Ю Несбьо
Прилепът (9)

Девета глава
Двама ексхибиционисти, един алкохолик, един гей и черната змия

Хари откри стоматологичен кабинет в „Кингс Крос“. Лекарят го прегледа и заключи, че предстоят значителни „строителни“ работи, докато изгради счупения по средата преден зъб. Залепи върху зъбното пънче временна коронка и одруса Хари с такава сума, че той се помоли началството в Осло да прояви благосклонност и да му възстанови разходите.

В управлението в Сидни научи, че заради три счупени ребра и силно мозъчно сътресение Ендрю ще трябва да пази болничното легло цяла седмица.

Следобед Хари помоли Либи да го придружи до няколко болници. Първо се отбиха в „Сен Етиен“. Накараха ги да впишат имената и данните си в посетителския дневник — истинска тухла, разтворена пред внушителна монахиня, която седеше зад гишето, скръстила царствено ръце. Хари помоли за указания, но тя само поклати глава и посочи към вътрешността на болницата.

— Не говори английски — поясни Либи.

Отидоха на рецепцията. Усмихнат млад мъж веднага въведе имената в компютъра, продиктува им номерата на стаите и им обясни как да стигнат до тях.

— За десет секунди се пренесохме от средновековието в епохата на модерните технологии — прошепна Хари.

Първо се отбиха при Ендрю. Размениха няколко думи с него, но какъвто беше целият в натъртвания и хематоми, го свариха в лошо разположение на духа и след пет минути ги помоли да се омитат. На горния етаж в единична стая бе настанен нападателят с ножа: с обездвижена в бандаж ръка, отоци по лицето и обидения поглед от предходната вечер.

— Какво искаш, проклета куко? — процеди той.

Хари седна на стол до леглото.

— Да разбера дали Еванс Уайт е поръчал убийството на Ингер Холтер. Ако да — кому е възложил мократа поръчка и защо.

Онзи се опита да се засмее, но избухна в кашлица.

— Нямам представа какви ги дрънкаш, а според мен и ти си на моя хал.

— Как е рамото? — попита Хари.

Очите на ранения изскочиха от орбитите.

— Само посмей да…

Хари извади шиша от джоба си. По челото на болния изпъкна дебела, синкава вена.

— Бъзикаш се, шибаняко.

Хари запази мълчание.

— Дяволите да ме вземат, ако не си луд за връзване! Нали не си въобразяваш, че ще ти се размине! Открият ли и драскотина по тялото ми след посещението ви, ще изхвърчиш от лайняната си работа, проклето ченге такова! — гласът му се извиси до фалцет.

Хари сложи показалец пред устните му.

— Тихичко, ако обичаш. Виждаш ли онзи здравеняк с обръснатата глава до вратата? Приликата не се забелязва от пръв поглед, но той се пада братовчед на онзи, чиято глава строшихте с бухалката снощи. Днес настоя да ме придружи. Неговата работа е да ти запуши устата и да те държи здраво, докато аз сваля превръзката и забия това симпатично острие в единственото място по тялото ти, където няма да оставя следа. Просто защото там вече има пробита дупка, нали?

Хари стисна леко дясното рамо на болния. В очите му избиха сълзи и гръдният му кош се заповдига бурно. Погледът му заподскача между Хари и Либи. Човешката природа е гъста, непроходима гора, но когато раненият отвори уста, Хари сякаш съзря противопожарна просека. Без съмнение говореше истината:

— Каквото и да ми сторите, Еванс Уайт ще ме накаже десетократно по-жестоко, ако разбере, че съм го изпял. И тримата с вас знаем, че дори да имах какво да ви кажа, щях да си замълча. Почвайте ме, но преди това да ви предупредя: на погрешен път сте. На много погрешен път.

Хари погледна Либи. Той поклати леко глава. Хари се замисли за миг, после стана и остави шиша върху нощното шкафче.

— Бързо възстановяване! — пожела на ранения.

— Аста ла виста — отвърна онзи и се прицели в него с показалец.

 

 

На рецепцията на хотела му предадоха, че са го търсили по телефона. Хари разпозна номера на управлението и веднага позвъни от стаята си. Вдигна Йонг Сю.

— Още веднъж прегледахме всички досиета и проведохме по-обстойна проверка. Три години след извършването им някои провинения се зачеркват от официалните досиета. Така е по закон. Нямаме право да държим провинения с изтекла давност в регистрите. Но когато става дума за престъпления със сексуален подтекст… да го кажем така: пазим копия от докладите в неофициална картотека. Натъкнах се на нещо интересно.

— Какво?

— Официалното досие на хазяина на Ингер Холтер, Хънтър Робъртсън, беше чисто като сълза. Но като се поразтърсих, се оказа, че два пъти е бил глобяван за публично разголване. Грубо разголване.

Хари се питаше кое разголване е деликатно.

— Тоест?

— Опипване на собствените гениталии на обществено място. Това, разбира се, може да се окаже съвсем безобидно, но има и още. Либи се отбил при него. Не го заварил вкъщи. Зад вратата лаело злобно куче. Появил се съседът. С Робъртсън имали уговорка съседът да разхожда и да храни кучето всяка сряда вечер. Човекът имал ключ за дома му. Либи го попитал дали стопанинът е отсъствал и в срядата преди убийството на Ингер Холтер. Съседът потвърдил.

— Е, и?

— В предишните си показания Робъртсън посочи, че е прекарал въпросната вечер сам в дома си. Исках да те уведомя незабавно.

— Какво ще предприемете? — Хари усети как пулсът му рязко се ускори.

— Утре сутринта ще го отведем с полицейска кола.

— Хм… Кога и къде си е показвал прелестите?

— Да видим… Май в някакъв парк. Да. В Грийн парк, един малък…

— Знам къде е. — Хари бързо обмисли възможностите. — Ще се поразходя. Там се подвизава един и същи контингент. Може да изскочи нещо.

Хари записа датите на непристойните прояви в малкия си черен рекламен бележник, дежурен подарък от баща му за Коледа.

— Само за майтапа, Йонг. Какво е тогава деликатно разголване?

— Да си на осемнайсет, под въздействието на спиртни напитки и да си покажеш задника на минаващ полицейски патрул в деня на Националния празник на Норвегия.

От смайване Хари не успя да обели и дума.

Йонг се разкиска по телефона.

— Как…? — успя само да промълви Хари.

— Направо невероятно е колко информация може да се открие с помощта на две-три пароли и съдействието на датски колега от съседния кабинет — засмя се чистосърдечно Йонг.

Хари усети как започва да кипва.

— Нали не се сърдиш? — в гласа на австралийския му колега изведнъж се появи притеснена нотка, задето вероятно е преминал границата на колегиалността. — На никого не съм го казал.

Звучеше толкова разтревожен, че Хари веднага му прости.

— В патрула се возеше и полицайка. После ми отправи комплимент за стегнатите ми задни части — поясни Хари.

В слушалката се разнесе ведър смях.

 

 

Фотоклетките в парка явно прецениха, че се е стъмнило достатъчно, за да активират осветлението. Хари се устреми към пейката. Веднага позна сивия абориген.

— Добър вечер.

Главата, досега обронена върху гърдите, се повдигна бавно и две кафяви очи се насочиха към Хари — или по-скоро минаха през него — и се приковаха в нещо в далечината.

— Fig? — попита той с изнемощял глас.

— Моля?

— Fig, fig — повтори мъжът и размаха два събрани пръста във въздуха.

— Oh, fag^[1].

— Yeah, fig.

Хари извади две цигари. Едната подаде на аборигена, другата тикна в устата си. Минута-две поседяха да се насладят на тютюна. Намираха се върху малка зелена площ насред милионен град и въпреки това Хари имаше чувството, че е попаднал на далечен безлюден остров: дали заради спускащия се мрак, съчетан с електрическото стържене от невидимите крачета на скакалците, които се отъркваха едно в друго, или защото пушенето заедно с чернокожия мъж с широкото екзотично лице, потомък на коренните жители на този континент, му вдъхваше усещане за ритуал и безвремие.

— Искаш ли да купиш якето ми?

Хари огледа дрехата — тънка, в червено и черно.

— В цветовете на аборигенското знаме — поясни мъжът и му показа гърба. — Братовчед ми ги шие.

Хари учтиво отклони предложението.

— Как се казваш? Хари? Английско име. И моето е такова: Джоузеф. Всъщност е еврейско. Нали бащата на Исус се казва така?^[2]. Джоузеф Уолтър Родриг. Племенното ми име е Нгардагха. Нгар-даг-ха.

— Много ли време прекарваш в парка, Джоузеф?

— Да.

Аборигенът отново превключи на дългия си поглед, зареян на километър по-нататък, и се отнесе. Извади бутилка от джоба на якето си, предложи на Хари и отпи. После завинти капачката. Якето му се разгърди и разголи татуировка на гърдите. „Джери“ — пишеше върху голям кръст.

— Много хубав татус, Джоузеф. Може ли да попитам кой е Джери?

— Синът ми. Моят син. На четири години.

Джоузеф разпери пръсти, опитвайки се да отдели нужния брой.

— На четири. Ясно. Къде е сега Джери?

— Вкъщи — Джоузеф размаха ръка, за да укаже посоката. — При майка си.

— Чуй ме, Джоузеф. Търся един човек на име Хънтър Робинсън. Светлокож, дребен, оплешивяващ. От време на време се навърта из парка и показва… мъжките си атрибути. Сещаш ли се за кого говоря? Виждал ли си го?

— Да, да. Ще дойде — Джоузеф сбърчи нос с досада, все едно Хари му надуваше главата с излишни пояснения. — Почакай и ще се появи.

Хари сви рамене. Съмняваше се доколко достоверни са сведенията на Джоузеф, но понеже нямаше какво друго да стори, му даде още една цигара. Продължиха да седят на пейката, докато мракът се спускаше, сгъстяваше се и накрая стана почти материален.

 

 

В далечината заби църковна камбана. Хари запали осмата си цигара и смукна дълбоко. Последния път, когато я заведе на кино, Сьос го помоли да спре да пуши. Гледаха „Робин Худ — принцът на разбойниците“. След „План 9 от далечния космос“ Хари не беше попадал на филм с толкова слаб актьорски състав. На Сьос обаче не й пречеше, че Робин Худ (Кевин Костнър) отговаря на шерифа на Нотингам на чист американски английски. Всъщност Сьос изобщо не забеляза недостатъците на лентата; пищеше въодушевено, когато Костнър въздаваше справедливост в гората Шерууд, а накрая, когато Мариан и Робин се взеха, започна да подсмърча.

След филма седнаха в кафене. Хари почерпи Сьос с какао. Тя му разправи колко уютно се наредила в новия си апартамент в центъра „Согн“. Само не й харесвало, че част от съседите на етажа били „пълни глупаци“. Поиска Хари да откаже цигарите.

— Според Ернст били опасни — аргументира се тя. — Можело да умреш.

— Кой е Ернст? — поинтересува се Хари, а Сьос започна да се киска.

— Няма да пушиш повече, Харалд — заяви обаче съвсем сериозно тя. — Няма да умираш, чуваш ли?

И Харалд, и „чуваш ли?“ ги бе наследила от майка им.

Баща му бе успял да наложи в семейния съвет кръщелното име Хари. Фредрик Хуле обикновено винаги се бе вслушвал в мнението на съпругата си, но този път бе повишил глас и настоял да кръстят момчето на неговия дядо, някога моряк и — види се — славен човек. В миг на слабост — по собствените й думи — майката отстъпила — за което впоследствие се разкайвала горчиво.

— Някога чували ли сте някой Хари някога да е постигнал нещо в живота си? — питаше риторично тя. (Когато го хванеше в заядливо настроение, съпругът й я подиграваше за струпването на неопределителни местоимения.)

В крайна сметка майката го нарекла Харалд на чичо си, но всички останали го знаеха като Хари. А сега, след смъртта й, Сьос изведнъж възприе обръщението, използвано от майка им. Навярно така Сьос се опитваше да преодолее загубата й. Хари не знаеше дали е така със сигурност, защото случващото се в главата на сестра му си оставаше загадка. Той й обеща да откаже цигарите — ако не от раз, то постепенно — а тя се усмихна с насълзени очи и сметана на носа.

Сега Хари си представи как тютюневият дим се гърчи в тялото му като огромна змия. Бубур. Джоузеф се сепна от съня си.

— Родителите ми бяха гарванови хора — изтърси той без никаква прелюдия и се надигна. — Можеха да летят.

Явно дрямката го бе поосвежила. Разтърка лицето си с длани.

— Да летиш е хубаво. Да ти се намира някоя десетачка?

Хари изрови само банкнота от двайсет долара.

— Става — заяви Джоузеф и я отскубна от ръката му.

В съзнанието му бе настъпило краткотрайно просветление и тъмни облаци отново прибулиха и помътниха разума му. Той продължи да нарежда на непознат език, който напомняше разговора между Ендрю и Тууомба. Креолски ли се наричаше? Накрая брадичката на пияния абориген отново се оброни върху гърдите му.

 

 

Хари реши да си допуши цигарата и да си върви. Неочаквано Робъртсън наистина се появи. Хари беше очаквал да го види в шлифер — един вид, стандартното облекло на ексхибиционистите — но Робъртсън носеше бяла тениска и дънки. Озърташе се наляво-надясно и вървеше с особени, пружиниращи крачки, все едно си тананикаше наум и приспособяваше походката си към мелодията. Позна Хари чак когато се приближи до пейките. Лицето му не изразяваше ни най-малка радост от срещата.

— Добър вечер, господин Робъртсън. Опитахме се да се свържем с вас. Седнете.

Робъртсън се огледа и запристъпва на място. Явно му се искаше да побегне, но в крайна сметка седна с примирителна въздишка.

— Казах ви всичко, което знам. Защо продължавате да ме безпокоите?

— Защото открихме, че от години безпокоите други хора.

— Как така? Никого не съм безпокоил!

Хари го гледаше. Робъртсън беше крайно несимпатичен тип, но и при най-добро желание — или и при най-отрицателна нагласа — Хари не съумяваше да съзре в негово лице сериен убиец. И този факт го ядосваше, защото означаваше, че само си губи времето.

— Имате ли представа колко млади момичета се стряскат насън заради вас? — Хари се постара да вложи максимално презрение в гласа си. — Колко девойки не могат да забравят случката и никога няма да се отърсят от образа на извратения чекиджия, който ги е изнасилил във въображението си; няма да забравят как сте проникнали в умовете им, разклатили сте спокойствието им и сте им насадили страх да излизат по тъмно, унижили сте ги и сте ги накарали да се почувстват употребени?

Робъртсън се засмя.

— Само с това ли разполагате, инспекторе? Защо забравихте онези, чийто сексуален живот съм осакатил? И онези, които развиват паническо разстройство и цял живот са осъдени да гълтат хапчета? Впрочем предупредете колегата си да внимава. Заплаши ме с шест години затвор за съучастничество, ако не се явя и не дам обяснения на такива простаци като вас. Посъветвах се с адвоката ми и той се ангажира да обсъди въпроса с вашия началник, та занапред да не се опитвате да ме подхлъзвате.

— Имате два варианта, Робъртсън — Хари усети, че в ролята на хулиганското ченге не излъчва авторитета на Ендрю. — Или сега ми казвате каквото ме интересува, или…

— … идвам в участъка. Това вече съм го чувал. Давайте, закопчайте ме, а до час адвокатът ми ще ме е освободил и ще е подал жалба срещу вас и вашия колега за полицейски произвол. Моля!

— Моята идея беше малко по-различна — прошепна Хари. — Представям си го като дискретно изтичане на информация от неназован източник, разбира се, към някой от любознателните и зажаднели за сензации неделни вестници. Придобихте ли горе-долу представа? „Хазяинът на Ингер Холтер, на снимката горе, има присъда за ексхибиционизъм и е попаднал в полезрението на полицията.“

— Каква присъда! Гдобиха ме четирийсет долара! — изписка на фалцет Хънтър Робъртсън.

— Знам, знам. Било е дребно прегрешение — с престорено разбиране кимна Хари. — Толкова незначително, че сте съумели сравнително лесно да го потулите от близкото си обкръжение. Жалко обаче, че съседите четат вестници, нали? И те, и колегите… А родителите ви? Те следят ли пресата?

Робъртсън се сви. Сгърчи се като спукана плажна топка и заприлича на „барбарон“ — от онези, дето служат като фотьойли за релакс. Хари разбра, че споменавайки родителите, е напипал болното му място.

— Безсърдечен проклетник — прошепна Робъртсън с дрезгав, изтерзан глас. — Каква майка те е раждала тебе, бе? — И след пауза: — Какво те интересува?

— Предимно къде сте се намирали вечерта, преди да открият Ингер.

— Казах на полицията: бях си у дома и…

— Приключвам разговора. Дано в редакцията намерят хубава снимка — Хари стана.

— Добре де, добре. Не си бях вкъщи! — почти извика Робъртсън, отпусна назад глава и затвори очи.

Хари пак седна.

— Като студент ме настаниха в общежитие в един от хубавите квартали на града. В отсрещния блок пък имаше вдовица — подхвана Хари. — Всеки петък в седем вечерта, нито минута по-рано или по-късно, тя разтваряше завесите. Понеже живеехме на един и същи етаж, от стаята ми се откриваше великолепна гледка към нейната дневна. Особено като се има предвид, че тя включваше импозантен полилей. В делниците вдовицата приличаше на прошарена дама с очила и вълнено палто, от онези, дето ги виждаш непрекъснато в трамвая или на опашката в аптеката. Но всеки петък в седем часа, когато представлението започваше, нейната поява никак не можеше да се обвърже с кашлящите, начумерени бабички с бастуни. Обличаше халат с японски десен и обуваше високи черни обувки. В седем и половина пристигаше гостът. В осем без четвърт тя събличаше халата и оставаше по черен корсет. В осем дамата смъкваше наполовина корсета и двамата с партньора й се награбваха върху дивана „Честърфийлд“. В осем и половина посетителят си тръгваше, завесите се спускаха и спектакълът приключваше.

— Колко интересно — саркастично отбеляза Робъртсън.

— За мое учудване в квартала не избухна скандал. От моя блок всичко се виждаше и голяма част от обитателите вероятно следяха редовно представленията на вдовицата. Но доколкото ми е известно, никой не отвори дума за тях и никой не внесе оплакване. Другото интересно беше колко редовно изнасяше тя еротичните си спектакли. Първоначално си мислех, че се съобразява с партньора си — кога се връща от работа, дали е женен и така нататък. Но впоследствие забелязах, че сменя партньорите си, без това да се отразява на ефирното време. И тогава ми просветна: осъзнала е онова, което е постулат номер едно във всяка телевизия: след като си успял да набереш значителна аудитория за определено предаване, ще съсипеш рейтинга му, ако промениш часа на излъчване. А именно зрителите правеха сексуалния й живот толкова пикантен. Разбирате ли, Робъртсън?

— Да.

— Реторичен въпрос. И така, защо ви разказах тази история? Направи ми силно впечатление, че в момента нашият спящ приятел Джоузеф бе твърдо убеден в идването ви тази вечер. Затова погледнах календара и парченцата от пъзела се подредиха. Днес е сряда, Ингер Холтер е изчезнала в сряда, а двата пъти, когато сте заловен за ексхибиционизъм, също са се падали в сряда. Изнасяте представленията си в точно определени часове.

Робъртсън мълчеше.

— Чудех се и защо срещу вас не са подадени повече оплаквания. Така или иначе от последната жалба срещу вас са изминали близо четири години, а разгонването пред малки момичета все пак не е постъпка, която обществото приветства с бурни овации.

— Кой е казал, че го правя пред малки момичета? — сърдито попита Робъртсън. — И как заключихте, че никой не приветства моите прояви?

Ако можеше да свири с уста, Хари би го направил. Сети се за препирнята между хомосексуалната двойка, чийто разговор дочу предната вечер.

— Значи се разголвате пред мъже — заключи Хари, разсъждавайки на глас. — Пред гейовете от района. Това обяснява как си осигурявате спокойствие. Публиката постоянна ли е?

— Е, всеки път идват различни хора — сви рамене Робъртсън — но знаят кога и къде могат да ме видят.

— А жалбите срещу вас?

— Случайни минувачи. Вече сме по-предпазливи.

— Ако не греша, тази вечер ще открия свидетели, които да потвърдят, че вечерта преди убийството на Ингер сте били именно в този парк.

Робъртсън кимна. Поседяха мълчаливо, заслушани в тихото похъркване на Джоузеф.

— И един друг факт не се вписваше никак в общата картина — продължи след малко Хари. — Дремеше като неясно подозрение в съзнанието ми, но ми се избистри чак когато чух, че всяка сряда съседът ви извежда кучето ви и го храни.

Двама мъже бавно минаха покрай тях и спряха в периферията на кръга, осветен от близката лампа.

— Запитах се: защо ще го храни, след като Ингер се е прибирала от „Ди Олбъри“ с кухненски остатъци? Първоначално отдадох несъответствието на недоразумение помежду ви — или просто Ингер е предвидила остатъците за следващия ден. После обаче се сетих за нещо, което би трябвало да съобразя веднага: кучето ви не яде… или по-скоро не му позволявате да яде месо. В такъв случай защо Ингер е взела кокалите? На колегите си в бара обяснила, че ги носи на кучето. Защо ще лъже?

— Нямам представа.

Хари забеляза, че Робъртсън поглежда нетърпеливо часовника си. Явно началният час на шоуто наближаваше.

— Последен въпрос. Какво знаете за Еванс Уайт?

Робъртсън го изгледа с воднисти светлосини очи. Не проблясваше ли в погледа му страх?

— Почти нищо.

Хари прекрати разпита. Не постигна особен напредък. У него кипеше желание да преследва виновника, да го открие и залови, но онзи непрекъснато му се изплъзваше. Майната му! След няколко дни си занимава, но тази мисъл не го накара да се чувства по-добре.

— За свидетелите… — смотолеви Робъртсън. — Ще съм ви благодарен, ако не…

— Няма да провалям представлението ви. Знам, че зрителите ще извлекат полза.

Хари си извади цигара и пъхна кутията в джоба на якето на Джоузеф. Стана.

— Лично на мен спектаклите на вдовицата ми доставяха голямо удоволствие.

 

 

В „Ди Олбъри“ кипеше обичайната приповдигната атмосфера. Уредбата дънеше култовото парче „Валят мъже“, а на сцената танцуваха три момчета. Ако не се броят наметките им, си бяха кажи-речи голи, а публиката ги окуражаваше с викове и пригласяше. Хари погледа малко, после се отправи към бара, където Биргита обслужваше.

— Защо не пееш, хубавецо? — попита познат глас.

Хари се обърна. Тази вечер Ото не беше в обичайните си женски одежди и тежък макиаж, а се бе издокарал в копринена розова риза с дълбоко деколте. Дискретният туш върху миглите и бледото червило показваха, че все пак Ото е положил известни грижи за вида си.

— Никакъв ме няма в пеенето, Ото. Съжалявам.

— Уф, вие, скандинавците, всичките сте еднакви. Не можете да се отпуснете, преди да излочите такова количество алкохол, че да станете напълно неспособни за… сещаш се какво имам предвид.

Хари се усмихна на свенливо спуснатите му клепачи.

— Не си прави труда да флиртуваш с мен, Ото. Аз съм обречена кауза.

— Безнадежден хетеро, а?

Хари кимна.

— Дай поне да те почерпя едно, хубавецо. Какво ще пиеш?

Ото поръча грейпфрутов сок за Хари и коктейл „Блъди Мери“ за себе си. Вдигнаха наздравица. Ото пресуши половината чаша на един дъх.

— Единствено алкохолът лекува любовна мъка — поясни той и изгълта остатъка, потръпна, поръча си още един коктейл и впери поглед в Хари. — Значи никога не си правил секс с мъж. Дори насън?

Хари повъртя чашата в ръка.

— Насън — да. В кошмарите ми.

— Опа! Ето, виждаш ли! — размаха показалец Ото. — Любопитството те гложди. Няма как да измамиш подсъзнанието си, хубавецо. В очите ти виждам, че го носиш. Въпрос на време е да се отключи.

— Винаги съм чакал някой да събуди гея в мен — издекламира Хари с иронична прочувственост. — Извинявай, Ото, но не на мен тия. Сексуалната ориентация е генетично заложена. Или се раждаш такъв, или не. Пълна глупост е да си го обясняваме със средата и семейството.

— Ама какви ги говориш? А аз винаги съм хвърлял вината върху сестра ми и майка ми! — извика Ото и се плесна театрално по челото.

Хари пропусна изблика му покрай ушите си и продължи:

— Учените се сдобиха с повече яснота по въпроса, защото през последните години клиничните проучвания на мозъците на хомосексуалисти се увеличиха. Пандемията от СПИН осигури на специалистите повече трупове на несъмнени хомосексуалисти…

— Безспорно една от най-положителните страни на болестта — отбеляза Ото и засмука от сламката.

— Учените са открили разлики между мозъците на хора с еднополова и разнополова сексуална ориентация.

— Мозъците на хетеросексуалните са по-малки. Кажи ми нещо, което не знам, хубавецо.

— Парадоксът е, че според изследователите миниатюрната клапа — или в каквото се състои въпросната разлика — се унаследява.

— Е, и? — забели очи Ото. — Ти какво? Да не си мислиш, че гейовете не могат да чукат жени, ако им се наложи? Ако обществото го изисква от тях? Ако не им оставя друг избор? — Ото направи недвусмислен жест. — При липсата на друг партньор жената се явява своеобразен заместител. Същият социален механизъм подтиква и хетеросексуални мъже да се чукат със себеподобни в затвора.

— Значи гейовете правят секс и с жени?

— За щастие никога не съм попадал в менталния затвор, в който живеят повечето гейове, защото съм израснал в творческо семейство и още на десет години се обявих за гей — за да се направя на интересен. После не намерих основания да се отмятам. Затова за мен е толкова трудно да си представя ситуация, в която бих се чукал с жена, колкото за теб е да си представиш каква безизходица би те тласнала да скочиш на младежа от съседната килия. Макар че за теб вероятно ще е по-лесно…

— Я чакай малко! Откъде тръгнахме, а накъде се отплесна нашият разговор.

— Ти питаш за неща, които са ти любопитни, хубавецо — Ото сложи длан върху ръката му. — Навярно един ден ще се наложи да утолим това любопитство.

Хари усети как ушите му пламват. Прокле наум този палячо, който успяваше да накара него, зрелия мъж, от смущение да придобие тена на англичанин, прекарал шест часа на плажа в Испания.

— Да сключим един мръсен, приятно вулгарен облог — очите на Ото заблестяха игриво. — Хващам се на сто долара, че преди да си заминеш за Норвегия, нежната ти елегантна ръка ще опипа мъжката ми гордост. Ще намериш ли кураж да приемеш облога?

Ото плесна с ръце и изпищя въодушевено при вида на пурпурночервеното лице на Хари.

— Ако настояваш да ми напълниш джобовете, не възразявам — отвърна Хари. — Но доколкото разбрах, някой ти е разбил сърцето, нали, Ото? Не би ли трябвало в момента да си ближеш раните вкъщи и да си лекуваш любовната мъка, вместо да агитираш хетеросексуален мъж да обърне резбата?

Още щом го изрече, Хари съжали. Просто имаше нулева търпимост към опитите на околните да му оказват натиск. Ото отдръпна ръката си и го изгледа обидено.

— Извинявай. Не си меря приказките. Не съм искал да те засегна — оправда се Хари.

Ото сви рамене.

— Нещо ново по случая? — попита той.

— Няма — отвърна Хари и си отдъхна, че смениха темата. — Може да се наложи да разширим периметъра на търсене извън близкото й обкръжение. Впрочем ти познаваше ли я?

— Всички клиенти на бара я познаваха.

— А разговарял ли си с нея?

— Е, разменяли сме две-три думи. Беше твърде фриволна за моя вкус.

— Фриволна?

— Завърташе главите на хетеросексуалните клиенти, обличаше се предизвикателно, хвърляше изкусителни погледи и се усмихваше продължително, ако така имаше изгледи за по-голям бакшиш. Подобно поведение крие опасности.

— Допускаш някой клиент да я е…?

— Казвам само, че не е задължително да излизаш извън непосредствената среда на Ингер, инспекторе.

— Какво имаш предвид?

Ото се огледа и допи питието си.

— Просто бръщолевя, хубавецо. — Накани се да си върви. — А сега ще послушам съвета ти. Ще се прибера и ще мисля за други неща. Нали това предписа господин докторът?

Махна на един от стриптийзьорите. Момчето се приближи и му подаде хартиен плик.

— Да не забравиш за премиерата! — извика през рамо Ото и си тръгна.

 

 

„Ди Олбъри“ се пукаше по шевовете. Хари седна дискретно до бара на Биргита и без да й се обажда, я наблюдаваше как работи. Следеше движенията й, чевръстите пръсти, с които наливаше бира, връщаше ресто, приготвяше коктейли, гъвкавите чупки на тялото й, решителните уверени крачки зад бара, защото разстоянията до нужните предмети — кега за бира, касовия апарат — вече се бяха кажи-речи закодирали в костния й мозък. Косата й току падаше върху челото, а тя я отмяташе с ловък жест, докато на равни промеждутъци обхождаше с поглед посетителите, за да улови следващата поръчка. Съвсем закономерно забеляза и Хари.

Луничавото й лице просия и той усети как сърцето му заблъска тежко и блажено в гърдите.

— Току-що се отби приятел на Ендрю — съобщи тя. — Навестил го в болницата. Ендрю ти праща поздрави. Мъжът попита за теб. Май още е в бара. А, ето го там.

Биргита посочи масата. Хари позна тъмнокожия хубавец от пръв поглед: Тууомба, боксьора. Приближи се до него.

— Преча ли? — попита Хари и получи широка усмивка в отговор.

— Ни най-малко. Заповядай при мен. Седнах тук с надеждата да се появи някой стар познат.

Хари седна. Робин Тууомба, по прякор Мърито, продължи да се усмихва. По една или друга причина възникна една от онези неловки паузи, които никой не иска да признае за неловки, но на практика са точно такива. Хари побърза да сложи край:

— Днес разговарях с представител на гарвановия народ. Не знаех, че използвате подобни прозвища. Ти към кое племе принадлежиш?

— Какво имаш предвид, Хари? — изгледа го с почуда Тууомба. — Аз съм от Куинсленд.

Хари и сам си даде сметка колко идиотски бе прозвучал въпросът му.

— Извинявай, изразих се неуместно. Днес езикът ми изпреварва ума. Не исках да… не познавам в подробности вашата култура. Затова си мислех, че произлизате от определено племе… или нещо такова.

Тууомба го тупна по рамото.

— Занасям те, Хари. Не се притеснявай.

Той се засмя, а Хари се почувства още по-глупаво.

— Реагираш като повечето светлокожи. Какво друго да очаква човек? Изтъкан си от предразсъдъци.

— Предразсъдъци? — Хари усети първите признаци на раздразнение. — Казал ли съм нещо…

— Не е въпросът какво казваш, а какво очакваш от мен на подсъзнателно ниво. При най-малкото подозрение, че си изпуснал необмислена реплика, очакваш да се нацупя като сърдито хлапе. И през ум не ти минава, че съм достатъчно интелигентен да съобразя: чужденец си и е напълно нормално да задаваш такива въпроси. Ти например едва ли ще се обидиш, ако японски туристи в Норвегия не знаят как се казва вашият крал — смигна му Тууомба. — Не си изключение, Хари. Светлокожите австралийци също истерясват в опасенията си да не изтърсят нещо неуместно. Ето тук се крие най-големият парадокс. Първо отнемат достойнството на народа ни, а когато то е безвъзвратно изгубено, треперят от страх да не го потъпчат.

Тууомба въздъхна и обърна едрите си бели длани към Хари. „Като калкани са“ — помисли си той.

Плътният приятен тембър на Тууомба трептеше на собствена честота и не му се налагаше да надвиква околния шум, за да го чуят.

— Разкажи ми за Норвегия, Хари. Четох колко е красиво. И студено.

Хари подзе да му разправя: за фиорди, планини и хора, живеещи между тях; за унии, потисничества, за Ибсен, Нансен и Григ; за северната страна, чийто народ открай време е имал самочувствието на предприемчив и далновиден, но самата тя напомняла бананова република; тази страна бе печелила от горите и пристанищата си, когато холандци и англичани са търсили да купуват дървен материал; бе използвала природните си дадености — водопадите си — след навлизането на електричеството в бита, а отгоре на всичко кажи-речи пред входната си врата е открила нефтени залежи.

— За разлика от шведите и датчаните ние никога не сме изнасяли стока, която да се превърне в наша емблема по света — нямаме нито „Волво“, нито „Туборг“. Изнасяме природата си и не ни се е налагало да напъваме мозъците си. Норвежците са галеници на съдбата.

Разказа на Тууомба за Ондалснес, градче в Румсдален, сгушено между високи планини. Там било толкова красиво, че майка му непрекъснато повтаряла: Бог създал първо това късче земя и толкова се улисал да сътвори дивната природа в Румсдален, че за да успее до неделя, се наложило да претупа надве-натри останалия свят.

Разказа как с баща му са ходили за риба в ранни зори през юли, как са седели на брега, упоени от аромата на морска вода, огласяни от крясъците на чайките, заобиколени от планини — застинали, безмълвни стражи около малкото им кралство.

— Баща ми е от Лешаскуг, селце по на север в долината. С майка ми се запознали на селска забава в Ондалснес. Все крояха планове как след като се пенсионират, ще се върнат там.

Тууомба кимна и надигна бирата си, а Хари едва натопи устни в поредния сок. От толкова грейпфрут горчивината се бе пропила в стомаха му.

— Ще ми се и аз да ти разкажа откъде идвам, Хари, но такива като мен не принадлежат към определено място или племе. Израснах в къщурка под магистралата към Бризбейн. Никой не знае от кое племе е бил баща ми: появил се и офейкал толкова бързо, че не останало време да го питат. А майка ми пет пари не дава за произхода си. Вълнува се само как да изкрънка няколко долара за бутилка вино. Аз съм мъри — и толкова.

— А Ендрю?

— Не ти ли е споделял?

— Какво?

Тууомба отдръпна ръцете си от масата. Между очите му се вряза дълбока бръчка.

— Ендрю Кенсингтън е дърво без корен — по-зле дори от мен.

Хари не настоя за подробности, но след още една бира Тууомба сам се върна на темата.

— Вероятно е редно той да ти разправи историята си, защото е израснал при необичайни условия. Той е от първото поколение безродни аборигени.

— Какво означава това?

— Дълга история. Разковничето се крие в гузната съвест. От началото на двайсети век политиката към коренното население носи отпечатъка на угризенията на институциите заради издевателствата, на които е бил подложен нашият народ. Жалко само, че добрите намерения невинаги водят до положителна промяна. Ако властите искат да упражняват влияние над определена народност, първо трябва да я разберат.

— А никой не е разбрал аборигените?

— Политиката спрямо тях е преминала различни тенденции. Аз например съм част от принудително урбанизираното поколение. След Втората световна война властите решават да променят следваната дотогава линия и да се опитат да асимилират коренните жители, вместо да ги изолират. Новите мерки включвали контрол на жилищата ни и дори на брачните ни партньори. Мнозина са били принудително заселвани в градовете, за да се приспособят към европейската градска култура. Кампанията дала катастрофални резултати. За кратко време аборигените оглавили всички черни статистики: за алкохолизъм, безработица, разводи, проституция, престъпност, насилие, наркомания и каквото още се сетиш. Аборигените са били и си остават социалните аутсайдери на Австралия.

— А Ендрю?

— Роден е преди войната. Тогава официалната политика следвала друга линия: искала да ни „защитава“, все едно сме животински вид, застрашен от изчезване. Затова правата ни да наемаме земя или да си търсим работа били ограничени. И тук идва най-странното. Законът позволявал на властите да отнемат децата на майки от аборигенски произход, ако бащата не е абориген. Аз може да нямам най-приятната житейска история, но поне знам откъде съм дошъл, докато Ендрю и това не знае. Никога не е виждал родителите си. Още като бебе социалните го взели и го настанили в сиропиталище. Знае само, че открили майка му мъртва на автобусна спирка в Бенкстаун, на пет мили северно от приюта броени дни след насилственото откъсване. Никой не знаел как се е добрала дотам и от какво е издъхнала. Дълго пазели в тайна името на светлокожия му баща, докато накрая Ендрю вече изобщо престанал да се интересува.

Хари се опита да осмисли думите му.

— Международната общност как е допуснала подобен произвол? Ами ООН и Всеобщата декларация за правата на човека?

— Приета е чак след края на войната. Не забравяй, че австралийската политика към аборигените е била водена от добри намерения; целяла е да опази културата им, а не да я обезличава.

— Какво се е случило после с Ендрю?

— Понеже се справял отлично в училище, го изпратили в частен колеж в Англия.

— Мислех, че Австралия е твърде егалитарна държава, за да адмирира частните учебни заведения.

— Пътуването му било организирано от властите. Те поели и разходите по обучението му. Вероятно са искали Ендрю да се превърне в герой от приказната история за един успял абориген; да легитимира политически експеримент, който иначе е причинявал много страдание и безброй човешки трагедии. След като се върнал в Австралия, Ендрю се записал да следва в университета в Сидни. Като студент започнал да се изплъзва от контрола на властите. Забъркал се в куп неприятности, разнесла му се славата на побойник, успехът му паднал. Чувал съм, че много му повлияла нещастна любовна история. Светлокожа жена го предала, след като семейството й не одобрило връзката им. Ендрю отказва да говори за това. Така или иначе тази случка бележи черен период в живота му и е можел лесно да тръгне по лоши пътища. По време на пребиваването си в Англия се научил да се боксира. По собствените му думи именно боксът му помогнал да преживее престоя в пансиона. В университета подновил тренировките и когато получил предложение да тръгне на турне с отбора на Чийвър, зарязал лекциите и напуснал временно Сидни.

— Преди малко го видях в действие. Още го бива.

— Навярно е възприемал боксовата си кариера като кратка почивка, след която да се върне към следването си, но мачовете с тима на Чийвър му донесли успех. Пресата започнала да се интересува от Ендрю и той продължил. Успял да се класира за финала на австралийското първенство по бокс и дошли да го гледат дори двама професионални агенти от САЩ. Ала в навечерието на големия двубой в Мелбърн се случило нещо. Излезли на ресторант. Според слуховете Ендрю се пуснал на гаджето на другия финалист. Казвал се Кембъл и ходел с красавица от Северен Сидни, по-късно коронована за „Мис Нов Южен Уелс“. В кухнята на заведението избухнала схватка. Ендрю, треньорът на Кембъл, агентът му и още някакъв тип изпотрошили цялото оборудване. Открили Ендрю в мивката с разцепена устна, порезна рана на челото и изкълчена китка. Никой не подал жалба в полицията. Вероятно това е породило мълвата, че Ендрю се е пробвал да свали гаджето на Кембъл. Така или иначе, на Кембъл присъдили служебна победа, а кариерата на Ендрю навлязла в задънена улица. Успял да нокаутира още двама противници в турнирите, но журналистите изгубили интерес към него, а агентите повече не се появили. Не след дълго той престанал да се състезава в турнири, злите езици говорили, че се е пропил, а след турне по западния бряг от отбора на Чийвър го помолили да се оттегли, защото нанесъл тежки травми на неколцина аматьори. За известно време Ендрю потънал в нелегалност. Така и не успях да изкопча от него с какво се е занимавал. Обикалял Австралия няколко години без цел и посока. После подновил следването си.

— И окачил ръкавиците на пирона.

— Да — кимна Тууомба.

— А после?

— Ами… — аборигенът даде знак на сервитьора да донесе сметката. — След завръщането си на университетската скамейка Ендрю бил силно мотивиран и в началото нещата потръгнали. Но тогава — в зората на седемдесетте — вилнеели хипитата, духът на купоните и свободната любов и вероятно е попрекалил с количествата незаконни субстанции. Оказало се, че въпросните вещества не подобряват учебните постижения в дългосрочен план, и Ендрю едва изкарал изпитите.

Тууомба се позасмя.

— Един ден Ендрю се събудил, станал, погледнал се в огледалото и обобщил: за пореден път осъмва с махмурлук и посинено око, без да помни кой го е ударил, прехвърлил е трийсетте, още не е успял да завърши образованието си и е започнал да развива зависимост от определени химически субстанции. Зад гърба си има катастрофална боксова кариера, а го очаква меко казано несигурно бъдеще. Какво прави човек в неговото положение? Кандидатства в полицейската академия.

Хари се засмя.

— Цитирам самия Ендрю — поясни Тууомба. — За всеобща изненада го приели въпреки досието му и пределната възраст — вероятно защото властите са искали да увеличат броя на аборигените в системата на полицията. И Ендрю си подстригал косата, махнал си обицата, отказал химикалите и другите опиати. От гледна точка на кариерното издигане той е бита карта, но пък го смятат за един от най-добрите следователи в Сидни.

— И това ли са негови думи?

— Разбира се — засмя се Тууомба.

На бара в средата на заведението танцьорите закриваха тазвечершното травеститско шоу с „Y.M.S.A.“ във версията на „Вилидж Пийпъл“ — безспорно печеливш избор.

— Знаеш много за живота на Ендрю — подхвърли Хари.

— Той ми е като баща. Когато се преместих в Сидни, нямах други планове, освен да се махна възможно по-далеч от къщи. Ендрю съвсем буквално ме прибра от улицата и започна да обучава мен и още няколко момчета — и те изпаднали в безизходица. Ендрю ме накара да се запиша в университета.

— Майчице! Още един боксьор с висше образование?

— Английска филология и история. Мечтата ми е един ден да преподавам на своя народ — заяви Тууомба с гордост и упование.

— А дотогава ще пердашиш пияни моряци и селяни?

Тууомба се усмихна.

— За да си уредиш живота, ти трябва начален капитал. Не се самозаблуждавам: като учител няма да печеля почти нищо. Боксирам се не само срещу аматьори. Тази година подадох документи за австралийското първенство.

— За да спечелиш титлата, с която Ендрю се е разминал на косъм?

Тууомба вдигна чаша за наздраве.

— Например.

 

 

След края на шоуто клиентелата в бара оредя. Биргита бе обещала на Хари изненада тази вечер и той изгаряше от нетърпение да дойде краят на работното време.

Тууомба плати, но не си тръгна. Въртеше халбата в ръце. Хари изпита неясното предчувствие, че боксьорът иска да подхване по-различна тема от досегашните истории.

— Някакъв напредък по случая, заради който те изпратиха тук?

— Не знам — призна искрено Хари. — От време на време ме спохожда усещането, че гледам през бинокъл, а отговорът е толкова наблизо, че го виждам само като замъглен участък върху лещата. Или че просто съм насочил вниманието си в погрешната посока.

Тууомба пресуши бирата си.

— Ще тръгвам, Хари. Преди това обаче ще ти разкажа легенда, която вероятно ще попълни познанията ти за нашата култура. Чувал ли си за черната змия?

Хари кимна. Преди да тръгне за Австралия, прочете информация за влечуги, от които трябва да се пази. Доколкото бе запомнил, въпросната черна змия, известна още като черна аспида, не била внушителна по размери, но пък била силно отровна.

— И съвсем правилно — потвърди Тууомба. — Ако се вярва на преданието, невинаги е било така. Някога, в прастари времена, черната змия била напълно безобидна, докато игуаната била отровна и много по-голяма, отколкото е днес. Ядяла и хора, и животни. Един ден кенгуруто свикало представители на животинското царство на съвет, за да изумуват как да заловят лакомия убиец Мунгунгарли, великия предводител на игуаните. Безстрашният дребен Оюбулуй — черната змия — веднага се нагърбил със задачата.

Тууомба седеше облегнат назад и говореше с нисък, спокоен глас, ала не снемаше очи от Хари.

— Другите животни се присмели на малката змия — противникът на Мунгунгарли трябва да е някой по-едър и по-силен. „Само почакайте и ще видите“ — заканил се Оюбулуй и се завлякъл към леговището на игуановия вожд. Там поздравил огромното чудовище и се представил като дребна змия, неособено вкусна, която търси къде да се подслони, за да избяга от заядливите подмятания на другите животни. „Само гледай да не ми се пречкаш, че иначе лошо ти се пише“ — предупредил Мунгунгарли и почти не удостоил с внимание черната змия. На другата сутрин Мунгунгарли излязъл на лов, а Оюбулуй се прокраднал след него. До накладен огън седял пътник. Преди клетникът да мигне, Мунгунгарли се спуснал и му строшил главата с точен, мощен удар. Игуаната нарамила плячката на гръб и я отнесла в леговището си. Там оставила настрана торбичката с отровата си и се заела да унищожава прясното човешко месо. С бързината на светкавица Оюбулуй се спуснал, грабнал кесийката и изчезнал в храсталаците. Мунгунгарли хукнал след него, но не го намерил. Оюбулуй заварил другите животни да го чакат. „Погледнете!“ — извикал той и зинал широко, та всички да видят кесийката. Всички животни се скупчили наоколо да му благодарят, задето ги е избавил от чудовището Мунгунгарли. И едно по едно се разотишли по леговищата си. Кенгуруто обаче поискало от Оюбулуй да изплюе отровата в реката, та занапред всички да спят спокойно. Но в отговор Оюбулуй захапал кенгуруто и то се строполило парализирано на земята. „Винаги сте ме презирали, сега обаче удари моят час — заканил се Оюбулуй на умиращото кенгуру. — Докато нося тази кесийка, няма да посмеете да припарите до мен. Никой от другите животни няма да разбере какво имам. Ще си мислят, че аз, Оюбулуй, съм техният спасител и закрилник, а аз най-спокойно ще си отмъщавам на всички ви — един по един.“ И бутнал кенгуруто в реката. Самият той се спотаил в храстите. И до ден-днешен се крие там.

Тууомба надигна празната халба и се изправи.

— Стана късно.

Хари го последва.

— Благодаря за легендата. Понеже си тръгвам съвсем скоро, може повече да не се видим. Желая ти успех в първенството. И в плановете ти за бъдещето.

Тууомба сграбчи протегната му ръка. „Кога ще си взема поука!“ — укори се наум Хари. След като аборигенът го пусна, десницата му приличаше на парче крехко телешко.

— Дано разбереш какво замъглява лещата — сбогува се Тууомба.

Вече бе излязъл от бара, когато Хари схвана пожеланието му.