Бил Браудър
Заповед за арест (23) (Как станах враг номер едно на Путин)

22
Обиските

След казаното от Путин клиентите ми вече имаха отговор. Не можеха да очакват в Русия да се случи нищо добро. Следващата дата за изплащане беше 25 април и този път 215 клиенти изтеглиха повече от 30 процента от активите на фонда. В моя бизнес наричат това „бягство на инвеститорите“ от фонда и подобно на бягството на вложителите от някоя банка, веднъж започнало, е почти невъзможно да се спре. Ако не извадех като фокусник заек от шапката, фондът „Хермитидж“ бързо щеше да престане да съществува.

През кариерата ми съм имал стотици успехи и провали. Понякога цените на акциите се покачват или падат без видима причина и аз се научих да приемам лошите новини, без да губя увереността си. Не я загубих, след като през 1998 година стойността на фонда спадна с 90 процента, и тъй като успях да се задържа на повърхността, след време бях възнаграден с пълното възстановяване на загубите.

Но този път беше различно. Цялата ми професионална дейност беше насочена към това да съм инвеститор в Русия. Не бях мислил за нищо друго. Обаче сега, след като вече не можех да работя там, трябваше да търся нещо ново. Какви бяха възможностите ми? Не си представях, че мога да се върна в Америка и да се конкурирам с хиляди други като мен. Нито пък че мога да се установя на ново място, като Китай, където трябва да прекарам десет години в опити да се наложа.

Същевременно нямах намерение да се оттегля от бизнеса. Бях на четиридесет и две години и все още пълен с енергия. Никоя от възможностите пред мен не ми изглеждаше привлекателна и колкото повече се замислях за положението си, толкова по-безнадеждно ми изглеждаше то.

Фактът, че „Хермитидж“ вероятно щеше да престане да съществува, натъжаваше дори повече хората, които работеха за мен. След толкова вълнения и преживявания, свързани с дейността ни в Русия, никой от екипа ни не искаше това да става и да бъде принуден да търси редовна работа в инвестиционни банки или брокерски фирми.

Като преценявах нашите сили, все повече стигах до убеждението, че сме най-добри в намирането на подценявани възможности за инвестиции. Освен това бяхме натрупали опит в защитата на тези инвестиции от крадливи мениджъри. Помислих си, че бихме могли да използваме тези две умения и да ги приложим в други развиващи се пазари.

Реших да изпратя Вадим и четирима други аналитици в Бразилия, Обединените арабски емирства, Кувейт, Турция и Тайланд, за да видя дали ще могат да представят интересни идеи за инвестиране. Те се срещнаха с представители на двайсетте най-евтини компании във всяка страна. Бяха на стотици срещи, направиха сериозни анализи на десет компании и накрая посочиха три солидни възможности.

Едната беше телефонна компания в Бразилия, чиято пазарна стойност беше три пъти по-голяма от печалбата им за предишната година, най-ниската в света за телефонна компания, втората беше петролна рафинерия в Турция, чиито акции бяха със 72 процента по-евтини от тези на аналогични петролни рафинерии, а третата беше компания за недвижими имоти в Обединените арабски емирства, чиито акции се продаваха с 60 процента по-ниско от нетната стойност на активите й.

Започнах да инвестирам парите на фонда в тези акции и споделих резултатите от анализите с моя приятел Жан Каруби. Можех винаги да разчитам на обективното му мнение и реакцията му беше много по-положителна, отколкото очаквах:

— Бил, тези идеи много ми харесват. Мисля, че това е бизнесът, който трябва да развиваш по-широко.

Беше прав. Уменията ми бяха на инвеститор и те можеха да бъдат приложени навсякъде, особено в страни, изправени пред проблеми, подобни на тези, които има Русия. Не беше нужно да съм в Русия, за да успея.

След като споделих тези идеи за инвестиране с други клиенти, повечето реагираха като Жан. През есента на 2006 година увереността ми нарасна толкова, че започнах да съставям проектоплан за създаване на нов фонд, който да се нарича „Хермитидж Глобал“.

Идеята беше той да е готов за Световния икономически форум в Давос в края на януари 2007 година. В света няма по-добро място от Давос за събиране на капитал.

След първото ми пребиваване там през 1996 година положението ми се беше променило. Вече не се налагаше да спя на пода и да се мотая във фоайетата на хотелите с надеждата да срещна някои важни хора. От 2000 година бях виден член на Форума и ходех там всяка година.

Този път реших да взема със себе си и Елена. Тя беше в началото на втората си бременност и си помислих, че интересните лекции и приемите в Давос ще бъдат приятно разнообразие от грижата за едно едногодишно дете у дома. Заминахме със самолет за Цюрих, а оттам взехме влака до Давос, както бяхме направили преди доста години с Марк Холцман, и се регистрирахме в хотел „Дерби“. Срещите ми започнаха почти веднага след пристигането.

Както предрече Жан, инвеститорите бяха много благосклонни за участие в „Хермитидж Глобал“. Втория ден, докато представях плановете си на един от старите ми клиенти, той каза:

— Бил, ще бъдеш ли утре на руската вечеря?

— Каква руска вечеря?

Знаех, че в Давос има голям руски контингент, но се случваха толкова много неща, че не бях чул за това събитие.

— Ще бъде голяма работа. Всички важни руснаци ще са там.

— Съмнявам се, че ще ми позволят изобщо да се приближа — казах с усмивка.

— Тъкмо това му е хубавото. Не руснаците решават кой да присъства, а Световният икономически форум. Ти просто можеш да се запишеш.

Идеята ме заинтригува. След срещата ни се насочих право към компютърния терминал, където ставаха записванията за събитията. С няколко кликвания на мишката записах Елена и себе си за вечерята.

Следващата вечер пристигнахме десет минути по-рано, но установихме, че почти всички маси са заети. Огледахме залата и заехме последните две празни места, които бяха едно до друго. На всяка маса домакин беше руски ВИП и когато се огледах, с ужас открих, че на нашата домакин беше изпълнителният директор на експортния отдел на „Газпром“. Не бих могъл да намеря по-неудобно място. Антикорупционната дейност на „Хермитидж“ може би беше катализаторът, който доведе до експулсирането ми от Русия, а ето ме тук, готов за изтънчена вечеря с телешки ескалоп, печени картофи и морковена торта с един от най-важните хора в ръководството на „Газпром“.

По време на вечерята двамата с него избягвахме визуалния контакт, а докато тя продължаваше, руски официални лица и олигарси се редуваха да произнасят речи. Всяка реч беше по-безлична, по-сервилна и по-пълна с баналности от предишната. Руснаците много ги бива да говорят, без да казват нищо, и това беше демонстрирано в най-висша степен.

Към края на събитието, докато сребърните прибори потракваха, а келнерите идваха и си отиваха, при входа настъпи голямо оживление. В залата влязоха двайсетина телохранители с грубовати физиономии, които оформиха подвижен кордон около дребен на ръст мъж. Не можех да кажа кой е, но се оказа, че е самият Дмитрий Медведев, първи заместник-председател на правителството на Русия. Той се кандидатираше за президент, който да замести Путин, чийто втори мандат щеше да свърши през юни 2008 година, и Давос беше първата възможност за Медведев да се представи на международната общност.

След като чиниите с основното ястие бяха прибрани, той стана и взе микрофона в предната част на залата. Говори няколко минути на руски (слушах превода със слушалки). Речта му беше дори по-скучна и лишена от съдържание от другите. Не я изслушах до край.

Веднага след като Медведев свърши, келнерите се понесоха из залата с чинии морковена торта и чаши кафе и чай. Докато пиех чая си и опитвах глазурата на тортата, Елена ме дръпна за сакото и прошепна:

— Бил, дойде ми наум страхотна идея. Защо не помолиш Медведев да ти помогне за визата?

Погледнах я през рамо.

— Не ставай смешна.

Бях изчерпал всички възможности да си върна визата чак до самия Путин. След Г-8 се бях примирил, че тази глава от живота ми е окончателно затворена. Нещо повече, не можех да си представя нещо по-унизително от това да отида при Медведев и да го моля за визата.

Опитах се да го обясня на Елена, но тя не искаше да ме чуе. Настояваше.

— Сериозно ти говоря, виж. Никой не говори с него. Хайде просто да опитаме.

Стана и настойчиво ме изгледа. Да се противопоставям на Елена, беше по-плашещо от една неприятна среща с Медведев, затова и аз станах. Последвах я с нежелание през залата и когато стигнахме Медведев, подадох ръка и казах:

— Здравейте, господин заместник министър-председател. Аз съм Бил Браудър. Може би ме помните?

Елена преведе. Медведев стана и разтърси ръката ми. Когато и други хора забелязаха това, в залата настъпи общо оживление. Щом като аз можех да разговарям с Медведев, и те можеха. Някои станаха и се насочиха в нашата посока.

— Да, разбира се, помня ви. Как сте, господин Браудър?

— Добре съм, но както вероятно знаете, вече повече от година не ми е позволено да влизам в Русия. Питах се дали не бихте могли да ми помогнете да получа отново визата?

Докато кажа това, група хора, между които и един репортер от „Блумбърг“ и друг от „Ню Йорк Таймс“, се приближиха плътно до нас. Ако Давос беше международният дебют на Медведев, този разговор щеше да се превърне в един от най-интересните моменти на цялата конференция.

Медведев погледна насъбралите се наоколо хора. Беше принуден да вземе бързо решение. Можеше да отхвърли молбата ми, което щеше да е интригуващо и интересно като новина, или можеше да помогне, а това нямаше да е чак толкова интересно за репортерите.

— С удоволствие, господин Браудър. Ако ми дадете копие от молбата ви за виза, ще я предам на Федералната гранична служба с моята препоръка за одобрение.

Това беше. Репортерите се скупчиха около Медведев, а ние с Елена се изнизахме от тълпата. Тя стисна ръката ми.

— Видя ли? Бях права.

Отидохме право в хотела и се свързахме по телефона с Лондон. Обикновено са нужни три или четири дни да се съберат всички документи за молба за руска виза, но екипът стоя буден през цялата нощ да работи върху това и в 8 часа сутринта факсът на хотела изплю документите.

Тази сутрин имах важни срещи с инвеститори, затова в залата на центъра на конференцията, където щеше да говори Медведев, отиде Елена. При строгите мерки за сигурност имаше голяма вероятност да не успее да установи директен контакт с Медведев, но тя забелязала съветника на Путин Аркадий Дворкович, който се беше опитал и преди да ми помогне. Попитала го дали ще се съгласи да предаде молбата. Дворкович я взел и обещал да го стори.

На следващия ден форумът завърши и двамата с Елена се върнахме в Лондон, горди от нашата щастлива намеса на най-високо равнище.

Резултатът се забави няколко седмици, но на 19 февруари се обадиха от Москва във връзка с визата ми. Но обаждането не беше от Федералната гранична служба. Беше подполковник Артьом Кузнецов от московския клон на федералното Министерство на вътрешните работи. Това беше странно. Вътрешното министерство се занимаваше с криминални разследвания, а не с визи. Тъй като не говорех руски, помолих Вадим да отговори на Кузнецов.

След като той обясни, че работи за мен, Кузнецов каза:

— Добре. Ще ви обясня какво е положението.

— Чудесно.

— Доколкото знам, господин Браудър е изпратил молба да му бъде разрешено да влиза на територията на Руската федерация.

— Да, да, изпратихме тези документи.

— Просто исках да намина и да поговорим за това, ако е възможно — подхвърли небрежно Кузнецов.

— Виждате ли, работата е там, че в момента не съм в Москва — отвърна Вадим. — Затова, ако ми изпратите въпроси, бихме могли да се опитаме да ви отговорим.

— Не мога просто да ги изпратя, бих предпочел да ги обсъдим лично — рече Кузнецов.

Това не беше нормално разследване. При законното разследване руските служители винаги изпращаха въпросите си в писмен вид. От десетгодишния си престой в Русия бях разбрал, че когато някой служител иска да се срещнете неофициално, това означава само едно: че ще иска подкуп. В многото случаи, когато служители се бяха опитвали да ме изръсят, неизменно им бях отказвал и те си отиваха с празни ръце.

Кузнецов завърши разговора с думите:

— Колкото по-скоро отговорите на въпросите, толкова по-бързо проблемът ще бъде ликвидиран.

Както и при предишните подобни искания, реших да откажа.

Този телефонен разговор щеше да ме разстрои повече, ако нещата по създаването на фонда „Хермитидж Глобал“ не вървяха толкова добре, и аз бързо забравих за него. Един по един клиентите ми и редица нови започнаха да се записват във фонда. Към края на април 2007 година бях събрал капитал от 625 милиона долара. Това не можеше да компенсира парите, изтеглени от руския фонд, но означаваше, че бях престанал да кървя и че фирмата ми щеше да остане в бизнеса.

На 4 юни 2007 година трябваше да представя резултатите от проучването за създаването на „Хермитидж Глобал“ пред борда на директорите в хотел „Уестин“ в Париж. След всичките лоши новини от предишните две години за пръв път, откакто бях експулсиран от Русия, имах възможност да споделя добри новини с борда.

Двамата с Иван пристигнахме на 3-ти вечерта, за да се подготвим. На следващата сутрин станах в 6 часа, отидох във фитнеса, взех душ и хапнах лека закуска. В 8 часа бях на телефона и разговарях с един брокер за акции в Дубай, които би трябвало да е продал няколко дни преди това. В борсата в Дубай имало технически проблем, който забавил продажбата. Сега цената на акциите рязко падаше надолу и аз бях бесен, че не е могъл да ги продаде, преди да започнем да губим пари. Той се оправдаваше, а аз ставах все по-гневен.

Докато се разправяхме, телефонът ми сигнализира, че ме търсят от другаде. Погледнах кой ме търси само защото се безпокоях да не е Елена, която трябваше да роди второто ни дете по-късно през този месец. Не беше Елена. Беше Ема, секретарката на фонда „Хермитидж“ в Москва. Тя беше приятна двадесет и една годишна руска девойка от провинцията, която изглеждаше няколко години по-млада. Рядко ми се обаждаше директно, затова казах на брокера да почака и се обадих.

— Ема, това може ли да почака?

— Не, не може, Бил — каза тя на безупречен английски. — В момента двадесет и пет цивилни полицаи обискират офиса!

— Какво?

Тя повтори току-що казаното.

— Мамка му! Задръж така. — Кликнах на брокера, казах му, че пак ще му се обадя, и поднових разговора с Ема:

— Какво търсят?

— Не знам, но има един човек — Артьом Кузнецов, който е отговорникът, и…

— Кузнецов ли каза?

— Да.

Сигурно беше същият Артьом Кузнецов, който се беше опитал да ни изръси няколко месеца по-рано.

— Той има ли заповед за обиск?

— Да. Показа ми я, но не ми позволи да я задържа.

— Можеш ли да напишеш какво се казва в нея?

— Ще се опитам.

Затворих и се обадих на Иван да му кажа какво става. Той също се разтревожи и се обади на Ема. После се обадих на адвоката си в Москва, Джеймисън Файърстоун — строен, четиридесетгодишен американец с приятна външност и живи очи, кестенява коса и невероятно момчешко лице. Беше русофил и пребиваваше в Русия от 1991 година. Той беше управляващият партньор на адвокатската кантора „Файърстоун Дънкън“, основана от друг американец, Тери Дънкън. През 1993 година при опита за преврат в Русия Тери беше отишъл до телевизионната кула в Останкино да помогне на протестиращите. Когато властите открили огън по тях, той се опитал да изнася ранени, но бил улучен и по-късно починал. След това Джеймисън продължи да работи сам.

Аз го харесах още в мига, когато се запознахме, не само защото беше прям американец, но и защото никога не ми вземаше повече от нормалното. През годините сме вършили много работа заедно и заедно бяхме постигнали успехите си.

Веднага щом той вдигна телефона, аз спестих обичайните любезности.

— Джейми, току-що ми се обади секретарката ни в Москва. В нашия…

— Бил! Тъкмо щях да ти се обадя…

— Джейми, в офиса ни са нахлули за обиск двадесет и пет ченгета!

— И при теб ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Две дузини цивилни полицаи обръщат наопаки и моя офис. Имат заповед за обиск за „Камея“.

Сякаш някой ме удари с юмрук в лицето.

— Боже господи!

„Камея“ беше руска компания, собственост на един от нашите клиенти, когото съветвахме при инвестициите му в руски акции. След като полицията извършваше едновременни обиски в офиса ни и в този на Джеймисън, можех само да заключа, че целта й беше „Хермитидж“.

— Мамка му, Джейми! Какво ще правим?

— Не знам, Бил. Държат ни като пленници в конферентната зала. Не дават на хората дори да отидат до тоалетните. Заповедта за обиск не ми изглежда валидна. На ченгетата не е разрешено да правят обиск, преди да пристигнат нашите адвокати, но въпреки това те обръщат наопаки всичко.

— Можеш ли да ми се обадиш веднага щом разбереш нещо повече?

— Ще се обадя.

Затворихме. Вече закъснявах за съвещанието на борда. Грабнах папката с дневния ред и доклада и бързо се спуснах долу. Адреналинът пулсираше във вените ми. Мислех само за обиските.

Влязох в залата и заварих четиримата членове на борда — мъже между петдесет и шестдесет години, дошли от различни части на Европа, да си пият спокойно кафето и да похапват кроасани, докато си разменят клюки за фондовите борси. Наруших им спокойствието, като разказах какво ставаше в Москва. Докато говорех, Иван се втурна в залата, бледен като мъртвец. Един от членовете на борда попита какво друго ни е известно. Тъй като не знаехме нищо, реших да се обадя на Ема и включих говорителя на телефона.

Тя отговори и също включи говорителя на нейния. Слушахме от две хиляди и петстотин километра как с трясък се изпразват кашони, крещят мъже, чува се тропане на крака и дори как пробиват сейфа ни с бургия.

Минаха десет минути. После двадесет, тридесет. Бяхме едновременно шокирани и впечатлени, когато Ема се развика:

— Не можете да пиете от кафето ни! Оставете този компютър! Оставете го на мира! Този човек няма нищо общо с „Хермитидж“! — Тя имаше предвид един служител на Дойче Банк, който, за негово нещастие, отишъл тази сутрин да занесе някакви документи. Полицията го принудила да остане и той бил задържан в конферентната зала насрал се от страх.

Този обиск беше както тревожен, така и стряскащ. Уверих членовете на борда, че полицията не може да вземе от офиса ни нищо — никаква уличаваща информация, никакви поверителни папки и най-важното, никакви активи. Всичко важно беше изнесено от страната още миналото лято.

Продължавахме да слушаме обиска в офиса на „Хермитидж“, когато телефонът иззвъня. Беше Джеймисън. Излязох от залата, за да говорим.

— Б-бил. Случи се нещо ужасно!

— Джеймисън, успокой се. — Беше разстроен и развълнуван. Беше адвокат с петнадесет години практика и никога не го бях чувал да говори така. — Какво става?

— Максим, един от моите младши адвокати, им обърна внимание, че заповедта им е невалидна и не могат да вземат неща, които не са свързани с „Камея“.

— И какво се случи?

— Пребиха го от бой! В момента отива в болницата.

— Мама му стара! Той добре ли е?

— Не знам.

Почувствах как в гърлото ми заседна буца.

— Джейми, трябва да документираш всичко, което правят тези хора. Няма да оставим тези копелета да се отърват безнаказано.

— Бил, не става дума само за Максим. Те вземат почти всичко.

— Какво искаш да кажеш с това „всичко“?

— Вземат досиета на клиенти, които нямат нищо общо с „Камея“. Отпред са спрели два микробуса. Взеха почти всичките ни компютри, сървърите, всички фирмени печати и марки, които държим за компаниите на клиентите. В това няма никаква логика. За някои от клиентите ни ще бъде трудно да работят без документите и печатите си. Дори не мога да си представя как ще можем да работим след всичко това. Не можем дори да получаваме имейли!

Не знаех какво да кажа.

— Аз… съжалявам. Джейми. Ще се оправим някак. Обещавам. По-важно е да ме уведомиш как е Максим веднага щом научиш нещо.

— Добре.

Върнах се в залата напълно изумен. Всички ме гледаха.

— Затвори телефона. — Иван се сбогува с Ема и затвори.

Разказах им какво се беше случило във „Файърстоун Дънкън“. Никой не можеше да говори.

Бяхме загазили здравата и доколкото познавах Русия, това беше само началото.