Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

Седма книга

20
Военният свещеник

Всеки път, когато го прехвърляха на ново място, военният свещеник Албърт Тейлър Тапман имаше усещането, че не е мръднал от старото, и то с основание. Изолираното с олово помещение, където го държаха, бе железопътен вагон и нито преди, нито след поредното пътуване му бе позволявано да излиза по свое желание. Обстановката оставаше непроменена.

Няколкото лаборатории, вагони с апаратура, и медицински кабинети също бяха на колела, както и фургоните точно до кухнята му, където работеха и живееха длъжностните лица, натоварени с проекта „Уисконсин“, наричан така в официалните документи. Вратите на свещеника бяха заключени и охранявани от мъже в униформи с автоматични пушки с къси цеви и огромни пълнители. Той бе научил за влака следното: въобще нямаше къде да се отиде, освен в друга част на влака.

Не му разрешаваха да слиза, с изключение на някои редки покани за ограничени форми на отдих, които той вече неизменно отклоняваше. Имаше свободата да отказва поне това. Никога не бе изпитвал влечение към физическите упражнения, сега също не бе изкушен от тях. Седеше в коженото си кресло, а тонусът на мускулите му се подобряваше от безболезнени процедури на електростимулиране. Радваше се на ползата от енергичната гимнастика също без да хвърля усилия, чрез специална апаратура, която укрепваше пулса, дишането и кръвообращението му. Сега бе в много по-добра физическа форма, отколкото преди, и както забелязваше всяка сутрин, докато се бръснеше, изглеждаше по-добре.

Понякога пътуването от едно място до друго отнемаше няколко дни и той бързо усещаше, че е във влак с плавно движещи се, тихи и успокояващи колела, с безшумен локомотив, релси и основа, по-близки до съвършенството от всичко, някога замисляно и сътворявано на този свят. Имаше всички удобства. Вагонът представляваше жилище с преходна спалня и всекидневна, застлана от край до край със сив килим. Разполагаше и с нещо средно между кабинет и стая за почивка с тъмна мексиканска черга на рози и жълти полски цветя върху чамов чворест под, избелен до кремаво със слой полиуретан. В дъното имаше кухня, достатъчно просторна да побере и маса с два стола, където той ядеше и получаваше допълнителна храна, неизменно наблюдаван как дъвче и преглъща най-малко от един навъсен пазач с бяла лабораторна престилка, който винаги си водеше бележки. Не знаеше какво точно крият от него. Всичко, което ядеше и пиеше, биваше предварително измервано, опитвано и проверявано за радиация и съдържание на минерали. Бяха му съобщили, че някъде наблизо, вероятно за удобство в друг вагон, има поне една контролна група от хора, които ядат същото, по същото време, в същите количества и съчетания и които от сутрин до вечер правят точно каквото и той. И въпреки това нямаше признаци за аномалии като неговата. Във всички помещения имаше вградени гайгерови броячи — за да предпазят него — проверявани два пъти на ден. Всички, които се приближаваха — химици, физици, лекари и специалисти, военни, дори охраната с оръжието, келнерите, които му сервираха и разчистваха масата, жените, които идваха да чистят и да помагат на готвача — носеха седефени значки с имената си и мънички уреди, които незабавно да регистрират промените в радиоактивността. Той продължаваше да бъде в безопасност. Даваха му всичко, което поискаше, с изключение на свободата да си иде у дома.

— Макар че?

Макар че, признаваше той, животът вкъщи вече не бе така приятен, както едно време, и той и жена му, преситени от телевизионни драми, информационни бюлетини и комедии, често умуваха как да върнат в спокойните години на дългия си брак повече необмислени постъпки и приятни изненади. Пътуванията с туристически групи в чужбина бяха изгубили очарованието си. Сега имаха по-малко приятели, липсваха им енергия и пориви, а вълненията и развлеченията им се свеждаха почти единствено до телевизията, срещите с децата и внуците, които до един — двамата благодаряха всеки божи ден за това — все така живееха съвсем близо до дома им в Кеноша и до тях се стигаше лесно.

Душевното му заболяване не било нещо необичайно сред американците от неговото поколение, обясни отзивчивият психиатър в униформа, когото изпращаха през ден да направи, каквото може, за да облекчи стреса от ограничената свобода на свещеника и в същото време — както си признаваше — да измъкне всички сведения, свързани с неговото необикновено състояние, за което той все още не желаеше съзнателно да разкрива никакви подробности.

— А на седемдесет и две, отче, сте твърде подходящ кандидат за онова, което наричаме депресия на третата възраст — каза специалистът медик. — Да ви обясня ли какво е това?

— Вече са ми обяснявали.

— Аз съм на половината на вашите години и също съм подходящ кандидат, ако това ви утешава.

Свещеникът сподели, че му е мъчно за жена му и знае, че на нея също й мъчно. Тя била добре, уверяваха го най-малко три пъти седмично. Не било разрешено да общуват пряко, дори с писма. Най-малкото от трите му деца едва прохождаше, когато той беше на война в Европа, а сега наближава петдесетте. Децата му били добре, внуците — също.

Въпреки това свещеникът се тревожеше за всички в семейството прекалено много („Патологично? — предложи дискретно психиатърът. — Това, разбира се, също е нормално“) и мъчително се връщаше към други свои мании и страхове, които усещаше, че са неминуеми, но не можеше да ги назове.

Това също било нормално.

Пряко волята си най-често изживяваше наново същите упорити въображаеми нещастия, с които се бе измъчвал в миналото, в безутешното стъписване от самотата и загубата, съпътствали първата раздяла с жена му и децата, докато бе изпълнявал дълга си в армията.

И сега имаше злополуки, за които да се безпокои, болести като тумора на Юинг, левкемията, болестта на Ходжкин и други видове рак. Представяше си, че пак е млад и е в Пианоза, а най-малкият му син, още пеленаче, умира два-три пъти на седмица, защото жена му не е научена как да спира артериален кръвоизлив; отново гледаше със сълзи на очи, вцепенен и онемял, как цялото му семейство, жена му и децата умират един по един от електрическия ток, ударил ги от контакта в края на дюшемето, защото така и не й е обяснил, че човешкото тяло е добър проводник; и досега почти всяка нощ четиримата загиваха в пламъци, защото бойлерът се е взривил и е опожарил двуетажната дървена къща; виждаше също до най-малките подробности, страховити, жестоки и отвратителни, как нежното стройно по-младо тяло на клетата му съпруга отново и отново бива премазвано на лепкава пихтия в тухлената стена на някакъв магазин от малоумен пиян шофьор, виждаше и как дъщеря му, изпаднала в истерия — отново бе на пет, шест, седем, десет или единайсет години, е отвеждана от страховитата сцена на местопроизшествието от добродушен застаряващ господин със снежнобяла коса, който непрекъснато я изнасилва и убива още щом я откара в безлюдна пясъчна кариера, а двете му по-малки деца бавно умират от глад вкъщи, защото тъща му, която по онова време гледаше малките и отдавна бе издъхнала мирно и кротко на преклонна възраст от естествена смърт, се е поминала от сърдечен удар, когато са й съобщили по телефона за нещастието, сполетяло непрежалимата му съпруга.

Спомените за тези страхове бяха безмилостни. Изпълнен с тъга и унижение, той отново и отново се връщаше безпомощно, с разочарование и копнеж, в далечното време отпреди около половин век, когато е бил млад баща и нито миг не е живял без мъка, но и без надежда.

— Това е друга особеност на депресията на третата възраст — уведоми го психиатърът нежно, с разбиране. — Когато остареете още, може би ще се връщате все по-назад във времето, когато сте били дори по-млад. Аз вече го правя.

Свещеникът се питаше къде ще свършат спомените. Не му се говореше за необичайното, може би чудотворно видение с голия мъж на дървото пред военното гробище в Пианоза, на тъжното погребение на едно младо момче, Сноуден, убито в самолета, докато бомбардирали мостове край Авиньон в Южна Франция. Бе стоял до пресния гроб с майор Данби отляво и майор Майор отдясно, а отсреща, от другата страна на зейналата в червената пръст дупка, бе ниският сержант Самюъл Сингър, летял в самолета по време на бойния полет с покойника, и още помнеше с ужасяваща яснота как по време на опелото е запелтечил и се е разтреперил, когато е вдигнал очи към небесата и вместо тях е съгледал силуета на дървото, а после е млъкнал насред изречението, сякаш е изгубил дар слово и не може да си поеме дъх. И досега не му минаваше и през ум, че е възможно на дървото наистина да е имало гол мъж. Не бе споделял с никого този спомен. Не му се искаше чувствителният психиатър, с когото се разбираше чудесно, да остане с впечатлението, че е луд.

Оттогава не бе даряван с такъв знак на божествено просветление, макар че сега би дал мило и драго да го получи. Засрамен, се молеше тайно. Не се срамуваше, че се моли, а че някой ще разбере и ще се усъмни. Молеше се и Йосарян да връхлети на сцената като свръхчовек в някакво друго чудо — не се сещаше към кого другиго да се обърне — за да го освободи от бездънния ад, в който безнадеждно бе затънал, и той да успее да се върне вкъщи. Откакто се помнене, мечтаеше за едно — да си бъде вкъщи.

Какво бе виновен той, че пикае тежка вода?

Когато не го местеха, му позволяваха по различно време да слиза по няколкото стъпала на вагона и да се разхожда с бърза крачка около него двайсет, трийсет, а после и четирийсет минути под наблюдението на въоръжени надзиратели, които стояха по-встрани. С него винаги крачеше някой — специалист медик, учен, агент от разузнаването, офицер или самият генерал — редовно му слагаха на ръката и медицински маншет, за да следят кръвното му налягане и пулса, а на носа и устата — маска с контейнер, където събираха издишания от него въздух. От тези сеанси с физически упражнения и натоварване той разбираше, че през повечето време се намира под земята.

Вътре във вагона, приближеше ли се до някой от прозорците от двете страни в помещенията, виждаше Париж, ако иска, Монмартър от грамадата на Триумфалната арка или изглед от Монмартър с Лувъра, със същата триумфална арка, с Айфеловата кула и лъкатушната Сена. Величествена бе и гледката на смаляващите се покриви. Или можеше да погледне през някой прозорец и да види, ако предпочита, Толедо в Испания от различни ъгли, университетския град Саламанка, Алхамбра или да се прехвърли на Биг Бен и сградата на Парламента в Лондон, или пък на колежа „Сейнт Катрин“ в Оксфорд. С таблата за управление на всеки прозорец се работеше лесно. Всеки прозорец беше видеоекран, който предлагаше неограничен избор от забележителности.

В Ню Йорк изкуствената гледка бе от панорамния прозорец на последния етаж на жилищен небостъргач. Свещеникът можеше да се придвижва из града бързо, както обикаляше и света. Един ден, скоро след като бе задържан, бе толкова сигурен, че вижда как Йосарян слиза от едно такси от другата страна на булеварда, който започваше от автогарата, че едва не го повика. Във Вашингтон имаше възможност да влиза в БАССОП и да зяпа на воля витрините във фоайето и лъскавите магазини на мецанина. По всички места светлината и цветовете се променяха според часа на денонощието, за да съвпадат с неговото време. Любимата му гледка по тъмно бяха казината в Лас Вегас и нощният Лос Анджелис, наблюдаван от Сънсет Стрил. От своите прозорци можеше да разглежда, кажи-речи, всяко място, което пожелае, освен мястото, където се намираше. От покритата веранда пред къщата му в Кеноша, щата Уисконсин, имаше прекрасна гледка към града, не по-малко успокояваща бе гледката от малкия вътрешен двор, който граничеше с малката му градинка, където по здрач в прохладни вечери свещеникът имаше навика да сяда с жена си на люлката, на лунна светлина двамата наблюдаваха светулките и натъжени се чудеха къде се е изнизало цялото това време, колко бързо си е отишъл векът. Вече не го биваше толкова в градинарството. Пак обичаше да плеви, но бързо се уморяваше и се отказваше заради болките в краката и кръста, които неговият лекар определи като лумбаго. Веднъж, докато гледаше през прозореца на влака откъм предната част на къщата си, той зърна от другата страна на улицата един съсед, за когото бе сигурен, че е починал преди няколко години, и в миг се стъписа. Беше потресен от мисълта, че под така познатия му град, в който бе прекарал почти целия си живот, може би има скрита подземна железница, по която сега е пътник по неволя.

Макар и повечето хора да не знаеха, всички и всичко в широк кръг около къщата на свещеника в Кеноша беше наблюдавано, проучвано, разследвано и анализирано с най-съвършените и чувствителни уреди и технологии — храната, питейната вода в кладенците и резервоара, въздухът, който дишаха, канализацията и сметта. Всяка струя в тоалетните, всяко боклуче в боклукчийските кофи пред къщите бяха изследвани. Засега нямаше данни за замърсяване, свързано дори бегло с онова, което бяха открили единствено у свещеника. Никъде в Кеноша не бе намерена и молекула деутериев окис, или казано на по-прост език, тежка вода.

— Започна като проблем с урината — повтори за кой ли път военният свещеник Албърт Тейлър Тапман.

— И аз ги имам — призна психиатърът и въздъхна. — Е, не като вашия, разбира се. Ако беше същият, сигурно и аз щях да съм тук под карантина заедно с вас. Наистина ли не знаете как го правите или какво сте направили, за да го предизвикате?

Свещеникът запелтечи гузно и отново потвърди, че не знае. Седеше, отпуснал безсилно юмруци върху бедрата си, а този лекар сякаш му вярваше. Лекарят в Кеноша веднага се бе усъмнил, че има нещо нередно, и бе взел втора проба.

— Не знам, Албърт. И досега ми се струва странно, някак тежко.

— Какво означава това, Хектор?

— Не съм сигурен, но май нямаш право да правиш това, което правиш, без издадено от властите разрешително. Нека изчакаме резултатите от лабораторията. Може би ще се наложи оттам да докладват.

За нула време представители на властите нахлуха в къщата му и я окупираха, след тях дойдоха химиците, физиците, радиолозите и уролозите, ендокринолозите и гастроентеролозите. Свещеникът тутакси бе прегледан основно от всевъзможните специалисти и експерти по замърсяване на околната среда, които упорито и задълбочено се опитваха да установят откъде този допълнителен водороден неутрон попада във всяка молекула вода, която той изхвърля. В потта я нямаше. Тя беше чиста, както и всички други негови телесни течности.

Последваха разпити, в началото учтиви, после оскърбителни и изпълнени с груби нотки. Дали не пиел течен водород? Не, доколкото му е известно. О, щял да разбере той, ако е пил. Щял да е мъртъв.

— Защо ме питате тогава?

Това бил подвеждащ въпрос, злорадстваха те и се кикотеха. Всички пушеха и пръстите им бяха пожълтели. Ами течен кислород? Дори не знаел откъде да го вземе.

Би трябвало да знае, за да го изпие.

Той дори не знаеше какво представлява.

Тогава откъде бил сигурен, че не го е пил?

Записаха и този въпрос за досието. Още един подвеждащ въпрос.

— А ти се подведе, отче. Добре изпипано, Ейс. Нали, Бъч?

— Ти го каза, Слъгър.

Бяха трима и настояваха да разберат дали има приятели, съпруги или деца в някоя от държавите, които по-рано са били зад желязната завеса, или сега в ЦРУ.

— И аз нямам познати и роднини в ЦРУ — каза психиатърът. — Не знам как щях да се оправдавам, ако имах.

Веднага му взеха паспорта и сложиха подслушвателно устройство на телефона му. Проверяваха пощата му, банковите му сметки бяха блокирани. Сейфът му бе запечатан. И най-лошото, взеха му номера на обществената осигуровка.

— Никакви чекове? — ужаси се психиатърът.

Чековете си вървели, но номерът бил изчезнал. Без него свещеникът бе човек без самоличност.

Психиатърът пребледня като платно и се разтрепери.

— Досещам се как се чувствате — изрази съчувствието си той. — Аз не бих могъл да живея без моя номер. Ама наистина ли не можете да им кажете как го правите?

Химико-физиците и физикохимиците изключваха да е ухапан от насекомо. Ентомолозите се съгласиха с тях.

В началото бяха, общо взето, любезни и снизходителни, и се отнасяха внимателно с него. Лекарите се държаха приятелски, възприемаха го и като рядък феномен, и като нова възможност. Много скоро обаче всички, с изключение на психиатъра и генерала, започнаха да се държат неестествено и напрегнато. Все по-голямото безсилие стопяваше търпимостта. Отношението към него загрубя, консултациите се изпълниха с неприязън. Това се отнасяше най-вече за агентите от разузнаването. Не бяха нито от ФБР, нито от ЦРУ, а от някаква още по-тайна служба. Неспособността му да хвърли светлина върху нещата ги оскърбяваше и те го нападаха заради упорития му отказ да даде обяснения, каквито той нямаше.

— Стига си се инатил — каза най-едрият от грубияните, които го разпитваха.

— Всички сведения съвпадат — каза другият, слаб и мургав, със злобна физиономия, остър клюнест нос и налудничави очи, които сякаш блестяха развеселено, ситни криви зъби, потъмнели от тютюна, и почти без устни.

— Отче — каза бузестият, който се усмихваше, често намигаше без най-малък признак на веселие и вечно вонеше на бира. — За радиацията. Преди да те доведем тук — слушай, мой човек, искаме да чуем истината, по-добре не казвай нищо, ако ще ни баламосваш — поглъщал ли си незаконно радиация?

— Откъде да знам? Какво е това незаконна радиация?

— Радиация, за която ти не знаеш, а ние знаем.

— А коя е законна?

— Радиация, за която ти не знаеш, а ние знаем.

— Обърках се. Не виждам никаква разлика.

— Тя се подразбира от начина, по който ти го казваме.

— А ти не я схвана. Добавете и това в списъка.

— Спипа го. Направо го притисна до стената.

— Достатъчно, Ейс. Ще продължим утре.

— Разбира се, генерале.

В начина, по който Ейс говореше на генерала, се долавяше явна безочливост и свещеникът бе смутен.

Офицерът, който ръководеше целия проект „Уисконсин“, бе генерал Лесли Р. Гроувс, работил едно време и по проекта „Манхатън“, благодарение на който през 1945 година бе създадена първата атомна бомба — той даваше всички признаци, че е искрено загрижен, сърдечен и готов да закриля свещеника. Досега отчето се чувстваше спокоен с него. Беше научил много от генерал Гроувс за основната причина, узаконила деспотичното му лишаване от свобода и денонощното наблюдение, както и за разликата между деленето на атома и неговото сливане и за трите състояния на водорода, с които свещеникът си играеше или пък те си играеха с него. След водород идвал деутерият с още един неутрон във всеки атом, който в съединение с кислорода образувал тежка вода. След това пък бил тритият, радиоактивен газ с два допълнителни неутрона, използван като боя в светещите уреди и часовниковите циферблати, включително в циферблатите последен вик на модата — порнографски будилници, които само за една нощ били пленили похотливото въображение на нацията, а също за усилване на взривните процеси в термоядрени устройства като водородните бомби, съдържащи литиев деутерид, съединение на деутерия. Първата от тези бомби, взривена през 1952 година, била с разрушителна сила, хиляда пъти по-голяма — хиляда пъти, натърти генерал Гроувс — от бомбите, пуснати над Япония. А от какво се получавал деутерият? От тежката вода.

Която свещеникът пикаеше.

— Какво правите с моята?

— Изпращаме я да бъде преработвана в тритий — отвърна генерал Гроувс.

— Вече разбираш ли какво пикаеш, отче?

— Засега достатъчно, Ейс.

Веднъж заедно с генерал Гроувс свещеникът слезе от жилището във вагона на малко игрище на квадрати от бял бетон зад безлично каменно здание с кръст на покрива, което приличаше на стара италианска черква. Имаше баскетболен кош и табло, окачено на дървен стълб, чийто тъмен лак явно бе нанесен скоро, а очертанията на игрището бяха в противно зелено. В центъра имаше шита футболна топка на черно-бели квадрати, с които приличаше на огромен макет на молекула, бе напомпана до спукване и сякаш очакваше някой да я ритне. В единия ъгъл стоеше загорял от слънцето продавач, до него се виждаше сергия със сувенири, пощенски картички, вестници и моряшки шапки в морскосиньо, с бял кант и бели букви, с които бе изписано ВЕНЕЦИЯ, и свещеникът попита дали наистина са във Венеция. Генералът отвърна, че не са, но за разнообразие можели да си представят, че са. Въпреки илюзията за небе и свеж въздух, те пак бяха в затворено помещение, под земята. На свещеника не му се играеше баскетбол, не му се риташе футболната топка, не му трябваха и сувенири. Двамата се разхождаха четирийсет минути около железопътния вагон и генерал Гроувс налагаше много бързо темпо.

Друг път, когато слязоха край малък тунел, водещ в посока, перпендикулярна на техните релси, свещеникът чу неясни далечни гърмежи, като пукота на малки фишеци, които долитаха отвътре, от някакво кухо пространство. Беше стрелбище. Свещеникът не пожела да си опита късмета и може би да спечели плюшено мече. Не искаше да стреля и по панички, за да спечели кокосов орех. Дочу пак от това кухо пространство музика от въртележка, сетне как увеселително влакче лети, как вагончетата му се тресат, как стоманените им колела се изкачват и спускат с тътен. Не, свещеникът никога не бе ходил в Кони Айланд, не бе чувал и за увеселителния парк „Стийпълчейс“ на Джордж С. Тилю, така че и сега нямаше желание да отиде там. Не искаше и да се среща със самия господин Тилю или да посещава бляскавата му въртележка.

Генерал Гроувс сви рамене.

— Май съвсем си се оставил на апатията — отбеляза той донякъде състрадателно. — Сякаш нищо не те интересува, дори телевизионните комедии, новините и спортните състезания.

— Знам.

— Мен също — каза психиатърът.

Първият пакет с храна от Майлоу Майндърбайндър му бе предаден третия път, когато се върна у дома в Кеноша. После тези колети пристигаха всяка седмица в един и същи ден. Текстът на картичката не се променяше:

КАКВОТО Е ДОБРО ЗА МАЙЛОУ МАЙНДЪРБАЙНДЪР,
Е ДОБРО И ЗА СТРАНАТА.

И съдържанието на пакета бе едно и също. Върху талаш грижливо бяха подредени нова запалка „Зипо“, пликче стерилни тампони за уши от чист египетски памук, лъскава бонбониера с половин килограм произведени от „М и М“ луксозни бонбони от египетски памук с шоколадово покритие, дузина яйца от Малта, бутилка шотландско уиски от производител в Сицилия, всички произведени в Япония, и пакетчета с мостри локум от Хартум, салам от Сиам и бисквити от Хаити, и те с произход от Изтока. Свещеникът се съгласи, когато генерал Гроувс му предложи да дарява пакетите на хората горе, които нямало къде да живеят. Първия път бе изненадан:

— Има ли още бездомни в Кеноша?

— Не сме в Кеноша — отвърна генерал Гроувс, а после отиде при прозореца и натисна бутона, с който сменяха местонахождението.

Пак бяха в Ню Йорк и гледаха ваксаджиите и продавачите на закуски с колички със запалени дървени въглища, които се бяха наредили по улиците край предния вход на автогарата, после насочиха поглед към сградата на АУП, а оттам към двете голи архитектурни кули на Световния търговски център, вероятно и досега най-високите административни сгради във вселената.

Друг път, когато бе сигурен, че е в БАССОП във Вашингтон, свещеникът видя по погрешка, че всъщност е в АУП и че са спрели някъде отдолу, докато сменят локомотивите и вагоните-лаборатории. През прозореца можеше да надзърне дори в Диспечерския център на автогарата и да се включи към някой от видеоекраните там, да гледа как автобусите пристигат и заминават, всекидневните потоци от хора, внедрени полицаи, преоблечени като наркопласьори, и наркопласьори, преоблечени като внедрени полицаи, проститутките, наркоманите, децата избягали от къщи, вялите съвкупления и други гнусни проявления на живота в комуна по аварийните стълби, дори да надникне в тоалетните и да види човеци, които пикаят или се перат, и ако иска, да погледне и вътре в самите тоалетни кабинки, където да наблюдава как си бият наркотици, правят орален секс или серат. Само че не искаше. Имаше на разположение телевизионни приемници с триста двайсет и два канала, които приемаха програми с великолепно качество, но установи, че не му е забавно да гледа каквото и да било без жена си, която гледа до него. Телевизията не бе особено забавна и когато бяха заедно, но поне можеха да забият погледи в една и съща точка на екрана, докато се чудят какво ново да обсъдят, та да поразсеят летаргията. Какво да се прави, старост. А той все още бе едва на седемдесет и две.

Друг път в Ню Йорк погледна през прозореца на музея за изобразително изкуство „Метрополитън“ точно когато бе завършила сбирка на АКАКАММА и пак бе убеден, че е видял Йосарян в компанията на модно облечена възрастна дама и на мъж, по-висок и от двамата, и отново му идеше да се провикне, защото този път забеляза червенокос мъж със зелена раница, който държеше под око тримата и ги следваше незабелязано по петите, подир четиримата пък се промъкваха други двама с по-ярка морковена коса, а зад всички вървеше още един мъж, който безспорно ги следеше. Свещеникът не повярва на очите си. Обзеха го съмнения, че отново получава видения като онова с мъжа на дървото.

— А какъв е другият звук, който продължавам да чувам? — попита накрая той генерал Гроувс, когато влакът потегли отново и напуснаха града.

— За водата ли говориш? За онзи поток или река?

— Чувам го често. Май през цялото време.

— Не мога да кажа.

— Не знаеш ли?

— Наредено ми е да ти казвам всичко, което наистина знам. Това, за което ме питаш, е извън моите пълномощия. То е по-секретно, намира се по-надълбоко. Знаем от хидролокатора, че е доста тясна, бавно течаща вода, че по нея плават малки плавателни съдове без двигатели, вероятно гребни лодки, появяват се редовно и се движат все в една посока. Има и музика. Установи се, че това са прелюдията и сватбеният марш от трето действие на операта „Лоенгрин“. — А зад този фон, още по-издълбоко се носеше изпълнен с мъка детски хор, който нямаше нищо общо с основната музика и който държавните музиколози все още не успяваха да разпознаят. Бяха направени консултации с Германия — и тя изпита мъка, че съществува подобно изпълнение на хорова музика с авангардна сложност, вероятно дори гениална, за която там не знаят нищо. — В моите документи водата е посочена като река Рейн. Това е всичко, което знам.

— Рейнската река ли? — Свещеникът беше стъписан.

— Не. Река Рейн. Сега не сме в Германия.

Отново бяха в столицата на държавата.

Нямаше причина да се съмнява в генерал Гроувс, който подчертано държеше да присъства на всички разпити с Ейс, Бъч и Слъгър. Свещеникът разбираше, че дори приятелството на генерала може да е чисто и просто добре обмислена тактика в по-широка стратегия, включваща таен заговор с тримата от разузнаването, от които той се страхуваше най-много. Знаеше, че няма начин да узнае нищо, дори това, че няма начин да узнае нищо.

— И аз често се чувствам така — побърза да се съгласи генералът, когато свещеникът изрази опасенията си.

— И аз също — призна психиатърът.

Дали и съчувстващият психиатър не бе уловка?

— Нямате право да постъпвате така с мен — възропта свещеникът пред генерал Гроувс, когато отново останаха сами. — Това поне знам.

— Опасявам се, че грешиш — отвърна генералът. — Мисля, ще разбереш, че имаме право да правим с теб всичко, което не можеш да ни попречиш да правим. В този случай това е и законно, и правилно. Числиш се в запаса. Просто са те мобилизирали отново.

— Но аз съм освободен от запас — отвърна победоносно свещеникът. — Имам писмо, с което да го докажа.

— А, вече не си. Пък и не е отразено в нашите архиви.

— Разбира се, че е отразено — злорадстваше свещеникът. — Ще го откриете в досието ми по Закона за свобода на информацията. Виждал съм го с очите си.

— Отче, когато провериш отново, ще откриеш, че точно това е заличено. Не си съвсем невинен.

— За какво съм виновен?

— За престъпления, които агентите от разузнаването още не са открили. Защо не си признаеш, че си виновен?

— Как да си призная, след като те отказват да ми обяснят какви са тези престъпления?

— Как да ти обяснят, след като не знаят? Като начало — продължи генерал Гроувс с по-назидателен тон — да вземем тежката вода, която произвеждаш по естествен път, но не искаш да кажеш как.

— И аз не знам как — заоправдава се свещеникът.

— Не съм аз този, който не ти вярва. Освен това има още нещо — един мъж, Йосарян, Джон Йосарян. Посетил си го загадъчно в Ню Йорк веднага щом разбрахме за тежката вода. Това е една от причините да те задържат.

— Нямаше нищо загадъчно. Отидох да го видя, когато започна всичко това. Беше в болница.

— Какво му имаше?

— Нищо. Не беше болен.

— И въпреки това е бил в болница? Опитай се да си представиш, Албърт, как звучат повечето от тези неща. Той е бил в болница по едно и също време с един белгийски агент с рак на гърлото. Човекът е от Брюксел, а в Брюксел е седалището на Европейската икономическа общност. И това ли е съвпадение? Има рак на гърлото, но не се подобрява и не умира. Как става тая работа? Освен това има кодирани съобщения за него до твоето приятелче Йосарян. Изпращани са му по четири-пет пъти на ден чрез една жена, която се преструва, че уж обича да си бъбри с него по телефона. Аз не съм срещал такива жени. А ти? Вчера например каза, че бъбрекът му отново отслабвал. Защо точно неговият бъбрек, а не твоят? Не той, а ти си с тежка вода. Аз нямам мнение. Тези неща ги разбирам точно толкова, колкото и прелюдията към трето действие на „Лоенгрин“ или хора на децата, които пеят от мъка. Изброявам ти въпросите, повдигнати от други. Дори има сериозни съмнения, че белгиецът е от ЦРУ. Опасяват се, че ти си от ЦРУ.

— Не съм! Заклевам се, никога не съм бил в ЦРУ!

— Излишно е да убеждаваш мен. Тези съобщения са предавани от болницата чрез медицинската сестра на Йосарян.

— Медицинската сестра ли? — извика свещеникът. — Да не би Йосарян да е болен?

— Здрав е като камък, Албърт, и е в по-добра форма от теб и мен.

— Защо тогава му е медицинска сестра?

— За плътски наслади. Четири-пет пъти седмично се отдават по един или друг начин на сексуално общуване. — Генералът погледна педантично диаграмата върху коленете си, за да е напълно сигурен. — В неговия кабинет, в нейния апартамент, в неговия апартамент, често на пода в кухнята, на пусната чешма, или на пода в някоя от стаите, под климатичната инсталация. Въпреки че според тази диаграма честотата на половите им контакти спада рязко. Меденият месец май свършва. Според най-новия доклад на Гафни той вече не я отрупва с червени рози с дълги дръжки и не й обещава толкова често скъпо бельо.

Свещеникът не знаеше накъде да погледне при тази лавина от интимни подробности.

— Недей.

— Просто се опитвам да те държа в течение. — Генералът обърна друга страница. — Освен това, изглежда, имаш тайно споразумение с Майлоу Майндърбайндър, за което не си намерил за нужно да споменеш.

— Майлоу Майндърбайндър ли? — Свещеникът реагира с недоверие. — Познавам го, естествено. Той ми изпраща тези колети. Не знам защо. Бяхме на фронта с него, но почти петдесет години не съм го виждал, нито сме говорили.

— Хайде, хайде, отче. — Сега пък генералът се престори на безкрайно разочарован. — Майлоу Майндърбайндър твърди, че притежава всички права върху теб, че има патент, че е регистрирал търговска марка за твоя вид тежка вода, и то, моля ти се, с ореол. Предложил те е на правителството заедно с договор за бойни самолети, за които се състезава, а и за всеки литър тежка вода, която извличаме от теб, получава доста тлъсто възнаграждение. Учуден ли си?

— За пръв път чувам!

— Албърт, той не би имал право да го върши на своя глава.

— Сега, Лесли, съм сигурен, че те разбрах — почти се усмихна свещеникът. — Преди малко каза, че хората имат право да правят това, което не можем да им попречим да правят.

— Така е, Албърт. Но на практика това е довод, който ние можем да използваме, а ти — не. Можем да повторим всичко отново на седмичното заседание утре следобед.

На седмичната сбирка, провеждана всеки петък, пръв генералът надуши най-новото развитие на нещата.

— Кой пръдна? — попита той.

— Да бе, каква е тази миризма?

— Позната ми е — каза химико-физикът, който бе дежурен тази седмица. — Това е тритий.

— Тритий ли?

Гайгеровите броячи в помещението цъкаха. Свещеникът сведе поглед. Току-що бе настъпило ужасяващо преобразуване. В стомашните му газове имаше тритий.

— Отче, това променя играта — укори го мрачно генералът. Налагаше се да бъдат повторени всички изследвания и процедури и да бъдат направени нови. — Незабавно проверете всички в останалите групи.

Никой от хората в другите контролни групи не изпускаше от задника си нищо освен обичайния метан и сероводород.

— Хич не ми е приятно да съобщавам тази новина — каза мрачно генералът. — От сега нататък, отче, никакво пърдене тук.

— И никакво пикаене по стената.

— Достатъчно, Ейс. Не ви ли се струва странно — запита философски генерал Гроувс седмица по-късно, по време на мозъчната атака, — че именно един божи човек произвежда вътрешно термоядрена мощ да унищожи живота на планетата?

— Не, не, разбира се.

— Защо пък да е странно?

— Да не си превъртял?

— Какво те прихваща?

— Че кой друг ще го произвежда?

— Те задяват послушниците, нали?

— Защо силата, сътворила света, да не го и унищожи?

— Щеше да е още по-странно — съгласи се генералът, след като обмисли тези разсъждения, — ако я произвеждаше някой друг.