Бил Браудър
Заповед за арест (20) (Как станах враг номер едно на Путин)

19
Заплаха за националната сигурност

Веднага щом слязох от самолета, с който ме депортираха от Москва, започнах да се обаждам по телефона тук и там, за да се опитам да разбера какво не беше наред. Елена, която беше бременна в осмия месец, се опита да ми помогне по всякакъв възможен начин. Бях прекарал предишните десет години да изграждам с много усилия тухла по тухла бизнеса си. Пренебрегвах обществения живот, за да следя всяка промяна на борсата, и превръщах уикендите в работни дни, за да създам инвеститорско-консултантски бизнес за 4,5 милиарда долара. Не можех да позволя анулирането на визата ми да унищожи с един удар всичко това.

Първо се обадих на един адвокат в Лондон с добри връзки, специализирал се по емигрантските въпроси. Той ме изслуша и беше заинтригуван. Току-що беше чул, че и на друг английски гражданин — Бил Бауринг, адвокат по въпросите на човешките права, бил отказан достъп в Русия в същия ден след мен, и заподозря, че моето експулсиране може да се дължи на объркване на имената. Помислих си, че това е малко вероятно, но все пак си имахме работа с Русия.

Следващото ми обаждане беше в банката HSBC, която ми беше бизнес партньор, след като Едмънд продаде своята. Те бяха огромна бюрократична корпорация, с която се работеше трудно, когато станеше въпрос за печелене на пари, но бяха на изключително високо ниво, когато нещата се отнасяха до английска фирма.

Първо разговарях с изпълнителния директор на частната банка Клайв Банистър. След петнадесет минути той ме свърза със сър Родерик Лайн, бивш английски посланик в Русия, който беше консултант на банката по такива проблеми. Сър Родерик обеща да ми помогне да се промъкна през лабиринта от отдели и отделчета на английското правителство. Петнадесет минути след като разговарях с него, имах насрочена среща със Саймън Смит, шеф на дирекцията за Русия при Форин Офис.

Два дни по-късно отидох в сградата на министерството в Лондон, внушително здание в неокласически стил на „Кинг Чарлз стрийт“, малко след „Даунинг стрийт“. Представих се в приемната, след което ме преведоха през голям вътрешен двор до главния вход. Вътре имаше сводести тавани, мраморни колони и други имперски елементи във викториански стил. Това място е било построено в апогея на Британската империя, за да внушава страхопочитание и респект на посетителите, и въпреки че се бях срещал с какви ли не изпълнителни директори, политици и милиардери, то ми оказа същото въздействие.

Саймън Смит пристигна след няколко минути. Беше около пет години по-възрастен от мен, с гъста прошарена коса и очила в метални рамки на червендалестото лице.

— Здравейте, господин Браудър. Много се радвам, че успяхте да дойдете — каза приветливо той с школуван акцент. Седнахме и Смит наля чай от синьо-бяла кана от китайски порцелан. Когато ароматът на цейлонския чай се разнесе из стаята, рече: — И така, изглежда, че имате неприятности с нашите приятели в Москва.

— Да, така изглежда.

— Всъщност мога да ви зарадвам с новината, че вече работим по случая — каза с професионален тон той. — Нашият министър за Европа в момента е в Москва. Възнамерява да повдигне въпроса утре пред Сергей Приходко, външнополитическия съветник на Путин.

Това ми прозвуча обнадеждаващо.

— Чудесно. Кога, мислите, че можем да научим как е минала срещата?

Смит сви рамене.

— Скоро, предполагам. — После се наведе напред и хвана чашата си с две ръце. — Но, Бил, трябва да имаш предвид едно важно нещо.

— Да?

— Когато бях в посолството в Москва, следях с голямо възхищение кампаниите ти в защита на правата на акционерите и знам колко успешно използваше пресата за целите си. Обаче в сегашната ситуация трябва на всяка цена да предотвратиш изтичането на информация по въпроса. Ако историята стане обществено достояние, няма да можем да ти помогнем. Руснаците ще се заинатят и проблемът ти никога няма да бъде решен. Те винаги държат на решение, при което да запазят престижа си.

Оставих на масата чашата с чая и се опитах да не показвам смущението си. За мен би било напълно неестествено да се съобразя с този съвет. Но в случая бях изправен пред най-големия проблем в професионалната си кариера, а английското правителство беше готово да упражни натиск заради мен. Разбирах, че трябва да се съобразя с настояването на Смит, затова се съгласих и срещата приключи. Следващия следобед Смит ми се обади, за да ми каже: — Приходко казал, че нямал представа защо си депортиран, но обещал да провери — каза го, сякаш ми съобщаваше добра новина. Стори ми се доста неправдоподобно главният външнополитически съветник на Путин да не знае за експулсирането на най-големия чужд инвеститор в Русия. — И, Бил — продължи Смит, — решихме нашият посланик в Москва Тони Брентън да се намеси. Той би искал да поговори с теб колкото може по-скоро.

На следващия ден се обадих на Брентън. Започнах да му разказвам историята си, но след няколко секунди той ме прекъсна.

— Не е нужно да продължаваш, Бил. Знам всичко за теб и „Хермитидж“. Мисля, че руснаците постъпват доста глупаво, като си развалят отношенията с важен инвеститор като теб.

— Надявам се да е грешка.

— Аз също. Трябва да ти кажа, че съм по-скоро оптимистично настроен и въпросът с визата ще се разреши, след като поговоря с точните хора. Не се безпокой. Намираш се в добри ръце.

Наистина се почувствах така. Харесвах Тони Брентън. Подобно на Смит, той като че ли наистина искаше да разреши този проблем. Не знаех дали загубата на визата ми се дължи на объркване на имената, или някой от обектите на антикорупционната ми кампания си отмъщаваше, но се надявах, с подкрепата на английското правителство, да се оправя.

Първото нещо, което Брентън направи, беше да изпрати молба до руското Министерство на външните работи за официално обяснение. Ако анулирането на визата ми наистина се дължеше на объркване на имена, щеше веднага да се разбере.

Седмица по-късно секретарката на Тони Брентън се обади, за да каже, че получили отговор от Министерството на външните работи. Изпрати ми копие по факса. Веднага след като излезе на апарата, го подадох на Елена да го преведе.

Тя се прокашля и прочете: „Имаме честта да ви уведомим, че решението за отказ на достъп в Руската федерация на гражданина на Великобритания Уилям Браудър е било взето от компетентните органи в съответствие с член двадесет и седми, алинея първа, на Федералния закон.“

— Какъв е член двадесет и седми на федералния закон?

Елена сви рамене.

— Нямам представа.

Обадих се на Вадим, който беше в Москва, и го попитах.

— Почакай една секунда. — Чух го да изписва нещо на компютъра. След около минута той отново беше на телефона. — Бил, член двадесет и седми разрешава на руското правителство да налага забрана за влизане в страната на хора, които представляват заплаха за националната сигурност.

— Какво?

— Заплаха за националната сигурност — повтори Вадим.

— Мамка му! — изругах тихо. — Това не е добре.

От писмото ми стана ясно, че анулирането на моята виза определено не се дължи на объркване на имена. Изобщо не ме бяха сбъркали с Бил Бауринг. Някой сериозно искаше да ми бъде забранено да влизам в Русия.