Бил Браудър
Заповед за арест (28) (Как станах враг номер едно на Путин)

27
Пратка по DHL

Според мен експулсирането ми от Русия беше станало по нареждане на Владимир Путин и вероятно той беше одобрил опитите да бъдат откраднати активите ни, но не можех да си представя, че ще разреши държавни служители да откраднат 230 милиона долара от държавата. Бях убеден, че веднага щом представим доказателството за тези престъпления на руските власти, добрите момчета ще пипнат лошите и това ще сложи край на цялата история. Независимо от всичко, което се беше случило, продължавах да вярвам, че в Русия са останали и добри хора. Затова на 23 юли 2008 година подготвихме подробни жалби за измамата с възстановените от платените данъци суми и ги изпратихме до всички правозащитни органи в Русия.

Предоставихме историята на „Ню Йорк Таймс“ и на най-популярния независим руски вестник — „Ведомости“. Ефектът от излезлите в тях статии беше като избухнала бомба и историята бързо беше подета от още много медии както в Русия, така и извън нея.

Няколко дни след като тя стана обществено достояние, бях поканен от руското независимо радио „Ехото на Москва“ да дам четиридесет и пет минутно интервю по телефона. Приех и на 29 юли в предаване на живо подробно описах цялото изпитание: обиските, кражбата на компаниите ни, фалшивите съдебни решения, участието на хора със съдебни присъди, съпричастността на полицията и най-важното — кражбата на 230 милиона долара от парите на данъкоплатците. Интервюиращият Матвей Ганаполски, репортер с дългогодишен опит в отразяването на корупцията в Русия, беше видимо шокиран. Когато свърших, той каза:

— Ако излъчването не е било спряно, утре трябва да има арести.

Аз мислех същото, но не беше направено нищо. Часовете станаха дни и не последва нищо. Дните преминаха в седмици и пак не се случи нищо. Беше ми трудно да повярвам, че такава скандална история за кражба на държавни пари няма да предизвика реакция.

Обаче реакция наистина последва, но не такава, каквато очаквах. На 21 август 2008-а, един необикновено спокоен и топъл ден в Лондон, телефонът в кабинета ми започна да звъни. Първо беше Сергей, който се обади от „Файърстоун Дънкън“, след това Владимир Пастухов от кабинета си вкъщи и накрая Едуард от дачата си край Москва. Всеки от адвокатите ни съобщи едно и също: екип от руското МВР обискирал офиса му. Съобщението на Едуард беше най-обезпокоително. Докато отсъствал, в 16:56 часа следобед в офиса му пристигнала пратка по DHL. След по-малко от час голяма група полицаи пристигнала пред офиса му, за да извършат обиск. Почти веднага след започването на обиска „намерили“ куриерската пратка и я взели. После прекратили обиска и си тръгнали.

Очевидно всичко било свързано с пристигането на мистериозната пратка. За щастие секретарката на Едуард се сетила да направи копие на документа за изпращането и ни го изпрати по факса. Когато влязохме в сайта на DHL и изписахме номера, с изненада установихме адреса на изпращача: „Графтън Хаус“, 2–3 „Голдън Скуеър“, Лондон W1F 9 HR.

Нашият адрес в Лондон.

Разбира се, че в действителност пратката не беше изпратена от нашия офис. От документа се виждаше, че е била изпратена от пункт на DHL в Южен Лондон, и веднага се свързахме с лондонската полиция, като обяснихме цялата история. По-късно през деня в офиса ни пристигна разследващ — сержант Ричард Нортън, млад полицай с кожено яке и авиаторски слънчеви очила.

Представих се и го попитах дали е успял да разбере кой е изпратил пратката.

Той сви рамене и извади компактдиск от якето си.

— Не, но получих запис от видеокамера за наблюдение в пункта на DHL в Ламбет — каза той. — Може би вие ще ги познаете.

Отидохме при бюрото ми. Вадим, Иван и аз се скупчихме около Нортън, който постави диска в компютъра ми. Взе мишката, отвори файла и пусна видеозаписа с хора, влизащи и излизащи от бюрото на DHL.

— Това е — рече полицаят.

Видяхме да пристигат двама мъже с вид на източноевропейци. Единият носеше пластмасова торба, на която се виждаше логото на универсален магазин в Казан, Татарстан. Беше пълна с документи. Човекът ги набута в кашон на куриерската служба и го запечата, а другият попълни документа и плати в брой, за да бъде изпратена пратката в офиса на Едуард. След като приключиха, двамата обърнаха гръб на камерата и излязоха от обсега й.

Когато записът свърши, Нортън попита:

— Познахте ли някой от тях?

Погледнах Иван и Вадим. Те поклатиха глави.

— Не, не ги познаваме — отвърнах аз.

— Ако ми посочите имената на хората, които ви създават проблеми в Русия, мога да направя справки за тях в списъците на полетите от Хийтроу и Гетуик през последната седмица, за да видим дали ще излезе нещо.

Не хранех особени надежди, но му дадохме списък с имена и той си тръгна.

Обаче нямах много време да мисля за куриерската пратка, защото руските власти действаха бързо. Освен обиските в офисите на адвокатите ни, три дни по-късно те призоваха Владимир и Едуард да се явят един съботен ден на разпит в сградата на Вътрешното министерство в Казан.

Тези призовки бяха не само незаконни — адвокатите не могат да бъдат принуждавани да дават показания за клиентите си, — те бяха зловещи. Казанската полиция се ползваше с репутацията на най-ретроградната и най-корумпираната в Русия. Условията в затвора от филма „Среднощен експрес“, сравнени с тези в местния арест, щяха да приличат на хотел от веригата „Риц Карлтън“. Хората, които работеха там, бяха известни с това, че измъчват арестантите, като ги изнасилват с бутилки от шампанско, за да измъкнат от тях признания. Още по-лошо беше, че като призоваваха Владимир и Едуард в събота, до понеделник те щяха да бъдат в пълна изолация и през това време от казанската полиция можеха да направят с тях каквото си поискат.

Бях ужасен. Това беше напълно нов етап на ескалация. Бях прехвърлил от Русия Иван, Вадим и други хора на „Хермитидж“, за да предотвратя тъкмо такъв развой на събитията, но и в най-кошмарните ми сънища не бях допускал, че адвокатите ми могат да станат обект на полицейски репресии.

Особено се притеснявах от възможността за арестуване на Владимир заради крехкото му здраве. Веднага му се обадих.

— Безпокоя се за теб, Владимир — казах му.

Той обаче беше необикновено спокоен. Приемаше ситуацията като академичен проблем, който може да проучи и да анализира, а не като нещо, което се случва на него.

— Не се безпокой, Бил. Аз съм защитен като адвокат. Не могат да ме призовават на разпит. Говорих с московската асоциация на адвокатите и те ще отговорят вместо мен. Изобщо нямам намерение да ходя в Казан.

— Да приемем за момент, че грешиш и те въпреки това те арестуват. Няма да издържиш и седмица в затвора при твоето здравословно състояние.

— Бил, Бил, това ще е прекалено. Не могат да започнат да преследват адвокати.

Аз обаче продължих да настоявам.

— Слушай, Владимир. Преди две години точно ти убеди Вадим да замине посред нощ от страната. Сега е твой ред. Ела поне в Лондон да обсъдим нещата.

Той замълча за момент.

— Нека помисля.

Вадим имаше подобен разговор с Едуард, който също нямаше намерение да напусне Русия. И двамата адвокати знаеха, че тези призовки са незаконни и че имат пълни основания да не се подчинят, затова и двамата не се явиха на разпит.

Събота отмина и не се случи нищо. Същото беше и в неделя. В понеделник сутринта се обадих на Владимир.

— Е, добре, оцеля през уикенда и вече си помисли. Кога идваш в Лондон?

— Не знам дали ще дойда. Всички ми повтарят едно и също. Ако напусна Русия, това може да се окаже най-лошото, което бих могъл да сторя. Ще излезе, че едва ли не съм виновен за нещо. Освен това животът ми е тук. Всичките ми клиенти са тук. Не мога просто така да напусна.

Разбирах нежеланието му, но чувствах, че за него опасността е стигнала критичната точка. Хората, които стояха зад всичко това, бяха престъпници и действаха така, като че ли имат пълен контрол над полицията.

— Но ако те натопят, няма значение дали си виновен, или не. Трябва да се махнеш от там. Ако не за постоянно, поне докато всичко това спре. Ще е лудост да останеш!

Въпреки логиката в това, което казвах, Владимир беше твърдо решен да остане. Обаче в сряда ми се обади и вече не беше толкова уверен.

— Бил, току-що получих нова призовка от Казан.

— И?

— Обадих се на следователя, който я беше подписал, и му казах, че е незаконна. Той отговори, че ако не се явя, ще ме доведат насила. Опитах се да го запозная със здравословното ми състояние, но той не искаше да ме чуе. Говореше като бандит, а не като полицай.

— Сега ти ще…

— Това дори не е най-лошото, Бил. От цялото напрежение миналата нощ имах проблем с окото. Сякаш имам огнена топка в главата. Трябва да се видя колкото може по-скоро с моя специалист, но той е в Италия.

— Ами тогава иди в Италия.

— Ще го направя веднага щом бъда в състояние да летя.

По-късно през деня разбрах, че и Едуард беше получил втора призовка. Мислел, че московската адвокатска асоциация може да я отхвърли, но се оказало, че и те не могат да направят нищо.

Тъй като Едуард е бил следовател и съдия, си мислел, че ще успее да използва връзките си, за да разбере кой стои зад тези атаки, но никой не знаел отговора.

Един след друг те му казвали:

— Вместо да се опитваш да разбереш, по-добре да изчезнеш.

Едуард за пръв път в живота си попадаше в подобна ситуация. Той беше човекът, към когото всички се обръщаха за помощ, а не обратното. От 1992 година беше адвокат по наказателни дела, представлявал най-различни клиенти, и се ползваше с репутацията на един от най-успешните адвокати в Русия. Но макар да знаеше как да се справя с правната система, не знаеше как би могъл да изчезне от страната. За щастие Едуард имаше много бивши клиенти, които знаеха, и когато научили за проблемите му, няколко от тях предложили да му помогнат.

Във вторник, 28 август 2008 година, два дни преди датата, на която трябваше да се яви на разпит в Казан, Едуард се обади на Вадим.

— Може да не ти се обаждам известно време. Ако това стане, не се безпокой. С мен всичко ще е наред.

Вадим го попитал какво иска да каже, но Едуард го прекъснал и рекъл:

— Трябва да вървя. — И затворил телефона.

След това обаждане Едуард извадил батерията от мобилния си телефон и отишъл в апартамента си близо до Воробьови хълмове в южната част на Москва. Знаел, че от няколко седмици е под наблюдение. Хората, които го следели, дори не си правели труда да се крият. Всяка нощ пред блока му стояла кола и двама души постоянно наблюдавали апартамента му. Това било твърде тревожно, защото не знаел дали са от руската мафия, или от полицията, но и не поискал да узнае.

Същата вечер, след като хапнали набързо, Едуард и жена му се отправили на редовната си вечерна разходка. Наблюдаващият ги екип не ги последвал, защото Едуард и жена му правели това всяка вечер и се връщали обратно.

Вървели бавно по улицата, хванати за ръце, в продължение на близо километър, но вместо както обикновено да се върнат, Едуард дръпнал жена си за ръката и бързо прекосили улицата. Там ги чакало голямо черно ауди А8, с тъмни стъкла. Съпругата на Едуард знаела, че нещата с мъжа й тръгнали на зле, но била в пълно неведение за плана му. Той се обърнал към нея, хванал ръката й и бързо казал:

— Сега е моментът.

Тази вечер трябвало да изчезне.

Тя го хванала за раменете и се навела да го целуне. Не знаели кога ще се видят отново. След като се целунали, Едуард влязъл в колата, легнал на задната седалка и тя потеглила.

Жена му пъхнала ръце в джобовете и се върнала обратно по улицата с просълзени очи. Не забелязала кога реагирали хората от наблюдаващия екип. Нужни им били няколко часа, за да разберат какво е станало, но около полунощ на входната врата на апартамента дошли трима мъже да разпитват за Едуард.

Обаче жена му нямала никаква представа къде е и им казала точно това.

Щом Едуард, при всичките му връзки и познания за Наказателния кодекс, беше решил да премине в нелегалност, тогава не оставаше никакво съмнение, че Владимир, човек на науката, с много здравословни проблеми, трябваше да го последва.

Веднага му се обадих по телефона, ядосан, че все още е в Москва.

— Владимир, Едуард замина. Кога тръгваш?

— Съжалявам, Бил, но все още не съм достатъчно добре, за да пътувам. Обаче приемам доводите ти. — Не разбрах какво точно искаше да каже, а и той не даде повече обяснения, но останах с впечатлението, че се кани да замине.

Надявах се да е така. Бях напълно сигурен, че когато той и Едуард не се явят в събота в Казан, след като са били призовани за втори път, корумпираните ченгета ще издадат заповеди за арестуване и на двамата.

Това, което Владимир не можеше да ми каже, беше, че преценявал какви са възможностите му да напусне Русия. Най-привлекателната била да премине границата по суша или по море. Руската гранична служба беше толкова изостанала, че в много отдалечени гранични пунктове не разполагаха с никаква съвременна технология за откриване на бегълци. По принцип тези гранични пунктове се обслужваха от по-безперспективните служители. Мързелът и пиянството бяха почти задължителни за тези назначения и те редовно оставяха хора от списъка на издирваните да се измъкнат. По този критерий най-благоприятни пунктове бяха Нехотеевка на границата с Украйна и фериботът от Сочи за Истанбул. За съжаление пътуването с кола до някое от тези отдалечени места можеше да изостри прекалено много проблемите на Владимир с очите. Пътищата в Русия са печално известни с лошото си състояние, с огромните си дупки и неасфалтирани участъци и пътуването по тях можеше да доведе до пълно ослепяване на Владимир, който имаше проблеми с ретината.

След като отхвърлил тези възможности, се спрял на друга, при която имал някакви шансове за успех. Руската лятна ваканция свършваше в неделя на 31 август. Големи тълпи от хора щяха да започнат да влизат и да излизат от страната. В този хаос Владимир се надявал, че граничната служба няма да може да проверява обстойно всички паспорти. Това било доста рискована възможност и всеки човек в по-добро състояние веднага би я отхвърлил, но Владимир не можел да си позволи този лукс.

Настъпи събота, 30 август — денят, в който Владимир и Едуард трябваше да се явят на разпит в Казан, и аз стоях на тръни в кабинета си, очаквайки жената на Владимир да се обади и да каже, че са дошли да го арестуват. Ала от Русия не ми се обади никой. Изкушавах се да позвъня рано в неделя сутринта, но не исках да привличам вниманието на онези, които можеше да подслушват телефона му.

В този ден Владимир, жена му и синът му си взели билети за полета на „Ал Италия“ в 11 часа вечерта от летище Шереметиево за Милано. Излезли от дома си още в 16:40 часа следобед само с обикновени пътни чанти. За разлика от Едуард, пред дома му нямало съмнителни типове да наблюдават. Семейството взело такси до летището, но поради движението в края на летния сезон им били нужни два часа и половина, за да стигнат до там. Пристигнали в Шереметиево в седем вечерта и се наредили на опашката за регистриране. На летището царял пълен хаос. Навсякъде имало хора, никой не спазвал реда в опашката и коридорите били задръстени от куфари и сакове. Напрежението било голямо, много хора се притеснявали, че може да изпуснат полетите си.

Точно на такъв сценарий се надявал Владимир. Регистрацията продължила повече от час. След това трябвало да преминат през мерките за сигурност, което отнело още един час. Вече било 22 часът вечерта, когато Владимир и семейството му застанали на опашката за проверка на паспортите. Тя била също толкова широка като предишните. Хората си пречели, блъскали се, пререждали се и се карали кой да е следващият.

Когато Владимир и семейството му приближили паспортния контрол, той изведнъж си дал сметка за сериозността на ситуацията. Ако не успеел да мине, можело да бъде арестуван, а след това можело да умре в затвора. Заключението му не било много пресилено, защото за Владимир това обикновено преминаване на границата било въпрос на живот и смърт.

Оставали по-малко от 40 минути до излитането на самолета, когато Владимир и семейството му прекрачили червената линия на пода и пристъпили към гишето на граничния контрол. Граничарят бил млад мъж със зачервени бузи, живи очи и пот по челото.

— Документите — казал той, без да вдигне глава от екрана на компютъра.

Владимир бръкнал в пътната си чантичка за паспортите и бордните карти.

— Тази нощ на летището е голяма лудница — отбелязал небрежно.

Граничарят изсумтял нещо неразбираемо. Погледнал намръщен Владимир и зачакал за документите.

— Заповядайте — казал Владимир и му ги подал.

През този ден това може би е бил петстотният комплект документи, които граничарят е трябвало да прегледа. Обикновено руските служители от граничната служба са много педантични при проверката на всеки паспорт. Записват всички подробности в компютъра, изчакват резултата и чак тогава слагат печат в паспорта. Обаче ако в този ден проявявали такава прецизност, щяло да има закъснения по дванадесет часа и половината пътници щели да изпуснат полетите си.

Без да мине обичайните процедури, граничарят сложил на паспортите печати за излизане. Самолетът излязъл на пистата и излетял, а след няколко часа били в Италия.

Владимир ми се обади късно същата нощ, веднага щом кацнали.

— Бил, ние сме в Милано! — извика развълнуван.

Той беше в безопасност и аз си отдъхнах.