Бил Браудър
Заповед за арест (40) (Как станах враг номер едно на Путин)

39
Справедливост за Сергей

Марсел ми каза, че Перепелични паднал мъртъв пред дома си в Съри по време на следобедния джогинг, но не разполагаше с повече информация.

Бяха ми нужни няколко минути, за да си дам сметка какво означава тази новина. Ако беше мръсна игра, каквато изглеждаше, враговете ни бяха прехвърлили терористичните си действия на наша територия.

Молбата на Марсел да не разгласявам случилото се беше напълно нелогична и веднага извиках Вадим, Владимир и Иван в кабинета си. Казах им лошата новина. Бяха шокирани, особено Вадим и Владимир, които бяха опознали добре Перепелични през последната година. Както разговаряхме, Владимир се отпусна в един стол и тихо каза нещо на руски, което не можах да разбера.

В този момент сътрудниците на „Хермитидж“ нададоха радостни викове и започнаха да се поздравяват помежду си зад стъклените стени на кабинета ми. Отворих вратата и попитах какво е станало. Секретарката се обърна към мен и каза:

— „Законът Магнитски“ беше приет в Камарата на представителите с триста шестдесет и пет гласа срещу четиридесет и пет!

Това беше голяма новина, но на мен не ми беше до празнуване. Току-що беше починал още един човек, свързан с този случай. Опитах се колкото можах да потисна чувствата си за Перепелични и отидох при екипа да ги поздравя за упоритата работа. Прекарах няколко минути с тях в разговори за гласуването и следващите ни стъпки, но не им казах за Перепелични, докато не премислех какви могат да бъдат последиците.

Върнах се в кабинета, подпрях глава и се опитах да разсъждавам по това, което току-що бях научил. Убит ли беше Перепелични? Убийците му още ли бяха в Обединеното кралство? Щяха ли да дойдат и за нас? Колкото и да ми се искаше да започна да се обаждам на хора, които биха могли да ми помогнат в отговора на тези въпроси, не можах да го сторя. След четиридесет и пет минути трябваше да бъда в театър „Ню Диорама“ като домакин на премиерата на пиесата за Сергей, която щеше да се състои същата вечер.

Отидох в театъра и се помъчих да потисна черните мисли. Влязох във фоайето и минах покрай най-ярките звезди на лондонската общност в защита на човешките права — парламентаристи, правителствени служители, знаменитости, артисти, както и близки приятели. Седнахме да гледаме представлението. Пиесата беше вълнуваща и завладяваща и когато свърши, трима специални гости и аз изнесохме по един сгъваем стол на сцената и сложихме началото на дискусия с публиката. Другите трима бяха известният драматург Том Стопард, бившият руски политически затворник Владимир Буковски и бившата жена на Мик Джагър и уважавана активистка в защита на човешките права Бианка Джагър.

Том Стопард и Буковски разказаха как през 70-те години драматургът написал пиеса, която помогнала за освобождаването на Буковски от съветски психиатричен затвор. Те използваха историята на Сергей, за да посочат, че през всичките тези години почти нищо в Русия не се беше променило.

Аз говорих последен и заявих:

— Положението в Русия наистина е ужасно, но днес има един малък лъч светлина. Само преди няколко часа Камарата на представителите на Съединените щати гласува „Законопроекта «Магнитски — Върховенство на закона и отговорност»“ за санкциониране на хората, които го измъчваха и убиха. Горд съм да заявя, че 89 процента от гласовете бяха за приемането на законопроекта.

Възнамерявах да кажа и още нещо, но бях прекъснат от бурни ръкопляскания. Един по един хората ставаха от местата си и след секунди всички бяха прави. Аплодираха кампанията ни, но освен това аплодираха това малко късче справедливост в света. Не можех да не се вълнувам. Аз също станах и започнах да ръкопляскам заедно с другите.

На излизане от театъра се ръкувах и приех поздравленията на много хора, но исках само да се прибера колкото може по-бързо у дома. На път за театъра бях казал на Елена за Перепелични и сега повече от всичко имах нужда да поговоря с нея.

Когато се прибрах вкъщи, я заварих да седи на канапето, вперила безизразен поглед в стената на хола. Никак не е хубаво да видиш ужас в очите на някой, когото обичаш, но онази нощ видях точно това в очите на Елена. Бяхме у дома, децата бяха заспали и на теория бяхме в безопасност, но аз бях сигурен, че Перепелични си беше мислил същото в дома си в Съри.

Следващата сутрин говорих с моята лондонска адвокатка Мери и се разбрахме да се обадим колкото може по-скоро на полицията в Съри. Трябваше да разберат, че този случай е свързан с руската корупция на високо равнище и с организираната престъпност. Перепелични не просто се беше строполил и умрял.

Мери написа писмо, в което наблегна, че той беше оказал съдействие в голямо руско дело за пране на пари и може да е бил отровен като Александър Литвиненко през 2006 година. Тя призова полицията да бъде извършен токсикологичен анализ колкото е възможно по-скоро.

Мери пусна писмото по факса в събота, в неделя не последва нищо, а в понеделник се обади в полицейския участък в Уейбридж. Дежурният полицай потвърдил, че получили писмото й, но колкото и да е странно, й казал, че нямат сведения за починал на име Перепелични.

Казах си, че това е абсурдно, и я накарах да се обади на някой с по-висш ранг, който е по-осведомен. Тя се обади на още някого и този път от полицията потвърдиха, че Перепелични всъщност е починал на 11 ноември на пътя недалеч от дома си, но не пожелали да съобщят повече подробности. Мери им казала, че разполагаме с информация, която може да бъде полезна на разследването, но от полицията само си записали телефонния номер и заявили, че ще я потърсят, ако се наложи.

В сряда от полицията никой не се обади на Мери. В този ден научих от Марсел, че първоначалните резултати от изследването не довели до категорично становище. Съдебният лекар не можел да определи причината за смъртта. Не било инфаркт, нито инсулт, нито аневризма.

Перепелични просто умрял.

Това беше тревожно особено по една причина: непосредствено преди смъртта си Перепелични ни каза, че е сред набелязаните в един руски списък и че получавал смъртни заплахи. Беше твърде вероятно в Обединеното кралство да се подвизава руски убиец. Ако се беше добрал до Перепелични, също толкова лесно би могъл да се добере и до нас.

През остатъка от седмицата Мери продължи да тормози полицията, но оттам не реагираха. До следващия понеделник толкова се изнервих, че я попитах какво можем да направим, за да ги накараме да действат. Съветът й беше прост:

— Обърнете се към пресата.

Обикновено адвокатите съветват в такива ситуации да стоиш настрана от пресата, но това беше въпрос от обществен интерес, а полицията проявяваше такова нежелание да реагира, че според нея нямахме друг избор.

Същия ден се свързах с един разследващ журналист от вестник „Индипендънт“ и му разказах цялата история. Представих му документацията, която ни беше дал Перепелични, и списък с телефонни номера, които той би могъл да използва, за да провери различни части от историята.

Два дни по-късно „Индипендънт“ излезе с материал под заглавие „Информатор, държал ключа за разкриване на огромна руска измама, е бил намерен мъртъв в Съри“. Портретът на Перепелични заемаше голяма част от първа страница на вестника. Вътре върху пет пълни страници най-подробно беше описана цялата история. Тя намери силен отзвук в телевизията, радиото и печата на Англия. Всички бяха ужасени от възможността хора от руската организирана престъпност да си разчистват сметките по улиците на Лондон.

Веднага след появата на тези материали от полицията в Съри най-после изпратиха двама детективи от отдел „Убийства“ в офиса ни, за да разговарят с нас. После, двадесет и един дни след смъртта на Перепелични, полицията обяви, че ще бъде направен пълен токсикологичен анализ на трупа му. Според мен закъснението беше прекалено голямо. Ако е бил отровен, това вече едва ли би могло да се установи.

При наличието на голямо разследване за убийство и широкото отразяване на случая от всички медии, който и да беше сторил това на Перепелични, отдавна ще да се е покрил. Въпреки че степента на заплаха все още беше висока, вече не бях паникьосан и се чувствах достатъчно спокоен да се заема с отговорностите си.

До гласуването в Сената във Вашингтон оставаха броени дни. Аз не можех да бъдат там, за да присъствам на него, но щях да бъда в Съединените щати, за да говоря в Харвард и да се срещна с някои хора в Ню Йорк.

Заминах за Бостън в неделя, 2 декември, и когато слязох от самолета, видях в мобилния си телефон спешно съобщение от Кайл. Обадих му се на път за граничния контрол.

— Здравей, Бил. Какво има? — попита той.

— Получих съобщението ти. Нещо лошо ли се е случило?

— Възможно е. Редица сенатори настояват „Законът Магнитски“ да е глобален, вместо да се отнася само за Русия.

— Това какво означава за нас?

— Ами че вече не само Кардин държи на другия вариант. Има увеличаваща се група сенатори начело с Кил и Левин, които също настояват за глобалната версия.

— Мислех, че целият Сенат подкрепя закона.

— Няма съмнение, че разполагаме с необходимите гласове. Но ако не бъде постигнат консенсус кой вариант да бъде одобрен, Хари Рийд няма да насрочи гласуване — рече Кайл, имайки предвид лидера на мнозинството в Сената. — А времето тече.

— Мога ли да направя нещо?

— Да. Опитай се да се свържеш с хора на Кил и Левин и ги запознай с аргументите си защо трябва да приемат версията само за Русия. Аз ще се опитам да направя същото с Кардин.

— Добре. През следващите няколко дни съм ангажиран в Бостън и Ню Йорк, но ще го направя.

Спрях по средата на пътя до граничния контрол и говорих с Джулиена. Тя не беше толкова обезпокоена, колкото Кайл, но обеща да се свърже с външнополитическите съветници на сенаторите още в понеделник сутринта.

Минах през граничния контрол и митницата и отидох в хотела си. На следващата сутрин пристигнах в бизнес школата на Харвард, за да присъствам на едно проучване по бизнес практика, което школата беше извършила, изучавайки преживелиците ми в Русия. През първата половина от занятието студентите се редуваха да разказват на професора какво биха направили, ако бяха на мое място. Седях на един от последните редове и спокойно наблюдавах как те излагаха някои добри идеи, за които ми се прииска да се бях сетил. Стигнаха до момента, когато през 2007 година бяха извършени обиските в офисите ни. Дотук ги бяха занимавали само въпроси, свързани с управлението на инвестициите и активността на акционерите, а не проблеми на углавното правосъдие. Ако не бяха следили новините, нямаше да имат никаква представа какво се беше случило след това. През втората част застанах зад катедрата и разказах цялата история за измамата, за ареста на Сергей, за мъченията и смъртта му. Накрая забелязах, че някои от студентите се бяха просълзили.

После професор Алдо Мусачино ме придружи на излизане от сградата и ми каза, че за пръв път през кариерата си в бизнес школата на Харвардския университет видял студенти да плачат на лекция по бизнес практика.

Завърших посещението си в Харвард и се отправих към Ню Йорк. До края на следващия ден, въпреки усилията на Джулиена и Кайл, във Вашингтон нищо не се беше променило. Левин беше непреклонен, а Кардин не разкриваше картите си.

В нощта на 4 декември си легнах рано, но се събудих в два след полунощ поради ефекта на часовата разлика и несигурността около гласуването в Сената. Разбрах, че няма да мога да заспя, затова взех душ, навлякох хотелската хавлия, седнах зад лаптопа и потърсих в мрежата нещо, свързано със „Закона Магнитски“.

Първото, което се появи, беше едно съобщение за пресата от офиса на сенатор Кардин. Беше пуснато късно предишната вечер. Кликнах върху линка и го прочетох. Кардин се беше съгласил на компромис.

Беше се отказал от настояването си за приемане на глобалната версия. Това означаваше, че няма пречка пред гласуването.

Отмених ангажиментите си за четвъртък, 6 декември, и отворих на лаптопа сайта, на който щеше да се предава на живо гласуването в Сената. Седях затворен в хотелската стая, поръчах да ми донесат храна, крачех напред-назад и чаках. Най-сетне около обяд Сенатът гласува „Закона Магнитски“. Всичко стана много бързо. След като минаха половината от гласуванията, стана ясно, че законът ще бъде приет. Окончателният резултат беше 94 срещу 4. Единствените против бяха Левин и още трима други сенатори.

Нямаше никаква тържественост. Нямаше фойерверки, нито биене на барабани, само едно поименно гласуване и се премина към следващата точка. Обаче последиците бяха огромни. От 2009 година насам бяха внесени 13195 законопроекта и само 386 се превърнаха в закони. Въпреки това бяхме успели. Постигнахме го благодарение на безстрашието на Сергей, сърцатостта на майка му Наталия, самоотвержеността на Кайл, умелото ръководство на Кардин, почтеността на Маккейн, далновидността на Макгавърн, проницателността на Вадим, мъдростта на Владимир, уменията на Джулиена и любовта на Елена. Случи се благодарение на Иван и на Джонатан, на Джейми, Едуард и Перепелични, както и на безброй други, големи и малки. По някакъв начин малката ни идея за санкциониране на онези, които убиха Сергей, беше пуснала корени и се разрасна. Имаше нещо почти библейско в историята на Сергей и макар да не съм религиозен човек, когато седях и наблюдавах как историята се развива пред очите ми, не можех да не си помисля, че може би Бог се беше намесил в този случай. Страданията на този свят никога няма да свършат, но трагедията на Сергей отекна и си проби път така, както малко трагедии успяват.

Повече от всичко искам такива неща никога да не се случват. Повече от всичко исках Сергей да беше жив. Но него го нямаше и нищо не можеше да го върне. Обаче саможертвата му не беше напразна. Тя спука балона на безнаказаността, задушаваща съвременна Русия, и остави завещание, с което той и семейството му могат да се гордеят.