Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Параграф 22 (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Closing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Хелър

Заглавие: Залезът

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: октомври 1997 г.

Редактор: Емилия Л. Масларова

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Евгения Джамбазова

ISBN: 954-412-031-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/371

История

  1. — Добавяне

31
Клер

Когато отново го удари в стомаха, той реши да се предаде и да се остави да умре. Вече не се сещаше да има нещо по-ужасно от гаденето. Опитваше се да ни разсмее, като твърдеше, че можел да се примири, задето му падала косата, но за другото вече не бил сигурен. Призляваше му от толкова много неща. Гадеше му се от рака, гадеше му се от лечението, после пък се появи нещо ново, което наричаха лимфома. Вече просто не искаше да се бори. Беше преживял всички възможни болки. Твърдеше, че гаденето е най-лошо. Този път веднага усетих, че с него става нещо различно. Още щом се прибрахме, се залови със смятането. Вкопчи се в него, и туйто.

— Кое е повече — осем процента или десет процента?

— От какво? — отвърнах аз. — Десет процента. Какво очакваше да ти кажа?

— Така ли? Тогава кое тежи повече — килограм перушина или килограм олово?

— Слушай, не съм малоумна. Не започвай пак.

— Кое струва повече — килограм мед или килограм вестници?

И двамата се засмяхме при спомена за едно време.

— Вече знам и този отговор.

— Така ли, цицорано? Я да видим, за да сме сигурни. Котка и половина…

— Лу!

— Добре, кое тогава е повече — десет процента от осемдесет долара или осем процента от сто долара?

— Ще ти донеса да хапнеш нещо.

— Еднакво е. Не разбираш ли?

— Лу, остави ме на мира. Следващото, което ще пожелаеш да чуеш, е колко прави седем по осем. Петдесет и шест, нали, Лу?

— Браво на теб. Седем по осем повече ли е от шест по девет? Хайде, миличка. Опитай. Кое е повече?

— За Бога, Лу, питай ме за неща, които знам. Как искаш омлета — по-суров или по-препържен. Да го обърна ли?

Не му се ядеше. Но при миризмата на сирене винаги се усмихваше. Може и да не ядеше много, лицето му обаче се проясняваше и това бе начин да го накарам да спре. Той сякаш си мислеше, че ако не запомня тези негови таблици за умножение, няма да опазя и цент от онова, което ще ми остави. Вече не играехме на табла, карти или казино, какъвто и филм да гледахме по видеото, все му доскучаваше и той заспиваше. Обичаше да получава писма. Писмата на Са̀ми му доставяха страхотно удоволствие. Затова го молех да продължи да пише. Не искаше гости. Уморяваха го. Трябваше да ги забавлява. Знаеше обаче, че покрай него и те се чувстват зле. Емил идваше да го лекува от нещо друго, когато усетехме, че имаме нужда от него, освен ако не беше на голф. Този наш семеен лекар вече отказваше да си остави голфа заради когото и да било, дори заради собственото си семейство. Но карай. Той също вече е уморен. По това време Тиймър бе дотегнал на всички ни, а според мен и той бе вдигнал ръце от нас. Просто хитруваше с онези негови откачени теории. Вече не понасял пациентите си, казал е нещо от този род дори на Лу. Смята, че сме започнали да виним него за всичко. Затова решихме да ходим в болницата до нас, щом Тиймър вече не може да измисли нищо. Лу щеше да постъпва там, когато се налагаше, и да се прибира вкъщи, когато не му се седеше в болницата. Винаги се е чувствал най-добре вкъщи, но не му се искаше да умре тук. И аз знаех защо. Не искаше да ме обременява с още мъка. Затова се върна в болницата, когато разбра, че му е дошло времето. Медицинските сестри още бяха луди по него, и младите, и възрастните, и омъжените. С тях той все още имаше настроение за шеги. С тях още откриваше неща, които да са му смешни. Никой няма да ми повярва — виж, той вярваше, защото не пропусках да му покажа, че съм ядосана — но винаги съм се гордяла, че жените винаги са го намирали за толкова привлекателен, въпреки че ужасно се измъчвах, когато някои от другите съпруги в клуба му се лепяха прекалено открито, виждах как Лу ги поощрява и се питах докъде ли ще стигне. В такива случаи отивах и си купувах най-скъпата рокля, която намерех, после ги канех всичките на разкошен голям прием само за да им покажа, че все още съм господарка на къщата. През отпуските умирах да го слушам как се шегува със семействата, с които решавахме, че може да ни хареса да се сприятелим. Този път обаче той наистина се бе променил и тези негови уроци по смятане направо ме вбесяваха. Ядосваше се, че не мога да науча нещата както иска — нещо ставаше с лицето му, когато му кипнеше, и онзи нерв отстрани на челюстта започваше да тиктака като бомба с часовников механизъм, тогава и на мен ми причерняваше.

— Мамо, май се готви да умира — каза дъщеря ми Линда, когато споделих, че вече не издържам, нашият Майкъл също беше с нея и се съгласи. — Затова е цялото смятане и всички тези приказки за банкови сметки.

Бях пропуснала този момент, а Лу винаги ми е бил прозрачен. А, не, казах им, никога няма да спре да се бори. Но ето че спря и не го отричаше.

— Знаеш ли какво мисли Линда? — попитах го колкото да опипам почвата. — Според нея си решил да се подготвиш да умреш. Казах й, че е луда. Хората не решават просто така, най-малко нормалните хора, най-малко ти. Ти си последният, който ще го направи.

— О, скъпа, колко си добра — каза той с облекчение и за миг изглеждаше щастлив. Стори ми се, че наистина се усмихна. — Клер, уморих се да се боря — рече без заобикалки, а после, кълна се, ми се стори, че ще се разплаче. — Няма смисъл.

Помня сините му очи, помня колко светли бяха, помня и че изведнъж помътняха. Нямаше да го допусне, поне докато бях там и можех да го видя, но съм готова да се обзаложа, че си поплакваше, когато наоколо нямаше никого, а може да е плакал и повече, може да е плакал през цялото време. Каза ми само:

— Много години минаха, нали, Клер? Стигнах почти до седемдесет. Дори Тиймър смята, че не е зле. Вече не издържам да ми се повръща, непрекъснато да съм отпаднал. Са̀ми би предпочел да чуе как казвам „повдига ми се“, а не „повръща ми се“, но какво знае той за това? Не беше чак толкова отдавна, когато сграбчих онзи, дето отмъкна портмонето, и го хвърлих върху капака на колата. Какво бих могъл да му направя сега? Не мога да се гледам толкова измършавял. Затова толкова често се връщам в болницата. Не понасям да ме гледате такъв и ти, и децата.

— Лу, не говори така.

— Клер, слушай внимателно. Винаги дръж в сейфа пари в брой, в случай че се наложи да свършиш нещо спешно. Има предостатъчно в два от сейфовете. Когато си ида, ще ги запечатат. Затова още сега наеми един-два другаде, само на твое име, и прехвърли малко пари в тях. Знаеш ме, винаги съм обичал да обмислям нещата предварително. Дай на децата комплект от ключовете, нека имат и те, но не им казвай къде са сейфовете, докато не му дойде времето. Нека го научат от адвокатите, а на адвокатите не им се доверявай много. Никога не вярвай на адвокат. Точно затова винаги съм наемал по двама. Започнат ли да се сдушват, разкарай ги и двамата. На един от островите имаме голям парцел край морето, не съм ти казвал за него, сега е на твое име, има и друг добър парцел в Калифорния, за който също не знаеш. Продай го веднага, за да платиш данъците по наследството. Можеш да се довериш на съдружника, с когото го притежаваме. Можеш да се довериш и на Са̀ми Сингър, например да те посъветва, ако имаш затруднения с децата. И на Марвин Уинклър. Но ако можеш, запази жилищния блок. Забрави какво сме си говорили за собствениците на жилища, които ги дават под наем. Заслужава си да го задържиш дори само заради монетите от пералните автомати.

— Поне това знам, Лу. Виждала съм какво правиш.

— Разбира се. Но щом си толкова умна, я ми кажи. Ако имаш един милион долара, вложени в облигации, доходът от които е освободен от данъци, колко ще спечелиш при шест процента лихва?

— Годишно ли?

— Браво, моето момиче. Имаш глава на раменете си.

— С коронки на зъбите. И лека пластична операция на лицето.

— Защо тогава все не можеш да научиш цифрите?

— Шейсет хиляди годишно без данъци.

— Браво, сладурано. Ето откъде идва красотата на това да си истински богат. Ако някой Рокфелер или друг е вложил сто милиона в същите тези облигации, ще спечели…

— Шестстотин хиляди ли? Та това е цяла камара пари!

— Камарата е още по-голяма! Шест милиона годишна лихва, без да си мръднеш дори пръста, без данъци, много повече, отколкото ти или аз ще спечелим някога. Финансите са прекрасно нещо, нали? А сега, ако вместо един милион без данъци имаш само деветстотин хиляди, вложени при същите шест процента…

— О, Лу, за Бога, остави ме на мира!

— Мисли. Смятай.

— Пак шест по девет, нали?

— Да, точно така, това е единствената разлика. Е, колко пари ще изкараш при шест по девет?

— Децата знаят.

— Остави децата! Не искам ти да зависиш от тях, не искам и те да зависят от теб. Хората се променят, хората полудяват. Виж Тиймър. Виж колко се караха и разправяха Гленда и сестра й за фермата, когато почина майка им. Помниш какво стана, когато татко ми даде назаем онези десет хиляди, видя и какво се случи с мама, съвсем изкуфя още преди да е остаряла.

Когато баща му му даде назаем десет хиляди, за да отвори магазин за употребявани водопроводни части, който по-късно прерасна в склад за дървен материал, парите бяха в брой и никой от нас не знаеше откъде са се взели и къде ги е държал, преди да определи условията и да поръча да съставят документите — бяха съвсем официални, както го изискваше законът, та ако с него се случи нещо, заемът да бъде върнат на Мини, а после и на всички останали. Трябваше да има документи, трябваше да има и лихва. Старецът, старият Морис, който през целия си живот не се бе страхувал от никого, се страхуваше да не обеднее на стари години, вече бе прехвърлил осемдесетте.

Господи, помня онзи вехтошарски магазин, сякаш е било вчера. Беше малко, тясно помещение, горе-долу колкото гараж за камион, почти колкото ресторантчето в центъра на града, където обядвахме със Са̀ми Сингър, макар че камионът винаги бе отпред, защото гаражът вечно бе задръстен с вехтории, мястото зад него също. Купища метали, сортирани според вида, месинг, желязо и мед, огромен кантар, който побираше цяла бала вестници, и навсякъде боклуци и прахоляк. С чистите вестници, събрани от мазетата на всички къщи в Кони Айланд — портиерите ги носеха, за да изкарат някой долар — увиваха големите бали. Вътре можеше да има какво ли не. В края на деня всички — Лу, баща му, братята, зетьовете и дори Смоуки Рубин и онова чернокожо момче — си жулеха с твърда промишлена четка и луга телата и ноктите под студената вода от маркуча. А аз чаках отвън, пременена за излизане с него.

Страхуваше се само от плъхове, всъщност не от тях, а от мисълта за тях, в армията също, докато бил в Европа, а после във военнопленническия лагер. Разправяше, че в кланицата в Дрезден светело от чистота.

Всичко това, всички тези хора и тяхната работа ми бяха чужди, каквито ще ми бъдат и израелците, ако наистина си купя къща и се заселя някога там. На Лу би му харесало да живея в Израел, въпреки че така и не успях да го накарам да идем — с триста мъки го убеждавах да идем някъде, където не знаеха родния му език и не можеха да схванат що за човек е. Това според мен е най-далечното място на света, където мога да се преселя, да си почивам и вероятно да се радвам на някои спомени, докато се опитвам да преживея нови приключения в тази древна земя с хора с дух, в който има някаква надежда и здрав разум. Искам да се порадвам на всичко това.

И аз съм възпитана в еврейски традиции, но животът вкъщи, в малкото ни семейство от северната част на щата, бе съвсем различен. Баща ми беше счетоводител. После започна да събира залози като бащата на Марвин, падаше си много по хазарта, но винаги ходеше с костюм, риза и вратовръзка, обичаше панамените шапки и модните тогава обувки в черно и бяло с едра перфорация по бомбето и отстрани, както се носеха едно време. Голямото, шумно и трудолюбиво семейство на Лу с неговия бруклинско-еврейски акцент ме смущаваше и привличаше. Както и цялата добросърдечна, шумна и жизнерадостна тумба момчета от Кони Айланд. Запознахме се на една случайна среща с моя братовчедка, която живееше там, и аз трябваше да бъда с друг, но откакто Лу ми хвърли око и ми показа, че иска да продължим, за никое друго момче, което съм срещала, не е имало и най-малката надежда. Двамата с него просто бяхме родени един за друг. Никога не сме го обсъждали, но предполагам, че ще се омъжа отново, независимо дали на него би му харесало, и сигурно ще го направя. Оженихме се млади, винаги съм била омъжена и не знам дали някога ще свикна да живея сама, но къде ли ще намеря мъж, който да му стъпи и на малкия пръст?

— Не разчитай на мен — рече Са̀ми, когато споделих с него всичко това.

— Не е необходимо да ми го казваш — срязах го. Имам този навик и прозвуча по-грубо, отколкото ми се искаше. — Сам, не се обиждай, но никога не бих могла да легна с теб в едно легло.

— И аз — рече Сам с кротката си усмивка и аз бях доволна, че чувствата му не са наранени. — Трудна работа е да заместиш човек като него.

— На мен ли го казваш? Но той ти завиждаше, завиждаше ти много за живота в града. По-точно за онзи живот, който си представяше, че водиш. Дори след като се ожени за Гленда, все си въобразяваше, че всяка вечер се напиваш и сваляш хубавиците в службата и другите, с които непрекъснато се срещаш покрай рекламата.

Сам изглеждаше много доволен.

— Никога не съм го правил — каза той хем горд, хем леко засрамен. — Нито веднъж, след като се ожених за Гленда. Докато беше жива, нямах такива желания, пък и знаеш, Клер, Гленда доста години ми беше колежка, как според него съм можел да кръшкам? Къде мислиш, че ще си намериш някого, Клер? Може и да не го съзнаваш, но имаш много високи изисквания.

И аз не знаех къде ще го намеря. Още притежавах по-голямата част от онова художествено училище в Италия, край Флоренция, което Лу ми подари изненадващо за рождения ден. Колко са жените, получавали такъв подарък за рождения си ден? Аз обаче нямам много вяра на италианците, а художниците са ми интересни само като художници. Нямам вяра и на мъжете в Израел, но те поне не се преструват и веднага ти дават да разбереш, че искат тялото ти за една нощ или за половин час, а защо не и парите ти. Надживях мъжете от Кони Айланд. Всички те си отидоха. Налага се да си крия годините, но колко ли ще продължи така?

— Сам, помниш ли вехтошарския магазин на Макдоналд авеню?

Магазина го помнел, но виж, бил забравил доста от братята и сестрите — хората в семейството гледаха да нямат вземане-даване с другите, пък и помежду си не общуваха много. В тесни апартаменти в малкия блок, който Морис бе купил, живееха поне още две семейства. Невинаги се разбираха — зетят Фил само се чудеше какво да измисли, за да прави напук на всички, и дори гласуваше за републиканци като Дюи, Айзенхауер и Никсън, но трябваше ли да се бранят взаимно, бяха единни както никой друг, дори зетьовете и снахите, а после и аз, след като започнах понякога да оставам за вечеря, после, още преди да се оженим, и да преспивам в стаята на някоя от сестрите. Зле му се пишеше на всеки, който ме оскърбеше или кажеше нещо неучтиво, дори когато не бях права. С изключение може би на Са̀ми, а после и на Марвин, които все се заяждаха, а сетне и на двама-трима от онези всезнайковци, дето занасяха Лу заради големите ми гърди. Не ми беше приятно да чувам от него, че се шегували и ми викали Големите цици, а той така и не успя да реши дали това наистина е комплимент, както непрекъснато го убеждаваше онзи хитрец Са̀ми. Баща му имаше слабост към мен и ме взе под крилото си, тъй като моят бе починал. Смяташе ме за сираче.

— Слушай, Луи, слушай внимателно — казваше му той дори пред мен. — Или се ожени за нея, или я остави на мира. — Беше против това Лу да преспива у дома дори когато мама си е вкъщи. — Майка й може и да не вижда, но аз виждам всичко.

И Лу го слушаше. Слушаше го, докато се оженихме и я подкарахме както си знаем, после почти не спряхме дори в болниците, кажи-речи, до последния ден. Лу беше женкар и флиртаджия, но опреше ли до семейството, бе голям пуританин. Беше му неудобно и не прощаваше на момичетата с техните бикини, къси поли и ученически любови. Всъщност и аз не ги одобрявах. Не ми харесваше и вулгарният език. Беше по-мръсен и от езика на момчетата, а на тях дори не им правеше впечатление. Но си мълчах, не исках да разберат, че съм старомодна като баща им, просто се опитвах да им вкарам малко ум в главата. Така направих и във Форт Дикс, когато Лу тормозеше онзи клет дежурен Херман Германеца, а аз се опитвах да го спра. Накрая го вразумих, като му заявих, че ще се съблека чисто гола и ще яхна оперираното му от херния тяло направо пред Херман Германеца, както бе застанал мирно и ни зяпаше. Без капчица хумор, без изобщо да се засмее, той най-после пусна Херман да си ходи по живо, по здраво. След близо половин час, през който Херман стърчеше и разправяше своето житие-битие. Ставаше ли дума за германци, Лу побесняваше и аз, кълна се, трябваше да го моля едва ли не на колене да спре. Това обаче го накара да миряса, защото той ме беше виждал съблечена, но друг — не, а и още бях девствена. Оженихме се през 1945 година, малко след като се върна от военнопленническия лагер и го оперираха от херния. Цели, три години преди това му изпращах колети с кашер салами, кутии с халва и други храни, които той обичаше и бяха трайни, изпращах му дори червила и найлонови чорапи за бедните момичета, на които пишеше, че се натъквал в Европа. Бях твърде умна, за да ревнувам. Пък и бездруго не получи повечето колети, особено след като го плениха.

Божичко, как само бъхтеха в този магазин, скъсваха се от работа с железните щанги и телта, с която връзваха балите и която понякога се късаше и беше адски опасна. Старият бе силен за трима, очакваше същото и от своите синове и зетьове и затова все протакаше, не купуваше модерни машини за балиране на старите вестници. Имаха клещи да извиват телта, имаха секачи за тръбите, но главните им инструменти бяха ръцете. И яките им плещи. Ами Лу, още бе хлапе, гол до кръста, държеше в дясната ръка кука и ми намигаше лукаво, за да ме насърчи, докато помагах с хартията или го чаках да свърши и да излезем. Страховит замах с куката, която се впива в балата, рязко придърпване с ръка, извиване на коляното, балата тупва върху долната, двете се разклащат и ни напомнят за секс.

Морис знаеше цената на парите и нямаше желание да ги пилее на вятъра. Преди да ни даде назаем десет хиляди, с които да почнем, дойде да огледа постройката, която смятахме да наемем, обречена фабрика за капани за мишки, която — клетият Лу — гъмжеше от мишки и за която ни искаха седемдесет и пет долара на месец, точно с колкото живеехме. Старият ни даде парите назаем — знаехме, че ще го направи — но с десет процента лихва, докато банките взимаха четири. Той обаче рискува, докато банките не искаха и да чуят, а парите, които пазеше за старини, също бяха на разположение, ако някой от нас закъсаше. Лихварите искат по-малко, шегувахме се с него, но старият все се тревожеше за своите пари за старини. Дори когато се възстанови след удара, пак караше някого да го закара в магазина, за да поработи колкото може.

Лу бе шестото поред дете, вторият син от общо осем деца, но когато се запознахме, вече сам взимаше решения. След войната Морис очакваше той да продължи да работи при него, някой ден може би да поеме и магазина и да се грижи за всички в семейството. Нали съм глупачка, бях си наумила, че искам да остане в армията, но той не даваше и да се спомене. Имаше спестени няколко хиляди от сержантската заплата, повечето бяха в банка — платиха му за цялото време, през което е бил военнопленник — бе спечелил и пари от комар, които изпращал вкъщи. Баща му предложи по-висока заплата, само и само да го задържи — от предвоенните трийсетина долара седмично я вдигна на шейсет и пет. Лу се засмя възможно най-добродушно.

— Слушай, Морис, слушай внимателно, предлагам ти нещо по-добро. Една година ще ти работя без пари, но после аз ще си определям заплатата. Аз ще определям къде, кога и как ще работя.

— Дадено! — каза Морис и скръцна с ченета.

По онова време всички стари хора имаха изкуствени зъби.

Лу, разбира се, винаги носеше пари в джоба си, за да се пазари с портиерите и прекупвачите на стари вещи. Понякога се случваше да махнат в някой блок съвсем здрав казан. Потягаш го малко и го продаваш на друг собственик на жилищен блок с апартаменти под наем като запазена употребявана вещ. Покрай дефицита се отваряха много такива възможности с кухненски мивки, водопроводни тръби, радиатори, тоалетни чинии, всичко, необходимо за една къща. Вехтошарите не мислеха толкова напред като нас. Портиерите — Лу винаги се обръщаше към тях с „господине“ и ходеше ли да измъкне нещо, им викаше „шефе“ — бяха склонни да си докарат по някой допълнителен долар. Край нас имаше такива вещи в изобилие и оттам ни хрумна да започнем търговия с употребявани строителни материали, но някъде в крайните квартали, където те не достигат. Аз май се сетих първа. Беше време да се рискува. Най-голяма нужда имахме от чувство за хумор и собствено достойнство, а те не липсваха и на двамата.

Сетя ли се за тогава, все се смея. И двамата знаехме толкова малко, за доста неща аз знаех повече. Знаех какво е чаши с високи столчета, за които Лу не бе и чувал. Но когато споменах, че искам такива чаши, той направи всичко възможно да ги получа за нашето първо жилище. Набави ги Роки, италианец, нещо като амбулантен търговец, с когото Лу се беше сприятелил някъде, беше от предприемачите, които все те питат: „Да ви трябва нещо?“. Винаги беше облечен зашеметяващо, дори когато се отбиваше във вехтошарския магазин, дрехите му бяха последна мода, косата му — с брилянтин. Първата ни кола — на старо, също бе доставена от Роки. Роки: „Да ви трябва нещо?“. Лу: „Кола“. Роки: „Каква марка?“. Лу: „Шевролет. Син. Тя иска син като водата“. Роки: „Кога?“. Лу: „Този март“. През март го имахме. Беше 1947 година, а колата бе модел четирийсет и пета. Същото беше и с чашите с високи столчета, и Роки не беше чувал за такива, още помня как ме гледа притеснено, как се чеше по главата и отмята назад с пръсти буйния къдрав перчем. Но не се издаде с нищо друго, че не знае за какво става дума. Пък и кой ли знаеше тогава? Но след седмица получихме два кашона с щемпела на магазин „Улуърт“, в тях бяха чашите, всяка увита отделно, в тънка кафеникава хартия и поставена в свое картонено отделение. Безплатно. Сватбен подарък от Роки, моля ви се! Още имам няколко от тези чаши, пазя си ги. И сега, след почти петдесет години, ето че Роки пак изскача от небитието, оказва се, че тъкмо той е съсобственик с нас на парцела в Калифорния, за когото Лу ми каза, че съм можела да му се доверя. Те са поддържали връзка през всичките тези години, а Лу не е споменал и дума.

— Защо не си ми казал? — почувствах се длъжна да попитам.

— Роки беше в затвора — отвърна Лу.

Дали хората още се сприятеляват толкова силно? Лу бе ненаситен, беше изпълнен с амбиции, вечно се чувстваше като, чужденец в света, който виждаше около себе си и от който искаше да бъде част, така и не престана да мечтае да се наложи и да го владее. И той можеше да следва, щеше да се справи не по-зле от другите, защото бе схватлив, но не искаше да пилее време. Майка му също ме харесваше — всички ме харесваха — защото бях единствената, която опаковаше подаръците й в луксозна хартия и им слагаше панделки. Често седях с нея, въпреки че не можехме да си говорим много. Почти не разбирах идиш, тя, общо взето, не знаеше друг език, а скоро след това се разболя от нещо, което лекарите наричаха втвърдяване на артериите в главата, най-вероятно от болестта на Алцхаймер, и вече трудно разбираше когото и да било. Днес сякаш всички се разболяваме от Алцхаймер, ако преди това не сме умрели от рак. Гленда например, след нея и Лу.

— И баща ми — каза Сам. — Не забравяй и ударите.

— Не ги забравям. Майка ми получи удар.

— И моята — рече Сам.

Така или иначе, се отбивах при майката на Лу. Номерът ми бе да отговарям винаги с „да“. От време на време все пак се искаше и по някое „не“, виждах по поклащането на главата и по някоя измърморена дума, че нещо съм объркала, а когато и това не помагаше и пак не се разбирахме, се усмихвах и казвах: „Може би“.

Лу бе много схватлив и когато се свърза с голямата петролна компания и й предложи своята идея горивото за отопление да бъде измервано с брояч, видя, че има хора, с които няма да се сработи, и места, до които няма да стигне, и бяхме достатъчно умни да не се простираме извън кръга си. Лу така и не направи опит да стане член на голф клуба на неевреите дори когато там имахме достатъчно приятели, за да ни вредят. По-приятно му бе да ги кани у нас. И двамата бяхме схватливи и когато имахме пари за две коли, купихме две коли. А когато на мода дойдоха чуждите коли, които се оказаха по-добри от нашите, купихме две и от тях.

Лу не признаваше никакви изкуствени материи, никакви имитации. Памучни ризи по поръчка, стига само памукът да не е египетски. След войните с Израел Египет бе другото нещо, което го изваждаше от равновесие. Костюми по поръчка от едно място, „Силс“, много преди някой да знае, че и Джон Кенеди си поръчва костюмите там. И най-важното — маникюри, маникюри! Така и не му дотегнаха тези маникюри. Сигурна съм, че беше заради мръсотията във вехтошарския магазин, а след това — във военнопленническия лагер. Накрая, когато той вече не можеше да гледа дори телевизия, убивахме времето с това. Правех му и педикюр, той само лежеше по гръб и се усмихваше. След като се оженихме, го правехме много често — беше наша малка тайна. Казах на медицинските сестри в болницата да се грижат за ноктите му, ако искат да го ободрят, и те го правеха, старшите сестри също.

— Знаеш ли, починал както се смеел — казах на Сам.

— Така ли?

— Наистина. Поне така ми предадоха. — Казах го нарочно и Са̀ми подскочи от изненада. — Смял се е на теб.

— Защо?

— Заради писмото ти — засмях се и аз. — Добре, че ни изпрати онова дълго писмо за твоето пътешествие.

— Нали ме помоли.

Добре, че го помолих. Когато го получихме вкъщи, го прочетох на Лу на части и двамата се смяхме много. После той го прочете сам още веднъж. Взе го и в болницата, когато разбра, че отива за последен път, и го чел на глас на сестрите. Нощем сигурно е карал дежурната сестра пак да му го чете на глас. Сестрите там го обожаваха, кълна се, не бяха като опърничавите снобки в Ню Йорк. Той непрекъснато ги разпитваше как живеят, говореше им колко добре изглеждат — и на женените с деца, дори на възрастните. Знаеше как да ги развесели и какво да им каже, когато имаха проблеми. „Мери, кажи на съпруга си да внимава в играта: а съм се оправил, а съм почнал да ти определям срещи след работа, а и в почивните дни и тогава ще му се наложи да се научи сам да си приготвя вечерята. Че и закуската, защото понякога сутрин, когато се събуди, няма да си до него“. „Агнес, слушай какво ще направим. Утре ме изписват. Взимаш ме в пет с хондата, да идем да се почерпим и да вечеряме в «Планинския мотел». Вземи си едно-друго, в случай че ти си прииска да прекараш там цялата нощ“. „Агнес, не се смей — казвах й и аз, защото също бях в стаята. — Не се шегува. Виждала съм го как ги прави тези работи, науми ли си нещо, го получава. Точно затова съм с него“. В писмото си Сам ни бе описал едно чудесно пътешествие.

— Нова Зеландия, Австралия, Сингапур… — похвалих го аз. — Че и Хавайските острови, Фиджи, Бали и Таити. Наистина ли ще ги обиколиш всичките?

— Повечето. Без Фиджи, Бали и Таити. Това беше за пред вас двамата.

— Е, свърши работа. За него бе страхотно удоволствие да си представя как си по тези места. „Бедният Са̀ми — казал на нощната сестра, докато тя му четяла за кой ли път писмото ти в онази последна нощ. Лу починал същата нощ, позвъниха ми сутринта, и това били последните му думи, Сам. — Точно когато има най-голяма нужда от мен, аз лежа тук. Заминава, бедният, на околосветско пътешествие сам, без нас, а още не знае как да свали момиче“.