Ю Несбьо
Прилепът (5)

Пета глава
Майка, едър паяк и Бубур жълто-кафявата змия

Изкачваха се по стръмни планински пътища. Табела указваше местоположението на „Кристъл Касъл“.

— Въпросът е дали Еванс Уайт казва истината — подзе Хари.

Ендрю отби встрани, за да се размине с идващ отсреща трактор.

— Нека ти споделя на какво ме е научил опитът, Хари. Повече от двайсет години разговарям с хора, тласкани от различни съображения да лъжат или да казват истината. Виновни и невинни, убийци и джебчии, нерваци и хладнокръвни типове, синеоки бебешки физиономии, насечени от белези лица на мошеници, социопати, психопати, филантропи…

Ендрю търсеше още примери.

— Схванах идеята — увери го Хари.

— … индианци и бели. Всички разказват версиите си с една-единствена цел — да им повярвам. И знаеш ли до какъв извод стигнах?

— Че е невъзможно да се прецени кой лъже и кой — не?

— Именно! — разпали се Ендрю. — В традиционните криминалета всеки уважаващ себе си детектив притежава безпогрешен нюх да разпознава лъжците. Глупости на търкалета! Човешката природа е необятна гора и никой не познава най-дълбоките й дебри. Дори майката не е в течение на най-съкровените тайни на детето си.

Свърнаха към паркинга пред голяма зелена градина с тясна чакълеста алея, която лъкатушеше между фонтани, цветни лехи и екзотични дървесни видове. Зад градината се извисяваше величествена сграда. Това следваше да е „Кристъл Касъл“ — Кристалният замък — който шерифът в Нимбин им посочи върху картата.

Звънче над вратата извести пристигането им. Мястото явно се радваше на голяма популярност, защото магазинът гъмжеше от посетители. Към Хари и Ендрю се приближи пълничка жена с ослепителна усмивка и ги приветства с добре дошли толкова ентусиазирано, сякаш от месеци тук не бе стъпвал човешки крак.

— За пръв път ли идвате? — попита тя.

В тона й се долавяше увереността, че магазинът действа пристрастяващо като наркотик и веднъж посетили го, клиентите неминуемо ще се зарибят. Впрочем Ендрю и Хари не можеха да отхвърлят категорично тези вероятност.

— Завиждам ви — прехласна се тя, след като те потвърдиха предположението й. — Предстои ви да откриете очарованието на „Кристъл Касъл“! — Жената почти пищеше от възторг. — Минете през онзи коридор. Отдясно има отлично вегетарианско кафене с превъзходни ястия. След като се уверите лично, завийте наляво и ще влезете в залата за кристали и минерали. Ето там започва истинското приключение! А сега вървете!

И тя махна с ръка да ги подкани. След подобно встъпление Ендрю и Хари преживяха по-скоро истинско разочарование. Кафенето всъщност представляваше съвсем обикновена закусвалня: продават кафе, чай, салати с йогурт и сандвичи със зеленчуци. В горещо рекламираната зала за кристали и минерали бяха изложени блестящи кристали, фигурки на Буда с кръстосани крака, сини и зелени кварцови залежи и природни камъни. Експонатите създаваха сложна смесица от различни светлини. Из помещението се носеше дискретно ухание на ароматни пръчици, приспивна мелодия на панфлейта и шумолене на течаща вода. На Хари магазинът му хареса, но асортиментът му се стори малко прехвален и от експонатите далеч не ти спираше дъхът. Без дъх можеше да останеш от цените.

— Хе-хе — засмя се Ендрю, след като погледна етикетите на няколко стоки. — Тази дама е просто гениална.

Кимна към видимо състоятелните клиентки на средна възраст из помещението:

— Някогашните хипарки са пораснали. Вече си имат сериозни професии и стабилни доходи, но спиритуализмът все още ги влече.

Застанаха до касата. Пълничката жена продължаваше да се усмихва все така лъчезарно. Хвана ръката на Хари и притисна синьо-зелен камък към дланта му.

— Зодия козирог, нали? Поставете този камък под възглавницата си. Ще отстрани всякаква негативна енергия от стаята ви. Струва шейсет и пет долара, но понеже наистина имате нужда от него, ще ви го дам за петдесет. А вие трябва да сте лъв? — обърна се тя към Ендрю.

— Не, госпожо, полицай съм — той вдигна дискретно значката си.

Тя пребледня и го изгледа шокирана.

— Какъв ужас! Дано не съм допуснала някое нарушение.

— Не и доколкото ми е известно, госпожо. Нали вие сте Маргарет Досън, бивша Уайт? Къде да поговорим на спокойствие?

Маргарет Досън бързо се окопити и извика едно от момичетата да я замести на касата. После изведе Хари и Ендрю в градината, където седнаха край бяла дървена маса. Между две дървета се простираше опъната мрежа. Хари първо я помисли за рибарска, но като се позагледа по-внимателно, разбра, че всъщност представлява паяжина.

— Май ще вали — промърмори госпожа Досън и потри ръце.

Ендрю се прокашля и тя прехапа долната си устна.

— Извинете, инспекторе. Просто се притесних.

— Не се тревожете. Каква паяжина само си имате!

— Изпреде я Били, паякът ни. Сигурно се е сврял да подремне някъде или е на лов за мишки.

Хари инстинктивно прибра крака си под стола.

— На лов за мишки ли?

Ендрю се усмихна.

— Хари е от Норвегия. Там не са свикнали с такива големи паяци.

— Нека ви успокоя: най-едрите породи не са най-опасни. Затова пък у нас се среща един миниатюрен пакостник, който се нарича „червеногръбко“. Неговото ухапване е смъртоносно, но той предпочита да се навърта из по-гъсто заселените райони — подвизава се под прикритието на големия град, така да се каже. В тъмни изби и влажни кьошета.

— И не е единственият — промърмори Ендрю. — Нека се върнем на въпроса, госпожо. Става дума за сина ви.

Сега вече цялата кръв се отдръпна от лицето на госпожа Досън.

— За Еванс ли?

— Доколкото ни е известно, не е имал никакви предишни спречквания с полицията — успокои я Хари.

— Така е. И слава богу.

— Отбихме се тук, защото вашият магазин се намира точно по пътя ни към Бризбейн. Случайно да познавате жена на име Ингер Холтер?

Госпожа Досън си повтори беззвучно името и поклати глава.

— Еванс никога не е бил любовчия. Винаги ме е запознавал с приятелките си. След като му се роди дете от… от онази обесница, чието име дори не искам да си спомням, му забраних… го посъветвах да не избързва. Нека изчака да срещне правилното момиче.

— И защо да не избързва?

— Защото аз така му казах.

— А защо му казахте така?

— Защото… защото допуска фатални грешки — тя хвърли поглед към магазина, за да покаже, че времето й е ценно — и защото Еванс е чувствително, лесно ранимо момче. В живота му навлезе много негативна енергия и му трябва жена, на която да вярва стопроцентово, а не някоя от онези… пачаври, дето само му мътят главата.

Над ирисите й се спусна сива пелена.

— Често ли се виждате със сина си? — попита Ендрю.

— Еванс се отбива винаги, когато ангажиментите му позволяват. Горкичкият, претрепва се от работа. Продава билки. Опитвали ли сте ги? Понякога слагам от тях в чая, който предлагаме в кафенето.

Ендрю се прокашля. С периферното си зрение Хари мярна някакво движение между дърветата.

— Време е да си вървим, госпожо. Само още един, последен въпрос.

— Да?

Ендрю продължаваше да кашля, сякаш нещо му беше преседнало. Паяжината започна да се полюшва.

— Този светлорус цвят на косата ви… естествен ли е?

 

 

Кацнаха в Сидни късно вечерта. Хари беше капнал от умора и си мечтаеше само за леглото в хотела.

— Едно питие? — предложи Ендрю.

— Не, благодаря.

— В „Ди Олбъри“?

— Това ще е кажи-речи работа.

— Именно.

 

 

Биргита ги посрещна с усмивка. Обслужи клиента пред бара, приближи се до двамата мъже и прикова поглед в Хари.

— Здрасти — отрони тя.

На Хари му се прииска просто да се сгуши в скута й и да заспи.

— Два двойни джина с тоник — в името на закона — поръча Ендрю.

— На мен по-добре ми дай сок от грейпфрут — поправи го Хари.

Тя им поднесе напитките и се облегна на барплота.

— Благодаря ти за вчера — прошепна на Хари.

В огледалото зад гърба й той видя собствената си идиотска усмивка.

— Ей, ей, ако обичате, без скандинавско гукане. Докато аз плащам, ще говорим на английски — намръщено помоли Ендрю. — Нека ви разкажа една история, млади хора. За любовта, която е по-велика загадка от смъртта. — Направи драматична пауза. — Чичо Ендрю ще ви разправи стародавна австралийска легенда: историята за Бубур Жълто-кафявата змия и за Уала.

Хари и Биргита се наведоха към Ендрю, а той премлясна доволно и запали пура.

— Имало едно време млад воин на име Уала. Уала обичал младата красавица Мора, а тя — него. Уала издържал племенната церемония и вече бил признат за зрял мъж. Нямало пречки да се ожени за която пожелае от съплеменничките си, стига да са изпълнени две условия: да не е била омъжвана преди и да откликне на чувствата му. А Мора искала Уала да й стане мъж. И той копнеел нито за миг да не се отделя от любимата си, ала традицията повелявала да отиде на лов. Преди сватбата трябвало да поднесе плячката като дар на родителите на момичето. В една прекрасна росна утрин Уала потеглил. Мора му дала бяло перо от какаду да си го затъкне в косата.

Докато Уала го нямало, Мора отишла да събира мед за празненството. А мед не се намирал лесно и тя се отдалечила от бивака повече от обикновено. Озовала се в долина с едри камъни. Над долината се спускала особена тишина — не се чувала ни птича песен, ни жужене на насекоми. Тъкмо да продължи нататък й съзряла гнездо с грамадни бели яйца — по-големи не била виждала. „Ще ги взема за празненството“ — рекла си тя и посегнала към яйцата.

В същия миг нещо голямо се плъзнало по камъните и преди да побегне или да извика, огромна жълто-кафява змия се увила около снагата й. Мора се съпротивлявала, но напразно. Влечугото започнало да я стиска. Тя вдигнала очи към синьото небе над долината и се опитала да призове Уала, ала в дробовете й вече нямало въздух. Не успяла дори да гъкне. Хватката на змията се затягала все повече и повече, накрая изцедила и последната капка живот от Мора, потрошила и всичките й кости. После змията се оттеглила в сенките, откъдето се била и появила. Там ставала невидима, защото цветовете й се сливали с дърветата и камъните.

След два дни открили бездиханното тяло сред камъните в долината. Родителите й били безутешни, майката ридаела и питала бащата какво ще кажат на Уала, когато се прибере. — Ендрю погледна Хари и Биргита с блеснали очи. — Огънят в бивака вече догарял. Призори на следващия ден Уала се върнал. Ловът преминал с куп премеждия, ала той стъпвал леко, с искрящи от щастие очи. Приближил се до родителите на Мора, смълчани до жаравата. „Нося ви подаръци“ — рекъл им. Връщал се с богата плячка: кенгуру, вомбат и бутове от ему.

„Дошъл си тъкмо навреме за погребението, Уала, ти, който щеше да ни бъдеш като син“ — съобщил му бащата на Мора. Сякаш някой покосил Уала с тежък удар. Всички видели каква болка изпитва, каква скръб го мъчи, ала той бил корав воин, преглътнал сълзите си и попитал: „Защо още не сте я погребали?“. „Защото я открихме едва вчера“ — отвърнал бащата. „Тогава ще я придружа и ще поискам духа й. Нашият виринун ще излекува потрошените й кости, а аз ще й върна духа и ще я съживя.“ „Твърде късно е — възразил бащата. — Духът й вече е отишъл там, където се преселват духовете на всички мъртви жени. Но убиецът й е още жив. Знаеш какво повелява дългът ти, синко.“ Уала си тръгнал, без да отрони дума. Живеел в пещера заедно с другите ергени от племето. И пред тях останал безмълвен. Изминали няколко месеца, Уала не участвал нито в песните, нито в танците. Непрекъснато странял от общите забави. Според едни искал да вкамени сърцето си и да забрави Мора. Според други възнамерявал да последва Мора в задгробното царство на жените. „Невъзможно е — клатели глава хората. — След смъртта си жените и мъжете се преселват в отделни царства.“

Една жена обаче рекла: „Грешите. Уала е потънал в кроежи как да отмъсти за любимата си. Да не мислите, че Бубур Жълто-кафявата змия може да се убие с копие? Не сте го виждали, но като млада аз го зърнах и цялата ми коса побеля. По-страшна гледка не можете да си представите. Вярвайте на думите ми: Бубур може да бъде надвит само с мъжество и хитрост. А мен ако питате, този млад воин ги притежава.“

На другия ден Уала дошъл при огъня. Очите му блестели, изглеждал окрилен. Попитал кой ще го придружи, за да събират смола. „Имаме достатъчно запаси. Ще ти дадем“ — отвърнали хората, изненадани от ведрото му настроение. „Трябва ми прясна — възразил той и се засмял на уплашените им лица. — Елате и ще видите за какво ще я използвам.“ Любопитството ги зачоплило и те го придружили. Събрали колкото трябва и той ги повел към долината с едрите камъни. Там върху най-високото дърво изградили малка кула и Уала отпратил спътниците си да си вървят. На дървото взел със себе си само най-верния си другар. Двамата започнали да викат името на Бубур, а призивите им отеквали из цялата долина. Слънцето се издигнало на небосклона.

Изневиделица се появила гигантска жълто-кафява глава. Люшкала се напред-назад и се ослушвала да определи откъде идва звукът. Около нея гъмжало от по-малки змии — и те със същата окраска — навярно излюпени от яйцата, към които Мора посегнала. Уала и приятелят му омесили смолата на големи топки. Когато ги видял на дървото, Бубур зинал, проточил език и го стрелнал към тях. Слънцето било увиснало в зенита си, пастта на Бубур блестяла в бяло и червено. Бубур се спуснал в атака. Тогава Уала запратил най-голямата топка право в зиналата му паст. Влечугото по навик стиснало челюсти и зъбите му потънали дълбоко в смолата.

Бубур се свил на кълбо на земята, ала не успял да се отърве от смолата в устата си. Същата хитрина Уала и неговият другар приложили и на новоизлюпените змийчета. Не след дълго победили и тях — запечатали им челюстите. Уала повикал другите мъже и те убили змиите без капка жал. Все пак Бубур бил погубил най-красивата дъщеря на племето. Не изтребели ли змийските отрочета до крак, рискували някой ден те да пораснат и да станат големи колкото родителите си. След този ден рядко ще срещнеш Бубур Жълто-кафявата змия^[1] в Австралия, но с всяка изминала година страхът на човека го прави все по-дълъг и по-дебел.

Ендрю допи остатъка от джина с тоник.

— И каква е поуката? — попита Биргита.

— Първо, любовта е по-голяма загадка и от смъртта. Второ, пазете се от змии.

Ендрю плати питиетата, потупа окуражително Хари по гърба и си тръгна.