Бил Браудър
Заповед за арест (22) (Как станах враг номер едно на Путин)

21
Г-8

Когато руското правителство се заяде с теб, не го прави балансирано и без крайности, а с изключителна тежест. Красноречив пример за това е Михаил Ходорковски и ЮКОС. Наказанието, че се беше опълчил срещу Владимир Путин, не се ограничи само до Ходорковски, а се стовари върху всеки, който беше имал нещо общо с него: главни помощници, адвокати, счетоводители, доставчици и дори благотворителните му дружества. До началото на 2006 година десет души, свързани с ЮКОС, бяха пратени в затвора в Русия, десетки други избягаха от страната и руските власти сложиха ръка върху активи за десетки милиарди долари. Приех това като нагледен урок и нямах намерение да позволя на руснаците да направят същото и на мен. Трябваше да изтегля хората и парите на клиентите си от Русия колкото може по-бързо.

Докарах главния оперативен мениджър на „Хермитидж“ Иван Черкасов в Лондон, за да ми помогне. Беше постъпил в „Хермитидж“ преди пет години от „Джей Пи Морган“ и отговаряше за брокерите, следеше банките и организираше плащанията. Беше на тридесет и девет години, висок, телегеничен мъж, който говореше великолепен американски английски и си вършеше безупречно работата.

Той организира оперативен щаб в служебните ни офиси на „Тейвисток стрийт“ в Ковънт Гардън и се залови за работа. Извеждането на хората ни от Русия беше сравнително лесно. За един месец всички, които според мен бяха изложени на риск, включително и семействата им, бяха изведени в безопасност от Русия.

По-трудната част беше продажбата на акциите и ценните книжа на стойност милиарди долари, без някой да разбере. Ако пазарът надушеше какво правим, брокери и спекуланти щяха да пристъпят към „изпреварващи действия“. В нашия случай, ако брокерите научеха, че „Хермитидж“ ще разпродава активите си в „Газпром“, те щяха да се опитат първи да продадат акциите си и да свалят цената, което щеше да коства на клиентите на фонда загуба на стотици милиони долари само от акциите в тази компания.

За да избегнем това, трябваше да намерим брокер, който да изпълни поръчките на фонда за продажба при абсолютна дискретност. Обаче брокерите, общо взето, не са хора, на които може да се има голямо доверие, а пък на руските брокери направо не можеше да се вярва. Не можехме да изберем и голям западен брокер за продажба на акциите, с когото вече бяхме правили бизнес, тъй като веднага щом започнеше да изпълнява поръчките ни, другите брокери щяха да се усетят и да заключат, че „Хермитидж“ продава, което щеше да ги накара да започнат да се освобождават от акциите си.

Това не ни оставяше много голям избор. Огледахме наличните възможности и се спряхме на един общителен тридесет и две годишен брокер, който оглавяваше търговско бюро от двама души на една от големите европейски банки в Москва. Той от години упорито се опитваше да получи някаква бизнес поръчка от нас и сега решихме да му дадем тази възможност.

Иван му се обади и му каза, че неговото постоянство е на път да даде плодове.

— Има обаче едно нещо. Можем да направим това само ако се закълнеш, че ще го пазиш в пълна тайна.

— Разбира се — съгласи се той. — Няма да ви подведа.

През следващата седмица брокерът получи нареждане за продажбата на 100 милиона долара. Вероятно беше очаквал 1 милион долара, най-много 5 милиона, но 100 милиона долара не беше сънувал и в най-шантавите си сънища. Това сигурно беше най-голямата поръчка, която някой му беше давал в кариерата му.

През следващата седмица той продаде 100 милиона долара от нашите акции, без това да повлияе на пазара или да изтече някаква информация. Докладва ни гордо за постигнатите резултати, като мислеше, че си е свършил работата, но беше крайно изненадан, когато получи друга поръчка за продажба на стойност нови 100 милиона долара. Отново я изпълни без грешка. През следващите два месеца продължи да получава големи поръчки от фонда и накрая продаде, без никакво изтичане на информация, нашите руски акции за милиарди долари. Това виртуозно изпълнение превърна малкото му, напълно неизвестно бюро, в най-успешното европейско бюро на неговата банка. А най-важното беше, че „Хермитидж“ успешно прехвърли всичките си пари от Русия, без враговете ни да разберат.

След като хората и парите ни бяха в безопасност, бяхме премахнали главните лостове, които руското правителство можеше да използва, за да ни навреди.

Каквато и да беше тяхната следваща стъпка, тя не изглеждаше толкова застрашителна.

Когато постигнахме това, се почувствах по-добре, но съвсем друго беше да преодолея загубата на доверие на клиентите ми. Повечето инвестираха в „Хермитидж“, защото бях на самото място в Москва. Благодарение на присъствието ми там можех да разбера кои са доходните инвестиции и да защитавам капиталите им, ако нещо се обърка. Сега изведнъж не можех да правя нито едното, нито другото.

Първият, който ми посочи това, беше Жан Каруби, човекът, към когото първо се насочих като инвеститор през 1996 година. През годините Жан стана един от най-близките ми доверени лица, той винаги държеше пръста върху пулса на пазарите. Когато на 17 март Ройтерс разпространи историята за визата, Жан ми се обади почти веднага и каза с необичайно сериозен тон:

— Бил, работихме чудесно заедно, но сега, когато си в лоши отношения с руското правителство, ми е много трудно да държа парите си във фонда.

За мен беше малко шокиращо да чуя това от един от най-ранните ми и най-верни поддръжници, но той беше прав. В никакъв случай нямаше да се опитвам да го убеждавам да продължи да държи парите си във фонда, след като отношенията с руснаците можеха да се влошат още повече. Единственото логично нещо, което той трябваше да направи, беше да си прибере парите от игралната маса.

През следващите дни имах подобни разговори с много други клиенти, стигнали до същото заключение.

Знаех какво ще последва: заявки за изтегляне на парите на инвеститорите от фонда, и то много на брой.

Следващата възможна дата, на която инвеститорите можеха да направят това, беше 26 май и те трябваше да представят заявките си осем седмици преди това. Така че на 31 март вече щях да имам представа колко лошо е положението.

В 17:20 следобед същия ден получих списък със заявките от управителя на фонда, банката HSBC. Обикновено всички нови поръчки за покупка на акции на фонда и заявки за изплащане на акции се събираха на една страница. При по-оживени тримесечия списъкът можеше да нарасне до две или три страници. Сега беше дълъг десет страници с 240 заявки на хора, които искаха да получат парите си обратно. Бързо стигнах до края на списъка и събрах всичките. Парите на фонда намаляваха с повече от 20 процента!

Откъдето и да го погледнеш, цифрата беше огромна, а аз бях наясно, че това е само началото. Бях на ръба на пропастта. Единственото, което би могло да промени положението, беше възстановяване на руската ми виза. Но вече бях престанал да се надявам.

Изненадващо, английското правителство не се беше отказало. В средата на юни 2006 година по телефона ми се обади Саймън Смит, оглавяващият дирекцията за Русия в Министерството на външните работи.

— Имаме интересна идея за разрешаване на проблема с визата ти, Бил. Но преди да пристъпим към осъществяването й, искахме да сме сигурни, че все още проявяваш интерес към връщането ти в Русия.

— Разбира се, че проявявам интерес, Саймън! — казах въодушевено. — Ала си мислех, че след медийния цирк сте се отказали да правите каквото и да било.

— Е, разбира се, пресата не ни помогна много. Но не сме се отказали — рече насърчително Смит.

— Какво имате предвид?

— Вероятно знаеш, че през юли Санкт Петербург ще е домакин на срещата на върха на страните от Г–8. Мислим да поставим твоя случай сред въпросите, които министър-председателят ще обсъжда директно с Путин.

— Наистина… това ще е безкрайно интересно, Саймън.

— Не храни прекалено големи надежди. Не е сигурно, Бил, но работим по въпроса.

Приключихме разговора и аз се загледах през прозореца. Как да не се надявам? Както отказът за продължаване на визата съвсем лесно съсипа бизнеса ми, така нейното продължаване би могло да го възстанови.

С наближаването на датата за срещата на Г–8 се превърнах в кълбо от нерви. Един положителен резултат от намесата на министър-председателя Тони Блеър би могъл да промени живота ми. Но дните и седмиците минаваха и аз започнах да изпитвам съмнения. Не можех да установя контакт със Смит. Опитах се да запазя самообладание, но не разбирах защо, след като толкова ме беше окуражил, сега изведнъж млъкна.

Когато загубих всякакво търпение, се обадих на сър Родерик Лайн, бившия английски посланик в Русия, който беше консултант на HSBC, за да чуя мнението му. Той се изненада, че Смит дори е предложил да поставят проблема ми сред въпросите, които ще обсъжда министър-председателят, и ме предупреди да не храня големи надежди. От собствен опит знаеше, че на срещите на високо равнище възникват въпроси, които провалят и най-внимателно подготвения дневен ред.

Опитах се да послушам съвета му. Шест дни преди срещата, с Елена обядвахме в „Ричо“, ресторант на „Съркъс Роуд“ в Сейнт Джонс Уд. Седнахме край масата, тя взе един брой на „Обзървър“ и започна небрежно да го прелиства. Изведнъж очите й светнаха:

— Бил, виж това заглавие: „Блеър ще повдигне въпроса за фондов мениджър пред Путин!“

Грабнах вестника от ръцете й и започнах да чета. Беше пълно потвърждение на това, за което бяхме говорили със Смит. Най-много се набиваше в очи изречението: „Министър-председателят ще използва срещата на високо равнище в Санкт Петербург идния уикенд, за да помоли президента на Русия да отмени всички ограничения, наложени на Браудър.“

Елена ме погледна напълно изненадана.

— Това е изумително — рече тя.

Статията в „Обзървър“ изненада и клиентите ми. Някои започнаха да отлагат решенията си за изтегляне на парите от фонда, докато премине срещата на Г-8.

Аз също бях много въодушевен, но после, три дни преди срещата, Вадим ме дръпна настрана.

— Бил, трябва да видиш това. — Посочи на екрана на компютъра си едно заглавие на агенция „Блумбърг“. Наведох се и зачетох информация, в която се съобщаваше, че бойци на Хизбула в Ливан изстреляли противотанкови ракети към Израел. Били убити трима израелски войници, а петима били пленени и отведени в Ливан.

— Какво общо има това с нас? — попитах, недоумявайки.

— Не съм сигурен, но ми прилича на начало на война в Близкия изток. Това може да разколебае Блеър да обсъжда проблема ти на срещата на Г-8.

Както и можеше да се очаква, на следващия ден Израел извърши въздушни нападения срещу обекти в Ливан, включително срещу летището на Бейрут, в резултат на което бяха убити четиридесет и четирима души. Русия, Франция, Великобритания и Италия веднага подложиха на критика Израел за „неправомерно“ използване на сила, а САЩ публично осъдиха бойците на Хизбула. Вадим беше прав.

Имаше опасност срещата на Г-8 да се превърне много бързо в среща на върха за постигане на мир в Близкия изток и първоначалните въпроси на Блеър да бъдат изместени от нея.

Когато в събота срещата започна, не знаех какво ще стане и през уикенда не можах да се свържа с никой от английското правителство. Тя продължаваше, но всички новини, идващи оттам, бяха за Израел и Ливан — нито дума за моята виза.

След като срещата приключи, Путин трябваше да даде пресконференция. Залата беше препълнена. Стотици журналисти от целия свят се надяваха да могат да зададат въпрос на Путин.

След двайсетина минути на безобидни въпроси Путин посочи Катрин Белтън, хубава, дребничка, тридесет и три годишна английска журналистка от „Москоу Таймс“. Тя взе микрофона и колебливо се обърна към Путин:

— Неотдавна визата на Бил Браудър за влизане в Русия беше анулирана. Много инвеститори и западни дипломати са обезпокоени от това и не разбират защо се случи. Можете ли да обясните защо му е отказан достъп в Русия без каквото и да било обяснение? — После тя седна на мястото си и постави в очакване бележника върху коленете си.

В залата настъпи тишина. Всички разбираха, че Путин не очакваше подобен въпрос. Той изчака две секунди, след това каза:

— Моля, повторете отново. На кого точно е била отказана виза?

Катрин пак се изправи.

— На Бил Браудър. Той е изпълнителен директор на фонда „Хермитидж“, който е най-големият инвеститор на руската фондова борса. И предполагам, че днес министър-председателят на Обединеното кралство може да е разговарял за това с вас.

Путин се намръщи и троснато рече:

— Да ви кажа честно, не виждам по какви причини може да бъде отказан достъп в Руската федерация на когото и да било. Предполагам, че този човек е нарушил законите на страната.

Това беше. Когато чух тези думи, ми стана ясно, че Блеър не беше повдигал моя въпрос и че визата ми няма да бъде възстановена. И което е по-важно, ако трябва да преведа думите на Путин на обикновен английски, той каза кристално ясно следното: „Ние никога не споменаваме враговете си по име и това се отнася и за Бил Браудър. Сега ще наредя на правозащитните органи да започнат колкото може повече наказателни дела срещу него“.

Ако приемате това тълкуване на думите му за параноично и преувеличено, ще сбъркате. Може би е по-правилно да се каже, че самият аз не бях достатъчно параноично настроен.