Бил Браудър
Заповед за арест (11) (Как станах враг номер едно на Путин)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Notice. Haw I become Putin’s No. 1 enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Бил Браудър

Заглавие: Заповед за арест

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Слънце

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Инвестпрес АД

Излязла от печат: 27.04.2017 г.

Редактор: Петя Иванова

Рецензент: Огняна Иванова; Иван Атанасов

Художник: Кремена Петрова

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-234-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17141

История

  1. — Добавяне

10
Преференциални акции

Шест седмици след Давос най-сетне завърших писането на наръчника на Санди за оперативните процедури. Сега той или трябваше да изпрати парите, които Сафра се беше ангажирал да отпусне, или да се откаже от сделката.

Ако рейтингът на одобрение на Елцин беше продължил да стои на 5,6 процента, Санди със сигурност щеше да я откаже. Но изглежда, че планът на олигарсите беше проработил. В началото на март одобрението на Елцин се покачи до 14 процента и това постави Санди в затруднено положение. В една клауза от договора се казваше, че ако Сафра се откаже, ще трябва да плати неустойка от един милион долара. Обаче, ако Санди преведеше парите, а Елцин не бъдеше преизбран, Сафра можеше да загуби дори повече. За да спечели още малко време, Санди преведе 100 000 долара за работен капитал, което ми позволи поне да обзаведа офиса в Москва.

Аз също бях в затруднено положение. Не ми харесваше идеята да се преместя в Москва, без да започна истински бизнес, но от друга страна, не беше разумно и да пресилвам нещата. Ако Сафра решеше да се оттегли сега, нямаше да мога да намеря друг инвеститор с 25 милиона долара през трите месеца, които оставаха до изборите в Русия.

Продължих да работя и да подготвям преместването ни в Москва със Сабрина, но нещата между нас се усложниха още повече. Тя забременя почти веднага, след като й предложих, и започна да я мъчи жестоко сутрешно повръщане. Беше толкова зле, че понякога се налагаше да я водя до болницата, за да я възстановяват от обезводняване.

Когато приготвяхме багажа в спалнята ни в навечерието на заминаването за Москва, тя най-накрая каза това, от което най-много се страхувах:

— Бил, по цели нощи не спя и си мисля, че аз…

— Какво?

— Съжалявам, но просто не мога да замина за Русия.

— Заради сутрешното повръщане ли?

— Ами, да и…

— Какво? Ще дойдеш, когато сутрешното повръщане престане, така ли?

Тя извърна глава. Изглеждаше объркана.

— Да, така мисля. Не знам, Бил. Просто не знам.

Въпреки че исках тя да бъде заедно с мен в Москва, не можех да я виня. Щеше да стане моя съпруга и носеше нашето дете. Каквито и да бяха предишните ни планове, тя трябваше да се чувства добре и да е щастлива. Това беше най-важното.

Приех да остане в Лондон и на следващата сутрин Сабрина ме откара до Хийтроу. Сбогувахме се на паркинга и аз й обещах да й се обаждам по два пъти на ден. Целунах я и влязох в летището с надеждата скоро да дойде при мен.

Докато самолетът се носеше на изток, продължих да мисля за случилото се. Но после, след като пристигнах на Шереметиево и се изправих пред тълпата и хаоса, вече не бях способен да мисля за нищо друго, освен за реалностите на живота ми в Москва.

Имах списък от две страници с нещата, които трябваше да направя, и първата точка в него беше да си намеря офис. След като се регистрирах в хотел „Национал“, се обадих на Марк Холцман, който наскоро беше установил свой офис в Москва. Каза ми за една свободна стая недалеч по коридора от неговата и аз си насрочих среща с него, за да я видя веднага.

На следващата сутрин излязох от хотела, за да повикам такси. Веднага щом вдигнах ръка, една линейка се отклони опасно от средата на пътя и рязко спря пред мен. Шофьорът свали стъклото на прозореца, показа се навън и рече:

— Куда ви едете? — Искаше да знае в каква посока съм.

— Бизнес център „Парус“ — отговорих без следа от руски акцент. — „Тверская-Ямская“ двадцат три — казах адреса на руски и с това познанията ми по този език се изчерпаха. За разлика от много други западняци в Москва, никога не бях изучавал руска литература, не бях обучаван за шпионин и не бях направил нищо полезно, за да се подготвя за живота в Москва.

— Пять тысяч рублей — рече той.

Пет хиляди рубли — приблизително равни на един долар — за разстояние по-малко от три километра. Докато говореше, още четири други случайни коли също рязко спряха и се наредиха на опашка, в случай че се откажа от линейката. Бързах и затова се качих в нея. Докато се настанявах на седалката до шофьора, погледнах през рамо с надеждата, че няма да видя отзад трупове или ранени хора. За щастие нямаше. Затворих вратата, включихме се в движението и поехме към „Тверская“.

Скоро разбрах, че в Москва не беше нещо необичайно линейка да спре, за да изкара някоя и друга рубла. Всяко превозно средство беше потенциално такси. Частни автомобили, боклукчийски и полицейски коли — всеки така отчаяно се нуждаеше от пари, че всички бяха готови да припечелят нещо извънредно.

Десет минути по-късно спряхме пред бизнес център „Парус“. Дадох на шофьора парите, слязох и минах през подлеза на отсрещната страна на улицата. Влязох в сградата, минах покрай едно представителство на „Шевролет“ на приземния етаж и се срещнах с управителя, един много бързо говорещ австриец.

Той ме заведе до празния офис на четвъртия етаж. Беше само осемнадесет квадрата, колкото една средно голяма спалня. Прозорците с дебели стъкла се отваряха само с няколко сантиметра и гледаха на запад към паркинг и комплекс паянтови жилищни блокове зад него. Мястото не беше хубаво, но беше функционално, имаше много изводи за телефони и беше през няколко врати от офиса на Марк. Австриецът поиска 4000 долара на месец, което правеше това помещение най-скъпото пространство за офис в Москва на квадратен метър. Опитах се да преговарям, но той направо ми се изсмя. След още малко неуспешни опити се предадох и подписах договора за наема.

След като вече имах офис, щях да имам нужда и от помощници. Въпреки че десетки милиони руснаци отчаяно се нуждаеха от средства за прехрана, в Москва беше почти невъзможно да се наеме служител, добре говорещ английски. Седемдесет години комунизъм бяха унищожили всякаква трудова инициативност у една цяла нация. В лагерите на ГУААГ бяха пратени милиони руснаци за проява и на най-малката лична инициатива.

В Страната на съветите сурово наказваха независимо мислещите, така че естествената предпазна мярка за самосъхранение беше да правиш колкото е възможно по-малко с надеждата, че никой няма да те забележи. Това беше толкова дълбоко залегнало в психиката на руснаците, че направо бяха закърмени с него. По тази причина, за да можеш да ръководиш бизнес в западен стил, или трябваше напълно да промиеш мозъка на някой млад руснак, като го научиш да мисли трезво и да проявява инициативност, или да попаднеш на някакъв чудак, чиято естествена психическа нагласа го е карала да се опълчва на натиска на комунизма.

За щастие аз извадих късмет. Малко по-малко от седмица след пристигането ми в Москва една фондова брокерска фирма с обучени в западен стил на работа служители фалира и успях да наема трима подходящи хора: Клайв — млад английски брокер и анализатор, Светлана — секретарка с безупречен английски, и Алексей, изключително опитен шофьор, който говореше само руски.

След като ги събрах в офиса, изпратих Светлана да потърси някаква мебелировка. Беше не висока, хубава, двадесет и две годишна девойка от Литва, с тъмна коса и ведър характер, която с ентусиазъм се зае с поставената й задача. Когато отиде в магазина за мебели, ми се обади по телефона, за да ми каже, че има хубави италиански столове и бюра, които, според нея, са подходящи за офиса.

— За какви пари? — попитах аз.

— Около петнадесет хиляди долара.

— Петнадесет хиляди долара? Шегуваш ли се? Какво друго имат там?

— Не много. Само някакви грозни масички за пикник и сгъваеми столове.

— А те колко струват?

— Около шестстотин долара.

— Ще ги вземем.

В края на деня имахме четири такива масички и осем сгъваеми стола плюс едно растение, което Светлана беше купила по собствена инициатива. След това купихме компютри и ги инсталирахме. В края на седмицата новият ми офис беше готов да започне работа.

След като се настаних, рейтингът на Елцин продължи да върви в правилна посока, но до изборите все още имаше повече от десет седмици и Санди продължаваше да не отпуска повече средства. През това време започнах да проучвам различни компании за фонда с надеждата, че след време Сафра ще спази поетия ангажимент за 25 милиона долара.

Първата компания, която набелязах, беше Московската петролна рафинерия, известна като МНПЗ (Московски нефтопреработвателен завод). В „Соломон Брадърс“ спечелихме много пари от компании в Русия, свързани с петрола, затова голямата московска рафинерия ми се струваше подходящо място, което да започна да проучвам.

Светлана уреди среща с главната счетоводителка на Московската рафинерия и в началото на април отидохме да се видим с нея в централата на фирмата. Тя беше пълна, руса, около петдесетгодишна жена, облечена в демодиран костюм с панталон. Посрещна ни на входа на грозна стара сграда и ни въведе вътре. Мястото очевидно беше имало и по-добри дни. Лампите непрекъснато мигаха, на пода липсваха плочки, а стените бяха мръсни.

В кабинета й зададох няколко основни въпроса: Какви са приходите ви за миналата година? Какви са печалбите? Можете ли да ми кажете колко акции се предлагат? Тези въпроси може и да не звучаха особено деликатно, но в Русия нямаше публична информация за делата на фирмите и единственият начин да се получи, беше да се отиде във фирмата и да бъдат зададени.

Светлана преведе отговорите на счетоводителката на въпросите за приходите и печалбите, но когато стигнахме до акциите, счетоводителката попита:

— Обикновени акции ли имате предвид, или преференциални?

Бях чувал термина „преференциални акции“, но не знаех за какво говори.

— Те какви са?

— Преференциални акции бяха дадени на работниците в процеса на приватизация.

— По какво се различават от обикновените акции?

— С тях се изплащат като дивиденти четиридесет процента от печалбите.

— А колко процента се изплащат с обикновените акции?

— Момент да проверя. — Счетоводителката взе една голяма папка от бюрото си, прегледа няколко позацапани листа и каза: — Тук пише, че за миналата година по тях не е изплащано нищо.

— Значи с преференциалните акции се изплащат дивиденти, равняващи се на 40 процента от печалбите, а с обикновените не се изплаща нищо — рекох аз, без да съм съвсем наясно с това несъответствие.

— Да, точно така.

Веднага след срещата двамата със Светлана скочихме в очуканото жигули на Алексей — вездесъщата малка, подобна на кутия съветска кола по московските улици — и запърпорихме обратно към офиса. Докато се провирахме през оживеното обедно движение, се обадих на Юрий Бурзински, един от любимите ми местни брокери. Юрий беше руски емигрант от Ню Йорк, който наскоро се беше преместил в Москва, за да работи за брокерската къща „Кредитанщалт-Грант“. Не беше като другите брокери, които пробутваха „туристически“ акции, както ги наричах аз — банковия еквивалент на кокосовите орехи, които на плажа във Фиджи се продават на туристите по 10 долара парчето, докато в града местните ги купуват по 20 цента.

Юрий беше двайсетинагодишен и говореше почти шепнешком, сякаш винаги споделяше някаква тайна. Често беше трудно да разбера какво казва, но когато успявах, неговата информация обикновено се оказваше интересна.

— Здравей, Юрий, имаш ли цена за преференциалните акции на московската рафинерия? — попитах аз.

— Не знам, може и да имам. Нека да проверя.

Той явно сложи ръка върху микрофона на телефона и заговори шепнешком с агента си. В другия край на линията се чуха някакви непонятни викове и Юрий отново се обади:

— Ами, да, мога да ти намеря сто хиляди по петдесет цента. — Каза го толкова тихо, че го помолих да повтори.

— А от обикновените акции?

Пак замърмори нещо неразбираемо и после отговори:

— Сто хиляди по седем долара.

— Сигурен ли си?

— Да. Това са цените.

Не исках да се издам, но сърцето ми започна да бие бързо.

— Пак ще ти се обадя.

Затворих и си казах: Тези преференциални акции изглежда са много повече за предпочитане от обикновените. Дали няма нещо сбъркано при тях? Защо се продават с 95 процента по-евтино от обикновените?

Когато най-накрая се върнахме в офиса, пратих Светлана отново в рафинерията, за да вземе копие от нейния устав, който щеше да съдържа подробности за правата на различните видове акции. Тя се върна два часа по-късно и започнахме внимателно да го изучаваме.

Единствената съществена разлика между преференциалните и обикновените акции беше, че преференциалните нямаха права на гласуване. Това изглежда не беше проблем, защото чуждите инвеститори като нас така и не гласуваха на годишните съвещания на акционерните бордове в Русия.

Бях убеден, че ще трябва да има някакво друго обяснение за тази голяма отстъпка, и прекарах следващите няколко дни, за да го разбера. Имаха ли преференциалните акции различна номинална стойност? Не. Само работници ли можеха да ги притежават? Не. Могат ли по-високите дивиденти да бъдат произволно променяни или анулирани от компанията? Не. Можеха ли те да представляват само някаква минимална част от акционерния капитал? Не. Нямаше обяснение. Единствената причина, която ми идваше наум защо са толкова евтини, беше, че никой преди мен не се беше явил да попита за тях.

Най-изумителното беше, че както установих, тази аномалия не се отнасяше само за Московската рафинерия. Почти всяко предприятие в Русия имаше преференциални акции и повечето от тях се продаваха с огромна разлика от цената на обикновените акции. Тези неща бяха потенциална златна мина.

Смятах да оставя на мира Санди, докато минат изборите, но при това положение не можех. Тези преференциални акции се търгуваха с 95 процента отстъпка от цената на обикновените, а те пък, от своя страна, се търгуваха с отстъпка между 90 и 99 процента от цената на акциите на сравними западни компании. Каквито и да бяха притесненията на Санди за Зюганов, подобни ценови аномалии бяха твърде редки, за да бъдат пренебрегнати. Чист късмет е, ако някъде откриете 30 процента отстъпка от цената, може би в много редки случаи дори 50 процента, но да намерите нещо толкова евтино, беше нечувано. Трябваше веднага да кажа на Санди.

Съобщих му тези числа, а той моментално наостри уши и започна да ме разпитва за още информация. Когато завършихме разговора, почти чувах как пресмята наум как да оправдае тази инвестиция пред Сафра.

Два дни по-късно социологическата агенция „Левада“ публикува последните данни за рейтинга на Елцин. Одобрението за него беше скочило от 14 на 22 процента. Само около три минути след като новината беше официално разпространена, телефонът ми иззвъня.

— Бил — каза развълнуван Санди, — видя ли данните от проучването?

— Да. Изумително, нали?

— Слушай, Бил. Мисля, че трябва да започнем да купуваме преференциални акции. Утре ти превеждам два милиона.

Казах на Клайв и Светлана добрата новина и тримата се поздравихме, като плеснахме длани по американски. Дори отидох да я споделя с Алексей, който не беше научил този поздрав в предишната си работа в московската транспортна полиция. Вдигнах непохватно ръката му във въздуха и я плеснах с моята. Той любезно широко ми се усмихна. Явно му харесваше да е част от този странен, нов американски ритуал.

Сега бяхме в бизнеса и до края на следващия ден фондът инвестира всичките нови пари в руски преференциални акции.

През следващите три седмици одобрението на Елцин скочи от 22 до 28 процента. За пръв път от началото на предизборната му кампания хората започнаха да отчитат реалната възможност той да победи. На фондовата борса се появиха нови купувачи и акциите на фонда ми се повишиха с 15 процента.

За разлика от други решения в живота при инвестирането знаеш дали си бил прав, или си сбъркал, въз основа на пазарната цена. Тук нямаше неяснота. Това, че Санди беше видял печалба от 300 000 долара за първите си 2 милиона, му даде повече увереност от всякакви думи или анализи. В онзи съботен следобед той ми се обади на мобилния телефон, за да ми каже, че в понеделник сутринта ще преведе още 3 милиона долара.

Сега, когато вероятността за апокалипсис намаля и в резултат от това на пазара настъпи оживление, други инвеститори, които не искаха да пропуснат благоприятните възможности, изведнъж започнаха все по-често да се появяват на тази малка фондова борса със слаба ликвидност. Последва паническо купуване. В седмицата след като Сафра отпусна още три милиона долара, стойността на фонда се покачи с още 21 процента. За седмиците, откакто бяхме започнали да инвестираме, стойността му се увеличи с 40 процента, което в света на хедж фондовото инвестиране можеше да се определи като изумително добра година, но бяхме го постигнали за три седмици!

Следващия понеделник Санди преведе още пет милиона долара, без дори да ме уведоми.

В разгара на тези вълнения трябваше да присъствам и на една сватба — моята. Със Сабрина щяхме да сключим брак на 26 май 1996 година, само три седмици преди руските президентски избори. В сряда побързах да замина за Лондон за подготовката преди сватбената церемония.

Бяхме поканили 250 гости от разни краища на света и когато Сабрина и аз застанахме на бимаха в синагогата при Марбъл Арч, а тя се врече да ме обича и да се грижи за мен до края на живота ни, бях много трогнат. Това бяха най-искрено произнесените думи, които бях чувал. И аз произнесох моите, гледайки през сълзи красивата си, крехка съпруга. След церемонията имахме шумно тържество, а когато израелският оркестър започна да свири „Хава Нагила“, ни вдигнаха във въздуха заедно със столовете и танцувахме до зори. Беше изумителна сватба с много приятели и роднини. Почувствахме се така, като че ли всички планети се бяха наредили да ни поздравят.

Бях обещал меден месец на Сабрина, но можех да изпълня обещанието си едва след изборите. Следващия понеделник се върнах в Москва изтощен, но щастлив. Когато влязох в офиса, Клайв ми каза, че разполагаме с още пет милиона в сметката от Сафра. През следващите две седмици пристигнаха още два транша по 5 милиона долара. В края на втората седмица на юни, само седмица преди президентските избори, Сафра инвестира всичките 25 милиона долара, които беше обещал, и стойността на фонда „Хермитидж“ нарасна с 65 процента от първоначално внесената сума.

Първият тур на руските президентски избори се състоя на 16 юни. Клайв, Светлана и аз пристигнахме в офиса още в 6 часа сутринта, за да следим резултатите от руския Далечен изток, който беше със седем часа пред Москва. За Елцин резултатите бяха добри. В Сахалин той имаше 29,9 процента срещу 26,9 процента за Зюганов. Резултатите продължиха да се движат на запад и в Красноярск Елцин получи 34 процента. Накрая дойдоха и тези в Москва, където той беше спечелил 61,7 процента от гласовете на избирателите. В крайна сметка Елцин победи Зюганов с 35,3 срещу 32 процента, като останалите гласове се разпределяха между другите, по-незначителни кандидати. Беше спечелил, но тъй като руската конституция изискваше кандидатът да има 51 процента от гласовете, щеше да има втори тур на 3 юли.

През следващите две седмици всички, които имаха някакъв интерес от преизбирането на Елцин, се включиха в кампанията. Имах известни безпокойства, че борбата ще бъде много оспорвана, но те се оказаха излишни. По обед на 3 юли стана ясно, че Елцин ще запази президентския си пост. Когато бяха оповестени окончателните резултати, той победи Зюганов с близо 14 процента.

Пазарите пощуряха и фондът покачи стойността си със 125 процента от първоначалния си капитал. Това беше. Най-после бях навлязъл уверено в бизнеса.