Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

Осма книга

22
Пътешествие по Рейн: Мелиса

Както героя Зигфрид от „Залеза на боговете“, и Йосарян се впусна в онова, което след време щеше да си спомня като своето пътешествие по Рейн, започнало с любовен порив посред бял ден: Зигфрид по изгрев-слънце в замъка навръх планината, Йосарян — около обед в кабинета си в „М и М“ в Рокфелеровия център. Неговото пътешествие обаче приключи по живо, по здраво подир месец в болницата, когато след поредната аура и въображаем пристъп на преходно исхемично нарушение на мозъчното кръвообращение пак се сдоби с диагнозата, че му няма нищо, а освен това с половин милион долара и с продажбата на една обувка.

Зигфрид е имал своята Брунхилда, вече простосмъртна, и скалиста обител, където да се усамоти с нея.

Йосарян имаше своята медицинска сестра Мелиса Макинтош, също от плът и кръв, имаше писалище, застлан с килим под, кожен фотьойл и по-широкия перваз на прозореца от едно време в кабинета в наскоро преименуваната сграда на „М и М“, където преди се бе помещавал „Тайм Лайф“ и чиито стъкла гледаха към ледената пързалка долу, където Са̀ми и Гленда бяха ходили да се пързалят много по-често, отколкото Са̀ми си спомняше, а след това бяха станали мъж и жена, докато смъртта наистина ги раздели.

Както плъзгаше ръка, Йосарян кимна и се съгласи, че наистина, вратата на кабинета не е заключена, макар да знаеше, че е заключена, и че някой наистина може да влезе и да ги свари в похотлива прегръдка, макар и да знаеше, че никой не може и няма да влезе. Притесненията й го възбуждаха, страховете, съмненията и нерешителността й го възпламеняваха сатанински с все по-голяма страст и обич. Мелиса се опияняваше все повече от женския си ужас, че някой ще я види разголена и отдадена на неудържима полова непринуденост, и поруменяла си пожела както никога той да свърши бързо, но щом Йосарян го направи, се засмя и си призна малката хитрост, докато проверяваше дали си е сложил лекарствата в багажа и се готвеше да го изпрати на летището, откъдето той щеше да хване самолета за Кеноша, началото на неговото пътешествие. Наред с основните тоалетни принадлежности той държеше да има валиум за безсънието, тиленол или адвил за болката в кръста, маалокс за пъпната херния. За негова голяма изненада имаше преки полети със самолет джъмбо до Кеноша, щата Уисконсин.

Тъкмо закопчаваше ципа на сака, и иззвъня телефонът.

— Гафни, ти пък какво искаш?

— Няма ли да ме поздравиш? — рече весело Гафни, без да обръща внимание на неприкритите злобни нотки в гласа на Йосарян.

— Пак ли си подслушвал? — попита Йосарян и хвърли поглед на Мелиса.

— Кое? — попита Гафни.

— Защо се обаждаш?

— Не искаш да ми повярваш, Джон, и туйто.

— За какво да ти вярвам? Най-после получих сметка от теб. Не взимаш много скъпо.

— Не съм и свършил много. Освен това съм ти признателен за музиката. Нямаш представа какво щастие е да си пускам записите, които правим. Много ми харесват симфониите на Брукнер в това мрачно време на годината, и „Борис Годунов“.

— Харесва ли ти „Пръстенът“?

— Най-вече „Зигфрид“. Не го чувам често.

— Ще ти се обадя, когато реша да го пускам — рече язвително Йосарян.

— Ще ти бъда много благодарен, Йо-Йо. Но вече ти говоря за друго.

Господин Гафни — натърти Йосарян и направи пауза, за да подсили впечатлението. — За какво говориш?

— Значи отново сме на „господин Гафни“, а, Джон?

— Никога не сме минавали на Джон, Джери. Какво искаш?

— Похвала. Всеки обича да го хвалят, когато се е справил добре. Дори сеньор Гафни.

— Похвала за какво, сеньор Гафни?

Гафни се засмя. Мелиса се бе подпряла на облегалката на кожения диван и си пилеше ноктите. Йосарян я погледна навъсено.

— За моите дарби — обясни Гафни. — Предрекох, че ще отидеш в Уисконсин да се срещнеш с госпожа Тапман. Не ти ли казах, че ще смениш самолета в Чикаго на път за Вашингтон, при Майлоу и Уинтъргрийн? Не ме попита откъде знам.

— Във Вашингтон ли ще ходя? — попита смаян Йосарян.

— Ще получиш факс от Майлоу. М 2 ще ти позвъни на летището, за да те подсети. Ето, факсът пристига, нали? Пак улучих в целта.

— Ти наистина си подслушвал, нали, копеле такова?

— Кое?

— А може би си и гледал. И защо М 2 ще ми звъни, след като е от другата страна на коридора?

— Той се върна в АУП със сина ти Майкъл, опитва се да реши дали му се жени там.

— За момичето на Максънови ли?

— Ще се наложи да каже „да“. Имам още една хубава шега, която сигурно ще ти хареса, Джон.

— Ще си изпусна самолета.

— Имаш предостатъчно време. Полетът ще закъснее близо един час.

Йосарян избухна в смях и каза злорадо:

— Е, Гафни, най-после и ти да сгрешиш. Накарах секретарката да звънне. Полетът е по разписание.

Гафни също се изсмя.

— Нямаш секретарка, Йо-Йо, а от авиокомпанията лъжат. Полетът ще закъснее с петдесет и пет минути. Всъщност ти се обади на твоята медицинска сестра.

— Нямам медицинска сестра.

— Това сгрява сърцето ми. Моля те, предай на госпожица Макинтош, че бъбрекът функционира отново. Ще се радва да го научи.

— Какъв бъбрек?

— О, Йосарян, срам и позор. Невинаги слушаш, когато жената ти се обажда по телефона. Бъбрекът на онзи пациент, белгиеца. И понеже заминаваш за Вашингтон, защо не вземеш и Мелиса?

— Мелиса ли, господин Гафни?

— Госпожица Макинтош, господин Йосарян. Защо не й предложиш да се срещнете там? Обзалагам се, че ще се зарадва. Сигурно никога не е ходила във Вашингтон. Може да посети Националната галерия, докато ти си зает с Майлоу и Нудълс Кук, и Националния музей на атмосферата и Космоса в Смитсоновия институт.

Йосарян закри слушалката с длан.

— Мелиса, на връщане смятам да се отбия във Вашингтон. Защо не дойдеш и ти, ще се срещнем там.

— Ще се радвам много — отвърна Мелиса. — Никога не съм ходила там. Докато си зает, мога да посетя Националната галерия и онзи музей по аеронавтика в Смитсоновия институт.

— Какво каза? — попита Джери Гафни.

— Според мен знаеш какво е казала — отговори почтително Йосарян. — Ти май наистина си странна птица. Още не разбирам що за човек си.

— Отговорих на въпросите ти.

— Трябва да измисля нови. Кога можем да се видим?

— Не помниш ли? В Чикаго, когато закъснее следващият ти полет.

— Ще закъснее ли?

— Повече от час. Заради непредсказуеми снежни бури в Айова и Канзас.

— Ти вече ги предсказваш?

— Аз чувам нещата и виждам нещата, Джон. Така си изкарвам хляба. Сега да ти кажа ли шегата си?

— Опитай. И подслушваше, нали? Може би и гледаше?

— Да подслушвам какво?

— Ти за малоумен ли ме мислиш, Гафни? Искаш ли да чуеш моята шега? Джери, върви на майната си.

— Не е лоша, Йо-Йо — каза добродушно Гафни, — макар че вече съм я чувал.

В перленосивата лимузина Йосарян се сети за операта „Зигфрид“ и си спомни, че след като само докосва с устни кръвта на съсечения змей, heldentenor започва като по чудо да разбира езика на птиците. Те му казват да вземе златото, да убие джуджето и да се втурне към планината през огнения кръг, за да намери Брунхилда, която спи омагьосана, и това послание с птичи песни е към момък, който никога не е виждал жена и трябва доста да се взира в пищната гръд на Брунхилда, докато направи смайващото откритие, че това не е мъж.

Зигфрид е имал своите птици, Йосарян имаше своя Гафни и когато му се обади от колата, той бе готов да докладва, че военният свещеник имал в стомашните газове тритий.

Медицинската сестра Мелиса Макинтош не бе чувала за подобно стомашно-чревно състояние, но обеща да попита неколцина гастроентеролози, които й били приятели.

Йосарян не беше сигурен, че иска.

Беше засегнат и смутен от въпроса, изникнал в съзнанието му, и бе твърде засрамен да го изрече: да попита дали е ходила с тези лекари и дали е спала с тях, дори само с четирима-петима. За негово невъобразимо удоволствие това отново му подсказа, че наистина се мисли за влюбен. Подобни пристъпи на ревност бяха изключително редки при него. Дори преди години, по време на бурната му връзка с Франсес Бийч, макар и да бе почти моногамен, Йосарян равнодушно бе отсъдил, че тя, както се изразяваха тогава, „сваля“ и други, които евентуално биха подкрепили домогванията и на актриса. Сега се наслаждаваше като епикуреец на любовната еуфория, която отново го подмладяваше. Не беше смутен или уплашен, страхуваше се само Майкъл и другите деца да не разберат, докато връзката още има чудния привкус на екстаза.

В колата Мелиса го държеше за ръка, притискаше се до крака му, прокарваше пръсти през къдриците по тила му.

Докато Зигфрид още от самото начало бил в злите ръце на проклетото джудже, ламтящо за златото на змея и наумило си да го унищожи веднага щом се докопа до златото.

Мелиса бе за предпочитане.

Тя и нейната съквартирантка Анджела Мур, или Кур, както сега я наричаше Йосарян, с право осъждаха женените мъже, вечно търсещи тайни връзки с момичета, с изключение на женените мъже, търсили точно тях двете, и Йосарян бе доволен, че най-новият му развод е последен. Според него бе за предпочитане да не й разкрива, че покориш ли една жена, пък била тя и най-очарователната, остават само увлечението и сексът, и че за мъже на негова възраст прищевките и фетишизмът често са по-възбуждащи и от испанска муха. Вече обмисляше как двамата ще хванат последния самолет от Вашингтон и в сумрачния салон, докато тя седи до прозореца, ще се опита да й смъкне гащите през петдесетте минути, с които разполагат. Освен ако не беше с джинси, разбира се.

За разлика от Анджела, тя не проронваше и дума за безкрайния низ от любовни приключения, които нейната съквартирантка и най-добра приятелка неприлично твърдеше, че са изживели и двете. Нейният речник бе по-скоро непорочен. Но за нея сякаш нямаше непознати неща и тя нямаше нужда да й се показва и обяснява. Дори знаеше някои номера, за които Йосарян не бе и сънувал. И толкова упорито не желаеше да обсъжда миналите си сексуални похождения, че той скоро се отказа да разпитва.

— Кой е Борис Годунов? — попита Мелиса в колата.

— Операта, която слушах онази вечер, когато се прибра от работа и ме накара да я спра, защото си искала да чуеш скапаните новини по телевизията.

— Когато се върнеш — бе следващото, което попита тя, — може ли да послушаме заедно „Пръстенът“?

И тук, реши той, те двамата отново имаха поредното голямо преимущество пред героите на Вагнер.

Защото добрата Брунхилда не е изпитвала кой знае какви наслади, след като Зигфрид тръгва да върши нови подвизи и изживява само предателства, мъки и гневна ревност, когато се връща, за да я даде на друг. Докато Брунхилда е заговорничела как да го убие, и през ум не й е минавало, че са му дали праха на забравата и той вече не помни коя е тя.

А Йосарян правеше Мелиса щастлива.

Щастието не бе от нещата, които той бе способен да дава дълго на която и да е жена. Йосарян чуваше птичи песни.

Мелиса отсъди, че е опитен и щедър, когато й предложи да напусне работа в болницата, за да изкарва повече и да разполага с повече време като частна медицинска сестра, ако — и това бе едно голямо ако — е склонна да се откаже от платения отпуск и може би от пенсията. Но за да е осигурена и в бъдеще, трябвало да приеме, че скоро трябва да се омъжи за някого, бил той хубав или грозен, та дори и простак, глупак, остави чара, но на всяка цена с пенсия, с бели пари за черните дни след пенсионирането, които тя да наследи, щом мъжът й почине. Мелиса слушаше блажено, сякаш той я галеше и възхваляваше.

— Ти имаш ли пенсия?

— Мен ме остави. Търси някой друг.

Тя го мислеше за страхотно умен.

Невинното произволно обещание, което й бе дал малко след като се запознаха в болницата и което засягаше старомодните сребърни пломби на два горни зъба, означаваше за нея много повече, отколкото би предположил — когато Мелиса се смееше, те се виждаха и Йосарян бе дал дума, че ще плати да ги подменят с порцеланови коронки, ако тя внимава да няма пропуски и той излезе жив от болницата. А когато Йосарян изпълни обещанието, това й направи много по-голямо впечатление, отколкото всички червени рози с дълги дръжки и скъпо бельо от „Сакс“ на Пето авеню, „Виктория Сикрет“ и „Фредерикс“ в Холивуд, и й вдъхна възторжена благодарност, каквато той не бе виждал дотогава. Дори Франсес Бийч, която получаваше толкова много от Патрик, не знаеше що е благодарност.

Понякога нощем Джон Йосарян лежеше буден в трепетно вълнение, че тази жена, с която сега се забавлява, може би вече е малко влюбена в него. Не беше чак толкова сигурен, че иска това, за което копнее.

След шока под душа тази истинска любов вървеше толкова гладко, та той се подлъга да си въобразява разни отвлечени, нереални неща и да се отдава на мечти. В паметната вечер след разговора с Майкъл, в киносалона в дъното на фоайето в партера на сградата, където живееше Йосарян, Мелиса не се изненада, когато той сложи ръка на рамото й, за да я погали по врата, а после прокара длан по вътрешната страна на коляното й, за да види дали този път ще го огрее. И бе донемайкъде изненадан, че съпротивата й сега е съвсем вяла. Беше се запролетило и тя не носеше чорапогащник. Якето й лежеше сгънато в скута — за елегантно прикритие. Йосарян прокара длан още по-нагоре, напипа копринените гащи и усети набраната дантела по тях, не бе и мечтал за друго, и доволен спря. Но тогава Мелиса каза:

— Не се налага да го правим тук. — Говореше сериозно, като хирург, съобщаващ диагноза, която е неизбежна. — Можем да се качим в апартамента ти.

Той установи, че предпочита да си догледа филма.

— Тук ни е добре. Хайде да погледаме.

Мелиса хвърли поглед към околните.

— Тук не ми е удобно. Горе ще се чувствам по-добре.

Така и не разбраха как е свършил филмът.

— Не може така — каза Мелиса в апартамента му, почти веднага щом влязоха. — Няма ли да си сложиш нещо?

— Направил съм си вазектомия. А ти не взимаш ли хапчета?

— И на мен са ми прекъснати тръбите. Ами СПИН?

— Можеш да видиш кръвните ми проби. Закачил съм ги в рамка на стената.

— Ти не искаш ли да видиш моите?

— Ще рискувам. — Той закри устата й с ръка. — За Бога, Мелиса, не говори толкова много.

Тя подви крака, Йосарян се притисна между тях, а след това и двамата знаеха какво да правят.

Късно на другата сутрин, когато волю-неволю повярва, че най-после са свършили, той бе убеден, че никога през живота си не е бил толкова потентен и неотразим, толкова изпълнен с желание, влюбен, внимателен и романтичен.

Беше чудесно, подсвиркваше си през зъби, докато се миеше след последния път, после премина на синкопирания раздвижен ритъм на любовната музика от „Тристан“ в прослава на предиграта и оргазма. От всичките му плътски похождения това бе най-прелестното и дълбоко в себе си Йосарян знаеше, че никога, никога, нито веднъж няма да поиска да изпита това отново! Допускаше, че Мелиса разбира как оттук нататък вероятно предстои неминуем спад — той може би нямаше да намери желанието, волята, влечението, първичната физическа сила след тази нощ да поиска да се люби отново с нея или с която и да е друга.

Спомни си как в една от най-добрите си творби Марк Твен използва сравнението между свещника и свещта, за да подчертае, че в секса не може да се говори за равностойно съперничество между мъже и жени. Свещникът винаги е налице.

И тогава чу как Мелиса говори по телефона.

— Пет пъти, моля ти се! — споделяше тя с Анджела разпалено, с пламнало от задоволство лице. — Не — продължи нетърпеливо след паузата, когато бе принудена да слуша. — Но коленете наистина ме болят.

Според личното мнение на Йосарян сборът бе някъде около пет пъти и три осми, но му олекна за близкото бъдеще, щом чу, че и Мелиса я болели костите.

— Знае толкова много за всичко — продължи Мелиса. — Знае за лихвените проценти, за книги, за опери. Никога не съм била по-щастлива, Анджи.

При тези думи Йосарян застана нащрек — не беше сигурен, че иска отново да носи отговорност за жена, която никога не е била по-щастлива. Но инак самолюбието му наистина бе поласкано.

И тогава дойде шокът под душа. Когато спря водата, чу как някакви мъже шушукат, обсъждат злобно нещо зад затворената врата на банята. Чу и жена, която говореше с ясно доловим напевен акцент. Звучеше режисирано. Уви кърпата около кръста си и излезе, за да се изправи очи в очи с надвисналата опасност. Беше по-страшно, отколкото би могъл да предвиди.

Мелиса бе включила телевизора и слушаше новините!

Нямаше война, нямаше избори, нямаше расови размирици, нямаше голям пожар, нямаше буря, земетресение или самолетна катастрофа — нямаше новини, а тя ги слушаше по телевизията.

Но после, докато се обличаше, долови ароматното ухание на бъркани яйца с бекон и на препечени филийки. Годината, през която бе живял сам, бе най-самотната в живота му, а той още живееше сам.

Ала точно тогава видя как Мелиса слага кетчуп върху яйцата и извърна очи. Погледна към екрана на телевизора.

— Мелиса, скъпа — рече след половин месец и се хвана, че всъщност я подготвя. Пак бе обхванал с ръка рамото й и я галеше разсеяно с пръст по врата. — Нека ти кажа какво ще се случи. Няма нищо общо с теб. Тези промени неминуемо ще станат с мъж като мен, дори ако е с жена, която много обича. Мъж, който предпочита да стои повечето време сам, който често мисли и мечтае, не се чувства чак толкова добре в компанията на друг, не обича да поема ангажименти, през повечето време мълчи, изпада в мрачни мисли и му е безразлично какво му говори другият, не обръща внимание какво прави жената и предпочита тя да не му говори за това и да не му досажда. Случвало ми се е и преди, всеки път ми се случва.

При всяка фраза тя кимаше съсредоточено — или се съгласяваше, или изискано му показваше, че е разбрала.

— И аз съм същата — подхвана сериозно с блеснали очи и усмивка върху устните. — Не понасям хора, които прекаляват с приказките или ми говорят, когато се опитвам да чета, пък било то и вестник, или ме търсят по телефона, когато нямат какво да ми кажат, или ми съобщават неща, които вече знам, повтарят се или ме прекъсват.

— Извинявай — прекъсна я Йосарян, тъй като тя явно бе подготвена да говори дълго. Уби малко време в банята. — Наистина смятам — продължи той, когато се върна, — че съм твърде стар, а ти си твърде млада.

— Не си твърде стар.

— По-стар съм, отколкото изглеждам.

— Аз също. Видях на колко години си в болничния картон.

По дяволите, помисли си той.

— Трябва да ти кажа и че не искам деца, никога няма да си взема куче и няма да си купя вила в Ийст Хамптън или някъде другаде.

От двете страни на входната врата в апартамента му имаше просторни спални с отделни бани и ниши за телевизори и вероятно биха могли да започнат така и да се срещат за хранене. Но ето че телевизорът отново бе включен и се чуваха гласове, които Мелиса не слушаше. Беше го включила за всеки случай, защото нямаше как да знае кога ще се появи нещо интересно. Въпреки че телевизорът бе единственият порок при жените, който той не понасяше, Йосарян смяташе, че с тази жена си струва да опита.

— Не, няма да ти кажа името й — рече Йосарян на Франсес Бийч след поредното бурно заседание на АКАКАММА, на което Патрик Бийч се изказа енергично в подкрепа на направеното от Йосарян анонимно предложение музеят за изобразително изкуство „Метрополитън“ да реши финансовите си проблеми, като се отърве от изкуството и продаде сградата и недвижимите имоти на Пето авеню на някой строителен предприемач. — Не я познаваш.

— Не е ли приятелката на страхотната австралийка, за която непрекъснато говориш, май се казваше Мур?

— Кур.

— Моля?

— Казва се Кур, Патрик, не Мур.

Патрик примига озадачено.

— Готов съм да се закълна, че веднъж ме поправи и каза, че била Мур.

— Точно така, Патрик. Не му обръщай внимание. Да не е медицинската сестра, за която спомена? Щеше да ме огорчиш, ако беше паднал толкова ниско, че да се ожениш за някоя моя приятелка.

— Кой говори за женитба? — възропта Йосарян.

— Ти — засмя се Франсес. — Ти си като оня слон, дето все забравял.

Дали наистина смяташе да се жени отново?

Нямаше нужда никой да напомня на вечно съмняващия се Йосарян редица предимства да живееш сам. Само това оставаше — да слуша как някой говори по телефона. Можеше да сложи на новия си плейър с автоматична смяна на дисковете целия „Лоенгрин“, „Борис Годунов“ или „Нюрнбергските майстори певци“, или пък цели четири симфонии на Брукнер и да ги слуша от край до край в блажена музикална среда, без някоя жена да го прекъсва с въпроси от рода на „Каква е тази музика?“ или „Ама наистина ли ти харесва?“, или „Не е ли малко тежко да го слушаш сутрин?“, или „Защо не го понамалиш? Опитвам се да видя новините по телевизията“, или „Говоря със сестра си по телефона“. Можеше да си чете вестника, без някой да му дърпа точно тази страница, която е смятал да прегледа.

Сигурно щеше да издържи на още един брак, но нямаше време за още един развод.