Джоузеф Хелър
Залезът (28)

27
АУП

Кучетата бяха, разбира се, запис. Макбрайд притича надолу до стъпалата, от които се включваха шумовете и настървеният лай, после до следващите, които ги изключваха и наставаше тишина. Свирепият лай идвал от три кучета, заявиха официалните аудиолози. Или от едно — отсъди Йосарян — с три глави.

— Майкъл няма ли го? — попита Макбрайд в началото.

— Джоан няма ли да дойде?

Джоан, юрисконсултка в Управлението на пристанището, беше новата приятелка на Макбрайд. Йосарян вече си бе помислил, че ще е забавно, ако и тяхната сватба е в автогарата. Представяше си „Сватбения марш“ от „Лоенгрин“ в полицейския участък и сватбеното шествие, което се движи край веригите по стените към импровизирания олтар в някоя килия в дъното, преустроена в параклис. Сега акушерската килия на Макбрайд бе мястото, където Макмахън си почиваше. В килията, където щяха да си играят деца, полицаите идваха да си отдъхнат през почивката или след работа, ако не бързаха да се приберат. Имаше дъски за дама, картинни мозайки, модни списания, телевизор и видео, на което да си пускат порнофилмите, конфискувани от търговците на порнография, докато пушат наркотиците, иззети от наркопласьорите, които също презираха. Макмахън бе принуден да извръща поглед. Макбрайд отново бе изгубил илюзиите си.

— Къде е приятелката ти? — попита свенливо Макбрайд.

— Трябва да работи, Лари. Все още е медицинска сестра.

— Не ревнуваш ли от пациентите и лекарите? — заинтересува се Макбрайд.

— Непрекъснато — призна Йосарян и се сети за други авантюристи като него и пръстите им върху дантелата на гащите й. — Какво знаеш за онези агенти?

— Долу са. Мислят, че съм от ЦРУ. Не знам дали да им вярвам. Сигурно и другият шум е запис.

— Какъв друг шум? Въртележката ли?

— Каква въртележка? Говоря ти за влакчето.

— Какво влакче? Лари, този влак не е увеселителен. Томи ли чакаме?

— Каза, че не му влизало в работата, не било в неговия район. Пак си почива.

Йосарян намери Макмахън там, където очакваше да го намери, на леглото в килията отзад, пред включения телевизор. Капитан Томас Макмахън, общо взето, бе пренесъл цялата си служебна работа и телефона в килията с леглото и сега почти през цялото работно време почиваше. Идваше и в неприсъствени дни. Тази година жена му беше починала от емфизема и не било много забавно да живееш сам, споделяше той, докато пушеше цигара от цигара със стъклен пепелник, закрепен върху страничната облегалка на люлеещия стол, който бе намерил отнякъде. Беше намерил люлеещия стол в магазин за употребявани вещи, където събираха средства за борба с рака. Очите му бяха станали огромни върху дългото лице, а костите му изглеждаха сухи и груби, тъй като слабееше. Преди около година бе останал без дъх, докато гонеше младеж, убил някого в друга част на автогарата, и все още не си го беше възвърнал. Сега Макмахън мразеше работата си, но отказваше да се пенсионира, защото, откакто бе овдовял, единствено забавление му бе службата, която го отвращаваше.

— Сега те са повече, отколкото ние — повтаряше мрачно Макмахън за своите престъпници. — С тази ваша Конституция вие, начетените всезнайковци, изобщо не се замисляте за това. И какво става сега навън? — питаше уморено той, както сгъваше някакъв булеварден вестник.

Обичаше да е в течение на най-новите нелепи престъпления. Отегчаваше се да работи по тях.

— Пиян на пода, трима дрогирани по столовете. Двама мулати, един бял.

— Май трябва да ида и да огледам. — Макмахън се разгъна и се надигна, запъхтян от усилието да се пребори с нещо, вероятно с апатията. На Йосарян му се стори, че Макмахън е поредният подходящ кандидат за депресия на третата възраст. — Слушай, ние не арестуваме всеки мошеник, когото пипнем — продължи той да се оплаква жално. — Нямаме хора, които да ги разследват, нямаме килии, където да ги държим, нямаме съдилища, които да ги осъдят, нямаме и затвори, където да ги тикнем. А това са неща, които мнозина от вас, дето непрекъснато се оплаквате от ченгетата и съдилищата, не искате да проумеете, дори онзи от списание „Тайм“, дето го пребъркаха и вдигна олелия до небето. — Макмахън спря и се изкиска. — Наложи се да го затворим, а крадците, които го бяха обрали, ни зяпаха и се хилеха.

Макмахън също се ухили и разказа за пенсионирания от рекламата на „Тайм Уикли Нюзмагазин“, когото обрали до последния цент, защото бил дал дребните си пари на някакви просяци, а след това му задигнали портфейла. Знаел си номера на обществената осигуровка, но нямало как да докаже, че е негов. Изпуснал си нервите, когато полицаите не си мръднали пръста да арестуват никого от бандата обиграни джебчии. Портфейлът бил вече на километри оттам и нямало доказателства.

— Ръцете ни са вързани с тази ваша калпава съдебна система, според която един човек е невинен, докато не докажем, че е виновен — каза Макмахън. — Докога, ето какво искаме да знаем! Според мен точно това го извади от равновесие. Там бяха мошениците. Тук бяха ченгетата. И голият факт, че не можеше да направи нищо, ама нищо. Нямаше с какво да удостовери самоличността си. Дори не можеше да докаже, че е той. И тогава се паникьоса, вдигна такава врява, че се наложи да го заключим с белезници за стената, докато се усмири и си затвори устата. Видя какво сме му приготвили в килиите, бе изключено да се оправи. Няма да се оправим и ние, нито пък ти. Не можеше да удостовери своята самоличност. Винаги е забавно да наблюдаваш подобно нещо. Това винаги хвърля в ужас. Когото и да потърсехме по телефона, все не си беше вкъщи. Не можеше да докаже дори собственото си име. Накрая — Макмахън отново се закиска — беше принуден да ни даде името на един свой приятел някъде от Ориндж Вали, който се оказа голям герой от Втората световна война. Сега пък бил важна клечка сред запасните от армията. Бил и едра риба в строителството. Така поне ни каза, внасял суми и в Полицейския благотворителен фонд. Казваше се май Берковиц или Рабиновиц, крещеше по телефона като тебе, Йосарян, когато се обади първия път, само че това приятелче говореше истината, а не баламосваше като тебе. После се оказа, че онзи хубостник Сингър няма пари да се прибере вкъщи. Лари му даде двайсет долара за такси, помниш ли? И знаеш ли какво? Оня му ги върна. Нали, Лари?

— Изпрати ги по пощата. Томи, май трябва да дойдеш.

— Нямам желание да научавам нищо за нищо. Пък и онези типове не са ми симпатични. Според мен са от ЦРУ.

— Според тях ти си от ЦРУ.

— Връщам се в твоята родилна зала. — Макмахън отново губеше сили. — Ще си почина малко, докато довтаса някое от твоите бременни девойчета, за да ни тръсне някое от твоите бебета, което иска да захвърли. Досега нямаме нито едно.

— Не ми позволяваш да го разгласявам. Чували сме за много такива.

— Ще ни затворят и двамата. Хайде, Лари, направи ми една услуга, открий нещо долу, за да отменим идиотската сватба, която той е насрочил. Твърде стар съм за такива дандании.

— Вече са открили нещо, само дето не знаят какво е — докладва Макбрайд на Йосарян. — Долу има някакъв асансьор, който не се движи, не можем да разберем откъде е дошъл.

Най-неочаквано от предната част на участъка се чу караница, тътнеше като взрив.

— О, по дяволите — изстена Макмахън. — Да знаете само колко са ми дотегнали всички. Дори моите ченгета. Твоите бременни също.

Двама млади бабаити — приятели, си бяха разбили носовете и разцепили устните в спор за парите, които бяха задигнали от млада черна проститутка — наркоманка, близка приятелка и на двамата, с бяла кожа, руса коса, СПИН, сифилис, туберкулоза и нов вид гонорея.

— Има още нещо, което ме смущава в тези агенти от ФБР — довери Макбрайд, когато двамата излязоха от участъка. — Не намират нищо необичайно в надписите. Сякаш са ги виждали и преди.

Прекосиха главното фоайе под Диспечерския център и Йосарян се сети, че сега върху някой от шейсетте монитора се вижда как минава с Макбрайд през сградата. Майкъл може би пак беше горе и наблюдаваше заедно с М 2. Ако Йосарян си бръкнеше в носа, все някой щеше да го види. На друг екран, предположи той, може би се виждаше червенокосият с летния костюм, който пиеше оранжада „Джулиъс“, а защо не и онзи, рошавият с мръсния дъждобран и синята барета, който бе наблюдаван горе как наблюдава него.

— Тях май не може да ги изненада нищо — измърмори Макбрайд. — Когато обсъждаме сватбата, ги интересува само едно — как да бъдат поканени и те, и жените им.

Стълбището всъщност бе пусто, подът — почти чист. Но миризмите бяха силни, въздухът смърдеше гнусно на животински некъпани тела и купищата нечистотии, останали след тях.

Макбрайд продължи нататък и внимателно, на пръсти, заобиколи еднокраката жена, която пак бе изнасилвана недалеч от огромната мулатка с едрите бенки, които приличаха на меланоми, а тя отново си бе събула кюлотите и полата и си бършеше задника и подмишниците с няколко влажни пешкира, а Йосарян отново усети, че няма какво да си говори с нея, освен може би да я пита дали е пътувала със същия самолет до Кеноша, което бе изключено и напълно възможно.

На стъпалата преди последната площадка седеше слабата блондинка с дрипавия червен пуловер, която още кърпеше унесено разпраната си мръсна бяла блуза. Най-долу, където стъпалата свършваха, някой вече се бе изсрал в ъгъла. Макбрайд не каза нищо. Завиха под стълбището и продължиха към очукания метален шкаф с фалшивата задна стена и скритата врата. Пак влязоха един след друг в тясното преддверие срещу огнеупорната врата в защитно зелено и предупредителен надпис:

АВАРИЕН ВХОД

ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО

СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

— Не намират нищо странно в това — намуси се Макбрайд.

Йосарян отвори само с върха на пръстите масивната врата и отново се озова на тясната площадка при тавана на тунела, в горния край на стръмната стълба. Артерията долу отново бе пуста.

Макбрайд стъпи бързо върху стъпалата, които вдигнаха на крак заспалите кучета, и тъкмо да залаят, пак ги изпрати в застиналата забрава, в тяхното безмълвно леговище, където прекарваха безпаметните си часове. После се върна и се ухили на Йосарян.

— Къде са високоговорителите?

— Не ги намерихме. Засега нямаме разрешение да търсим надалеч. Само проверяваме заради президента дали е безопасно.

— Каква е тази вода?

— Каква вода?

— О, по дяволите, Лари, а уж аз би трябвало да недочувам. Чувам вода, някакво скапано течение, бълбукащ поток.

Макбрайд сви безразлично рамене.

— Ще проверя. Днес оглеждаме и в двете посоки. Дори нямаме право да установим дали е секретно. Това също е секретно.

Когато наближи дъното на кривата елипса на стълбата, Йосарян зърна долу рамене и маншети на панталони, и износени обувки, единият чифт охлузени и черни, другият — оранжевокафяви. Не бе изненадан, че от последното стъпало вижда двамата чакащи мъже — високият симпатичен червенокос мъж с лятното сако и мургавият, грозноват набит мъж с опърпан дъждобран, четинести страни и синя барета. Вторият бе мрачен и стискаше между влажните си устни смачкана цигара. Бе пъхнал ръце дълбоко в джобовете на дъждобрана.

Това бяха Боб и Раул. Боб бе по-различен от агента в Чикаго. Но Раул бе точно копие на мъжа пред неговия небостъргач и в съня му в Кеноша. Въртеше мократа цигара между устните си сякаш напук на някаква забрана да я запали.

— Бяхте ли миналата седмица в Уисконсин? — не се сдържа Йосарян и попита уж любезно и невинно. — При мотела край летището на едно градче, казва се Кеноша?

Мъжът сви неопределено рамене, гледаше Макбрайд.

— Бяхме заедно всички дни миналата седмица — отвърна Макбрайд вместо него, — преглеждахме плановете за етажното разпределение на фирмата за организиране на тържества, която ти доведе.

— А аз бях в Чикаго — включи се и червенокосият на име Боб.

Пъхна една дъвка в устата си и хвърли на пода смачканата зелена обвивка.

— Срещал ли съм ви в Чикаго? — Йосарян го изгледа с недоверие, сигурен, че не го е виждал никога. — На летището?

Боб отвърна снизходително:

— Нима не знаете?

Йосарян бе чувал гласа.

— А вие?

— Разбира се — потвърди мъжът. — Това е шега, нали? Само че не я разбирам.

— Йо-Йо, онова приятелче, дето организира сватбата, иска шест дансинга и шест естради за оркестрите, един от които щял да е резервен, в случай че всички други не свирят, а не проумявам къде ще намерят толкова място и дори не знам какво, по дяволите, означава всичко това.

— Аз aussi — каза Раул, сякаш не даваше и пет пари.

— Ще поговоря с него — рече Йосарян.

— И ми спомена нещо за три хиляди и петстотин гости! Та това са триста и петдесет кръгли маси. И два тона хайвер. Това са две хиляди килограма, Йо-Йо!

— Моята жена държи да присъства — каза Боб. — Ще нося пистолет в кобура на глезена, но предпочитам да се правя на гост.

— Ще имам грижата — каза Йосарян.

— Moi също — рече Раул и хвърли цигарата.

— Ще имам грижата и за това — намеси се пак Йосарян. — Но я ми кажете какво става тук. Какво е това място?

— Тук сме, за да разберем — каза Боб. — Ще разпитаме постовѝте.

— Йо-Йо, изчакай, докато проверим.

— Йо-Йо — изкикоти се Раул. — Dieux мой!

И тримата погледнаха наляво към тунела. В този момент Йосарян най-неочаквано съгледа войник в червена бойна униформа — седеше на дървен стол и държеше върху коленете си пушка, а зад него, при стената, стоеше втори войник, въоръжен с по-голяма пушка. От другата страна, в кехлибарената мараня, която назад, в стесняващия се хоризонт, се свиваше до блестяща чезнеща точка, различи още двама неподвижни войници в съвсем същото положение. Но можеше и да са отражения.

— Какво има там? — Йосарян вдигна ръка по посока на галерията за ПОДЗЕМИЯ А — Я.

— Засега не сме открили нищо — каза Макбрайд. — Хвърли едно око, но не се отдалечавай.

— Има и още нещо, което е très странно — рече Раул и най-после се усмихна. Потропа с ток няколко пъти, после започна да подскача тежко и с двата крака. — Забелязахте ли, мой ami? Няма шум, nous не вдигаме шум.

Всички затропаха и заподскачаха на място, за да се убедят, Йосарян също. Изобщо не нарушиха тишината. Боб почука с кокалчетата на пръстите по парапета на стълбището, както и очакваха, се чу глух звук, после почука на пода, по не се чу нищо.

— Много странно, а? — усмихна се Боб. — Сякаш ни няма тук.

— Какво има в джобовете ти? — Йосарян попита рязко Раул. — Изобщо не си вадиш ръцете. И в съня ми, и на улицата, където живея.

— Курът и топките ми — отвърна мигом Раул.

Макбрайд се смути.

— Пищовът и значката му.

— Това са си mon кур и mes топки — пошегува се Раул, но не се засмя.

— Имам още един въпрос, ако искате да дойдете на сватбата — каза Йосарян. — Защо сте сложили пост? Да държи хората вътре или да не пуска хора отвън?

И тримата го изгледаха изненадани.

— Постът не е наш — каза Боб.

— Точно това искаме да разберем — обясни Макбрайд.

— Хайде allons.

Тръгнаха, без да чуват стъпките си.

Когато тръгна и Йосарян, пак не се чу шум.

Той забеляза още едно странно нещо. Те не хвърляха сенки. Той също, докато пресичаше като привидение или безшумен сомнамбул празната улица, за да излезе на мостчето, покрито с бели плочки. Стъпалата нагоре също бяха бели, нямаха сенки и перилата от матовобял порцелан, които проблясваха, почти невидими върху снежнобелия фон. Нямаше боклуци и нито едно сияйно отражение от прашинка във въздуха. Йосарян имаше чувството, че е в небитието. Сети се за обвивката от дъвка и наслюнчената цигара. Погледна пода отзад, за да се увери, че е прав. Да, беше.

Смачканата зелена обвивка, захвърлена от Боб, не се виждаше никъде. Незапалената цигара също бе изчезнала. Докато се взираше, зелената обвивка от дъвката изникна през настилката на ограденото пространство. После се смали, търкулна се назад и изчезна сякаш вдън земята. Тогава се появи незапалената цигара. И също изчезна. Бяха изникнали от нищото и бяха изчезнали яко дим, а Йосарян имаше неземното усещане, че е достатъчно да си помисли за някой предмет, за да се появи той пред него в нереалната реалност — помисли ли си например за полусъблечената Мелиса в бельо с цвят на слонова кост, тя услужливо ще се излегне там, направи го и тя се яви — а после е достатъчно да насочи сетивата си встрани, към нещо друго, и изникналият предмет ще се стопи. Мелиса изчезна. Сетне бе сигурен, че едва-едва чува насечената музика на фисхармоника от въртележка. Макбрайд не се виждаше никъде, за да потвърди. Той вероятно щеше да я чуе като увеселително влакче. А после Йосарян вече не беше сигурен, защото фисхармониката засвири весело, във валсово темпо, скръбния мощен „Траурен марш“ от „Зигфрид“, от кулминацията на „Залеза на боговете“, предхождащ с по-малко от час жертвоприношението на Брунхилда и нейния кон, унищожаването на Валхала и погребалната песен на великите богове, които вечно са нещастни, вечно живеят в мъка.

Йосарян се изкачи по мостчето и влезе в сводестия проход с надписа, който твърдеше, че тук е бил Килрой. Изведнъж усети, че Килрой, безсмъртният, също е мъртъв, умрял е в Корея, ако не и във Виетнам.

— Стой!

Заповедта отекна из прохода. Отпред, на друг дървен стол, до въртяща се преграда от стоманени пръчки седеше друг въоръжен постовѝ.

Беше също в бойна тъмночервена куртка и зелена шапка с козирка като жокейските. Йосарян пристъпи напред след знака, който онзи му направи, чувстваше се безтегловен, маловажен, зависим. Постовият бе младеж със светла коса, подстригана по военному, остър поглед и тънки устни, а когато се приближи, Йосарян различи лунички, с които момъкът бе точно копие на младия стрелец Артър Шрьодер, летял преди близо петдесет години в Европа заедно с него.

— Кой там?

— Джон Йосарян, майор от запаса.

— С какво мога да ви помогна, майоре?

— Искам да вляза.

— Трябва да платите.

— Аз съм с тях.

— Пак трябва да платите.

— Колко?

— Петдесет цента.

Йосарян му подаде две монети и получи кръгъл син билет с цифри, наредени в кръг по края на диска от тънък картон, закачен на примка от бял шнур. Постовият му показа услужливо с жестове как да промуши глава през клупа, та билетът да увисне на гърдите му. Над канта върху джоба бе изписано А. ШРЬОДЕР.

— Има асансьор, ако искате да слезете направо долу.

— Какво има долу?

— Предполага се, че знаете, сър.

— Казваш се Шрьодер?

— Да, сър. Артър Шрьодер.

— А стига бе. — Войникът мълча, докато Йосарян го изучаваше. — Да си бил някога във военновъздушните сили?

— Не, сър.

— На колко години си, Шрьодер?

— На сто и седем.

— Хубаво число. И откога си тук?

— От 1900 година.

— Хммммм. Бил си на около седемнайсет, когато са те взели войник, нали?

— Да, сър. Влязох в армията през Испанско-американската война.

— Всичко това са лъжи, нали?

— Да, сър. Лъжи са.

— Благодаря, че ми каза истината.

— Винаги казвам истината, сър.

— Пак ли лъжеш?

— Да, сър. Винаги лъжа.

— Значи не може да е истина, а? Да не си от Крит?

— Не, сър. Аз съм от Атина, щата Джорджия. Учил съм в Итака, щата Ню Йорк. Сега живея в Картаген, щата Илинойс.

— Вярно ли е?

— Да, сър. Не мога да лъжа.

— От Крит си, нали? Сигурно знаеш парадокса за онзи критянин, който твърдял, че вие, критяните, винаги лъжете? Как да му повярва човек, нали? Искам да вляза.

— Имате си билет.

Войникът продупчи дупка в средата и друга върху една от цифрите. Цифрата бе за „Човешката билярдна маса“.

— Не мога ли да се повозя?

— Вече сте се возили, сър — обясни постовѝят на име Шрьодер. — В самото начало на галерията има покрити с алуминий метални детектори. Не внасяйте наркотици и взривни вещества. Подгответе се за шум и ярки светлини.

Йосарян мина през преградата и застана под рамка от сребристи метални детектори в началото на коридора. В същия миг осветлението примигна. После лумнаха ослепителни бели светлини, които почти го зашеметиха. Откри, че се намира в ярко осветен коридор с криви огледала. Оглуши го гръмовен тътен. Приличаше на рева на реактивен самолет. Видя, че огледалата, блеснали гротескно от всички страни и отгоре, изкривяват до неузнаваемост отраженията му, сякаш той се бе превърнал в течност, в осветен живак и наистина се топи, за да се преобрази в нещо различно от всяка гледна точка. Някои части на тялото му бяха уголемени и издължени, все едно за подробно изследване, образите му се надуваха и непрекъснато се рояха. Съзря в едно огледало главата и шията си, обезформени и източени, а тялото и краката му бяха скъсени и отекли. В съседното огледало тялото му бе чудовищно издуто, а лицето — смалено до гроздово зърно, до пъпка с коса и мъничко ухилено личице със сплескани черти. Усети, че е готов да избухне в смях, и свежестта на тази изненада го развесели още повече. Нямаше две огледала, където изкривяванията да бяха еднакви, нямаше оптично стъкло, където аномалиите да следваха някаква логика. Истинският му образ и същинското му тяло вече не бяха неоспорими. Волю-неволю Йосарян се запита как ли изглежда в действителност. И тогава земята под нозете му се раздвижи.

Подът се затресе напред-назад. Йосарян се намести спокойно, за да запази равновесие, припомняйки си веселите номера на Джордж С. Тилю в някогашния му парк „Стийпълчейс“. Това бе един от тях. Оглушителният шум бе утихнал. Горещината от прожекторите бе непоносима. Най-пронизваща бе пърлещата ярка чисто бяла светлина, блеснала над дясното му око, и другата, не по-малко гореща, грейнала като лумнал взрив при лявото. Йосарян все не ги откриваше. Обърнеше ли се да ги потърси, те се местеха заедно със зрението му и продължаваха да го заслепяват; после той усети как подът под краката му отново се раздвижва, този път по-различно: дясната половина се тресеше напред или назад, а лявата — в противоположната посока, сетне двете се връщаха бързо към умереното темпо на равния пулс. Йосарян се справи лесно и с това и продължи нататък. Светлините станаха индиговосини и той почти целият изглеждаше черен. Светлините станаха червени и на места Йосарян отново бе мъртвешки блед. Когато светлината пак стана нормална, той насмалко да припадне, щом за миг се зърна — бездомен, противен, мръсен, покварен. В друго огледало се преобрази до неузнаваемост — изду се и се превърна в тлъсто гнусно насекомо с крехка кафява черупка, после беше Раул и Боб, а след това, оборен от отвратителна уплаха, се видя в отражението като размъкнатата, тантуреста, мърлява, застаряваща жена с двойна брада и грубо лице, която го следеше с червената тойота, после отново се преобрази, за да изглежда така, както винаги бе смятал, че изглежда. Продължи нататък, та час по-скоро да се махне, и в дъното се изправи пред последното предизвикателство — огледало, изпречило се на пътя му като дебела стъклена преграда. В него пак си бе такъв, какъвто е, но чертите на лицето му, върху главата на раменете му, бяха на усмихнат млад мъж, възторжен, невинен, наивен и непокорен. Видя се малко преди да навърши трийсет, оптимист с грейнало лице, не по-малко симпатичен и безсмъртен и от най-високомерното божество, но не и повече. Косата му бе къса, черна и къдрава и той беше в период от живота си, когато все още хранеше самодоволни дръзки надежди, че е възможно всичко.

Без да се колебае, се възползва от инерцията, направи гигантска крачка напред, към огледалото, и целуна звучно илюзията за самия себе си в образа на здрав момък с размаха на зрял мъж, после излезе от другата страна побелял и възрастен, към седемдесетте, за да се озове в просторния пейзаж на увеселителен парк, ширнал се пред него върху плосък полукръг. Чу въртележка. Чу увеселително влакче.

Чу пронизителните писъци, весели и уж уплашени, на няколко мъже и жени в плоскодънна лодка, която се плъзгаше шеметно по пълен с вода стръмен улей в далечината, за да цопне в езерото в подножието му. Пред него по посока на часовниковата стрелка бавно се въртеше съвършеният кръг на вълшебната бъчва, „Бъчвата на смеха“, номер едно върху синьо-белия му билет. Назъбените външни краища на въртящия се кух цилиндър бяха малиновочервени като бонбон или като сладкия сироп от автоматите по сергиите със закуски, а небесносиньото по ръба бе нашарено с жълти комети сред множество бели звезди и бе обсипано с ухилени оранжеви полумесеци. Йосарян закрачи нехайно срещу посоката на въртене и когато излезе от другия край, се натъкна на разговор, който покойният писател Труман Капоти водеше с мъж, при чието име той застина на място.

— Фауст — повтори непознатият.

— Доктор Фауст ли? — попита Йосарян нетърпеливо.

— Не, Ървин Фауст — отговори мъжът, който също пишеше романи. — Добри отзиви, но нито един голям бестселър. Това е Уилям Сароян. Обзалагам се, че никога не сте чували за него.

— Разбира се, че съм чувал — обиди се Йосарян. — Гледал съм „Времето на твоя живот“. Чел съм „Безстрашният млад човек върху летящ трапец“ и „Четирийсет хиляди асирийци“ Виж, този го помня.

— Вече не ги печатат — оплака се Уилям Сароян. — Не можете да ги намерите по библиотеките.

— Едно време се опитвах да пиша като вас — призна Йосарян. — Не стигнах далеч.

— Липсвало ви е моето въображение.

— Опитват се да пишат като мен — каза Ърнест Хемингуей. И двамата бяха с мустаци. — Но и те не стигат далеч. Искате ли да се бием?

— Никога не съм искал да се бия.

— Опитват се да пишат и като него — каза Хемингуей и посочи Уилям Фокнър, който, потънал в дълбок размисъл, седеше сред тълпа закоравели пияници.

Фокнър също беше с мустаци. Мустаци имаха и Юджин О’Нийл, Тенеси Уилямс и Джеймс Джойс недалеч от мястото за хора с изменения на личността, характерни за третата възраст, между които депресии и нервни разстройства, където Хенри Джеймс седеше мълчаливо до Джоузеф Конрад и се взираше в Чарлс Дикенс, слял се с пренаселената зона на самоубийците, където Йежи Козински бъбреше с Вирджиния Улф недалеч от Артур Кьостлер и Силвия Плат. В конус кафява слънчева светлина върху виолетов пясък откри Густав Ашенбах, седнал на плажен шезлонг, и разпозна книгата върху коленете му, същото евтино издание, каквото имаше и той, на „Смърт във Венеция и още седем разказа“. Ашенбах му кимна.

А Йосарян му отвърна наум с „Майната ти!“, мислено му показа среден пръст и забърза покрай „Камшика“, „Бисквитката“ и „Въртопа“. Забеляза, че измъчван от проклетата си кашлица, Кафка го следи от тъмно ъгълче под затворения прозорец, откъдето Марсел Пруст го наблюдаваше над покрита уличка с табела „ПЪТ НА САМОТАТА“. Приближи се до планина в метална рамка и с релси, които водеха нагоре, и видя надписа „ПАСТТА НА ЛАМЯТА“.

— Мамка му! — възторгна се Макбрайд, който не се виждаше никъде. — Наистина имало увеселително влакче!

После излезе при въртележката, гиздава, празнична, с огледала, въртеше се с изрисуваните си табла, украсени със старинни бели релефни орнаменти, които се редуваха между отвесните овални рамки с огледала върху основната въртяща се плоскост и вътрешния корниз. Бързият валс, долитащ от фисхармониката, наистина бе „Траурният марш“ от „Зигфрид“, а върху една от пищните гондоли, теглени от лебеди, величествено се бе възправил възрастен германец с висок шлем и енциклопедични отличителни знаци — бе някакъв държавен служител и се държеше царствено като император или кайзер.

Йосарян видя лодката с гребла, преди да е зърнал канала, дървена плоскодънка с пътници, насядали с изправен гръб, по двама, трима и четирима на ред, изникнала без усилие в изкуствения канал, широк колкото да побере една-единствена лодка, и Йосарян се озова пред „Тунела на любовта“, чийто вход бе охраняван от пазач в червена куртка и зелена жокейска шапка, който държеше безжичен телефон и ръчен перфоратор за билети. Беше с оранжева коса и млечнобяла кожа, а на гърба си носеше зелена раница. Безвкусните афиши и рисунките в теменужено и морковено примамваха посетителите да идат в невероятния музей на восъчните фигури в „Тунела на любовта“, където се открояваха фигурите в естествена големина на Бруно Хауптман, екзекутирания похитител на невръстното дете на Линдберг, и на голата Мерилин Монро, излегнала се на креват, пресъздадена до най-малки подробности, сякаш е истинска мъртва. Невероятният музей се наричаше „ОСТРОВЪТ НА МЪРТВИТЕ“. На първата скамейка в плоскодънката, която излизаше от едната тъмна паст на тунела, за да се плъзне нататък, към мастилената паст на другия, Йосарян видя Ейбрахам Линкълн — седеше с цилиндър на глава, без да помръдва, до Ангела на смъртта без лице и като че ли се държаха за ръце. Видя на същата пейка ранения стрелец Хауард Сноуден. На скамейката отзад един до друг се бяха разположили кметът Фиорело X. Лагуардия и президентът Франклин Делано Рузвелт. Кметът бе с ефектна широкопола шапка с извита периферия, подобна на каубойските, а Рузвелт бе нахлупил смачкано бомбе и размахваше цигаре, и двамата се бяха усмихнали до уши, сякаш бяха живи на снимка на първата страница от вестник, който отдавна не излиза. А на седалката зад Лагуардия и Рузвелт Йосарян видя майка си и баща си, после чичо Сам и леля Айда, Макс и леля Хана, после и брат си Лий и разбра, че и той ще умре скоро. Внезапно го връхлетя мисълта, че за една нощ всички, които познава толкова отдавна, са остарели, че са именно стари! а не остаряващи. Големите звезди от развлекателната индустрия на неговото време вече не бяха звезди, а знаменитите писатели и поети от ония дни почти нямаха стойност за новото поколение. Дори списание „Тайм“, Ай Би Ем и „Дженеръл Мотърс“ бяха поизгубили своя блясък, а „Уестърн Юниън“ бе изчезнала в небитието. Боговете отново остаряваха и бе време за поредния трус. Всички трябва да си идат, бе заявил Тиймър при последния им разговор и в нетипичен за него изблик на емоционалност бе добавил: „Всички!“.

Йосарян профуча покрай „Тунела на любовта“ с правдоподобните восъчни фигури от „Острова на мъртвите“. Мина по тесен бял мост с перила в стил рококо, отново се озова в Неапол от 1945 година, в редицата зад невъзмутимия стар войник Швейк и младия войник Краутхаймер, който се бе прекръстил на Джоузеф Кей, и зачака край изчезналото влакче на Л. А. Томпсън на Сърф авеню, при изчезналия стар парк „Стийпълчейс“ корабът да го прибере у дома.

— Още ли си тук?

— Какво стана с теб?

— И аз се върнах. А с теб какво стана?

— Аз съм Швейк.

— Знам. Добрият войник, нали?

— За добрия не знам.

— Мислех, че сега ще съм най-старият — каза Йосарян.

— Аз съм по-стар.

— Знам. Аз съм Йосарян.

— Знам. Навремето избяга в Швеция, нали?

— Не стигнах далеч. Не стигнах дори до Рим.

— А оттам не се ли измъкна? С малка жълта спасителна лодка?

— Това се случва само по филмите. Как се казваш?

— Джоузеф Кей. Вече ти казах. Защо питаш?

— Затруднявам се вече с имената. Защо питаш?

— Защото някой разпространявал лъжи за мен.

— Сигурно затова още висим тук строени — каза Швейк.

— Защо не се върнеш в Чехословакия?

— Защо да се връщам, когато мога да ида в Америка? — рече Швейк. — А ти защо не идеш в Чехословакия?

— Какво ще правиш в Америка?

— Ще развъждам кучета. Ще правя нещо лесно. Хората в Америка живеят вечно, нали?

— Не съвсем — отвърна Йосарян.

— Ще ми хареса ли в Америка?

— Ако печелиш и мислиш, че си се замогнал.

— Хората дружелюбни ли са?

— Ако печелиш и мислят, че си се замогнал.

— Къде, по дяволите, е тази лодка? — завайка се Кей. — Не можем да висим вечно тук.

— А, ти можеш — рече Швейк.

— Идва! — викна Кей.

Чуха тракането на старовремски колела по старовремски железни релси, а после изскочи редицата вагончета на увеселителното влакче, боядисани в червено и бледозлатисто, които забавиха ход при последната спирка на влака на Л. А. Томпсън. Но вместо да спрат, както се очакваше, вагончетата продължиха покрай тях, за да поемат на нова обиколка, и докато Кей трепереше от безсилие, Йосарян се взря в пътниците. Отново разпозна най-отпред Ейбрахам Линкълн. Видя Лагуардия и Франклин Делано Рузвелт, майка си и баща си, чичовци и лели, брат си също. Виждаше ги двойни, двоен Ангел на смъртта и двоен стрелец Сноуден, видя ги два пъти.

Залитна, завъртя се рязко и се втурна назад, за да избяга, затърси ужасен и объркан помощ от войника Шрьодер, който твърдеше, че сега бил на сто и седем години, но намери само Макбрайд, и то двоен, до Боб и Раул, които правеха общо четирима. Макбрайд си помисли, че Йосарян изглежда странно, клатушка се и пристъпва несигурно, с колеблива ръка, търсеща опора.

— Ами да, наистина се чувствам странно — призна Йосарян. — Дай да се хвана за ръката ти.

— Колко пръста виждаш?

— Два.

— А сега?

— Десет.

— А сега?

— Двайсет.

— Виждаш двойно.

— Отново започвам да виждам всичко двойно.

— Искаш ли да ти помогна?

— Да.

— Хей, момчета, елате да му помогнем. А да ти помогнат и те?

— Разбира се.