Бил Браудър
Заповед за арест (4) (Как станах враг номер едно на Путин)

3
Чип и Уинтроп

Единственият проблем беше, че след като бях такъв слаб ученик, всеки университет, за който кандидатствах, ме отхвърляше. Само след намесата на моя училищен наставник ме приеха в колеж на Колорадския университет в Боулдър. Макар да ми беше унизително, че дори в Боулдър влязох толкова трудно, бързо ми мина, след като разбрах, че колежът е на първо място в класацията на списание „Плейбой“ по броя на организираните там партита.

Бях гледал безброй пъти филма „Зверилникът“ и реших, че след като щях да постъпвам в колеж, в който си падат по партитата, нищо не ми пречи да го направя както трябва и да вляза в някое братство. Записах се в братството „Делта Епсилон“ и след задължителния ритуал по посвещаването ме приеха за член. Всички имаха прякори — Сваляча, Пурата, Клина, Хитреца, а заради черната къдрава коса моят беше Рошльото.

Беше ми забавно да се подвизавам като Рошльото, но след няколко месеца прекалено много пиене на бира, тичане подир момичета, смешни лудории и безброй часове гледане на спорт по телевизията започнах да се замислям, че ако продължавам така, единственият капиталист, който бих могъл да стана, е от онези, които получават дребни бакшиши, за да паркират колите в паркингите. Всичко си дойде на място, когато едно от момчетата в братството, което аз боготворях, беше заловено в опит да ограби банка в Боулдър, за да задоволява пристрастието си към кокаина. След като го осъдиха на дълги години престой във федерален затвор, аз се стреснах. Дадох си сметка, че ако продължавам така, единственият, който ще пострада от тази особена форма на бунтарство, ще бъда самият аз.

От този момент нататък престанах да ходя по партита, прекарвах всяка вечер в библиотеката и започнах да получавам отлични бележки. В края на втората година кандидатствах в най-престижните университети в страната и бях приет в Чикагския университет.

В Чикаго работих още по-упорито и амбицията ми нарасна. Но с наближаването на дипломирането почувствах належаща нужда да си представя какво щях да направя с живота си. Как щях да стана капиталист? Докато премислях всичко това, попаднах на една обява за лекция от декана на Бизнес школата за дипломанти. Тъй като възнамерявах да вляза под някаква форма в света на бизнеса, реших да я посетя. Речта му беше посветена на перспективите за кариера на завършилите школата за бизнес на Чикагския университет. Изглеждаше, че всички щяха да вършат важни неща и да бъдат добре платени. Явно постъпването в Бизнес школата трябваше да бъде следващата ми стъпка.

Според декана най-добрият начин да бъда приет в една от най-престижните бизнес школи, беше да прекарам две години преди това в компании като „Маккинзи“ или „Голдман Сакс“, или в някоя от двадесет и петте други фирми с подобен профил. Бомбардирах всичките с писма и телефонни обаждания в търсене на работа. Естествено, не беше толкова лесно, защото всички други студенти с подобни амбиции правеха абсолютно същото. Накрая получих двадесет и четири отрицателни отговора и едно-единствено предложение от „Бейн енд Къмпани“ в Бостън, една от най-авторитетните консултантски фирми в страната. Не беше ясно как бях успял да се промъкна през филтъра им, но беше станало някак и аз с радост приех предложението им.

„Бейн“ подбираха дипломанти от престижни университети, готови да работят по шестнадесет часа на ден, седем дни в седмицата в продължение на две години. В замяна обещаваха да бъдеш приет в една от най-добрите бизнес школи. Тази година обаче имаше и едно затруднение. Бизнесът на „Бейн“ се разрастваше с такава бързина, че те имаха нужда да наемат 120 умни „чираци роби“ вместо само двадесет като всички други фирми с двегодишни подготвителни програми. За съжаление това нарушаваше изричната уговорка на „Бейн“ с бизнес школите. Те наистина нямаха нищо против да приемат консултанти от „Бейн“, но харесваха също и фирми като „Маккинзи“, „Бостън Консултинг Груп“, „Морган Стенли“, „Голдман Сакс“ и десетки други „потилни“ за амбициозни млади капиталисти. Така че в най-добрия случай тези школи можеха да приемат само двайсет души от „Бейн“, а не всичките 120. По същество „Бейн“ предлагаха възможността да се претрепем от работа за 28 000 долара годишно срещу, в най-добрия случай, 16 процента шанс да ни приемат в Харвард или Станфорд.

В резултат надпреварата за достъп в някоя бизнес школа изнерви всички ни. В продължение на седмици се гледахме с подозрение, като се опитвахме да си представим как щяхме да се различаваме едни от други. Със сигурност не бях по-добър от колегите ми. Мнозина бяха учили в колежи в Харбард, Принстън и Йейл и имаха по-добри характеристики от моите в „Бейн“.

Но после ми просветна. Колегите ми може и да имаха по-добри характеристики от моите, но кой друг беше внук на ръководител на Комунистическата партия в Съединените щати? Никой, разбира се.

Кандидатствах за две школи, на Харвард и Станфорд, и им разказах историята на моя дядо. От Харвард бързо ме отхвърлиха, но от Станфорд изненадващо казаха „да“. Бях един от тримата приети в Станфорд за онази година.

В края на август 1987-а натоварих багажа си на моята тойота и я подкарах през страната към Калифорния. Когато пристигнах в Пало Алто, завих надясно от Ел Камино Реал към Палм Драйв, която водеше до главното студентско градче на Станфорд. По пътя се нижеха еднакви палми, които завършваха при сгради в испански стил с теракотени покриви. Слънцето беше ярко, а небето синьо. Това беше Калифорния и се почувствах на седмото небе.

Скоро научих, че там наистина е седмото небе. Въздухът беше чист, небето все така синьо и всеки ден имах чувството, че наистина се намирам в рая. Всички в Станфорд се бяха претрепали от работа, за да дойдат тук. Бяха изкарали по осемдесет часа седмично в „потилни“ като „Бейн“, наведени над таблици и разчети, заспиващи върху бюрата си, лишавайки се от всякакви забавления пред олтара на успеха. Всички бяхме изпълнени с амбиция и се съревновавахме помежду си за правото да сме там, но след като ни приеха, цялата парадигма се промени. В Станфорд не е позволено да показваш оценките си на потенциалните работодатели. Всички решения за наемане на работа се основаваха на интервюта и придобит опит. Резултатът от това беше, че нормалното академично съревнование беше заменено с нещо, което никой от нас не очакваше — атмосфера на сътрудничество, другарство и приятелство. Бързо разбрах, че успехът в Станфорд не се състои в това да се справяш добре, а просто да си там. Всичко останало е лесно. За мен, а и за колегите ми това бяха двете най-хубави години в живота ни.

Освен удоволствие от преживяването другата цел на Станфорд беше да ти даде представа какво да правиш след завършването на бизнес школата. От момента на пристигането ни там аз и моите колеги прекарвахме почти всеки ден в слушане на лекции по бизнес, разговори по време на обяд, вечерни приеми, официални вечери и интервюта, като се опитвахме да решим коя работа измежду хилядите на разположение щеше да бъде най-подходящата.

Бях на среща, при препълнена зала, с представители на „Проктър енд Гембъл“ и наблюдавах как три млади сътруднички от службата по маркетинг, облечени в сини плисирани поли, бели ризи и широки вратовръзки, обясняват развълнувано на бизнес жаргон колко фантастични начини има за продажбата на сапун.

Бях на коктейл, даван от „Трамъл Кроу“. Почувствах се толкова не на място, че се измъкнах при първата възможност, докато някакви тексаски красавци се потупваха по гърбовете и разговаряха за бейзбол, големи пари и пазара на недвижими имоти (основния бизнес на „Трамъл Кроу“).

След това дойде приемът, даван от „Дрексел Бърнам Ламбърт“, където положих големи усилия да остана буден, докато екип от оплешивяващи борсови агенти в модни костюми ни запознаваха монотонно колко вълнуващо е да се продават високодоходни акции в техния офис в Бевърли Хилс.

Казах си: Не, не и не, благодаря.

Колкото повече ходех на тези прояви, толкова повече се чувствах не на място. Едно интервю напълно ме убеди в това. Беше за работа през лятото при „Джей Пи Морган“. Нямах особено желание да работя там, но как бих могъл да не се явя на интервю за работа в една от най-авторитетните фирми на Уолстрийт?

Влязох в малка стая в центъра за професионални консултации и бях посрещнат от двама високи, широкоплещести, малко над трийсетгодишни мъже. Единият беше рус, а другият с кестенява коса. И двамата носеха закопчани догоре ризи с монограми, тъмни костюми на „Брук Брадърс“ и червени тиранти. Когато русият ми подаде ръка, забелязах скъп на вид „Ролекс“. И двамата ми дадоха визитните си картички от една малка купчинка на бюрото. Имената им бяха нещо подобно на Джейк Чип Брант III и Уинтроп Хигинс IV.

Интервюто започна с най-стандартния въпрос: „Защо искате да работите в «Джей Пи Морган»“? Помислих да отговоря: „Защото вие ме поканихте и имам нужда от работа през лятото“, но знаех, че не трябва да отговоря по този начин. Затова казах: „Защото «Джей Пи Морган» има преимуществото да е инвестиционна и търговска банка и според мен, тази комбинация е най-удачната формула за успех на Уолстрийт“.

Чип и Уинтроп не харесаха и този отговор. Продължиха с още стандартни въпроси, а аз им отвръщах с още подобни глупави отговори. Уинтроп завърши с един безобиден въпрос, предлагайки ми по този начин да стъпя на по-здрава почва.

— Бил, можеш ли да ми кажеш с какви спортове си се занимавал в колежа?

Въпросът беше лесен — в колежа не се бях занимавал с никакъв спорт. Бях такъв зубрач, че нямах време да се нахраня и да отида до тоалетната, камо ли да се занимавам с някакъв спорт. Направо изтърсих:

— Ами, всъщност, с никакъв… но обичам да карам ски, както и туризма в планината. — Надявах се двата спорта да са достатъчно приемливи за тези двамата.

Не бяха. Чип и Уинтроп не казаха дума повече и дори не си направиха труда да вдигнат глави от купчинката резюмета. Интервюто свърши. На излизане от сградата си дадох сметка, че тези хора не се интересуваха от това, което бях казал. Единственото нещо, което трябваше да решат, беше дали „ставам“ за „Джей Пи Морган“. Очевидно не ставах.

Отправих се към кафенето. Чувствах се непохватен и обезсърчен. Наредих се на опашката, взех си яденето, замъкнах се до една маса и започнах да ям разсеяно. Когато изядох сандвича си, влезе най-добрият ми приятел, Кен Хърш, облечен в костюм, което беше признак, че той също току-що е бил на интервю за работа.

— Здравей, Кен. Къде си бил? — попитах аз.

Той придърпа един стол.

— Току-що излизам от интервю при „Джей Пи Морган“.

— Така ли? Запозна ли се с Чип и Уинтроп? Как мина?

Кен се засмя на прякорите, с които ги бях кръстил, и сви рамене.

— Не съм сигурен. Не вървеше много добре, докато не казах на Чип, че би могъл да използва понитата ми за поло в клуба в Хемптънс това лято. От този момент нещата се развиха много добре. — Кен се усмихна.

Беше ниско еврейче от средната класа в Далас, Тексас. Беше виждал понита за поло единствено върху логото на Ралф Лорън в мола „Галерия“ в Далас.

— А ти?

— Тогава двамата ще работим заедно! Знам, че ще получа работата, защото казах на Уинтроп, че ще го разходя с яхтата си, която държа в яхтклуба в Кенебънкпорт.

След експеримента с „Дж. П. Морган“ не можех да престана да се питам защо направих така, че да бъда отхвърлен от такива като Чип и Уинтроп. Не бях като тях и не исках да работя за тях. Бях тръгнал по този път в живота напук на родителите и възпитанието ми, но не можех да избегна факта, че продължавах да съм един Браудър.

След това започнах да търся работа с известни лични предпочитания. Отидох на лекция на председателя на Профсъюза на работниците от стоманодобивната промишленост и много ми хареса. Докато го слушах да говори, чух гласа на дядо ми — мъж с бяла коса и мустаци, за когото с умиление си спомнях как седи в кабинета си, заобиколен от книги, и сладникавия аромат на тютюна за лулата му, който се усещаше навсякъде. Бях така въодушевен, че след лекцията се приближих до човека и го попитах дали би ме наел да помагам на профсъюза да преговарям с техните експлоатиращи ги работодатели. Той благодари за проявения интерес, но каза, че в централата на профсъюза наемат само работници от стоманодобивната промишленост.

Не се отчаях. Вгледах се в други моменти от живота на дядо ми, на които бих могъл да подражавам, и тогава ми дойде идеята за Източна Европа. Той беше прекарал важна част от живота си в Съветския блок и опитът му там го беше извел до световна известност. Щом като дядо ми беше издълбал там своята ниша, тогава може би и аз бих могъл да го направя.

По средата на тези опити да намеря себе си започнах да се вглеждам и в други реални предложения за работа, в случай че търсенето на една утопия не даде плодове. Едно от тях беше да работя за „Бостън Консултинг Груп“ (ВСС) в тяхната централа за Средния Запад в Чикаго. Самият аз бях от Чикаго и бях работил като консултант в „Бейн“, което означаваше, че отговарям напълно на всичките им изисквания за нови служители.

Само че не исках да се връщам в Чикаго, исках да изляза навън и да видя света. Нещо повече, исках да работя в този свят (това, което наистина исках, беше да съм като Мел Гибсън във филма „Годината на опасния живот“, любимия ми филм). За да ме накарат да приема предложението им, от Би Си Джи (BCG) ми осигуриха превоз със самолет до Чикаго за решителния ден, където се срещнах с другите кандидати. Ходихме от среща на среща с консултанти, работили по една или две години, които ни омайваха с разкази колко вълнуващо е да се работи за BCG. Беше хубаво, но аз не се поддадох.

Последната ми среща беше с шефа на офиса Карл Стърн. Това трябваше да бъде краят на цялата процедура, където да стисна ръката на важния човек, да го засипя с благодарности и да кажа „да“.

Когато влязох в кабинета му, той ме посрещна сърдечно и каза:

— И така, Бил, какво мислиш? Ще постъпиш ли при нас? Всички тук наистина много те харесаха.

Бях поласкан, но нямаше начин да приема.

— Наистина съжалявам. Хората ви ме накараха да се почувствам съвсем добре дошъл, но не се виждам да живея и работя в Чикаго.

Той беше малко озадачен, защото в интервютата не бях споменавал за никакви възражения срещу Чикаго.

— В такъв случай причината не е Би Си Джи, така ли?

— Не, не точно.

Той се наведе напред.

— Тогава, моля те, кажи ми къде би искал да работиш?

Това беше. Щом като бих могъл да отида навсякъде, защо да не му кажа.

— В Източна Европа.

— О! — рече той. Явно не очакваше такъв отговор. Досега никой не му беше казвал подобно нещо. Облегна се в стола и погледна тавана. — Нека да помисля… Да… Както предполагам, че знаеш, ние нямаме офиси в Източна Европа, но един човек в нашия клон в Лондон се е специализирал в тази област, казва се Джон Линдкуист. Можем да уредим да се срещнеш с него, ако това би могло да промени решението ти.

— Става.

— Чудесно. Ще разбера кога ще може да е на разположение и ще го уредим.

Две седмици по-късно пътувах за Лондон.