Бил Браудър
Заповед за арест (12) (Как станах враг номер едно на Путин)

11
„Сиданко“

В един късен петъчен следобед през август 1996 година научих за друга интересна идея за инвестиране. Беше ужасно горещ ден. Единствените звуци в офиса ни бяха тихото жужене на компютрите и на климатика, както и бръмченето, от време на време, на голяма конска муха. Градът отвън беше необичайно тих. В петък следобед всички московчани се изнизват към извънградските си вили, наричани дачи. Този следобед имах чувството, че сме единствените хора, останали в града.

Малкият ми екип тъкмо се канеше да си тръгне за уикенда, когато телефонът иззвъня.

— „Хермитидж“, здравейте — каза отегчено Светлана. Завъртя се в стола и сложи ръка на микрофона. — Бил, Юрий е.

— Юрий ли? Свържи ме.

Вдигнах телефона и той прошепна:

— Здравей, Бил. Имам четирипроцентов пакет от акции на „Сиданко“. Интересуваш ли се?

— Какво е това?

— Голяма петролна компания в Западен Сибир, за която никой не е чувал.

— Кой държи контролния пакет?

— Група начело с Потанин. — Всички знаеха кой е Владимир Потанин: корав на вид руски олигарх милиардер, който беше и заместник министър-председател на Русия.

— Колко искат за четирите процента?

— Тридесет и шест милиона и шестстотин хиляди.

Въпреки че фондът ми се разрастваше, не можеше да си позволи да купи толкова голям пакет акции, колкото и примамлив да беше. Но ако акциите си струваха, можеше да се купи част от пакета. Замълчах за момент, докато премислях тази възможност.

— Ако не те интересуват, не се безпокой — рече Юрий.

— Не, не, Юрий, може и да ме интересуват. Иска ми се да си подготвя домашното.

— Няма проблем.

— С колко време разполагам?

— Не знам. Може би ще мога да си мълча около седмица, преди продавачите да започнат да ме притискат, но според мен хората, които се интересуват от второстепенни акции, не са толкова много.

Приключих разговора с Юрий и малкият ми екип напусна офиса за уикенда. Но докато се прибирах към къщи, изпитах онова гъделичкане в стомаха, което ми беше познато от момента, в който видях, че полската ми инвестиция от 2000 долара се беше увеличила почти десетократно, или когато за пръв път разкрих каква е руската бонова система. Знаех, че Юрий няма да направи сделката с някой друг зад гърба ми, но същевременно си давах сметка, че истински добрата възможност няма да продължи много дълго.

В събота рано сутринта се върнах в офиса и започнах да преглеждам аналитични доклади и статии, за да видя дали ще мога да науча нещо за „Сиданко“, но в нашата база данни нямаше нищо. В понеделник, веднага щом като екипът ми се яви на работа, казах на Клайв:

— Търсих някаква информация за „Сиданко“, но не намерих нищо. Можеш ли да се обадиш тук-там и да видиш дали някой от брокерите ни разполага с нещо?

Той обеща да се заеме веднага.

Излязох за няколко срещи и когато се върнах около обяд, попитах Клайв дали е успял да научи нещо, но не беше. Нямаше никакви проучвания, информации, статии, данни и дори слухове, заслужаващи внимание. За „Сиданко“ нямаше нищо.

Беше досадно, но в това имаше логика. Една компания като „Лукойл“, която търгуваше на борсата с 67 процента от акциите си, разполагаше с ликвидност и носеше много комисиони на брокерите. Тези комисиони плащаха на аналитиците усилията да пишат анализите си за инвеститорите, интересуващи се от акциите. В случая със „Сиданко“ беше обратното. Тя предлагаше само 4 процента от акциите си на борсата и приходите от тях нямаше да са достатъчни да накарат някой аналитик да си губи времето с подобни проучвания.

— Предполагам, че в такъв случай трябва сами да отидем да получим информацията — казах аз.

Да тръгнеш на лов за информация в Русия, беше, като да минаваш през заешка дупка. Задаваш въпрос, а получаваш гатанка. Зърваш някаква следа, а се натъкваш на стена. Нищо не беше очевидно и ясно. След седемдесет години параноя, причинена им от КГБ, руснаците бяха предпазливи и пазеха информацията си. Дори да питаш някого за здравето му, можеше да се изтълкува, като да го караш да ти разкрие държавна тайна. Затова знаех, че да се пита за състоянието на дадена компания, щеше да се окаже неизмеримо по-трудно.

Ала това не ме отчая. Когато се заех със задачата, се сетих за един мой колега в Станфорд, който ръководеше месечно търговско списание за петрол и газ. Може пък да имаше някаква информация за „Сиданко“. Обадих му се, но вместо да говорим за „Сиданко“, той се опита да ме накара да стана абонат на списанието му.

— Струва само десет хиляди долара! — рече весело той.

Нямах желание да се абонирам.

— Това малко надхвърля възможностите ми.

Той се засмя.

— Виж какво ще ти кажа, Бил. Заради времето, когато бяхме заедно в Станфорд, ще ти изпратя няколко стари броя безплатно.

— Чудесно. Благодаря.

После се насочих към купчинката бизнес визитки на бюрото ми. Ако бях инвестиционен банкер в Лондон, картотеката ми щеше да пращи от релефни визитни картички. В Русия колекцията ми беше доста по-скромна.

Едни бяха отпечатани върху картон. Имаше оранжеви, зелени, светлосини. Други изглеждаха така, като че ли бяха принтирани на домашен компютър. Две визитки се бяха залепили от евтиното мастило. Въпреки това започнах да ги преглеждам.

Разделих двете визитки и открих един човек, когото бях забравил: Дмитрий Северов, консултант в руска инвестиционна компания. Бях се запознал с Дмитрий, докато още бях в „Соломон Брадърс“, и си спомних, че той съветваше руски петролни компании как да вземат банкови заеми. Предположих, че може да знае нещо за „Сиданко“. Вдигнах телефона, обадих се в офиса му и поисках среща. Изглежда, че не го търсеха много и той с готовност се съгласи.

Офисът на Дмитрий се намираше в апартамент в жилищен блок на тиха странична улица, северно от Кремъл. Това беше един от най-желаните квартали в Москва. В стаичката на пропуска седеше пазач в черна униформа и пушеше цигара. Ако не бяха гумените сандали, можеше да мине за войник от специалните части. Без да ме погледне, той ми махна с ръка да се отправя към асансьора.

Извадих адреса, който Светлана ми беше написала, и се намръщих. Офисът на Дмитрий се намираше на четвъртия етаж и половина. Нямах представа какво би могло да означава това. Дали трябваше да отида с асансьора до четвъртия етаж и след това да се изкача пеш нагоре, или пък да отида до петия и да сляза надолу?

Покрай мен мина един мъж и натисна бутона за повикване. Асансьорът пристигна много бавно. Вътре беше тясно като в телефонна будка. Трябваше и аз да се провра някак до човека, ако не исках да рискувам и да чакам още десет минути. Той натисна „4“ и подозрително ме изгледа. Загледах се в пода и не казах нищо.

Излязохме от асансьора и тръгнахме в различни посоки. Аз последвах нишката от цигарени фасове нагоре по стълбите. Отвори ми пълна възрастна жена и ме въведе в апартамента, а аз се запитах дали беше майка на Дмитрий, или негова секретарка. Тя ми каза, че той обядва, и ме насочи към кухнята.

— Сядай! Сядай! — подкани ме той, когато влязох, и избута настрани панер с черен хляб и стъклен буркан със захар. Седнах на един пластмасов стол срещу него и се опитах да не гледам как дроби хляб в зелевата си супа.

— Какво мога да направя за теб? — попита той между две пълни лъжици супа.

— Проучвам петролни компании.

— Чудесно! Дошъл си на точното място.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за „Сиданко“?

— Разбира се. Знам всичко за „Сиданко“. — Той стана и излезе от кухнята, а след малко се върна с голям лист с изписани на него цифри. — Какво искаш да знаеш?

— За начало какви са петролните им запаси?

Надвесихме се двамата над листа и той посочи една колонка. Според неговите данни „Сиданко“ имаха резерви от шест милиарда барела петрол. Като умножих цената на 4-те процента акции по 25, получих стойността на цялата компания — 915 милиона долара. Разделих тази сума на броя на наличните барели, което ми показа, че „Сиданко“ продават петролните си резерви по 0,15 долара за барел. Това беше направо безумие, защото по същото време пазарната цена на барел петрол беше 20 долара.

Свъсих вежди. Тук нещо не беше наред. Ако тези цифри бяха приблизително верни, „Сиданко“ продаваха акциите си безумно евтино.

— Невероятно — казах едва чуто.

Благодарих на Дмитрий и си тръгнах. Когато се прибрах в офиса, накарах Клайв да извърши оценка на „Лукойл“ — най-известната руска петролна компания. След като поговори с един брокер, той ми подаде изчисленията си.

Гледах цифрите няколко секунди.

— Това не може да е вярно.

— Това са числата, които ми даде брокерът — каза той, оправдавайки се.

Смущаващо беше, че „Лукойл“ продаваше шест пъти по-скъпо, отколкото „Сиданко“ предлагаше за барел, а компаниите ми изглеждаха приблизително от един калибър.

— Защо цената на „Лукойл“ е многократно по-висока?

Клайв присви очи.

— Може би в „Сиданко“ наистина нещо не е наред?

— Може би. Ами ако не е така? Може просто да са по-евтини.

— Това ще е чудесно. Но как можем да разберем?

— Ще ги попитаме. Ако не ни кажат, ще питаме някой друг, докато разберем.

На следващия ден пристъпихме към разследването.

Започнахме от „Сиданко“. Офисите им се намираха в бивша царска резиденция на западния бряг на Москва река, недалеч от резиденцията на английския посланик. С мен дойде Светлана. На рецепцията ни посрещна хубава секретарка с дълга руса коса и на изключително тънки, високи токчета. Въведе ни в конферентна зала, мебелирана в стил 70-те години, с облицовани с фурнир шкафове и избеляло кадифено канапе. Каза ни, че началникът скоро ще дойде.

Накараха ни да чакаме половин час, преди в залата да влезе един служител от отдела за стратегическо развитие. Държеше се така, като че ли е шеф на директорски борд и цяла сутрин снове от съвещание на съвещание. Беше висок и слаб, малко над трийсетте, но вече започнал да оплешивява. Изломоти нещо на руски, което не разбрах.

— Съжалява, че ни е накарал да чакаме — преведе Светлана. — Пита с какво би могъл да ни помогне.

— Пожалуйста — рече човекът. — Чай?

— Пита дали искаш чай — каза Светлана, седнала неудобно между нас в тапициран с кожа стол.

Мъжът погледна часовника си. Времето летеше. Отклоних поканата за чая.

— Кажи му, че бих искал да знам колко големи са петролните им резерви — рекох аз. Вече разполагах с едни числа, но исках да разбера дали са верни.

Той се размърда в стола, подсказвайки, че ме е разбрал, но изчака Светлана да преведе. После устните му се разтеглиха в тънка усмивка, прехвърли крак върху крак и започна обяснението си.

След няколко минути спря, за да даде възможност на Светлана да говори.

— Той казва, че най-важното нещо, свързано с петролните резерви, е техниката, с която разполага една компания. Твърди, че „Сиданко“ има най-доброто оборудване и най-добрите инженери в страната.

Преди да успея да се обадя, вдигна ръка, за да ме спре. Продължи монолога си. Разказа ми за сондирането, за тесните места на петролопровода и за пазарните им клонове, а Светлана прилежно превеждаше.

— Пита дали това е всичко — каза внезапно тя.

— Можеш ли да го попиташ за петролните резерви?

— Вече го питах — каза смутена тя.

— Ама той не отговори. Пак го попитай.

Тя се обърна към него, а страните й почервеняха. Той се облегна в стола и я изчака да свърши. След това кимна, показвайки, че най-после е разбрал въпроса ми и се кани да разкрие всичко.

Този път говори по-дълго. Когато разбрах, че няма да спре, за да даде възможност на Светлана да преведе, й подадох лист и писалка. Тя бързо започна да записва всичко. След пет минути ме погледна нервно, за да разбере дали трябва да продължи. Минаха още десет минути и тя спря да пише. Най-накрая онзи завърши лекцията си и се наведе напред. Кимна на Светлана да започне да превежда.

Тя погледна бележките си.

— Той казва, че най-добрият петрол в Русия идва от Западен Сибир — много по-добър е от тежкия петрол, който идва от централните провинции на Татарстан и Башкортостан. Твърди също…

— Каза ли колко големи са петролните им резерви? — прекъснах я аз.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Пак го попитай.

Светлана замръзна.

— Хайде — подканих я аз. — Всичко е наред.

Тя се извърна бавно към него. Той вече не се усмихваше. Отегчен, извади мобилния телефон от джоба си и започна да шари из менюто. Тя едва чуто го попита за трети път.

Той се изправи и каза рязко нещо на Светлана.

— Каза, че много закъснява за друга среща — преведе тихо тя. Очевидно беше, че мъжът няма намерение да отговори на въпроса ми. Не разбирах защо се страхува да ми каже числата на резервите. Може би самият той не ги знаеше, а и в Русия по принцип се считаше, че от това да предадеш истинска информация на някого, могат да произлязат само лоши неща.

Най-добрият начин за руснаците да се справят с директни въпроси, беше да говорят празни приказки с часове и да избягват конкретния отговор. Повечето хора са твърде любезни и престават да са настоятелни в подобни ситуации, а и най-вече често забравят какъв е бил първоначалният им въпрос. С изпечен руски лицемер трябва да си невероятно съсредоточен, за да успееш да измъкнеш от него това, което ти е нужно.

— Казва, че се надява да ти е казал всичко, което е нужно да знаеш.

Мъжът протегна към мен ръка за довиждане.

— Моля, скоро заповядайте отново — рече той на безупречен английски. — Винаги се радваме да срещнем Западни инвеститори.

Явно беше, че хората в „Сиданко“ няма да ни дадат никаква информация за компанията. Затова започнах да си уреждам срещи с други петролни компании, за да разбера дали знаят нещо повече за конкурента си.

В „Лукойл“ направо ме пребъркаха, вещите ми минаха през рентген, мобилният ми телефон и паспортът ми бяха задържани, докато изляза. После ме предадоха на един бивш офицер от КГБ, нает от отдела за връзка с инвеститорите да се оправя с чужденците. Той ме прекара през едночасова презентация, на която бяха показани петролни сонди и усмихнати до уши мениджъри на компанията с каски на главите.

В петролната компания „Юганскнефтегаз“ главният финансист се опита да ме накара да дам на компанията заем от 1,5 милиарда долара за новата им рафинерия.

В московския офис на „Татнефт“, по-малка, но все пак сравнително голяма петролна компания, чиято централа беше в Татарстан, бях поканен да помогна за построяването на магистрала. Всяка среща преминаваше по един и същи начин. Започвах обнадежден и оптимистично настроен, след което бях бомбардиран с ненужна информация и си тръгвах, без да науча нищо полезно.

Дойде момент, когато проучването ми за „Сиданко“ се беше превърнало в нещо, което ми отнема прекалено много време и усилия. Какво се надявах да разбера, след като всеки аналитик в инвестиционна банка беше отписал „Сиданко“? Може би имаше основателна причина никой да не се интересува от тези 4 процента акции?

Когато след поредната среща се върнах в офиса, готов да се откажа, Светлана ми подаде кафяв плик.

— Това току-що пристигна от САЩ — рече развълнувана тя. — От онзи човек с търговското списание, за което говореше.

— Можеш да го хвърлиш — отвърнах, без да погледна плика. Предположих, че вероятно е още някой маркетингов материал, изтъкващ ползата от инвестиране в петролни сонди. Но после размислих. Може пък да имаше нещо в него.

— Почакай — казах, — донеси го.

Когато запрелиствах списанието, установих, че моят колега от Станфорд ми беше изпратил съкровище, златната вратичка към цялата загадка. Това лъскаво списание имаше притурка с всички данни, отнасящи се до руските петролни компании, включително и за тайнствената „Сиданко“. Всичко, което исках да знам, беше там: петролни резерви, продукция, рафиниране, всичко. Всичко на едно място, показано авторитетно и точно.

Извадих лист хартия и начертах две колони. Озаглавих първата „Сиданко“, а втората „Лукойл“ и записах всеки факт за всяка компания, който можах да намеря в списанието. Между двете компании практически нямаше разлика. След рухването на Съветския съюз двете компании бяха развили незначителна инфраструктура, и двете разполагаха с едни и същи ръждясали петролни сонди, и двете използваха еднакви петролопроводи с течове и имаха същите непродуктивни работници, които получаваха едни и същи мизерни заплати.

Единствената очевидна разлика между тях беше, че „Лукойл“ беше добре известна и за нея имаше много брокерски доклади, докато за „Сиданко“ нямаше нито един. Когато събрахме информацията от тези данни и я сравнихме с тази за „Лукойл“ от списанието, те идеално си приличаха. Това ме накара да повярвам, че информацията за „Сиданко“ също беше достоверна.

Беше забележително откритие. Всички знаеха, че „Лукойл“ е апетитно парче, тъй като контролира същото количество петрол и газ като „Бритиш Петролиум“, но беше десет пъти по-евтина. А „Сиданко“, която разполагаше със съвсем малко по-малко петрол от „Лукойл“, беше шест пъти по-евтина от нея. С други думи, „Сиданко“ беше шестдесет пъти по-евтина от „Бритиш Петролиум“.

Това беше една от най-очевидните възможности за инвестиране, която бях виждал, фондът купи 1,2 процента от компанията по 4 долара за акция, което му струваше грубо около 11 милиона долара. Това беше най-голямото решение за самостоятелна инвестиция в живота ми. Когато Едмънд Сафра чу какво се случва, той също поиска да участва и бързо купи същото количество акции за себе си.

Обикновено, когато акциите на дадена компания се продават публично, пазарът определя цената им. Но в случая със „Сиданко“, където 96 процента се държаха от една инвестиционна група, а 4 процента от миноритарни акционери, между които бяхме и ние, не се търгуваха почти никакви акции. Затова нямахме представа дали сме сключили добра сделка. Известно време това не ме безпокоеше, но месеците минаваха и започнах все повече да се тревожа. Добрата проучвателна работа и известна самоувереност са едно, но ако се бях прецакал, щях да загубя голяма част от фонда. Времето течеше и аз все повече започвах да си мисля, че не е трябвало да рискувам и да се замесвам в нещо толкова несигурно. Потисках тези страхове и си наложих да продължа да се надявам, че след време ще се случи нещо добро. Най-накрая, след малко повече от година, то се случи.

На 14 октомври 1997 година „Бритиш Петролиум“ обяви, че купуват 10 процента от 96-процентовия дял на Владимир Потатин в „Сиданко“ — за 600 процента по-висока цена от тази, която бяхме платили година по-рано.

Беше истински голям удар.