за миг.

— Уплаших се, когато видях отвън табелата „Свижданията забранени“ — призна той с леко огорчение. — Кой я сложи, за Бога? Помислих, че може наистина да си болен.

— Една от моите шеги — измърмори Йосарян, който бе добавил към надписа, че по нарушителите се стреля без предупреждение. — За да ме оставят на мира. По цял ден ми се влачат, без дори да са се обадили по телефона. Сякаш не разбират, че да лежиш по цял ден в болница е доста тежка работа.

— И без това не вдигаш телефона. Обзалагам се, че си единственият пациент с телефонен секретар тук. Докога смяташ да останеш?

— Кметът още ли е кмет? Кардиналът още ли е кардинал? Оня негодник още ли е на власт?

— Кой негодник?

— Който и да е от негодниците, дето все са на власт. Искам всички негодници да се разкарат.

— Не можеш да останеш чак толкова дълго! — извика Майкъл. — Пък и какво правиш тук, по дяволите? Само преди няколко месеца ти правиха годишен преглед. Всички те мислят за луд.

— Възразявам. Кой?

— Аз.

— Ти си луд.

— Всички сме луди.

— Отново възразявам. Всички вие сте луди.

— Джулиан казва, че отдавна си могъл да поемеш цялата фирма, ако си имал някаква амбиция и ум.

— И той е луд. Майкъл, този път съм уплашен. Имах видение.

— Какво видение?

— Не че поемам „М и М“. Имах аура или си въобразих, че имам, и се уплаших, че получавам удар или тумор, и не бях сигурен дали само ми се струва. Когато съм отегчен, ставам неспокоен. Получавам разни неща като конюнктивит и гъбички по краката. Не спя добре. Може и да не ми вярваш, Майкъл, но когато не съм влюбен, се отегчавам, а сега не съм влюбен.

— Виждам — отвърна Майкъл. — Не си на диета.

— По това ли се досещаш?

— Това е един от начините.

— Мина ми през ум за епилепсия, за преходно исхемично нарушение на мозъчното кръвообращение, ти не си чувал за тези неща. После ме достраша да не е удар — човек винаги трябва да се страхува от удар. Да не прекалявам с приказките? Тогава ми се струваше, че виждам всичко по два пъти.

— Искаш да кажеш двойно?

— Не, не това, все още не. Нещо като подозрение, че вече съм изживявал всичко. В новините не откривах почти нищо ново. Всеки ден сякаш започваше или предстоеше да започне нова политическа кампания, нови избори, нов тенистурнир или пък ония скапани Олимпийски игри. Реших, че може би е най-добре да дойда тук и да се прегледам. При всички положения умът ми е наред, мисълта — чиста. Съвестта също.

— Значи всичко е от хубаво по-хубаво.

— Не бъди толкова сигурен. Големите престъпления са дело на хора с чиста съвест. И не забравяй — баща ми почина от удар.

— На деветдесет и две?

— Нима си въобразяваш, че е подскочил от радост? Майкъл, какво ще правиш? Душевното ми спокойствие е нарушено, понеже не знам за какво, по дяволите, ставаш.

Вече прекаляваш с приказките.

— Ти си единственият в семейството, с когото наистина мога да говоря, а не искаш да ме слушаш. Останалите го знаят, дори майка ти, която вечно иска по-голяма издръжка. Парите наистина са важни, по-важни от почти всичко друго. Искаш ли едно разумно предложение? Намери си работа в някоя фирма с добра пенсионна програма, с добри медицински осигуровки, каквато и да е фирма и работа, колкото и да са ти противни, и стой там, докато остарееш прекалено, за да продължиш. Това е единственият начин да живееш — като се готвиш за смъртта.

— По дяволите, татко, наистина ли го мислиш?

— Не, не го мисля, въпреки че може и да е вярно. Но хората не могат да оцелеят с едното обществено осигуряване, а ти и това нямаш. Дори бедната Мелиса ще е по-добре.

— Коя е тази бедна Мелиса?

— Онази сладурана, сестрата отвън, доста хубава е и младее.

— Не е чак толкова хубава и е по-стара от мен.

— Така ли?

— Толкова ли не виждаш?

Към края на втората седмица скроиха заговор и го изхвърлиха от болницата.

Изхвърлиха го с белгиеца от съседната стая. Белгиецът бе финансов магьосник в Европейската икономическа общност. Беше много болен финансов магьосник от Белгия и почти не говореше английски, което нямаше особено значение, защото току-що бяха отстранили част от гърлото му и той изобщо не можеше да говори, освен това и не разбираше английски, което бе от огромно значение за сестрите и неколцината лекари, видели се в чудо как да общуват с него. По цял ден и през по-голямата част от нощта до леглото му седеше неговата миниатюрна восъчна жена белгийка с омачкани модни дрехи, пушеше цигара от цигара, също не разбираше и дума английски, бръщолевеше неспирно и истерично на сестрите и пищеше в пристъп на ужас всеки път, когато мъжът й изстенеше или се задавеше, заспеше или се събудеше. Бе пристигнал в страната, за да го излекуват, и лекарите бяха отстранили голяма част от ларинкса му, защото нямаше да се размине със смъртта, ако не го бяха оперирали. И сега не бе съвсем сигурно, че ще живее. Господи, помисли си Йосарян, как издържа на всичко това?

Господи, помисли си Йосарян, как издържам аз?

Човекът нямаше как да изрази чувствата си, само кимаше или клатеше глава при настойчивите въпроси, изстрелвани от жена му, която не разполагаше с подходящ начин да предава отговорите му. Бе изложен на повече опасности и мъки, отколкото Йосарян можеше да преброи на пръстите на двете си ръце. Още първия път, когато започна да брои, не му стигнаха пръсти и повече не опита. Оттогава не му бяха порасли нови пръсти. Обикновено около белгиеца бе такава олелия, че Йосарян едва намираше време да помисли за себе си. Тревожеше се за него повече, отколкото му се искаше. Бе на ръба на стреса, а знаеше, че стресът не е здравословен. При стрес хората получаваха рак. Разтревожен от своя стрес, Йосарян изпадна в още по-голям стрес и започна да съжалява и себе си.

Мъжът живееше с болка, която Йосарян не можеше да си представи, затова не взимаше болкоуспокояващи за нея и усещаше, че няма да издържи още дълго и да се съвземе. Белгиецът беше упоен. Беше на системи. Беше натъпкан с лекарства и бе стерилизиран. Ангажираше целия персонал, сестра Макинтош почти не намираше време за Йосарян и той нямаше възможност да гали дантелата на гащите й. Работата си беше работа, а болният от Белгия беше сериозна работа. Мелиса се разпъваше на кръст, бе объркана, дъх не можеше да си поеме. Йосарян смяташе, че не постъпва добре, като я подмамва при себе си, докато в съседната стая стават толкова сериозни неща, но се бе разглезил и се чувстваше ограбен без нея. Никой не можеше да я замести.

Всички се въртяха на пета около белгиеца, който едва се движеше. Хранеха го изкуствено с тръба, пъхната в шията му, за да не умре от глад. Преливаха интравенозно вода на бедния човек, за да не се обезводни, изсмукваха течности от дробовете му, за да не се задуши.

Този човек създаваше работа през цялото денонощие. Имаше сонда и в гръдния кош, и в стомаха и трябваше да бъде под непрекъснато наблюдение, така че на Йосарян почти не му оставаше време да си мисли за военния свещеник Тапман и неговите проблеми, за Майлоу и Уинтъргрийн, за техните ескадрили от невидими бомбардировачи или за високата австралийка съквартирантка с белите сенки за очи, тънките токчета и едрите гърди, за никого. По няколко пъти на ден се осмеляваше да излезе в коридора, за да хвърли поглед в другата стая, колкото да зърне какво става там. Всеки път, щом се върнеше, се стоварваше върху леглото, закрил очи с ръка, и потъваше в лепкав унес.

Когато отново вдигнеше избистрен поглед, по-тайнственият от частните детективи се взираше в него. Този таен агент бе изискан мъж с добре скроени костюми от меки вълнени платове и вратовръзки в убити тонове, с чуждестранна външност и тъмни очи върху изсеченото волево лице, което изглеждаше смътно ориенталско и напомняше бадем с черупка.

— Кой си ти, по дяволите? — искаше да изкрещи в лицето му Йосарян, и то неведнъж.

— Хей, кой сте вие? — попита все пак един ден много внимателно и се насили да се усмихне.

— На мен ли говорите? — бе високомерният отговор, даден с приятен глас и съвършено произношение.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Не виждам с какво. Просто се чудя къде е набитият оплешивяващ господин с русата коса, който допреди няколко дни непрекъснато висеше в коридора.

— Другият частен детектив ли?

— Нямам представа за кого говорите — отвърна мъжът и изчезна.

Кой си ти, по дяволите? — наистина кресна след него Йосарян точно когато познатият вик проехтя отново в коридора и пак задумкаха обувки с гумени подметки.

— Кой знае френски? Кой знае френски?

Продраният стон ехтеше по няколко пъти на ден, зовеше сестра Макинтош, сестра Крамър или друга сестра, или някой от безбройните дежурни лекари, специалисти или санитари афроамериканци, латиноамериканци и родени по тихоокеанските острови, или някой от другите икономически бежанци, обслужващи белгиеца срещу заплащане в странната, неестествена болнична цивилизация, което бе напълно естествено. Сега, когато имаше автомати за обмяна на пари на всеки етаж, наред с автоматите за бонбони и безалкохолни напитки, всеки пациент с кредитна карта и солидна здравна осигуровка можеше изобщо да не си подава носа от болницата.

Тайният агент със съвършеното произношение и безупречния английски костюм нито веднъж не се издаде, че знае френски, макар Йосарян да бе готов да се обзаложи, че знае езика, както знае и да разшифрова шифри.

Йосарян знаеше няколко думи на френски, но реши да не се намесва. Притесняваше се да не обърка нещо. Кой знае? Една грешка в превода можеше да му докара обвинение, че практикува медицина, без да има право на това. Йосарян бе убеден: бе убеден, че ако някога му се наложи да преживее всичко това, особено на тази възраст, било за четири или четиринайсет дни, дори при условие че това е единственият начин да остане жив, със или без гласов апарат, би възразил категорично. Би предпочел всичко да приключи. В края на краищата животът се свежда до най-прости неща. Не бе способен да издържи болките на белгиеца.

Щеше да се наложи да се раздели със сестрата.

Йосарян бе от хората, които си внушават симптоми, и го знаеше. На другия ден прегракна.

— Какво ти е? — загрижено го попита сестра Макинтош още на сутринта, след като се бе явила на работа, беше се гримирала, бе опънала ръба на чорапите си без ръб и бе влязла в стаята в своя най-симпатичен вид, за да се увери, че всичко е наред. — Гласът ти не звучи нормално. Защо не ядеш?

— Знам. Пресипнал съм. Сега не съм гладен. Не знам защо съм толкова пресипнал.

Нямаше температура, чувстваше се добре, липсвали и видими симптоми на възпаление на ушите, носа и гърлото, каза специалистът по уши, нос и гърло, когото повикаха.

На следващия ден гърлото му беше възпалено. Йосарян усещаше и някаква буца, преглъщаше с мъка храната, въпреки че пак липсваха всякакви признаци на инфекция или оток, и той бе повече от сигурен, че скоро ще загуби ларинкса си от нещо злокачествено, ако продължи да виси в болницата и не изчезне моментално.

Сестра Мелиса Макинтош изглеждаше съкрушена. Нямало нищо лично, увери я той. Галантно й обеща скоро да я заведе на вечеря в хубав ресторант, а също и в Париж, Флоренция и Мюнхен, където щели да зяпат витрините с дантелено бельо, ако откриели, че си пасват, и ако тя нямала нищо против да бъде следена от частни детективи, докато са заедно. Сестрата помисли, че се шегува за частните детективи, и каза, че щял да й липсва. Той отвърна кавалерски, че няма да й даде тази възможност, и докато се взираше искрено в сериозните й сини очи и нежно стискаше ръката й за сбогом, се зачуди дали някога изобщо ще му се прииска да я види отново.

Бележки

[1] Герой на Томас Ман. — Б.пр.

[2] Щатски или федерални здравни програми, по които частично се покриват медицинските разходи на хора с ниски доходи. — Б.пр.