Джоузеф Хелър
Залезът (30)

29
Господин Тилю

Разположил се на сигурно в небитието, в свой собствен свят, господин Джордж С. Тилю, вече покойник от около осемдесет години, обичаше да съзерцава владенията си и да наблюдава как времето тече, тъй като времето не течеше. За красота носеше в жилетката си златен часовник на златен ланец, на който имаше висулка с формата на зъб от зелен хелиотроп, но часовникът си стоеше некурдисан.

Разбира се, отделните събития отстояха едно от друго на определено време, но нямаше смисъл то да бъдат измервано. Возенето и на двете влакчета — „Пастта на ламята“ и „Торнадо“ — както и на кончетата в парка „Стийпълчейс“, подвластни на тези постоянни величини — земното притегляне и триенето, траеше, общо взето, еднакво, както и пътешествието с лодка през неговия „Тунел на любовта“. Можеше, естествено, да промени продължителността на возене на въртележката „Елдорадо“, да увеличи или да намали обиколките с „Камшика“, „Гъсеницата“, „Въртопа“ и „Бисквитката“. Разходите не се увеличаваха. Нищо тук не се похабяваше. Желязото не ръждясваше, боята не се лющеше. Никъде нямаше прах или отпадъци. Ризата му с обърната яка винаги бе чиста. Жълтата му къща изглеждаше все така нова, както в деня преди петдесет години, в който той най-после я смъкна долу. Дървенията не се изметваше и не гниеше, прозорците не се огъваха, стъклата не се чупеха, от канализацията не се процеждаше и капка. Лодките му не пропускаха. Не че времето бе замряло. Време просто нямаше. Господин Тилю ликуваше от това постоянство, от тази вечна неизменност. Тук, на това място, хората не остаряваха. Винаги щеше да има нови, броят им никога нямаше да намалее. Това бе мечтата на концесионера.

След като си бе върнал къщата, нямаше нищо на този свят, което да е пожелал и да не е получил. Винаги изпреварваше с едни гърди външните обстоятелства благодарение на щастливото си приятелство с генерал Лесли Гроувс, който редовно се отбиваше, за да си побъбрят и да се порадва на забавленията, предлагани от господин Тилю, пристигайки на собствения си коловоз със собствения си влак. Генерал Гроувс носеше вестници и седмични списания, които, както и всички останали боклуци, изчезваха яко дим, щом господин Тилю прегледаше малкото на брой статии, достатъчно любопитни, че да заслужават неговото внимание. Пак точно на минутата на всеки три месеца някой си господин Гафни, негов симпатичен познат, но по съвсем друга линия, който работеше като частен детектив, се отбиваше долу, за да научи до най-малката подробност всичко за всичко ново. Господин Тилю не му казваше всичко. Господин Гафни се открояваше със своята учтивост и облекло и господин Тилю очакваше с нетърпение той да се спусне веднъж завинаги при него. Понякога генерал Гроувс пристигаше с някой гост, с когото смяташе, че няма да е зле господин Тилю да се запознае предварително. Господин Тилю разполагаше с предостатъчно мъже и жени и не изпитваше особена нужда от попове, затова изобщо не се обиди, когато научи, че военният свещеник, за когото му е говорил генерал Гроувс, е отказал да се запознае с него. В по-големия кабинет в един от двата вагона, където се помещаваше изисканото жилище на генерал Гроувс, господин Тилю се забавляваше чудесно и сам, като се взираше през стъклото на някой прозорец, и щом се научи да се оправя с копчетата и ръчките, разглеждаше почти всяко кътче по света. Обикновено си избираше Ню Йорк и най-вече онези райони в Бруклин, които смяташе за своя запазена територия и на този, и на онзи свят — увеселителния район в Кони Айланд и гробището Грийн-Уд при Сънсет Парк в Бруклин, където през 1914 година бе положен, за да почива в мир, временно, както за свое удоволствие вече можеше да потвърди.

Мястото, където се бе издигала неговата къща, си стоеше незастроено, там имаше паркинг за посетителите през активния сезон, които сега имаха автомобили. Там, където бе процъфтявала прочутата му блестяща страна на чудесата, сега имаше не толкова известни обекти. Накъдето и да погледнеше, не откриваше под слънцето нищо ново, на което да завижда. Неговият златен век бе отминал. Виждаше упадък и разруха в залеза на една епоха. Ако Париж бе Франция, както обичаше да повтаря, то лете Кони Айланд вече определено не бе целият свят и той се поздравяваше, че си е тръгнал навреме.

Можеше да си играе с цветовете на нещата в прозорците на железопътния вагон на генерал Гроувс, да наблюдава как слънцето става черно, а луната — кървава. Съвременните очертания на огромните градове бяха в разрез с представите му за естетично и съразмерно. Съзерцаваше извисилите се сгради и гигантски магазини, които не бяха собственост на никого, и това го изпълваше с потискаща тревога. Хората купуваха акции в дружества, които понякога дори не бяха виждали, а и тези акции нямаха нищо общо със собствеността и управлението. Винаги бе смятал, че е въпрос на размах и отговорно нравствено поведение да хвърля усилия и капитал единствено за начинания, които са само негови, и да притежава само неща, които може да види, да наблюдава и да желае лично, да използва с удовлетворение и наслада, споделяни и от другите.

Сега беше по-богат от бедния господин Рокфелер и деспотичния господин Морган, които бяха вложили богатството си в завещания, а вярата си — в едно състрадателно Висше същество, надзираващо възпитаната вселена, и днес съжаляваха горчиво.

Господин Тилю можеше да им го каже, всъщност непрекъснато им го повтаряше.

Господин Тилю винаги имаше подръка ново лъскаво петаче, за да го даде на господин Рокфелер, който, макар и да нямаше дни, почти всеки ден идваше да проси, та разкаян, да събере всички нови лъскави петачета, които бе раздал в напразните усилия да си купи обичта на обществото, която сега съзнаваше, че изобщо не му е трябвала.

Господин Морган, с пронизващ поглед, вечно ядосан, бе твърдо убеден, че е станала грешка и той е нейна сатанинска незаслужена жертва. Макар и тук да не курдисваха часовниците, питаше като курдисан дали отгоре са пратили разпорежданията, с които да оправят нещата. Кажеха ли му, че още ги няма, напомняше сърдито, с намусена почуда и вироглава глупост, че не бил свикнал да се отнасят така с него. Изобщо не се съмняваше, че мястото му е в рая. Бяха го пратили при Дявола, че и при Сатаната.

— Възможно ли е Бог да направи грешка? — беше принуден накрая да изтъкне господин Тилю.

Макар и да нямаше седмици, мина почти цяла седмица, докато господин Морган отговори.

— Щом Бог може да направи всичко, значи може да направи и грешка.

Господин Морган непрекъснато мърмореше и заради незапалената си пура, понеже господин Тилю вече не позволяваше на никого да пуши. Господин Морган притежаваше карти, които не даваше на никого, и макар да нямаше часове, часове наред редеше сам пасианси в една от гондолите на лъскавата въртележка „Елдорадо“, изработена специално за императора на Германия Вилхелм II. Една от най-гиздавите колесници върху това колело на щастието, която никога не поемаше наникъде, и досега бе украсена с пищния императорски герб. Качеше ли се императорът, въртележката неизменно свиреше Вагнер.

Господин Тилю имаше по-топли чувства към двама пилоти от Втората световна война, единият се казваше Кид Сампсън, другият — Макуот. В Кони Айланд открай време имаше много моряци и войници в отпуск, които бяха добре дошли в парка „Стийпълчейс“. Господин Тилю винаги се радваше на всеки новопристигнал от стария Кони Айланд като например онази канара Луис Рабиновиц, който бе дошъл току-що, ориентира се веднага и се сети кой е Джордж С. Тилю.

Господин Тилю се наслаждаваше на компанията на тези добри души и често се присъединяваше към тях за шеметна обиколка с „Торнадо“ или „Пастта на ламята“. Колкото да се поразтъпче, а и да види дали всичко е наред, често се връщаше в своя „Тунел на любовта“, навлизаше в мрака под безвкусните рисунки на похитителя на детето на Линдберг, показан как седи на електрическия стол, и на Мерилин Монро, мъртва върху леглото, и отиваше в своя музей с восъчни фигури на „Острова на мъртвите“, за да открие бъдещето си, плавайки из миналото. Не изпитваше погнуса, ама ни най-малко, да седне до Ейбрахам Линкълн и Ангела на смъртта, където по всяка вероятност щеше да е пред един кмет на Ню Йорк — Фиорело Х. Лагуардия, и един по-раншен президент, Франклин Делано Рузвелт, простосмъртни от миналото, които го очакваха в бъдещето. Бяха дошли след него, както и похитителят на детето на Линдберг и Мерилин Монро. Господин Тилю все още не можеше да се насили и да заяви на всеослушание, че сегашният стопанин на Белия дом е поредният малък негодник, но това бе само защото нито той, нито Дяволът сквернословеха.

Господин Тилю имаше простор за развитие. Под него се бяха ширнали ледено езеро и пустиня с нажежен пясък, няколко тресавища, река с вряща кръв и друга с врящ катран. Имаше тъмни дъбрави, които би могъл да притежава, стига да измислеше какво да прави с тях, с дървета с черни листа, с няколко леопарда, един лъв, едно куче с три глави и една вълчица, но всички те не можеха да бъдат затворени в клетка, тоест отпадаше възможността за зоологическа градина. Ала въображението му вече не беше така развихрено, както едно време — обземаха го страхове, че може би остарява. Бе триумфирал със символите, бе свикнал със заблудите. Неговият увеселителен парк „Стийпълчейс“ не бе никакъв парк. Увеселенията не бяха никакви увеселения. Дарбата му — това бяха съвместните преструвки. Произвеждаше наслада. Неговото „Торнадо“ не беше никакво торнадо, неговата „Паст на ламята“ не беше никаква паст. Пък и никой не си мислеше, че са, а колкото до Тилю, той не си представяше какво ще прави с истинско торнадо, с истинска паст или с истинска ламя. Не беше сигурен, че ще открие извори на веселие в пустиня с нажежен пясък, огнен дъжд или вряща кръв.

Това, че си беше възвърнал къщата, и досега го караше да се гордее с търпеливата си упоритост. Беше му отнело цели трийсет години, но там, където няма време, човек винаги разполага с предостатъчно време.

Къщата беше от американска пиния, на три етажа и с мансарда с фронтон. Сякаш никой не забеляза, когато скоро след неговата смърт първият етаж изчезна и къщата с три етажа се превърна в къща с два. На минувачите от квартала понякога им правеше впечатление, че буквите върху отвесната страна на най-долното стъпало сякаш хлътват, както си и беше. Когато избухна войната, името бе изчезнало почти наполовина. През войната младите мъже постъпваха в армията, цели семейства се местеха и господин Тилю отново надуши, че сега е моментът да действа. Малко след войната никой не виждаше нищо странно в празното място, което скоро се превърна в паркинг, построен, където се бе издигала къщата. Когато скоро след това увеселителният му парк „Стийпълчейс“ също изчезна, а после бе затворен киносалонът „Тилю“, от квартала и от мислите изчезна и неговото име.

Сега притежаваше всичко, каквото желаеше, бе на сигурно вкъщи и неговите Моргановци и Рокфелеровци се пукаха от завист. Чудните му криви огледала нямаха обезобразяващ ефект върху него или неговите разпоредители.

Когато към края на деня се връщаше след работа в кабинета си, макар че нямаше дни и той нямаше работа, Тилю заварваше господин Рокфелер. Даваше му поредното петаче и го отпращаше. Трудно бе да намери пък било то и далечна връзка между този бедняк и комплекса от административни сгради в Рокфелеровия център с неговата овална перла — ледената пързалка. От властната бележка върху бюрото му с подвижен капак Тилю разбра, че господин Морган щял да намине, за да обсъдел още веднъж новата му политика на забранено пушене. Вместо да се среща отново, и то толкова скоро, с Морган, господин Тилю свали от закачалката на стената бомбето си без прашинка по него. Оправи листенцата на цветето в петлицата си, което бе и винаги щеше да бъде свежо. Излезе с напета стъпка от кабинета и забърза към къщи, като тихичко си тананикаше чудесния „Траурен марш“ от „Зигфрид“, който ехтеше от неговата въртележка.

Докато подтичваше нагоре по трите стъпала, се спъна съвсем леко в най-горното, нещо, което не му се бе случвало дотогава. На полицата над двойната мивка при кухненския прозорец забеляза нещо необичайно. Кристалната ваза с белите кали изглеждаше съвсем нормално, но — виж ти! — водата вътре сякаш бе под ъгъл. Бързо намери дърводелски нивелир и го сложи на перваза на прозореца. Изтръпна, смразен от изненада. Къщата се бе килнала. Озадачен, излезе пак навън, сбърчил чело. На площадката, където върху отвесната стена на стъпалото бе изписано името му, не му бе необходим нивелир, за да види, че стъпалата са се наклонили, както и алеята. Дясната страна хлътваше. Основата на буквите, с които бе написано ТИЛЮ, бе на една страна, а овалът на „Ю“-то в края вече не се виждаше. Тилю се вцепени от уплаха. Без негово знание, без да го е искал, къщата му отново бе започнала да потъва. Нямаше представа защо.