Бил Браудър
Заповед за арест (27) (Как станах враг номер едно на Путин)

26
Загадката

На 1 октомври 1939 година Уинстън Чърчил произнася прочутата си реч, в която говори за перспективата Русия да влезе във Втората световна война: „Не мога да ви предскажа действията на Русия. Това е загадка, забулена в мистерия вътре в една енигма, но може би има ключ към нея. Това е руският национален интерес“.

Пренесено в 2008 година, изказаното от Чърчил мнение за Русия продължава да е вярно с една голяма уговорка. Вместо националният интерес да определя действията на Русия, сега те се определят от парите, особено от престъпното им придобиване от страна на държавните служители.

Всичко в нашата ситуация беше загадка. Защо Карпов и трима негови колеги ще се качат в самолета и ще пропътуват стотици километри до Калмикия, за да заведат углавно дело срещу мен? Само заради едното отмъщение? Защо ще поддържат наказателното дело срещу Иван, след като с него не постигнаха нищо? Защо си правиха труда да обискират онези банки, след като активите на „Хермитидж“ не бяха в Русия?

Не можех да го проумея. Колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че отговорът на тази загадка се крие в останките от нашите бивши инвестиционни фирми, пререгистрирани с измама. Те нямаха голяма икономическа стойност, но ако по някакъв начин си възвърнехме собствеността върху тях, щяхме да имаме правото да изискаме от държавата всичката свързана с това информация. От нея щяхме да разберем точно кой, а беше съвсем ясно, че това не са само Кузнецов и Карпов, стои зад тази измама.

За да направим това, предприехме правни действия пред Московския арбитражен съд, за да си върнем компаниите. Това сигурно е изненадало хората, стоящи зад измамата, защото те веднага ни контраатакуваха в Казанския арбитражен съд, прехвърляйки делото в Татарстан. Вероятно бяха предположили, че съдът в Казан ще бъде по-благосклонен към тях.

Не бях много сигурен какви можеха да бъдат възможностите ни за успех в един провинциален руски съд, но останах доволен, след като видях колко бързо реагираха нашите противници, за да се защитят.

Явно ги бяхме настъпили по мазола. Едуард и един младши адвокат веднага взеха самолета за Казан. Пристигнали там в един студен ден през март и отишли в съда, елегантна сграда в рамките на татарстанския „Кремъл“. Едуард беше свикнал да прекарва дълги часове в мрачни съдилища, където хората са агресивни и атмосферата е изпълнена с напрежение, но този съд се оказал по-цивилизован. Обстановката била приятна, а и хората били много по-любезни.

В деня преди гледането на делото Едуард отишъл при деловодителката да поиска да се запознае с документите по делото. Тя с готовност изписала върху клавиатурата на компютъра си имената на нашите компании и услужливо казала:

— Срещу тези компании има две съдебни решения. И двете ли искате?

Едуард за пръв път научил, че има и второ съдебно дело, но не показал изненадата си, а само се усмихнал.

— Да, и двете, ако обичате.

Тя отишла в стаята с документацията и се върнала с кашон, пълен с документи, като предположила, че на Едуард ще му е по-лесно да се запознае с тях на една маса в коридора. Той й благодарил, отишъл при посочената маса и започнал да преглежда папките. Първият кашон бил контраделото, заради което беше пристигнал Едуард. Второто не бил виждал никога преди това. Било съдебно решение срещу „Парфенион“, друга наша открадната инвестиционна компания, за 581 милиона долара.

Докато прехвърлял документите, с изумление установил, че съдебното решение било абсолютно копие на онова в Санкт Петербург. Те използвали същия адвокат и същите подправени контракти, които съдържали същата информация, заграбена от полицията, за да я съставят.

Когато чух за съдебното решение за други 581 милиона долара, се запитах в колко ли още други руски съдилища има подобни изфабрикувани решения срещу наши откраднати компании. Споделих безпокойството си с всички от екипа и Сергей започна да проучва съдебните база данни из цяла Русия. След седмица откри още едно — съдебно решение за 321 милиона долара в Московския арбитражен съд.

Общо взето, чрез използване на абсолютно еднаква схема, срещу откраднатите ни компании имаше съдебни решения за 1 милиард долара.

Тези открития направиха загадката само още по-заплетена. Пак не беше ясно как престъпниците щяха да спечелят някакви пари от тези искове. Само защото парите бяха „дължими“ не означаваше, че те с магическа пръчица ще се появят в банковите им сметки. Нямаше пари, с които да бъдат платени! Бях убеден, че плановете им са други. Но какви?

Не беше ясно и си казах, че трябва да се върна назад и отново да огледам всичко, за да видя дали няма да открия нещо, което може би съм пропуснал да забележа.

Една съботна сутрин в края на май 2008-а помолих Иван да дойде в офиса и да донесе всичките ни правни документи, банкови извлечения и съдебни искове в голямата съвещателна стая. Извадихме от кашона всички документи и ги подредихме на купчинки върху дългата дървена маса. Една — със съдебните искове, втора — за всеки банков обиск, и трета — за всяко углавно дело. Когато всичко беше подредено, започнахме да правим график на времето, когато бяха станали.

— Кога беше последното нахлуване на Кузнецов в банките ни? — попитах аз.

Иван порови в купчината документи.

— На 17 август.

— Добре. Какви бяха датите на фалшивите съдебни решения?

— На 3 септември в Санкт Петербург, на 13 ноември в Казан и на 11 декември в Москва.

— Тогава да си го кажем ясно: лошите момчета са отишли в тези съдилища и са пръснали пари на много места, за да получат тези съдебни решения, макар да знаят, че в компаниите ни няма останали нито активи, нито пари, така ли е?

— Очевидно — рече Иван, забелязал за пръв път тази липса на логика.

— И защо е трябвало да го правят?

— Може би са искали да използват съдебните решения като допълнителни гаранции, за да вземат пари назаем — предположи той.

— Това е смешно. Никоя банка няма да им заеме пари срещу някой от тези аматьорски изфабрикувани искове.

— Да не би да се опитват да вземат личните ти активи в чужбина?

Тази мисъл беше ужасяваща, но знаех, че е невъзможно. Бях проверил това с моите английски адвокати веднага щом като научих за исковете в Санкт Петербург.

Седяхме в мълчание няколко минути и изведнъж ми просветна.

— Каква беше печалбата на „Хермитидж“ за 2006 година?

— Един момент. — Иван отвори лаптопа си и изкара нужния файл.

— Деветстотин седемдесет и три милиона долара.

— И какъв е размерът на платените данъци за тази година?

Той отново направи справка в лаптопа.

— Двеста и тридесет милиона долара.

— Може да звучи безумно, но мислиш ли, че… мислиш ли, че ще се опитат да им бъдат възстановени тези двеста и тридесет милиона долара?

— Това би било лудост, Бил. Данъчните власти никога не биха го направили.

— Не знам. Мисля, че трябва да попитаме Сергей.

В понеделник Иван се обади на Сергей, за да провери тази теория. Също като Иван, и той напълно я отрече.

— Невъзможно — отвърна дори без да се замисли. — Идеята някой да открадне вече платени данъци е абсурдна.

Но час по-късно Сергей отново се обади.

— Може би избързах. Проверих в данъчния закон и на теория това, за което говорите, е възможно. Макар че не мога да си представя да бъде извършено на практика.

През онези седмици, докато седях в кабинета си и премислях различни теории, Сергей беше в окопите и правеше свое разследване. Най-вече искаше да научи всичко за всеки, който беше замесен в това престъпление. Беше писал до държавната служба в Москва, където бяха регистрирани откраднатите ни компании, с настояване да получи цялата информация, с която разполагат. Макар да не получи отговор, извършителите направиха нещо показателно. Веднага преместиха откраднатите компании в Новочеркаск — невзрачно градче в Южна Русия. Писмото на Сергей очевидно ги беше изплашило. После той писа до регистрационната служба в Новочеркаск с молба за същата информация. Въпреки че местните служители запазиха същото мълчание като тези в Москва, престъпниците отново преместиха компаниите. Този път в московското предградие Химки. Тази игра на криеница явно изнервяше лошите момчета и затова Сергей я продължи, като писа и до регистъра в Химки.

Той разбираше, че макар хората, срещу които се борехме, да не уважават закона, те спазваха почти педантично всички бюрократични процедури. Сметна, че както изнерви лошите и ги накара да местят компаниите от място на място, така ще може да изнерви и полицията, като представи още доказателства в досието по делото за нейната съпричастност в престъплението. Знаеше, че след като в него веднъж влезе нещо, процедурата изисква то да остане там завинаги. Сергей се надяваше, че дори разследването за откраднатите фирми да не стигне доникъде, в бъдеще то може да попадне в ръцете на честен следовател, който ще направи нужното. Това вероятно щеше да държи конспираторите постоянно на тръни.

Сергей уреди да бъде приет в Следствената комисия на 5 юни 2008 година. Когато пристигнал в сградата, бил посрещнат от детектива, който отговарял за делото, и той го отвел в кабинета си. Миг преди да отвори вратата, Сергей забелязал, че ръката на човека нервно потрепва.

Отворил вратата и причината веднага станала ясна. Вътре зад бюрото седял подполковник Артьом Кузнецов.

Сергей се стреснал. Погледнал детектива право в очите и попитал:

— Какво става тук?

Детективът избегнал погледа му и казал:

— Подполковник Кузнецов е определен да помага на разследващия екип по това дело.

Първо Карпов беше определен да разследва себе си, а сега Кузнецов щеше да прави същото!

— Няма да разговарям с вас пред него — заявил категорично Сергей.

— Добре — отвърнал колебливо детективът. — В такъв случай ще трябва да изчакате в коридора да завършим съвещанието си.

Сергей останал да чака в продължение на един час на неудобен метален стол, стиснал папките в скута си. Кузнецов и детективът вероятно се надявали той да се откаже от намерението си. Когато Кузнецов най-накрая излязъл, Сергей станал и влязъл вътре. Седнал на стола, извадил доказателствата и дал свидетелските си показания, като изрично споменал имената на Кузнецов и Карпов. Следвайки процедурата, детективът нямал друг избор, освен да ги приеме и да ги приложи към делото.

Сергей излязъл от Следствената комисия и се качил на метрото. Това, което станало току-що, било напълно непонятно. Очаквал, че показанията му няма да отидат никъде и няма да им бъде обърнато внимание. Дори очаквал към него да се отнесат грубо. Още по-малко очаквал да завари тъкмо човека, срещу когото ще дава показания, и той ще е част от разследващия екип. Изминал целия път до офиса и обиколил два пъти блока, докато се успокои. Но когато застанал при бюрото си в офиса на „Файърстоун Дънкън“, заварил още нещо, което не очаквал. Било писмо от данъчната служба в Химки — една от регистрационните служби, до които изпратил писма с искане за информация във връзка с откраднатите компании.

Разкъсал плика. За пръв път някой си свършил работата. Вътре имало информация, били посочени имена, но най-важното било, че писмото показвало, че хората, откраднали нашите компании, имали открити сметки в две неизвестни банки: Юнивърсъл Сейвингс Банк и Интеркомерс Банк.

Това бил огромен пробив. Защо са били нужни банкови сметки на три компании без активи и с фалшиви задължения за 1 милиард долара? Сергей моментално отворил сайта на Централната банка. Изписал името на Юнивърсъл Сейвингс Банк и установил, че е изключително малка банка с капитал само от 1,5 милиона долара. Интеркомерс била малко по-голяма, с 12 милиона долара капитал. Дори трудно би могло да бъдат наречени банки.

Но после забелязал нещо крайно интересно. Тъй като тези две банки били много малки, в момента, в който получели някакви пари, депозитите в тях се изписвали направо на сайта на Централната банка. Така се видели някои големи постъпления. В края на декември 2007 година, малко след като в банките били открити сметки на откраднатите ни компании, Юнивърсъл Сейвингс Банк получила депозити за 97 милиона долара, а Интеркомерс — за 147 милиона долара.

Тогава Сергей си спомнил за запитването ни относно възстановяването на платените данъци. Общо взето сумата, която получили двете банки, се равнявала на тази, която компаниите на „Хермитидж“ платили като данъци през 2006 година. Това не можело да е просто съвпадение. Той бързо събрал всички съдебни решения и ги наредил до данъците, платени от нашите компании. В този момент за Сергей всичко станало кристално ясно.

Съдебното решение в Санкт Петербург за „Махаон“ беше за 71 милиона долара, а приходите на „Махаон“ за 2006-а бяха точно 71 милиона долара. Решението в Казан за „Парфенион“ беше за 581 милиона долара, а приходите на фирмата за същата година се равняваха тъкмо на тази сума. В Москва историята с третата ни открадната фирма, „Риленд“, била същата. Общо конспираторите успели да получат с измама съдебни 328 решения за 973 милиона долара, като сведат до нула 973 милиона реални приходи.

Сергей веднага се обади на Иван и след няколко минути обяснения той подскочи и даде знак на мен и Вадим да се приближим.

— Момчета, вижте това — каза развълнуван и посочи екрана на компютъра си.

Беше влязъл в сайта на руската Централна банка и видяхме двата депозита, открити от Сергей.

— Кучите му синове! — изругах.

— Бил, Сергей е успял да разкрие това — каза Иван.

— Страхотно, но как ще докажем, че тези пари всъщност идват от данъчните органи? — попитах аз.

— Ще попитам няколко източника в Москва дали могат да потвърдят банковите преводи — каза Вадим. — Сега, когато знаем имената на банките, вероятно ще можем да разберем откъде са дошли парите.

Два дни по-късно Вадим се втурна в кабинета и сложи няколко листа на бюрото ми.

— Това са банковите преводи — каза с доволна усмивка.

Грабнах документите, но всичките бяха на руски.

— Какво се казва в тях?

Той бързо ги прелисти и стигна до последната страница.

— Това потвърждава връщането на платени данъци в размер на 139 милиона долара от руската данъчна служба на фирмата „Парфенион“. Това тук се отнася за 75 милиона за „Риленд“, а това е за 16 милиона долара за „Махаон“. Всичко прави общо 230 милиона долара.

Беше същата сума от 230 милиона долара, които бяхме платили във вид на данъци. Същата.

Събрахме се в кабинета и аз се обадих на Сергей да го поздравя за изумителната детективска работа. Въпреки че реши загадката, той не се радваше. Тези хора бяха откраднали от руските данъкоплатци — от него, от семейството му, от приятелите му, от всички, които познаваше.

— Това е най-циничното нещо, което съм виждал — рече той.

Беше най-голямото връщане на платени данъци в руската история. Толкова голямо и толкова нагло, че бяхме напълно сигурни, че най-накрая ги бяхме спипали. Предполагахме, че това беше мошеническа операция, и сега разполагахме с доказателството да я разобличим и да изправим тези хора пред съда.

Точно това възнамерявахме да направим.