Бил Браудър
Заповед за арест (41) (Как станах враг номер едно на Путин)

40
Унижаващ и унизен

Чувствах се изумен, когато най-накрая законът беше приет. Един друг човек също: Владимир Владимирович Путин. През изминалите няколко години той стоеше спокойно в Кремъл, защото знаеше, че каквото и да се случи в американския Конгрес, президентът Обама беше против „Закона Магнитски“. Според тоталитарния начин на мислене на Путин това беше желязна гаранция, че законопроектът никога няма да стане закон. Той обаче не отчете факта, че Съединените щати не са Русия.

Казано по-просто, руският отговор на „Закона Магнитски“ трябваше да бъде зъб за зъб, око за око в стила, напомнящ времето на Студената война. Американците санкционират няколко руски официални лица и руснаците отговарят със същото. Край на историята.

Обаче Путин реши да отговори по друг начин. Веднага след приемането на „Закона Магнитски“ в Сената, той започна широкомащабно търсене на начини да отвърне на удара с удар и да причини истинска болка на Америка.

Апаратчиците на Путин започнаха да предлагат идеи. Първата беше да бъде приета парламентарна резолюция за изземане на активите на „Ситигруп“ в Русия, които възлизаха на 3,5 милиарда долара. Това със сигурност щеше да бъде истинско отмъщение, но идеята беше направо смешна. Някой сигурно си беше дал сметка, че ако Русия изземе активите на „Ситигруп“, тогава Съединените щати щяха да сложат ръка на руските активи в Америка. Противниците ни се отказаха от идеята и се насочиха към други възможности.

Следващата беше да се блокира Северният транспортен коридор. Това беше коридорът, който американците използваха, за да прехвърлят военна техника през Русия в Афганистан. Доставките на Съединените щати за Афганистан минаваха само по два пътя — през Пакистан или през Русия — и Путин напълно разбираше колко ценен е този път.

Проблемът беше, че ако тази идея бъдеше осъществена, в Пентагона щяха да се вгледат в картата и да се запитат къде можеха да стъпят с огромния си крак, за да блокират по същия начин стратегически интереси на Русия. Очевидното място за това би била Сирия. Правителството на Путин беше инвестирало много в подкрепата на сирийския президент Башар Асад и Путин нямаше да направи нищо, което да застраши тази инвестиция. Затова и тази идея бързо отпадна.

Путин трябваше да излезе с нещо, което не беше свързано с пари или военни интереси, но също нямаше да се хареса на Америка.

Тази идея се появи на 11 декември 2012 година, когато бях в Торонто, за да лобирам за канадски вариант на „Закона Магнитски“. Същата вечер трябваше да говоря пред група канадски политици и журналисти. По време на състоялата се размяна на въпроси и отговори една млада репортерка стана и попита:

— Днес членове на руската Дума обявиха, че ще предложат закон, който ще забрани осиновяването на руски деца от американски семейства. Как ще коментирате това, господин Браудър?

За пръв път чувах за него. Нямах време да осмисля добре въпроса, но след като размислих за момент, отговорих:

— Ако Путин постави руските деца под ударите на всичко това, то ще бъде едно от най-безсъвестните неща, които би могъл да направи.

Тази стъпка усложняваше нещата и за мен от психологическа гледна точка. До този момент борбата ми с руснаците беше в черно и бяло. В нея изборът при вземането на страна беше съвсем ясен: или сте на страната на истината и справедливостта, или на страната на руските мъчители и убийци. Сега, заставайки на страната на истината и справедливостта, можете да причините вреда на руски сираци.

Забраната, предложена от Путин, беше значителна, защото през последното десетилетие американци бяха осиновили над 60 000 руски сираци. През последните години Русия беше въвела ограничения: в повечето случаи американците можеха да осиновяват само болни деца — заразени от ХИВ, със синдром на Даун, спина бифида и други заболявания. Някои от тези деца нямаше да оцелеят без медицинските грижи, които биха получили от новите си американски семейства. Това означаваше, че като накаже американските семейства, които чакаха да осиновят руски деца, Путин наказваше и можеше дори да убие беззащитни сираци в собствената си страна. Това предложение, най-меко казано, можеше да се окачестви като безсърдечно. То беше истинско злодейство.

Путин бе постигнал целта си. Беше намерил нещо, което американците искаха, и той можеше да им го отнеме, без опасност те да му отвърнат. Нещо повече, беше намерил начин да им нанесе морални щети за това, че са подкрепили кампанията „Магнитски“.

Путин очакваше негативна реакция от Съединените щати, но нямаше идея какво гнездо на стършели беше разбутал в собствената си страна. Руснаците могат да бъдат критикувани за много неща, но обичта към децата не е сред тях. Русия е една от малкото страни, в която можете да заведете пищящо дете в приличен ресторант и на никой да не му направи впечатление. Руснаците просто обожават децата.

Това обаче не попречи на Путин. Законът за забрана на осиновяванията беше поставен на първо четене в руския парламент на 14 декември, същия ден, в който президентът Обама подписа „Закона Магнитски“.

Първоначалният ответен удар в самата Русия дойде от най-неочаквано място. След като законът беше предложен, някои от най-доверените хора на Путин започнаха да се разколебават. Първа беше Олга Голодец, заместник министър-председател по социалните въпроси, която заяви пред списание „Форбс“, че ако Законът бъде приет, „деца със сериозни заболявания, които се нуждаят от скъпи операции, ще загубят възможност да бъдат осиновени“. След това руският министър на финансите Антон Силуанов каза: „Логиката зъб за зъб е погрешна, защото ще пострадат деца“. Дори руският министър на външните работи Сергей Лавров, който защитаваше по света някои от най-отблъскващите външнополитически стъпки на Путин, заяви:

— Не е правилно и аз съм сигурен, че Думата ще вземе балансирано решение.

Тъй като Путин командваше с твърда ръка своя кораб, започнах да си мисля, че при тази безпрецедентна демонстрация на несъгласие може би не той самият стои зад забраната на осиновяванията. Надявах се и се молех това да е вярно и че някои по-разумни глави ще надделеят. Беззащитните деца трябва да са изключени от тази битка.

Путин рядко обявява предварително намеренията си и е един от най-непредвидимите световни лидери. Неговият стил на действие е непредсказуемостта. Той го прави, за да държи възможностите си отворени, но и никога не отстъпва в битка и не показва слабост.

Затова беше невъзможно да се предвиди какво ще направи, но щяхме да получим по-ясна представа на ежегодната му четиричасова пресконференция на 20 декември 2012 година.

Много от въпросите в това внимателно режисирано театрално представление бяха безобидни и повърхностни и бяха задавани или от представители на медии под контрола на държавата, или от журналисти, обременени от автоцензура. Въпреки че на тези събития рядко ставаха изненади, знаех, че Путин за пръв път трябваше да разкрие картите си за забраната на осиновяването.

Гледах пресконференцията на живо от кабинета си. При мен дойдоха Вадим и Иван, за да видят какво ще каже Путин и да превеждат. Първият въпрос беше от Ксения Соколова, журналистка от руското лъскаво списание „Сноб“:

— В отговор на американския „Закон Магнитски“ Държавната дума прие ограничителни мерки срещу американски граждани, които искат да осиновяват руски сираци… Не ви ли смущава това, че най-изоставените и беззащитни сираци се превръщат в оръдие в тази политическа борба?

Путин се размърда зад огромното си, ъгловато бюро и се опита колкото е възможно да избегне прекия отговор. Помъчи се да изглежда спокоен, но от самото начало събитието явно беше излязло извън предварителния сценарий.

— Това, без съмнение, е недружелюбен акт към Руската федерация — рече той. — Допитванията до общественото мнение показват, че преобладаващото мнозинство от руснаците не подкрепят осиновяванията на руски деца от чужденци. — След това се впусна в дълга тирада за Гуантанамо, Абу Гариб и тайните затвори на ЦРУ, като че ли американските постъпки правеха по някакъв начин руските отблъскващи действия по-приемливи.

От началото на пресконференцията изминаха три часа и от петдесетте въпроса, зададени на Путин, шест бяха за Сергей Магнитски и руските сираци, а това видимо го ядоса.

Накрая, малко преди завършването на събитието, стана Сергей Лойко от „Лос Анджелис Таймс“ и каза:

— Връщам се отново на Сергей Магнитски, тъй като вече говорихте за това. Русия имаше на разположение три години да отговори — той намекваше за разследването на смъртта на Сергей — какво се случи. Какво ще кажете за откраднатите 230 милиона долара, които отидоха в полицията? Тези пари можеха да бъдат използвани за построяването на нови сиропиталища!

Залата избухна в аплодисменти. Путин беше изумен.

— Защо всички ръкопляскате? — попита той.

Никога не му се беше случвало нещо подобно — това беше открит бунт от страна на печата. Всички мислеха тези неща, но никой не се беше осмелил да ги каже. Накрая нервите на Путин не издържаха. Той сбърчи вежди и каза с глух глас:

— Магнитски не умря от мъчения, той не беше измъчван. Почина от сърдечен удар. Освен това, както знаете, той не беше борец за човешки права, а адвокат на господин Браудър, който е заподозрян от нашите правозащитни органи в извършване на икономически престъпления в Русия.

Сърцето ми подскочи. Разбрах, че когато името ми беше произнесено през тънките устни на Путин, животът ми се беше променил завинаги. Досега той винаги твърдо отказваше да го споменава. На два пъти публично беше предизвикван от репортери и винаги беше споменавал за мен като „онзи човек“. Никога не проявяваше уважение към противниците си, като ги споменеше по име. Но вече не беше така. Произнасянето на името ми от Путин имаше смразяващо въздействие върху мен и аз започнах да се подготвям за онова, което щеше да последва.

Веднага на следващия ден забраната за осиновяванията беше гласувана в Думата и въпреки желанието на Лавров тя да вземе „балансирано решение“, 420 члена на парламента гласуваха за нея и само 7 бяха против. За приемането на „Закона Магнитски“ бяха необходими две години и половина, а за анти-Магнитски закона на Русия бяха нужни само две седмици.

Непосредственият резултат от този нов закон беше сърцераздирателен. Руски деца, които вече се бяха видели с техните американски семейства, никога нямаше да могат да видят обзаведените за тях стаи в другия край на света. В международния печат бяха разпространени снимки и истории на тези деца. Техните възможни родители се събраха пред Капитолийския хълм, за да викат: „Ние не се интересуваме от международна политика, интересуват ни нашите бебета!“

Бях напълно съгласен с тях.

Веднага след като Законът за забрана на осиновяването влезе в сила, започнаха да ми се обаждат репортери и всички ми задаваха един и същ въпрос:

— Чувствате ли се отговорен за това, което се случва на тези сираци и американските им семейства?

Отговарях:

— Не, Путин е отговорен за това. Само страхливец би използвал беззащитни деца като човешки щитове.

Не само аз се чувствах така. На 14 януари, руската Нова година, хората започнаха да се събират на „Булварное колцо“ с плакати и ръчно написани транспаранти, осъждащи Путин. Докато протестиращите вървяха по московските улици при изключително засилено полицейско присъствие, броят им непрекъснато нарастваше и достигна около 50 000 души. Това не беше обичайната тълпа от политически активни хора. Сред нея имаше възрастни жени, учители, деца на раменете на родителите си и всякакви други московчани. На плакатите им пишеше: „ПОЗОР!“, „СПРЕТЕ ЛЪЖИТЕ!“, „ДУМАТА ЯДЕ ДЕЦА!“ и „ИРОД!“ Законът бързо стана известен като Закона Ирод (Жестокият юдейски цар, който, за да се задържи на власт, се опитал да убие младенеца Исус, като наредил да бъдат избити всички младенци във Витлеем.)

Обикновено Путин не обръща внимание на протестите, но не можеше да пренебрегне този, защото беше голям и се отнасяше за спасяването на деца. Правителството не можеше да отмени закона, но след протестния „Поход срещу разбойниците“ той обяви, че ще вложи милиони в държавните сиропиталища. Беше сигурно, че тези пари никога няма да стигнат до онези, за които са предназначени, но това беше показателно колко силно беше засегнат Путин.

Но цялата работа му струваше нещо много по-скъпо от парите: неговата аура на непобедим. Оръдието на Путин е унижението, чрез което да получава това, което иска, и да поставя хората на мястото им. Според неговия начин на мислене той не е успял, докато опонентът му не падне, и не може да бъде доволен, докато противникът му не се почувства зле. В света на Путин унижаващият не може при никакви обстоятелства да се превърне в унизен. Но след приемането на Закона за забрана на осиновяванията стана точно това.

Какво прави човек като Путин, когато бъде унизен? Както сме ставали свидетели много пъти, той се нахвърля върху човека, който го е унизил.

За нещастие този човек бях аз.