Бил Браудър
Заповед за арест (38) (Как станах враг номер едно на Путин)

37
Как се правят наденичките

Нашият филм в YouTube завари тези корумпирани руски служители напълно неподготвени, но истинският удар, който щеше да изкара от равновесие руските власти, щеше да бъде приемането на законодателна мярка в Съединените щати за налагане на санкции.

През есента на 2010 година, точно когато установявахме контакт с Перепелични, Кайл Паркър завърши проекта за „Закона Магнитски“. На 29 септември сенаторите Бен Кардин, Джон Маккейн, Роджър Уикър и Джо Либерман го внесоха в Сената. Езикът на закона беше прост и директен — всеки, замесен в неоснователния арест, мъченията и смъртта на Сергей Магнитски или в разкритите престъпления, ще бъде публично посочен, ще му бъде забранено да влиза в Съединените щати, а активите му в САЩ ще бъдат замразени.

Когато внасянето на законопроекта стана публично известно, руските власти побесняха и трябваше да измислят някакъв начин да противодействат на ставащото във Вашингтон.

Те видяха първата възможност на 10 ноември, малко по-малко от седмица преди първата годишнина от смъртта на Сергей. На тази дата в Русия беше Денят на националната полиция и Министерството на вътрешните работи организира церемония по присъждането на годишни награди за отличилите се служители. От тридесет и петте дадени награди пет бяха за основни фигури в „случая Магнитски“. Сред тях бяха наградите за най-добър следовател, дадени на Павел Карпов и на Олег Силченко — офицерът, който организира мъченията на Сергей в затвора, както и една специална благодарствена награда за говорителката на Вътрешното министерство Ирина Дудукина, която енергично разпространи всичките лъжи за Сергей веднага след смъртта му.

После, за да бъдат още по-убедителни, пет дни по-късно, от Вътрешното министерство организираха пресконференция за „разкриване на нови подробности по «случая Магнитски»“, която се ръководеше от Дудукина. Боядисаната й коса беше малко по-дълга, а прическата й по-модерна, отколкото преди година, но беше подпухнала, лицето й уморено, а долната челюст й придаваше вид на кукла, манипулирана от актьор, който говори с корема си. Тя разгъна плакат, състоящ се от двадесет изписани листа с размер А4, и го закрепи върху бялата дъска. Въпреки че представляваше хаотична смесица от числа и думи, повечето от които бяха твърде ситни, за да могат да се четат, този плакат „доказваше“, че Сергей извършил измамата и получил 230 милиона долара от платените данъци. Когато журналистите започнаха да задават най-основни въпроси по нейното представление, тя не даваше убедителни отговори и на всеки от присъстващите стана ясно, че това беше фалшификация.

Въпреки че тази тактика беше агресивна и груба, тя потвърди, че нашият законопроект беше настъпил някого по мазола. Не само аз разбрах това. Много други жертви на нарушаване на човешките права в Русия видяха същото. След внасянето на законопроекта някои отидоха във Вашингтон или писаха писма до авторите на „Законопроекта Магнитски“ с едно основно послание: „Вие намерихте ахилесовата пета на режима на Путин“. После питаха: „Можете ли да прибавите към списъка на «Закона Магнитски» хората, които убиха брат ми?“ „А какво ще кажете за хората, които отвлякоха съпруга ми?“ „Можете ли да прибавите и имената на тези, които измъчваха майка ми?“ и т.н.

Сенаторите бързо разбраха, че са се натъкнали на нещо много по-голямо от един ужасен случай. Неволно бяха открили нов метод за борба срещу нарушенията на човешките права при авторитарни режими в двадесет и първи век: налагане на визови санкции и замразяване на активи.

След множество посещения и писма сенатор Кардин и другите автори се събраха на съвещание и решиха да разширят закона, като прибавят шестдесет и пет думи към законопроекта. Тези нови думи заявяваха, че в допълнение към санкциите срещу мъчителите на Сергей „Законът Магнитски“ ще санкционира всички други големи нарушители на човешки права в Русия. С допълнителните шестдесет и пет думи моята лична борба за справедливост се превърна във всеобщо дело.

Промененият законопроект беше внесен официално на 19 май 2011 година, малко по-малко от месец след като излъчихме видеото за Олга Степанова. След внасянето му на Капитолийския хълм се появи малка армия от активисти, които настояваха за приемането му. Приканваха всеки сенатор, който се съгласяваше да говори с тях, да го одобри. Там бяха известният гросмайстор и борец за граждански права Гари Каспаров, най-популярният руски опозиционен лидер Алексей Навални и известната руска природозащитничка Евгения Чирикова. Не беше нужно да вербувам тези хора. Те се появиха сами, без никой да ги е карал.

Тази некоординирана инициатива работеше добре. Броят на сенаторите, които също подкрепяха законопроекта, бързо нарастваше с трима или четирима на месец. Беше лесно. Във Вашингтон нямаше проруско лоби в защита на мъченията и убийствата, което да се противопостави. Никой сенатор, независимо дали беше либерален демократ, или консервативен републиканец, не беше готов да загуби и един свой избирател, обявявайки се против забраната руски мъчители и убийци да посещават Америка.

„Законопроектът Магнитски“ набираше такава подкрепа и като че ли нищо не можеше да го спре. От деня, в който Кайл Скот от Държавния департамент категорично отхвърли моето искане, бях наясно, че правителството беше твърдо против инициативата ми, но сега се намираха в трудно положение. Ако се обявяха открито против закона, щеше да изглежда, че са на страната на руснаците. Обаче, ако публично го подкрепяха, това щеше да застраши политиката на Обама за „пренастройване“ на отношенията с Русия.

Трябваше да намерят някакво друго решение.

На 20 юли 2011 година Държавният департамент разкри картите си. Изпратиха меморандум до Сената, озаглавен „Коментари на администрацията по S.1039. Сергей Магнитски и върховенството на закона“. Въпреки че меморандумът не трябваше да става публично достояние, само след ден изтече копие от него.

Взех го и припряно го прегледах. Беше върхът на лицемерието на Вашингтон. Главният аргумент на Държавния департамент беше, че санкциите, наложени от „Закона Магнитски“, вече съществуват в пълномощията на изпълнителната власт, затова защо да си правим труда да приемаме нов закон?

Опитвайки се да ги надхитрят, изтъкнаха на сенаторите още един аргумент. Казаха, че другата главна причина Сенатът да не подкрепи закона, била, че на хората, убили Магнитски, вече е забранено да влизат в Съединените щати. Затова той не е необходим.

Не можех да кажа дали това развитие беше положително. Обадих се на Кайл Паркър, за да разбера какво мисли.

— Ние също не го разбираме, Бил. Кардин ме накара да се обадя в Държавния департамент, за да видя кой е в списъка за визовите санкции, а те не ми отговориха.

— Поне посочиха ли колко хора има в него?

— Не. И това не ми казаха.

— А какво казаха за замразените активи?

— Бяха доста ясни по този въпрос. Не подкрепят замразяването на активи.

— И как реагира Кардин?

— Съвсем недвусмислено. За нас това не е приемливо и ще продължим да настояваме за приемането на Закона.

На 8 април 2011 година Кардин публично отхвърли позицията на правителството и отново потвърди ангажимента си да настоява за приемането на „Закона Магнитски“, като изрази категорично мнението си в статия за „Вашингтон Пост“, озаглавена: „Да се потърси сметка на убийците на Сергей Магнитски“. Това беше важен сигнал за неговата решимост, защото Обама и Кардин бяха от една партия. Той хвърляше публично ръкавица на президента.

Когато от администрацията прочетоха статията на Кардин, като че ли се изнервиха още повече. Белият дом толкова се страхуваше да не обиди руснаците и да излезе извън рамките на политиката на „пренастройване“, че оттам се свързаха с Кардин и другите подкрепящи сенатори и им предложиха законът да се прилага глобално, а не само спрямо Русия.

След това Кардин съсредоточи усилията си да внесе законопроекта преди гласуването в Сената. За да направи това, трябваше да бъде преодоляно едно последно препятствие: Сенатската комисия по външните работи. Всички законопроекти трябва да минават през нея, преди да бъдат гласувани в Сената, а тъй като „Законопроектът Магнитски“ включваше визови забрани, той трябваше да мине през тази комисия. Законопроектът имаше много голяма подкрепа и в Сената, общо взето, нямаше опозиция срещу него, така че приемането му изглеждаше само формалност.

Кардин поиска председателят на комисията, сенатор Джон Кери, да го включи в дневния ред за следващото работно заседание, насрочено за 9 септември. По някаква причина Кери отказа. Кардин отправи същото искане за заседанието на 12 септември и Кери отново не го включи. Не беше ясно какъв беше проблемът, но очевидно такъв имаше.

Междувременно получихме зловеща информация от Москва. Майката на Сергей, Наталия, най-после беше получила достъп до информация от доклада за резултатите от аутопсията на Сергей. Сред документите, които й било разрешено да копира, имало шест цветни снимки на трупа на Сергей малко след смъртта му. Въпреки че в тях нямало нищо изненадващо, се виждали ясни синини по ръцете и краката и дълбоки порезни рани по китките — същите, които Наталия видяла, когато отишла да види тялото на сина си в моргата. Успяла също да копира и един официален документ, подписан от началника на „Матроска тишина“, който дал разрешение в нощта на 16 ноември надзирателите да използват срещу Сергей гумени палки.

Това, което знаехме — че Сергей е починал от упражнено срещу него насилие от страна на държавата, беше вече безспорно и се подкрепяше от документални доказателства.

След като видяла тези снимки и документи, Наташа внесла ново оплакване, в което настояла руските власти да започнат разследване за убийство. Подобно на всичко друго, което се опитахме да направим в Русия, и то беше отхвърлено.

Когато говорех с нея по телефона, единствената утеха, която можех да й дам, беше, че сме все по-близо до някаква форма на справедливост в Съединените щати. Обещах да направя всичко, което мога, и макар забраната за пътуване и замразяването на активи едва ли биха могли да заменят наказанията за стореното на Сергей от тези хора, то беше по-добро от пълната безнаказаност, на която бяхме свидетели до този момент.

На 29 ноември 2011 година Сенатската комисия по външните работи се събра за поредното си заседание. Когато дневният ред на заседанието се появи в сайта на комисията, аз го отворих с надеждата да видя в него името на Сергей. Първата точка беше „Резолюция, настояваща за защита на басейна на река Меконг“. Погледнах по-надолу и видях следващата точка: „Резолюция, изразяваща отношението на Сената към мирната «жасминова» революция в Тунис“.

Стигнах до края на страницата. Магнитски го нямаше.

Веднага се обадих на Кайл.

— Какво става, по дяволите? Не виждам законопроекта.

— Не знам, и ние се опитваме да разберем.

Започнах да подозирам, че зад кулисите се водят някакви недостойни пазарлъци. Изглежда, че Кери беше непреклонен.

Тъй като този проблем очевидно беше свързан с Кери, предположих, че ако мога да се срещна с него, покъртителната история на Сергей може да го накара да промени мнението си, както беше станало с Маккейн и Макгавърн.

Обадих се на Джулиена. Досега тя без проблем ми уреждаше срещи със сенатори, но когато опита с Кери, удари на камък. Можа само да ми уреди аудиенция с неговия съветник по руските въпроси, сенатския служител Джейсън Бръдър.

Взех самолета за Вашингтон и на другия ден след пристигането отидохме с Джулиена в сградата „Дирксен“, където бяха офисите на Сената, за да се срещнем с Бръдър пред залата на Сенатската комисия по външните работи. Бръдър, над трийсетгодишен, среден на ръст, с късо подстригана козя брадичка, ни въведе в заседателната зала. Беше просторно помещение с маси и бюра, наредени във формата на буквата U. Тъй като не намерихме място, където да се настаним удобно, взехме по един стол от тези за публиката и ги сложихме в малък кръг по средата на залата.

Благодарих на Бръдър, че беше намерил време да се срещне с мен, и започнах да разказвам историята на Сергей. След три изречения той ме прекъсна.

— Да, да, знам всичко по този случай. Станалото много ме натъжава. Той и семейството му заслужават справедливост.

— Тъкмо затова сме тук.

— Вижте, мислих много по този въпрос. Сенаторът и аз наистина бихме искали да помогнем по случая с Магнитски.

— Това е чудесно. Сенатор Кери ще подкрепи ли законопроекта, за да бъде одобрен от комисията?

Бръдър се облегна назад и столът му изскърца.

— Ами, аз наистина не мисля, че един „Закон Магнитски“ е най-правилният подход за справяне с тези проблеми, господин Браудър.

Пак се започва, помислих си аз, спомняйки си за Кайл Скот и всички други нервни кариеристи в американското правителство.

— Какво имате предвид под „правилен подход“?

Той повтори почти дума по дума вече изразената позиция на Държавния департамент по въпроса. Опитах се да споря с него, но не искаше да ме слуша. Накрая каза:

— Виж какво, Бил, този случай е важен за нас. Иска ми се да накарам сенатор Кери да повдигне въпроса директно пред руския посланик на следващата им среща.

Да повдигне въпроса пред руския посланик? Подиграваше ли се? Името на Сергей беше на първите страници на всички големи вестници по света! Руският президент и главните му министри бяха прекарали часове, опитвайки се да намалят, колкото могат, последствията от „случая Магнитски“, а Бръдър си мислеше, че един спокоен разговор с посланика ще помогне?

Тръгнах си от срещата, ругаейки под нос.

Оказа се, че противопоставянето на Кери срещу „Закона Магнитски“ няма нищо общо с това, дали го мисли за добра, или лоша политика. Във Вашингтон се говореше, че Джон Кери пречи на разглеждането на закона в комисията по една проста причина. Той искаше да стане държавен секретар, след като Хилари Клинтън подаде оставка. Доколкото разбрах, едно от условията да получи тази работа било да се погрижи „Законопроектът Магнитски“ изобщо да не бъде внесен за разглеждане в Сенатската комисия по външните работи.

През следващите няколко месеца със „Законопроекта Магнитски“ не се случи нищо. Но после, през пролетта на 2012 година, получихме неочакван подарък. След близо двадесет години преговори, през август същата година Русия най-накрая щеше да бъде приета в Световната търговска организация (СТО). В момента, в който тя станеше член на СТО, всеки друг член можеше да търгува с нея при същите условия, без митнически тарифи и други разноски. С изключение само на една страна, Съединените щати, благодарение на така наречената поправка Джаксън-Ваник.

Тази тридесет и седем годишна законодателна мярка в сила от средата на 70-те години налагаше търговски санкции на Съветския съюз като наказание за това, че не позволяваше на съветските евреи да емигрират. Отначало Съветите се заинатиха, обаче след няколко години разбраха, че цената на тяхното упорство е прекалено голяма, и след време разрешиха на 1,5 милиона евреи да напуснат страната.

Тридесет и седем години по-късно Съветският съюз вече не съществуваше и руските евреи можеха свободно да емигрират, но поправката Джаксън-Ваник продължаваше да е в сила. Ако това положение се запазеше, то щеше да попречи на американски компании като „Боинг“, „Кейтърпилър“, „Форд“ и американските износители на говеждо месо да ползват същите привилегии в търговията с Русия, като с всяка друга страна, членка на СТО, по света.

Според американските делови среди поправката Джаксън-Ваник трябваше да бъде отменена и администрацията на Обама напълно подкрепяше тази идея. Ако президентът сам можеше да я отмени, той би го направил. Обаче, за да бъде отменена тази законодателна мярка, той се нуждаеше от законодателната инициатива на Конгреса.

През седмицата, в която правителството започна агитацията за отмяна на поправката Джаксън-Ваник, бях във Вашингтон и работех с Джулиена по нашата кауза. Прекарахме преди обеда в срещи, след това направихме кратка пауза за обяд в един снекбар в коридор на приземния етаж на учрежденската сграда „Харт“. Докато стоях надвесен над алуминиевата масичка и хапвах от салатата, Джулиена ме потупа по ръката и дискретно ми посочи с очи към коридора. По него вървеше, заобиколен от малка група помощници, сенатор Джо Либерман, един от най-влиятелните застъпници на „Законопроекта Магнитски“.

Тя прошепна:

— Бил, ето го Либерман. Мисля, че трябва да говориш с него за ситуацията около Джаксън-Ваник.

— Какво да направя? Той просто си върви по коридора. Как мога да водя свестен разговор с него?

Въпреки че се бях научил да бъда настоятелен, когато се налага, и до ден днешен ми е неприятно да се натрапвам изневиделица на непознати, особено на хора, които са непрестанно под прицела на обществеността.

Ала Джулиена не обърна внимание на явното ми неудобство, стана и ме издърпа от мястото.

— Хайде, Бил. Да отидем да поговорим с него.

Прекосихме коридора и се насочихме към сенатор Либерман.

Когато го наближихме достатъчно, за да може да ни чуе, Джулиена вдигна ръка и каза:

— Извинете за прекъсването, сенаторе, но дали ще е възможно да ви представя Бил Браудър, човекът, който стои зад идеята за „Законопроекта Магнитски“?

Либерман и помощниците му спряха. Сенаторите имат да мислят за стотици неща и понякога са им нужни няколко секунди, за да се сетят кой с какво е свързан. Когато фразата „законопроектът Магнитски“ стигна до съзнанието му, лицето му се оживи.

— Аха, господин Браудър — обърна се той към мен, — за мен е удоволствие да се запозная с вас. Благодаря ви за свършената важна работа.

Бях поласкан, че изобщо имаше представа кой съм.

— Нямаше да мога да постигна нищо без вашата подкрепа — казах искрено. — Обаче има един проблем. Сигурен съм, че знаете, че правителството настоява за отмяна на поправката Джаксън-Ваник.

— Да, чухме за това.

— Мисля, че е безотговорно, когато администрацията отменя един от най-важните закони, приемани някога в защита на човешките права, тя да блокира „Законопроекта Магнитски“.

Той се замисли за момент, а после чистосърдечно каза:

— Абсолютно сте прав. Трябва да направим нещо.

— Какво може да се направи?

— Ще ви кажа. Ще заявим на правителството, че ще блокираме отмяната на Джаксън-Ваник, ако не престанат да пречат на приемането на „Законопроекта Магнитски“. Сигурен съм, че Джон, Бен и Роджър ще се присъединят към мен по този въпрос.

— Би било чудесно. Благодаря ви.

— Не, Бил. Аз ти благодаря за всичко, което направи.

След това Либерман се обърна към помощниците си и каза на един от тях да му напомни да се заеме с писмото и отмина, оставяйки ни с Джулиена сред шумотевицата в коридора.

Изминаха няколко секунди и аз се обърнах към нея:

— Наистина ли се случи току-що?

— Да, случи се. Така се правят нещата във Вашингтон, Бил. Поздравления.

Верен на думата си, няколко дни по-късно Либерман и другите първоначални застъпници на „Законопроекта Магнитски“ изпратиха писмо до сенатора от Монтана Макс Бокъс, председател на Сенатската финансова комисия. Също както Сенатската комисия по външните работи трябваше да не спира приемането на законопроекта, финансовата комисия трябваше да одобри отмяната на поправката Джаксън-Ваник. В писмото се казваше: „При липса на съгласие за приемането на «Закона Магнитски» категорично ще се противопоставим на отмяната на Джаксън-Ваник“.

Като се има предвид начинът, по който работи Сенатът, това писмо беше равносилно на вето.

Сенатор Бокъс беше заинтересован поправката Джаксън-Ваник да бъде отменена. Много от неговите избиратели в Монтана бяха фермери скотовъдци и износители на говеждо месо. Искаха да продават пържолите и хамбургерите си на Русия — шестият най-голям вносител на говеждо от Съединените щати — без да се страхуват, че ще бъдат в неизгодно положение.

Това означаваше, че единственият начин за отмяна на Джаксън-Ваник беше да бъде приет „Законът Магнитски“, и след известно умуване Сенатът реши да обедини двата законопроекта в един. Първо той щеше да бъде внесен за разглеждане в Сенатската комисия по външните работи за приемането на „Магнитски“, а после щеше да отиде във финансовата комисия за отмяната на поправката Джаксън-Ваник. И чак след това щеше да бъде представен за гласуване от целия Сенат.

Има една известна поговорка: „Колкото по-малко хората знаят как се правят наденичките и законите, толкова по-добре ще спят нощем“. Нашата кампания в защита на човешките права установи странно приятелство с производителите на говеждо месо от Монтана, руските борци за човешки права и продавачите на самолетите „Боинг“, но в съвместната ни работа се оказа, че имаме достатъчно сили да преодолеем всяка оставаща съпротива, за да може законът да бъде приет.

При перспективата да бъде блокирана отмяната на Джаксън-Ваник, Кери вдигна крака си от спирачката. Насрочи заседание на Сенатската комисия по външните работи на 26 юни 2012 година с единствената цел да бъде приет „Законът Магнитски“. Взех самолета за Вашингтон специално за случая. Заседанието беше открито за публиката и трябваше да започне в 14:15 часа. Пристигнах в Капитолия четиридесет и пет минути по-рано, за да заема по-добро място. Но когато приближих пропуска, с изненада видях, че там се бяха наредили на опашка повече от триста души. Журналисти, активисти, студенти доброволци, сътрудници в Сената, представители на руското посолство и какви ли още не. Всички бяха там.

Застанах в края на опашката, но няколко минути по-късно чух някой да вика името ми. Разпознах един студент последна година от Колумбийския университет, който беше доброволец в кампанията ни. Той помоли един от приятелите си да пази мястото му, дойде при мен и каза:

— Господин Браудър, моля ви, елате с мен отпред.

Дръпна ме настрани и тръгнахме покрай опашката, но един от полицаите на Капитолия ни спря с думите:

— Ей, приятел, какво си мислиш, че правиш?

Стана ми малко неловко и не казах нищо, но студентът развълнуван отговори:

— Полицай, това е човекът, отговорен за „Закона Магнитски“. Трябва да е на първия ред.

— Не ме интересува какво е направил. — Полицаят посочи към мен. — Върнете се на опашката.

— Но…

— Върнете се на опашката!

Казах на студента да не се разправя повече и се върнах на мястото си, като междувременно забелязах един служител в руското посолство, когото познавах по лице. От ехидната му усмивка заключих, че се радва на безцеремонното отношение към мен.

Когато най-накрая стигнах коридора пред заседателната зала, видях там огромна тълпа от хора. Залата можеше да побере само шестдесет души и си дадох сметка, че ако не вляза още в самото начало, въобще нямаше да мога да вляза. Вратата беше отворена точно в 14:15 часа от една ниска пълна жена с кестенява коса и плътен, властен глас. Тя извика да влязат представителите на печата. Една трета от хората се втурнаха напред. Когато дойде моят ред, тази страховита жена, която си гледаше сериозно работата, ме спря:

— Къде е журналистическата ви карта?

— Ами… нямам. Обаче съм тясно свързан със „Закона Магнитски“ и за мен е важно да бъда вътре.

Тя поклати глава и рече:

— Добър опит, приятел. — И ми посочи да се върна обратно в тълпата. Какво да направя? За втори път този ден ме бяха накарали да се почувствам като пълен аутсайдер, какъвто бях в действителност. Отстъпих зад кадифеното въже, а в този момент изведнъж се появиха сенаторите и техните помощници.

Тълпата се раздели, за да минат, и от всички страни засвяткаха фотоапарати. Един от последните сенатори беше Бен Кардин, който не ме забеляза. Обаче неговият помощник Фред Търнър ме видя. Когато приближиха вратата, Фред спря и каза нещо на портиерката с кестенявата коса. Посочи към мен и жената дойде и рече:

— Много съжалявам, господин Браудър. Имаме място за вас. Моля, последвайте ме.

Въведе ме в претъпканата зала, най-добре обзаведената от всички зали на сенатски комисии, и ми показа единствения останал празен стол.

Сенатор Кери влезе през една странична врата и откри заседанието. Езикът на тялото му говореше, че това е последното място, на което би искал да бъде. Откри заседанието със странна реч за това, как Америка не била идеална страна и че хората в тази зала „трябва много добре да си дават сметка, че не е необходимо Съединените щати постоянно да сочат с пръст и да поучават, а да се вглеждат и в себе си, когато мислят за тези неща“. После даде думата на някои от другите сенатори и всички подкрепиха законопроекта, а когато свършиха, Кери се обърна директно към Кардин:

— Не гледам на това като на напълно завършен продукт и не искам той да бъде считан за такъв.

После Кери продължи със снизходителния си тон на бостънски интелектуалец да изказва не особено ясни мисли как „Законът Магнитски“ криел опасност от разсекретяване на поверителна информация и как, макар да било „напълно в реда на нещата да се сочи с пръст и да се порицава този или онзи“, той се безпокоял „от произтичащите от това непредвидими последици, тъй като подобно нещо налагало по-всеобхватни и по-подробни анализи от разузнаването“.

Витиеватото дипломатическо говорене на Кери ясно показа, че той е тук само защото трябва да бъде, и че не може да се примири с това, което трябва да се направи. Всичко, което каза, изглеждаше като зле прикрит опит да отложи гласуването на законопроекта, за да може да остане за следващия Конгрес. Ако това се случеше, тогава цялото упражнение по „правенето на наденички“ трябваше да започне от самото начало. Всичко зависеше от този момент. Щеше ли Кардин, сенатор първи мандат, да се изправи срещу Кери, ветеран с 27-годишен стаж в Сената и влиятелна фигура в Демократическата партия?

Когато той приключи с монотонните си мантри, всички погледи се насочиха към Кардин, който изглеждаше нервен поради това, което имаше да каже.

Но той не се поддаде. Отказа законопроектът да бъде преразгледан по-късно и настоя за незабавното му гласуване от комисията. След пет минутна размяна на реплики Кери съвсем се изнерви, дори прекъсна Кардин по средата на изречението и попита:

— Има ли други мнения? Коментари? Да продължаваме ли дискусията?

В залата цареше мълчание.

Нареди да се пристъпи към гласуване. Нямаше нито един глас против закона.

Кери обяви, че решението е единодушно и закри заседанието. Цялата процедура продължи петнадесет минути, след което всички напуснаха залата.

Идеше ми да полетя. От 16 ноември 2009 година бях прекарал всеки ден от живота си да работя в памет на Сергей. В този юнски ден на 2012-а имах чувството, че във Вашингтон — най-важният град на най-могъщата страна на света — няма човек, който да не знае името на Сергей Магнитски.