Бил Браудър
Заповед за арест (17) (Как станах враг номер едно на Путин)

16
„Вторници с Мори“

Хиляда деветстотин деветдесет и девета беше най-лошата година в живота ми и аз се надявах новото хилядолетие да донесе някои положителни промени. Ала Нова година дойде и отмина, а аз все така не можех да си представя как нещо ще се подобри.

Всички, които познавах в Москва, напуснаха и това никак не ми помагаше, в четвъртък вечер играех покер с бивши съотечественици и с руснаци, говорещи английски, като в добрите времена — в средата на 1997 година, да речем — за играта редовно идваха тринадесет души. Обаче през януари 2000-та бях останал само аз. Нещо като последния пътник край лентата за багажа на някое летище, всички вече си бяха взеха куфарите и си отидоха у дома, а аз стоях там съвсем сам, гледайки как скърцащата метална лента продължава да се върти, и чаках багажа си, макар да се досещах, че се е загубил и изобщо няма да се появи.

Продължавах да стоя в Москва по една проста причина: бях решен да върна парите на клиентите, независимо какво щеше да ми коства това.

На теория, при икономическите условия след криза, това би трябвало да е лесно, фондът имаше доста акции в повечето фирми за петрол и природен газ в Русия. Тези фирми продаваха петрола си в долари, а плащаха разходите си в рубли. Продажбите им не бяха намалели, но разходите им спаднаха със 75 процента заради обезценяването на руската валута. Най-просто казано, когато разходите на дадена фирма намаляват, печалбите растат. По мои преценки, поради девалвацията печалбите на фирмите, в които имахме акции, би трябвало да са между 100 и 700 процента. При положение че всички други условия бяха същите, това би трябвало да доведе до рязко покачване на цената на акциите на тези компании на борсата.

Само че всички други условия не бяха същите.

Преди кризата олигарсите, които бяха главните акционери в тези фирми, в повечето случаи постъпваха честно към акционерите с по-малко акции. Защо? Защото искаха да получават така наречените „лесни пари“ от Уолстрийт. По онова време западните инвестиционни банкери им казваха: „Ние можем да осигурим за вас много пари, но ако ги искате, не скандализирайте вашите инвеститори“. И те не го правеха.

Тази уговорка беше валидна преди кризата и олигарсите, общо взето, я спазваха. Но след кризата всички банкови посредници, които имаха нещо общо с Русия, бяха уволнени, а онези, които не бяха, с ръка на сърцето се кълняха пред босовете си, че дори не са и чували за Русия. Когато през 1999 г. олигарсите се обърнаха към банкерите за „лесни пари“, никой не им отговори. Буквално за една нощ те бяха станали парии. За руските олигарси Уолстрийт беше затворен за бизнес.

След като вече нямаха стимул, който да ги кара да се държат прилично, и с огромните печалби, които трупаха след девалвацията, вече нищо не пречеше на олигарсите да крадат. Защо да делят печалбите с по-малките акционери? Какво бяха направили те, за да помогнат? Нищо.

При липсата на каквито и да било спирачки те се впуснаха в истинска оргия по крадене. Средствата, които използваха, бяха много и след като органите на законността и реда не ги спираха, въображението им се развихри: продажба на активи, раздробяване на собствеността, трансферно ценообразуване и откровени кражби — ето само няколко от триковете.

Това беше огромен проблем, който засягаше пряко всеки бизнесмен в Русия, и тъй като след борбата ми със „Сиданко“ си бях създал репутация, в началото на януари 2000 г. бях поканен от Американската търговска камара в Москва да изляза с доклад пред местната делова общност за нарушаването на принципите на корпоративното управление. Изглеждаше, че съм единственият човек в Москва, достатъчно луд да говори публично за злоупотребите на руските олигарси.

Реших да използвам компанията ЮКОС за основа на проучването ми. Бих могъл да избера всяка друга руска фирма, но ЮКОС ме привличаше с многото скандали за нарушаване на интересите на по-малките акционери. Нарекох проучването си „Въоръжените сили на корпоративните злоупотреби“, за да опиша различните начини, които олигарсите използваха с цел ограбване на по-малките акционери. „Сухопътните войски“ бяха трансферното ценообразуване, „военноморските“ — продажбата на активи, а „морската пехота“ — раздробяването на собствеността.

Докладът ми беше насрочен за 8 часа в една снежна януарска сутрин. Когато алармата на часовника ме събуди в 6:30, с мъка успях да се измъкна от леглото. Температурата навън беше -20° по Целзий, улиците бяха покрити с нова снежна пелена, а слънцето още не беше изгряло. Тъй като фондовата борса не отваряше преди 11 часа, обикновено не отивах в офиса преди 10:30. Просто не бях свикнал да ставам толкова рано. Освен това кой щеше да дойде за някакъв доклад в 8 сутринта в такава снежна утрин в Москва? Аз самият не бих отишъл, ако не бях докладчикът.

Алексей ме взе в 7:45 и ме откара до Американската търговска камара, която не беше далеч. Когато пристигнах, с изненада установих, че залата е пълна. Влязох вътре и се смесих с тълпата трудно различими мъже на средна възраст, облечени в сиви костюми. Сред това море от сивота не можеше да не забележа красива млада жена в рокля в червено и оранжево с коса, стегната в кок като на балерина. Изведнъж почувствах, че е имало защо да стана още преди разсъмване. Проправих си път към предната част на залата, като се стараех да се приближа до нея.

Когато я стигнах, й подадох ръка.

— Здравейте, аз съм Бил Браудър.

Ръкостискането й беше крепко, а пръстите малко студени.

— Аз съм Елена Молокова — отвърна тя професионално.

— Какво ви води тук в такъв ранен час?

— Интересувам се от руския инвестиционен климат.

Подадох й визитната картичка. Тя с нежелание отвори ръчната си чантичка и ми подаде своята. Погледнах я и видях, че работи за американска фирма за връзки с обществеността, която консултираше не някой друг, а самия главен изпълнителен директор на ЮКОС Михаил Ходорковски. Всичко си дойде на мястото. Канех се да разоблича най-големия клиент на фирмата й и те бяха изпратили свой представител, за да прецени щетите.

— Интересувате се от инвестиционния климат, така ли? — попитах с тон, който като че ли издаваше прекалено голяма изненада.

— Разбира се, че се интересуваме, господин Браудър — отвърна невъзмутимо тя.

— В такъв случай се радвам, че сте дошли.

Отдалечих се със странното усещане, че тя сякаш ме дърпаше назад към себе си. Не бях сигурен, но ми се стори, че между нас припламна някаква искра, и макар да беше твърде рано сутринта, изведнъж се почувствах много по-мотивиран да си свърша добре работата. Произнесох изказването си с много повече чувство и драматизъм, отколкото бях възнамерявал, и то се прие добре. Но Елена не се впечатли. Докато говорех, поглеждах към нея много по-често, отколкото би трябвало, но изражението й не се промени — професионално и без следа от усмивка. Когато свърших, исках отново да поговоря с нея, но бях възпрепятстван от няколко мъже в залата, които ми препречиха пътя към Елена. С крайчеца на окото наблюдавах цветната й рокля и как тя се изнизва през вратата и от живота ми.

Но пък имах визитната й картичка.

Направо пробиваше дупка в портфейла ми. Искаше ми се да й се обадя веднага щом се върна в офиса, но имах благоразумието да почакам един час. Чувствах се малко като гимназист, който обмисля най-добрия начин да покани момиче на среща, без да изглежда прекалено настоятелен.

Телефонът й сигурно беше звънял няколко пъти, преди да го вдигне. Докато разговарях с нея, тя не показа същото нетърпение да чуе гласа ми, но все пак успях да я поканя на обяд, макар тонът й ясно да показваше, че приема поканата като за делови обяд и нищо повече. На кого му пука, нали трябваше да започна отнякъде. Поне бях стъпил с единия крак на прага й.

Обедът ни се състоя седмица по-късно в шведския ресторант „Скандинавия“, който се намираше непосредствено зад улица „Тверская“, близо до площад „Пушкин“. Срещата започна малко неловко, тъй като никой не знаеше какви са намеренията на другия. Предполагам, че беше очаквала да разговарям с нея за руския бизнес, за ЮКОС и корпоративното управление, затова явно се смути, когато започнах да й задавам лични въпроси, на които тя изкусно избягваше да отговори. По средата на обяда и двамата разбрахме, че работим на различни честоти, но въпреки това настоятелността ми започна да дава резултати. Не беше напълно откровена, ала когато дойде време за плащане на сметката, бях научил, че Елена е не само красива, но и невероятно умна. Беше завършила Московския държавен университет (руският еквивалент на Оксфорд или Кеймбридж) като отличничка на курса и беше защитила едновременно две кандидатски дисертации — по икономика и политология. Това, че работеше за противника, я направи неудържимо привлекателна за мен, дори много повече, отколкото когато я видях за пръв път.

Тъй или иначе, трябваше да намеря начин да я имам.

При всяко друго руско момиче това нямаше да бъде много трудно. В Москва западняците, особено тези с пари, бяха нещо като мъжкия еквивалент на супермодели. Руските момичета бяха готови да ти се хвърлят на врата, а и в леглото, още на първата среща, в тази работа нямаше нито спорт, нито гонитба, нито ухажване. Само едно „здравей“ и докато се опомниш, някоя стройна девойка с идеални устни и загадъчни очи се притиска в теб, докато ти преценяваш къде е най-близкото легло или някаква стая за уединение.

Елена беше друга. Беше жена професионалист, каквато можете да срещнете в Лондон, Париж или Ню Йорк. Не се нуждаеше от мъж за пари и за да се почувства по-добре. Нямаше да е толкова лесно да бъде спечелена. Обаче не бях обезкуражен. Скоро след нашия обяд й се обадих, за да излезем отново, този път на вечеря. Изглежда, се бях справил както трябва, защото, макар и да не скочи от радост, тя се съгласи.

Отидохме в един китайски ресторант, който се казваше „Мао“, а тя се държа още по-хладно. Разбираше, че имам скрити помисли, и беше предпазлива. Когато минавахме през ресторанта, за да стигнем до масата и да заемем местата си, изглеждаше равнодушна.

Което, естествено, ме караше да я желая много повече.

Известно време разговаряхме за това-онова, а после я попитах:

— Видя ли статията в списание „Форин Афеърс“ от Лий Уоловски? За това, че Америка трябва да се отнася към олигарсите като към парии?

Елена сбърчи неодобрително нос.

— Не, не съм.

— Много е интересна. — Отпих глътка червено вино. — Авторът предлага американското правителство да отнеме визите на олигарсите, за да не могат да идват в Америка.

Елена имаше безупречна бяла, гладка като порцелан кожа и дълга, царствена шия, но докато говорех, по кожата й започнаха да се появяват червени петънца.

— Защо американците трябва да се отнасят само към руснаците по този начин? По света има толкова много лоши хора. Това би било лицемерие — каза тя с такъв тон, сякаш я бях обидил.

— Не, няма да е. Олигарсите са чудовища и трябва да се започне отнякъде — възразих спокойно.

Бях я засегнал и тонът на вечерята се промени. Защо ми трябваше да споменавам тази статия във „Форин Афеърс“? Исках да спечеля доверието и обичта на Елена, а не да я разстройвам. Опитах се да сменя темата, но щетата беше нанесена. Онази вечер се разделихме с лека, небрежна целувка по двете бузи. Независимо колко много я харесвах, бях си позволил да обидя родината й, без да съм предизвикван. Когато се прибирах към дома в онази нощ, бях сигурен, че повече няма да я видя.

През остатъка от нощта не престанах да се ругая, че съм провалил срещата, а и не можах да се отърся от мисълта, че нескопосаният ми опит за романтична връзка беше отражение на другите ми неудачи. Фондът продължаваше да изнемогва, руската икономика беше все още на колене и изглеждаше, че олигарсите щяха да окрадат всяко пени, останало в него. Усилията ми бяха напразни не само в работата, но и с тази недостъпна жена. Легнах си напрегнат и измъчван от копнеж. Цял час се въртях в леглото, след това вдигнах телефона и набрах номера на моя приятел Алън Кулисън от „Уолстрийт Джърнал“. Беше около полунощ, но това нямаше значение. Алън винаги стоеше буден до късно и можех да разчитам на него да поговорим. Разказах му за неуспешната среща, а той се опита да ме утеши с обичайните в такива случаи съвети. Но някъде по средата на разказа споменах името на Елена.

— Чаках, чакай, имал си среща с Елена Молокова? — прекъсна ме Алън.

— Всъщност две срещи.

— Мамка му, Бил, та това само по себе си е постижение. Много хора тичат подир нея.

— Е, предполагам, че някой от тях ще има по-голям успех. Аз се провалих.

— Не го взимай толкова навътре… В Москва е пълно с красиви момичета.

— Да, ама не са като тази — промълвих аз.

Алън не прояви кой знае какво съчувствие и след като поговорихме още малко, затворихме. По някое време съм заспал, а на следващата сутрин се събудих, решен да продължа някак живота си. Просто щях да се опитам да забравя Елена. Бях зает човек, който трябва да свърши много работа, а тук имаше и други жени, ако толкова го исках…

Само дето не исках точно това. Колкото и да се опитвах, не можах да забравя Елена и седмица след вечерята в „Мао“ реших, че трябва да направя нещо, за да спася положението.

Но какво? Какво можех да й кажа, без да изглеждам прекалено напорист и патетичен? Единственото, което си спомнях, освен разочарованието й от моите предубеждения за олигарсите, беше разказът й как беше умрял баща й. Беше станало преди три години, когато внезапно и неочаквано получил сърдечен пристъп. Смъртта му я заварила напълно неподготвена и аз си спомних как каза, че най-лошото било, че не успяла да се сбогува с него. Твърде много неща останали неизказани.

Историята за смъртта на баща й ми напомни за една книга, която бях чел неотдавна. Наричаше се „Вторници с Мори“. Написах кратка бележка на Елена и я закрепих на предната корица на моя екземпляр от книгата. Тя гласеше:

„Скъпа Елена, след като ми разказа за баща си, не можех да престана да мисля за теб и за тази книга, в нея се разказва за един умиращ човек, който се опитва да каже всичко, което има да каже, преди да стане неспособен да го направи. Не знам дали ще имаш време да я прочетеш, но се надявам да го сториш, защото може да те трогне, както трогна мен.

С най-топли чувства, Бил“.

Откровено казано, надеждите ми за успех бяха твърде слаби, въпреки че книгата наистина много ме впечатли. Историята беше семпла, директна и невероятно затрогваща. Но след като я изпратих, започнах да се опасявам, че тя ще погледне по различен начин на нея, като на троянски кон, който използвам, за да се опитам да проникна в сърцето й.

Мина една седмица, но нищо не се случи и аз започнах да си мисля, че номерът ми няма да мине. Обаче седмица по-късно Светлана се наведе през бюрото и ми каза:

— Бил, обажда се Елена Молокова.

Сърцето ми подскочи и аз вдигнах слушалката.

— Ало?

— Здравей, Бил.

— Здрасти, Елена. Ти… получи ли книгата, която ти изпратих?

— Да.

— Успя ли да я прочетеш?

— Да. — Тонът й беше значително по-мек. Не бях сигурен, но ми се стори, че долавях по-топли нотки.

— Хареса ли ти?

Тя въздъхна…

— Много ми хареса. Току-що я свърших. Едва сега. Тя направо ми говори. Благодаря ти.

— Радвам се. Не е нужно да ми благодариш.

— Освен това ти ме изненада. — В тона й настъпи някаква лека промяна, като че ли се колебаеше дали да ме допусне още малко в личното си пространство.

— Охо? И в какъв смисъл?

— Ами, не съм предполагала, че си толкова чувствителен човек. Нямах идея. — Дори по телефона усетих, че се усмихва.

— Да ти кажа право, не съм съвсем сигурен, че съм много чувствителен. — Настъпи кратка пауза. — Кажи ми, дали… Дали би искала пак да излезем на вечеря?

— Ами, да. Много бих се радвала.

Две вечери по-късно се срещнах с Елена в „Марио“, скъп италиански ресторант, посещаван от руската мафия, но се славеше и с най-добрата италианска кухня в Москва. Пристигнах пръв и седнах на бара, а когато метр’дотелът доведе Елена, трябваше да я погледна два пъти, преди да я позная. Беше напълно променена. Косата й вече не беше стегната в кок, а се спускаше на меки вълни върху раменете. Червилото й беше по-ярко, а черната рокля по-плътно прилепнала и същевременно по-стилна от всичко друго, което бях виждал досега. Тя не беше просто красива. Беше секси. Очевидно беше, че за нея това е нашата първа среща.

Седнахме и вечеряхме. Не говорихме за руските олигарси, нито за корпоративното управление, нито за практиките в бизнеса. Говорехме за семействата и живота си, за нашите стремежи — изобщо за нещата, които хората си говорят, когато искат да се опознаят. Беше чудесно. Преди да се разделим, я сграбчих през кръста, притиснах я до себе си и я целунах без каквато и да било съпротива. Това беше нашата първа истинска целувка.

След тази нощ говорехме всеки ден и щях да бъда много щастлив, ако можех и да я виждам всеки ден, но тя имаше време да ме вижда само веднъж в седмицата, дори веднъж на две седмици. Карахме така три месеца — хубави вечери, приятни разговори, истински целувки, преди да се разделим. Исках повече, а и като че ли и тя го искаше, но не можех да реша как да преодолея съпротивата й. Затова реших да сторя нещо дръзко и романтично.

Майските празници — нещо голямо за Русия, когато всичко се затваря за десет дни, бързо наближаваха. Един следобед й се обадих по телефона.

— Какво ще кажеш да дойдеш с мен в Париж за празниците?

Тя се поколеба. Със сигурност не бях първият мъж, който е поискал да се уедини с нея в някое по-далечно място, а и двамата бяхме наясно какво ще се случи, ако кажеше „да“. След няколко секунди тя каза:

— Нека си помисля, Бил.

Десет минути по-късно ми се обади.

— Ще се радвам да дойда с теб, ако успея да получа виза.

Когато чух „ще се радвам“, в гърдите и стомаха ми се разля топлина, но бързо се отдръпна от думите „ако получа виза“. За руските жени под тридесет години да получат западноевропейски визи, беше значително постижение. Обикновено бяха нужни няколко седмици и куп документи, доказващи, че кандидатката няма намерение да остане на Запад. Още по-лошото беше, че разполагахме само с четири дни до празниците, за да уредим въпроса.

Елена се обади на няколко туристически агенции. За щастие една от тях организираше екскурзия до Париж и същия следобед служителка щеше да ходи във френското посолство с тридесет паспорта за визи. Ако Елена успееше да предаде документите навреме, имаше шанс да получи бързо виза. Успя да събере всички нужни документи и колкото и да е изненадващо, на следващия ден молбата й беше одобрена. След по-малко от седмица, откакто я помолих да дойде с мен, седяхме един до друг в самолета на „Ер Франс“ за Париж.

За да впечатля Елена, бях резервирал апартамент в хотел „Бристол“ — един от най-хубавите и най-луксозни хотели във Франция, ако не и в света. Двама портиери с бели ръкавици взеха малките ни сакове и ни съпроводиха до апартамента ни. Вървях след Елена по постланите със сини килими коридори, обзаведени с кресла в стил Луи XV и със стенни аплици, като надничах през рамото й, за да видя реакцията й. Тя леко се усмихваше, но поначало леката усмивка не напускаше лицето, независимо от настроението й. Стигнахме до нашия апартамент. Първият портиер отвори вратата и влязохме в една от най-внушителните хотелски стаи, които бях виждал, а до този момент бях посетил доста. Дадох бакшиши на портиерите, благодарих им на жалкия ми френски и се обърнах към Елена.

Не беше впечатлена, или ако беше, същата лека усмивка чудесно го прикриваше.

— Хайде да излезем — рече тя.

Освежихме се, спуснахме се по стълбите и излязохме на авеню „Матиньон“. Париж е град за разходки, затова тръгнахме бавно, като разговаряхме от време на време за това-онова. Понякога се държахме за ръцете, но никога достатъчно дълго, за да се успокоя, че най-накрая я бях спечелил. Докато вървяхме, небето ставаше все по-мрачно и когато свихме по „Шанз-Елизе“, облаците бяха натежали от дъжд, който всеки момент щеше да се излее върху нас.

— Усещам мириса на приближаващия дъжд — рече Елена.

— И аз.

Избрахме едно кафене с чадъри над масите отвън и седнахме. Келнерът ни донесе топъл хляб, а аз поръчах бутилка „Бордо“. Ядохме миди в бяло вино и голяма купа с плодове. Дъждът още не беше завалял. Поръчах крем брюле и кана английски чай, а когато десертът пристигна, тежките капки затрополяха по тротоара и върху чадърите. Нашият чадър не беше много голям, затова приближих стола си и прегърнах Елена през кръста, за да я пазя от дъжда. Смяхме се като деца, когато небето направо се отвори и от него се изсипа истински порой. Сложих Елена направо в скута си, а тя обви с ръце раменете ми и останахме така, притиснати един към друг.

В този миг разбрах, че тя е изцяло моя, а аз изцяло неин.