Ю Несбьо
Прилепът (2)

Втора глава
Тасманийски дявол, клоун и швед

Хари почука предпазливо по вратата на началника на полицейски окръг Южен Сидни.

— Влез! — избоботи глас отвътре.

Едър, широкоплещест мъж с внушително шкембе стоеше до прозореца зад дъбово бюро. Изпод рядката му коса стърчаха прошарени рунтави вежди, но бръчиците около очите се усмихваха.

— Хари Хоули от Осло, Норвегия, господине.

— Сядай, Хоули. Много бодър изглеждаш за толкова ранна утрин. Дано не си се отбивал при колегите от „Наркотици“ — Нийл Маккормак избухна в чистосърдечен смях.

— Заради часовата разлика е. От четири през нощта не съм мигнал — обясни Хари.

— Досетих се. Тук така се шегуваме с прекалено бодрите колеги. Преди няколко години избухна грандиозен корупционен скандал. Десетима полицаи бяха осъдени, включително за продажба на дрога на територията на управлението. Събудили подозрение у околните, защото двамина били съмнително енергични през цялото денонощие. Всъщност в цялата работа няма нищо смешно — заключи добродушно той, сложи си очилата и разгърна книжата пред себе си. — Значи си изпратен тук, за да съдействаш при разследването на убийството на Ингер Холтер, норвежка гражданка, пребивавала в Австралия с работна виза. Русо, хубаво момиче — съдейки по снимките. Двайсет и три годишна, нали?

Хари кимна. Маккормак стана сериозен.

— Намерена е от рибари в залива Уотсънс Бей, наполовина разсъблечена. Травмите по трупа показват, че първо е била изнасилена, после — удушена. Следи от сперма липсват. Убиецът е пренесъл тялото в Геп парк през нощта и го е хвърлил в океана.

Маккормак направи гримаса.

— При малко по-лошо време вълните сигурно щяха да я отнесат, но в конкретния случай тялото се е заклещило между камъните и на сутринта са го открили. Както споменах, експертите не намериха семенна течност. Причините са две: първо, влагалището на момичето е било накълцано на парчета и второ, морската вода е отмила всички евентуални следи. Затова липсват и пръстови отпечатъци. Разполагаме с приблизителен час на смъртта… — Маккормак си свали очилата и си разтърка лицето — но нямаме убиец. Как смяташ да процедираш, Хоули?

Преди Хари да му отговори, Маккормак продължи:

— Без съмнение възнамеряваш да гледаш как ще закопчаем този проклетник, междувременно да изтъкваш на норвежката преса какви отлични резултати постигаме в съвместната си работа, да внимаваш да не засегнем норвежкото посолство или някой от близките на жертвата, а през останалото време да се отдадеш на почивка и да изпратиш две-три картички на любимата си шефка в Осло. Впрочем как е тя?

— Добре, доколкото ми е известно.

— Ербап жена! Сигурно ти е обяснила какво се очаква от теб.

— В общи линии. Каза, че ще участвам в разс…

— Забрави. Ето новите правила. Първо, отсега нататък ще слушаш мен, само мен и никой друг. Второ, няма да предприемаш нищо на своя глава. Трето, една самосиндикална проява и те изпращам обратно в Норвегия с първия самолет.

Маккормак изрече всичко това с усмивка, но посланието беше кристално ясно: не се бъркай в следствието, защото присъстваш в качеството на наблюдател. „Да си бях взел бански и фотоапарат“ — помисли си иронично Хари.

— Доколкото разбрах, Ингер Холтер е била телевизионна звезда в Норвегия?

— Твърде силно казано, сър. Преди няколко години водеше младежко предаване. Преди да се случи това нещастие, хората почти я бяха забравили.

— Казаха ми, че вестниците у вас отразяват широко случая. Двама кореспонденти вече пристигнаха. Дадохме им всичката си информация, а тя не е никак много. Съвсем скоро ще им писне и ще си тръгнат. Не знаят за идването ти. Имаме си други хора, които да им бъдат бавачки. Ти не бери грижа.

Хари благодари — и то със съвсем искрена признателност. Никак не му се нравеше перспективата амбициозни норвежки журналисти непрекъснато да му дишат във врата.

— Ще бъда откровен с теб, Хоули, и ще ти кажа как стоят нещата. Началникът ми ме осведоми, че административните шефове в Сидни ни пришпорват да разкрием убийството в максимално кратък срок. Както обикновено, всичко опира до политика и пари.

— Пари?

— Тази година се очаква безработицата в Сидни да надхвърли десет процента. Всяка стотинка от постъпленията в туристическия бранш е ценна за града. След три години домакинстваме на олимпиадата и туристическият поток от Скандинавия бележи силен ръст. Убийство, при това неразкрито, ще лепне клеймо върху имиджа на Сидни. Правим всичко по силите си. Сформирахме екип от четирима следователи, осигурихме им приоритетен достъп до ресурсите в управлението — бази данни, анализи на криминални експерти, лаборанти и така нататък.

Маккормак взе един лист и го огледа намръщено.

— По първоначалния план трябваше да си партнираш с Уодкинс, но щом изрично си помолил за Кенсингтън, не виждам причина да се противопоставям.

— Сър, не си спомням да съм…

— Кенсингтън е свестен пич. Малцина от туземците постигат неговия успех.

— Наистина ли?

Маккормак сви рамене.

— Какво да се прави. Е, Хоули, ако изникне нещо, знаеш къде да ме намериш. Въпроси?

— Само едно питане за деловите отношения. Чудя се дали „сър“ се употребява, когато се обръщаш към началник, или е твърде…?

— Формално? Сухо? Такова е, но на мен ми харесва. Напомня ми, че аз командвам парада, а не друг — Маккормак избухна в боботещ смях и приключи срещата със сочно ръкостискане.

 

 

— През януари пристигат най-много туристи — поясни Ендрю, докато си проправяха път през натовареното движение около „Съркюлър Кий“. — Някои идват да видят Операта, други — да се разходят с корабче из пристанищния район, трети — да изплакнат очи с мацките на Бондай Бийч. Жалко, че ти трябва да работиш.

— Всъщност нямам нищо против — сви рамене Хари. — Туристическите атракции ми докарват потни вълни и ме изнервят.

Излязоха на Ню Саут Хед Роуд и тойотата ускори на изток към Уотсънс Бей.

— Източните квартали в Сидни не са като източните в Лондон — обърна му внимание Ендрю, докато подминаваха къщите — коя от коя по-модерни. — Този район се нарича Double Bay — „Двойният залив“, но го наричаме Double Pay — „Двойната цена“.

— Тук ли е живяла Ингер Холтер?

— Известно време е споделяла апартамент с гаджето си в „Нютаун“, но след като скъсали, се пренесла в гарсониера в „Глийб“.

— А гаджето?

Ендрю сви рамене.

— Австралиец, компютърен инженер. Запознали се преди две години, когато Ингер дошла тук на почивка. Има алиби за вечерта на убийството и не се вписва в прототипа на класическия убиец. Но човек никога не знае, нали?

Паркираха в подножието на Геп парк — една от многото зелени площи в Сидни. Стръмни каменни стъпала водеха до парка, брулен от силни ветрове, защото бе разположен високо над Уотсънс Бей на север и Тихия океан на изток. Отвориха вратите на тойотата и горещината ги блъсна. Ендрю си сложи чифт големи слънчеви очила, които Хари свързваше с норвежки порнокрал. По неизвестна причина днес австралийският му колега се бе изтупал във втален костюм. Тъмнокожият широкоплещест мъжага изглеждаше малко комично в очите на Хари, докато се клатушкаше пред него по пътеката.

— Оттук се открива гледка към Тихия океан, Хари. Следващата спирка е Нова Зеландия — на около две хиляди километра по вода.

Хари се огледа. На запад се виждаше центърът с моста над пристанището, на север — плажът и яхтите в Уотсънс Бей и зеленият „Манли“, предградие от северната страна на залива. На изток хоризонтът преливаше в разнообразни нюанси на синьото. Скалите пред тях се спускаха отвесно към водата, а долу вълните увенчаваха дългото си пътешествие с мощно кресчендо при сблъсъка с камъните.

— В момента си стъпил върху арена на знаменателни исторически събития, Хари. През 1788 година англичаните изпратили първия флот със затворници към Австралия. Предвиждало се да се заселят в залива Ботани Бей на няколко мили южно оттук, но след като стъпили на сушата, далновидният капитан Филип преценил, че теренът е кошмарен, и изпратил част от екипажа с малка лодка да разузнае крайбрежието в търсене на по-подходящо място. Лодката заобиколила носа, където стоим в момента, и се натъкнала на най-удобното пристанище на света. Малко по-късно капитан Филип пристигнал с останалата част от флотилията: 11 кораба, 750 каторжници, сред които и жени, 400 моряци, четири роти и продоволствия за две години. Но нашата земя е по-опърничава, отколкото дава вид. Англичаните не притежавали уменията на аборигените да се ползват от ресурсите й. След две години и половина в Австралия пристигнал вторият флот с нови провизии. Първите англичани почти били умрели от глад.

— После явно нещата са се оправили — Хари посочи зелените хълмове на Сидни. Между лопатките му потече пот. Тази горещина го побъркваше.

— За англичаните — да — Ендрю се изхрачи над ръба на пропастта.

Проследиха как плюнката полетя надолу, после вятърът я разпръсна.

— Слава богу, че не е била жива, когато я е хвърлил оттук — отбеляза Ендрю. — От тялото й са се откъснали цели парчета месо. Явно при падането скалните издатини са я раздрали.

— Колко време след настъпването на смъртта са я открили?

Ендрю изкриви лице.

— Според полицейския лекар четирийсет и осем часа. Но той… — Ендрю докосна с палец устните си в символичен жест.

Хари кимна. Лекарят явно обичаше да си сръбва.

— А и числото ти звучи съмнително кръгло, нали?

— Открили са я в петък сутринта. Да предположим, че е починала в нощта срещу сряда.

— Някакви следи наоколо?

— Както виждаш, колите паркират в подножието. Нощем районът не е осветен и е почти безлюден. Досега не са постъпили никакви обаждания от свидетели. Честно казано, изобщо не сме се и надявали.

— И какво ще правим сега?

— Ще изпълним заръката на шефа — ще отидем на ресторант да похарчим част от бюджетните средства, предвидени за специални гости. Все пак си най-висшият представител на норвежката полиция в радиус от две хиляди километра. Ако не и повече.

 

 

Ендрю и Хари седяха до маса с бяла покривка. Рибният ресторант „Дойлс“ се намираше в най-вътрешната част на Уотсънс Бей. От морето го делеше само тясна пясъчна ивица.

— Красиво, нали?

— Като пощенска картичка.

Пред заведението момченце и момиченце строяха пясъчен замък на фона на лазурното море и пищните зелени възвишения. В далечината се извисяваше гордият силует на Сидни.

Хари се спря на миди „Сен Жак“ и тасманийска пъстърва, а Ендрю поръча австралийска щука и бутилка „Шардоне Роузмаунт“ с уговорката, че никак не подхождало на тазвечершните блюда, но било бяло, пивко и на цена, съвсем приемлива за бюджетната рамка. Ендрю се изненада много от пояснението на Хари, че не консумира алкохол.

— Да не си квакер?

— Нищо подобно.

Старият семеен ресторант „Дойлс“ се славеше като един от най-добрите в Сидни. В момента сезонът се намираше в разгара си и заведението се пукаше по шевовете. Хари предполагаше, че именно по тази причина обслужването се бави.

— Тук сервитьорите са като планетата Плутон — отбеляза изнервено Ендрю. — Циркулират в периферията, появяват се на всеки двайсет години и дори тогава е невъзможно да ги забележиш с просто око.

Хари не беше в настроение да се възмущава и се облегна назад с доволна въздишка.

— Но пък приготвят великолепна храна — отбеляза той. — Сега разбирам защо си с костюм.

— Както виждаш, мястото не е особено официално. Просто гледам да не се появявам по дънки и тениска в такива заведения. С моя външен вид се налага човек да компенсира.

— В смисъл?

— Аборигените не се ползват с особено висок статус в тази страна — вероятно вече си забелязал. Още първите заселници англичани посочвали в писмата до домашните си, че местните са склонни към пиянство и користни престъпления.

Хари го слушаше с интерес.

— Според тях било генетично заложено. „Бива ги само да вдигат ужасна врява, духайки в дълги, кухи дървени инструменти, които наричат диджериду“ — написал един англичанин. Австралия се хвали, че е успяла да приобщи няколко култури в работещо общество. Но работещо за кого? Проблемът — или предимството, в зависимост от гледната точка — е, че местните вече са невидими. Аборигените са почти изолирани от обществения живот в страната, като се изключат политически инициативи, целящи да накърнят аборигенските интереси и тяхната култура. Австралийци, които украсяват домовете си с аборигенско изкуство, плащат данък. Затова пък аборигените имат многолюдно представителство в опашките за социални помощи, в статистиките за самоубийства, в затворите. Вероятността представител на коренната култура да попадне зад решетките е двайсет и шест пъти по-голяма, отколкото същото да сполети австралиец с друг произход. Малко храна за размисъл, Хари Хоули.

Ендрю изпи виното, докато Хари размишляваше над думите му. И над факта, че преди малко бе изял може би най-вкусното рибно ястие за целия си трийсет и две годишен живот.

— И въпреки това Австралия не се смята за расистка страна. Ние сме мултикултурна нация с население, дошло от всички краища на света. От казаното дотук следва, че си струва да си облечеш костюм, когато отиваш на ресторант.

Хари кимна. Нямаше какво да добави.

— Ингер Холтер в бар ли е работела?

— Да. В „Ди Олбъри“ на Оксфорд Стрийт в „Падингтън“. Мислех тази вечер да го посетим.

— Защо не още сега? — Хари усещаше как цялото това бездействие започва да му лази по нервите.

— Защото преди това ще навестим съдържателя.

Изневиделица Плутон се появи на небосклона.

 

 

Глийб Пойнт Роуд се оказа уютна, не твърде натоварена улица, където съседстваха предимно етнически ресторанти от различни краища на света.

— Навремето това беше кварталът на бохемите — поясни Ендрю. — Като студент през седемдесетте живеех съвсем наблизо. Тук още ще намериш емблематичните вегетариански ресторанти за природозащитници и поклонници на алтернативния начин на живот, книжарници за лесбийки и така нататък. Но хипитата и друсащите се с ЛСД ги няма. „Глийб“ постепенно се превърна в модерен район и съответно цените на жилищата скочиха. Към днешна дата цялата ми полицейска заплата не би ми стигнала само да си платя наема.

Свърнаха надясно по Хиърфорд Стрийт и влязоха в двора на номер 54. Срещу тях с лай се спусна малко черно рунтаво животно и оголи острите си зъбки. Дребното чудовище изглеждаше много ядосано и поразително приличаше на тасманийския дявол от туристическата брошура. „Агресивен. Не е препоръчително да захапва гърлото ви“ — гласеше предупредителният текст, придружен с пояснението, че тасманийските дяволи спадат към изчезващите видове. Хари горещо се надяваше да е истина. Свирепата разновидност на страшното животно сега се хвърли срещу него със зинала паст, но Ендрю замахна с крак, уцели животното от воле и го запрати в храсталака до оградата.

На стълбите ги посрещна начумерен мъж с голямо шкембе. Имаше вид на току-що станал от сън.

— Какво стана с кучето?

— Любува се на розите — осведоми го Ендрю с усмивка. — Идваме от отдел „Убийства“. Господин Робъртсън?

— Да, аз съм. Какво искате пак? Нали ви казах, че ви казах каквото знам.

— А сега казахте, че сте казали, че сте ни казали… — Настъпи продължителна пауза.

Ендрю продължаваше да се усмихва, а Хари премести тежестта от левия върху десния си крак.

— Прощавайте, господин Робъртсън, повече няма да се правя на интересен. Това е братът на Ингер Холтер. Би искал да види стаята й, ако не ви създаваме голямо неудобство.

Отношението на домакина претърпя мигновена промяна.

— Извинете, не знаех… влезте, моля!

Той отвори вратата и тръгна пред тях по стълбите.

— Изобщо не съм подозирал, че Ингер има брат. Но сега, като се представихте, виждам колко си приличате.

Хари се извърна към Ендрю и забели театрално очи.

 

 

Никой не бе правил опити да разтреби стаята на Ингер. По пода се валяха дрехи, списания, пълни пепелници и празни бутилки от вино.

— Аз… такова… полицаите ме предупредиха да не пипам нищо.

— Разбираме.

— Една вечер просто не се прибра. Сякаш потъна вдън земя.

— Благодарим, господин Робъртсън. Прочетохме показанията ви.

— Все й повтарях на връщане към къщи да не минава покрай Бридж Роуд и рибния пазар. Не стига, че е тъмно, ами и гъмжи от жълтурковци и брикети… — той се сепна ужасен и погледна Ендрю Кенсингтън. — Прощавайте, не съм искал да…

— Не се безпокойте. Свободен сте да си гледате вашата работа.

Робъртсън се замъкна надолу по стълбите. След малко чуха дрънчене на бутилки в кухнята.

В стаята имаше легло, няколко рафта с книги и бюро. Хари се огледа, опитвайки се да си състави представа за Ингер Холтер и да направи виктимологичен анализ, тоест да установи какво е превърнало тази млада жена в жертва. Спомняше си смътно привидно отраканото момиче от телевизионния екран — по младежки позитивно и всеотдайно, с невинни сини очи.

Изглежда, не се числеше към домошарките, които посвещават цялото си свободно време на уюта. По стените нямаше снимки: единствено плакат на „Смело сърце“ с Мел Гибсън. Хари помнеше лентата само защото спечели „Оскар“ за най-добър филм. „Ясно — помисли си той. — Значи по отношение на киното й е липсвал добър вкус. Същото важи и за мъжете.“ Чувстваше се лично засегнат от факта, че Лудия Макс стана холивудска звезда.

На стената все пак откриха снимка: Ингер, седнала на пейка пред цветни фасади, взети като от уестърн, заедно с група дългокоси брадати младежи. Беше облечена в широка лилава пола, а русата й коса висеше от двете страни на бледото й сериозно лице. Държеше за ръка млад мъж с бебе в скута.

На един рафт намериха пакет тютюн, няколко книги за астрология и грубо изсечена дървена маска с клюновиден нос, Хари обърна маската. „Произведена в Папуа Нова Гвинея“ — осведомяваше етикетът.

Дрехите, които не бяха разпръснати по пода, висяха в малък гардероб: две-три памучни ризи, износено палто и голяма сламена шапка.

Ендрю извади от чекмеджето на бюрото пакет цигарена хартия.

— „Кинг Сайз Смоукинг Слим“. Големи цигари си е свивала.

— Открихте ли наркотици при огледа на стаята й? — попита Хари.

Ендрю поклати глава и посочи хартията.

— Но ако бяхме дали за анализ съдържанието на пепелниците, се обзалагам, че щяхме да открием следи от канабис.

— А защо не го направихте? Не изпратихте ли криминалисти?

— Първо, не разполагаме с основания да предполагаме, че престъплението е извършено именно в квартирата й. Второ, тук, в Нов Южен Уелс, пушенето на марихуана не се смята за голяма работа. По-широко скроени сме от други австралийски щати. Не изключвам убийството да е било свързано с наркотици, но един-два джойнта надали ще доведат до пробив в разследването. Няма как да знаем дали е употребявала друга дрога. В „Ди Олбъри“ продават под масата кока и дизайнерски дроги, но никой от персонала не потвърди Ингер да е приемала наркотици. В кръвните проби също не откриха следи от опиати. По тялото й нямаше белези от спринцовки, а и колегите от „Наркотици“ имат сносен поглед върху най-закоравелите консуматори.

Хари го погледна. Ендрю се прокашля.

— Или поне така гласи официалната версия. Ще те помоля да ми помогнеш с това писмо.

„Скъпа Елисабет“ — започваше то и очевидно не беше довършено. Хари го прегледа набързо:

Не се тревожи за мен — добре съм. И което е още по-важно: влюбена съм! Той, разбира се, е красив като древногръцки бог, с дълга, къдрава кестенява коса, с малко, стегнато дупе, а погледът му само потвърждава онова, което вече ти е прошепнал: иска да те има сега — на мига — зад най-близката сграда, в тоалетната, върху масата, на пода, където и да е. Казва се Еванс, на трийсет и две, разведен (ти да видиш!), баща на Том-Том — прекрасно момченце на година и половина. Еванс не работи на договор, а на свободна практика.

Знам, знам, надушваш проблеми. Обещавам ти да не хлътвам до уши. Поне на първо време.

Стига толкова за Еванс. Сега малко за мен. Продължавам да бачкам в „Ди Олбъри“. Мистър Бийн престана да ме кани на среща, след като Еванс се отби една вечер в бара. Това все пак е някакъв напредък. Но продължава да точи лиги по мен. Пфу! Започва да ми писва от тази работа, но ще трябва да устискам още малко, докато ми удължат разрешителното за пребиваване. Говорих с норвежката телевизия. Следващата есен планират продължение на поредицата и ако искам, мога да се включа. Ех, тези вечни дилеми!

На излизане Хари стисна признателно ръката на Робъртсън, а той му поднесе съболезнованията си с лек поклон и го увери, че Ингер била изключително момиче и невероятна наемателка, истинско бижу в къщата, а защо не и в целия квартал. Вонеше на бира и си плетеше езика. Докато минаваха през портата, чуха проскимтяване от розовата леха. Оттам надничаха чифт изплашени очи.

 

 

Намериха свободна маса в тесен виетнамски ресторант в „Дарлинг Харбър“. Имаше само азиатци, повечето очевидно редовни посетители. Водеха неразбираеми разговори със сервитьора, а интонацията им се покачваше и спадаше напълно непредсказуемо.

— Все едно през няколко минути се надишват с хелий — отбеляза Хари.

— Не харесваш ли азиатци?

— Как да ти кажа… — Хари сви рамене. — Не познавам почти никакви азиатци. Нямам причини да не ги харесвам, ако мога така да се изразя. Изглеждат честни, трудолюбиви хора. А ти?

— Напливът на азиатски емигранти към Австралия е голям и на мнозина това не им допада. Аз лично не възразявам. Ако питат мен, добре дошли са.

„И бездруго вече е твърде късно, моят народ отдавна изгуби тази страна“ — гласеше подтекстът.

— Преди няколко години за азиатците беше почти невъзможно да се сдобият с разрешително за пребиваване в Австралия. Властите се стремяха да запазят хегемонията на европеидната раса. Оправдаваха се с нежеланието за повече етнически конфликти. Бяха натрупали меко казано горчив опит при „асимилирането на аборигените в обществото“. Но японците предложиха да налеят капиталовложения в страната и властите запяха друга песен. Изведнъж прегърнаха тезата, че Австралия не бива да изпада в изолация; редно било да поддържаме добри отношения с азиатците — най-близките ни съседи — още повече че стокообменът със страни като Япония постепенно е изместил Европа и САЩ като наши най-активни търговски партньори. Японски вериги получиха концесия за строеж на туристически хотели по Златното крайбрежие към Бризбейн. Там назначиха японски управители, готвачи, администратори, а австралийците работеха като камериерки и пикола. Подобна тенденция рано или късно води до ответна реакция. Никой не иска да лъска обувки в собствената си страна.

— Аборигените — също, предполагам?

Ендрю се усмихна горчиво.

— Нахлувайки на австралийска земя, европейците не са подали молба за пребиваване.

Хари си погледна часовника. До началото на работното време на „Ди Олбъри“ — бара, където бе работила Ингер Холтер — оставаха два часа.

— Искаш ли да се отбиеш преди това у вас? — попита той.

Ендрю поклати глава.

— В момента там не ме чака никой.

— В момента?

— От десет години. Разведен съм. Бившата ми жена се пренесе в Нюкасъл с двете ни дъщери. Опитвам се да пътувам често, но разстоянието е голямо, а и момичетата вече пораснаха и имат други планове за уикендите. Съвсем скоро ще престана да бъда единственият мъж в живота им. А какви красавици са! Малката на четиринайсет, голямата на петнайсет. Ако живеех при тях, щях да гоня с пръчка всеки обожател, припарил до вратата.

По лицето му се изписа широка усмивка. Хари изпитваше искрена симпатия към този чешит.

— Такъв е животът, Ендрю.

— Прав си, приятелю. Ами ти?

— Нямам нито жена, нито деца, нито куче. Имам само началник, баща и двама мухльовци, които още наричам приятели, макар че ми се обаждат максимум веднъж годишно. Или аз на тях.

— В тази последователност?

— Да.

Засмяха се и погледаха начеващия следобеден час пик. Ендрю поръча още една бира „Виктория Битър“. От магазини и банки се изсипа истинско стълпотворение: прошарени гърци с орлови носове, очилати азиатци в тъмни костюми, холандци и дългоноси рижи момичета от съмнителен британски произход. Всички тичаха, за да хванат автобуса за „Парамата“ или метрото за „Бондай Джънкшън“. Бизнесмени по къси панталони — типично азиатско явление, обясни Ендрю — слизаха към пристана, за да вземат ферибота до предградията в северната част на залива Порт Джаксън.

— Какво ще правим сега? — попита Хари.

— Отиваме на цирк! На няколко крачки оттук е. Обещах на един приятел някой ден да се отбия. А днес също е ден, нали?

 

 

В „Дъ Пауърхаус“ камерна циркова трупа вече бе поставила началото на следобедно безплатно представление пред малобройна, но млада и ентусиазирана публика. Някога, когато в Сидни се движели трамваи, в същата сграда се помещавали електроцентрала и трамвайно депо, обясни Ендрю. А от няколко години тук отворили съвременен технически музей. Две пълнички акробатки току-що приключиха изпълнение на трапец, което не блестеше със зрелищност, но пък пожънаха бурни аплодисменти.

На сцената изнесоха огромна гилотина. Появи се и клоун с шарен костюм и раирана шапка, навярно вдъхновена от Френската революция. Той се препъваше и правеше маймунджилъци — за голямо удоволствие на детската аудитория. На сцената излезе палячо с дълга бяла перука. Хари схвана, че той играе ролята на Луи XVI.

— Осъден на смърт с мнозинство от един глас — оповести клоунът с раираната шапка.

Отведоха обречения крал на ешафода, където — под въодушевените възгласи на малчуганите — след продължителна съпротива и ропот той положи глава на дръвника. Отекнаха няколко удара с барабан, острието се стовари върху нещастника и за всеобща изненада — тук дори Хари не се явяваше изключение — отсече главата на монарха със звук, подобен на удар с брадва в гората през ясен зимен ден. Главата, ведно с перуката, отхвръкна и се търколи в кош. Светлините угаснаха и когато отново озариха залата, екзекутираният крал стоеше на сцената със собствената си глава под мишница. Възторжените възгласи на децата не секваха. Залата притъмня и при новото включване на осветлението цялата трупа стоеше на сцената за поклон пред публиката. Спектакълът приключи.

Хората вкупом се насочиха към изхода, а Ендрю и Хари минаха зад кулисите. В импровизираната гримьорна артистите вече си събличаха костюмите и сваляха макиажа.

— Ото, ела да те запозная с мой приятел от Норвегия — провикна се Ендрю.

Едно от лицата се извърна. Без перука и с размазан по лицето грим Луи XVI не излъчваше по-раншното сценично величие.

— Тука Индианеца!

— Хари, това е Ото Рехтнагел.

Без да става, Ото протегна кокетно пречупена в китката ръка и погледна възмутено Хари, който, леко смутен, я хвана и я стисна.

— Няма ли целувка, хубавецо?

— Ото се мисли за жена. И то за дама от благородническо потекло — поясни Ендрю.

— Не дрънкай глупости, Тука. Ото знае отлично, че е мъж. Нещо май не ми вярваш, млади момко? Искаш ли лично да се убедиш? — Звънкият смях на артиста се устреми към висините на тоновия регистър.

Хари усети как ушите му пламват. Изкуствените мигли, закрепени над очите на Ото, запърхаха обвинително към Ендрю:

— Този твой приятел може ли да говори?

— Извинявай. Казвам се Хари… Хоули. Страхотна илюзия. Прекрасни костюми. Съвсем… като наистина. И много необичайно.

— Номерът с Луи XVI? Необичаен? Ни най-малко. Стара класира в жанра. За пръв път го е изпълнило клоунското семейство Яндашевски само две седмици след истинската екзекуция през януари 1793. Публиката се влюбила в номера. Хората винаги са обичали публичния линч. Знаеш ли колко повторения на убийството на Кенеди се излъчват годишно по американските телевизии?

Хари поклати глава.

— Страшно много.

— Ото се смята за наследник на великия Янди Яндашевски — допълни Ендрю.

— Сериозно? — Прочутите клоуни определено не влизаха в познанията на Хари.

— Според мен приятелят ти не е особено добре осведомен, Тука. Семейство Яндашевски са били пътуваща трупа музикални клоуни, пристигнали в Австралия след началото на двайсети век. Решили да останат тук. До смъртта на Янди през 1971 година устройвали циркови спектакли. На шест години ги гледах за пръв път. Тогава реших какъв искам да стана. И ето че успях.

Ото се усмихна тъжно през грима.

— Вие двамата откъде се познавате? — попита Хари.

Ендрю и Ото се спогледаха. Хари забеляза какво неудоволствие предизвика въпросът му и схвана, че е проявил нетактичност.

— Имам предвид… полицай и клоун… не е особено…

— Дълга история. Общо взето израснахме заедно. Ото, разбира се, беше готов да продаде и родната си майка срещу възможността да се докопа до задника ми, но аз от най-ранна възраст усетих силно влечение към момичета и подобни хетеросексуални извращения. Сигурно заради средата и генетичното ми наследство. Как мислиш, Ото?

Ендрю се заливаше в смях, докато отбиваше женствените, престорено ядосани удари на Ото.

— Нямаш нито стил, нито пари, а задникът ти е прехвален — сопна се клоунът.

Хари огледа останалите от трупата. Разправията изобщо не им правеше впечатление. Една от пълничките акробатки му смигна насърчително.

— С Хари тази вечер отиваме в „Ди Олбъри“. Ще дойдеш ли?

— Знаеш много добре, че вече не стъпвам там, Тука — нацупи се Ото.

— Време е да го преодолееш. Животът продължава.

— Животът на другите — да. Моят спира, когато любовта умре. Тогава загивам и аз — и Ото докосна театрално челото си с длан.

— Твоя си работа.

— Освен това трябва да се прибера, за да нахраня Уолдорф. Вие вървете, аз може да се присъединя по-късно.

— Доскоро — Хари послушно допря устни до протегнатата ръка на Ото.

— Нямам търпение, хубавецо.

След залез-слънце потеглиха по Оксфорд Стрийт в „Падингтън“ и намериха къде да паркират до малък парк. Грийн парк — гласеше табелата, но тревата беше покафеняла, а зелена беше единствено беседката насред парка. В тревата сред дърветата лежеше мъж, в чиито жили безспорно течеше аборигенска кръв — с парцаливи дрехи, по-скоро сив, отколкото черен. Видя Ендрю и вдигна ръка да го поздрави. Кенсингтън го подмина без внимание.

В „Ди Олбъри“ цареше такава навалица, че двамата едва се мушнаха през стъклените врати. Хари постоя няколко секунди, опитвайки се да асимилира гледката. Клиентелата представляваше пъстра смесица от всякакви образи, с ясно изразено числено превъзходство на младите мъже: рокери с избелели дънки, бели якички със зализани перчеми, „художествени натури“ с кози брадички и шампанско в чашите, все едно се намират на вернисаж, красиви, русокоси сърфисти с бели усмивки и моторизирани бандити — или the bikies, както бяха известни в Сидни — целите в черна кожа. Насред заведението, до самия бар, шоуто беше в разгара си: дългокраки, полуголи мадами в пурпурни потници с дълбоки деколтета се кълчеха и припяваха без глас парчето „I will survive“^[1] на Глория Гейнър. Имаха сочни, напластени с червено червило устни. Момичетата се редуваха; слезлите от сцената тръгваха да сервират на гостите. Намигаха им и флиртуваха съвсем недвусмислено.

Хари си проправи път до барплота и поръча.

— Идвам веднага, русокоско — отвърна сервитьорка с римски шлем с плътен глас и се усмихна закачливо.

— Кажи ми, двамата с теб да не сме единствените хетеросексуални в този град? — попита Хари, когато се върна при Ендрю с бутилка бира и чаша сок.

— След Сан Франциско Сидни е градът с най-голяма концентрация на хомосексуалисти — обясни Ендрю. — Австралийските села не се славят с толерантност към хората с нетрадиционна сексуална ориентация. Щом се разчу колко голям избор предлага Сидни, всички гейове от селските райони се стекоха тук. Впрочем притокът не идва само от Австралия. Хомосексуалисти от цял свят прииждат ежедневно към града.

Добраха се до друг бар в дъното на помещението. Ендрю подвикна на барманката. Тя стоеше с гръб. Хари не бе виждал през живота си по-яркочервена коса. Стигаше до задните джобове на прилепналите й сини дънки, но не скриваше изящната извивка на гърба й и хармонично заобления й ханш.

Тя се обърна и оголи в усмивка редица бисернобели зъби. Имаше тясно, красиво лице с лазурносини очи и безброй разпръснати по него лунички. „Престъпно разточителство, ако не е жена“ — помисли си Хари.

— Помниш ли ме? — извиси глас Ендрю, за да надвика бумтящото диско от седемдесетте. — Наскоро се отбих да разпитам за Ингер. Може ли да поговорим?

Червенокосата стана сериозна. Кимна, прошепна нещо на колежката си и покани двамата мъже в малка пушалня зад бара.

— Някакви новини за случилото се? — попита тя.

Това изречение бе достатъчно на Хари да установи, че непознатата най-вероятно владее шведски по-добре от английски.

— Веднъж срещнах старец — подхвана Хари на норвежки и веднага събуди изненадата й. — Беше капитан на кораб по река Амазонка. Трите му думи на португалски ми стигнаха да позная, че е швед. Беше живял в Бразилия трийсет години. При това не отбирам и дума на португалски.

След кратко стъписване червенокосата се засмя. Звънкият й жизнерадостен смях навя на Хари асоциация с чуруликането на рядка горска птица.

— Наистина ли съм толкова прозрачна? — попита на шведски тя.

— Издаде те мелодичната интонация. Не можете да се отървете от нея.

— Вие да не би да се познавате? — попита леко недоверчиво Ендрю.

— Не — поклати отрицателно глава барманката.

„И това ако не е жалко“ — додаде наум Хари.

 

 

Червенокосата, Биргита Енквист, живееше в Австралия от четири години, а от една работеше в „Ди Олбъри“.

— Ако с Ингер се случехме в една смяна, разговаряхме, разбира се, но не сме поддържали близки отношения. Тя предпочиташе да живее по-уединено. С колеги от бара често излизаме заедно по заведения и понякога тя идваше с нас, но не си падаше много-много по компаниите. Когато постъпи в бара, току-що се бе изнесла от апартамента на бившето си гадже в „Нютаун“. За личния си живот ми е споделяла единствено, че започнала да се чувства ограничена във връзката си и се нуждаела от промяна.

— Знаеш ли с кого е движела? — поинтересува се Ендрю.

— Нямам представа. Както казах, Ингер общуваше с мен предимно по служебни въпроси и пазеше личното си пространство. Пък и аз не съм настоявала да ми разкрива подробности от живота си. През октомври замина на екскурзия в Куинсленд. Там се запознала с някаква компания от Сидни и после продължи да поддържа връзка с тях. С един от тайфата май имаха връзка. Една вечер се отби в бара. Но това вече ви го казах — тя погледна въпросително Ендрю.

— Знам, скъпа госпожице Енквист. Исках само моят колега от Норвегия да чуе всичко от твоите уста и да се запознае лично с работното място на Ингер. Все пак Хари Хоули минава за най-добрия следовател в Норвегия и е възможно ние от полицията в Сидни да сме пропуснали нещо, което обаче той да забележи.

Хари избухна в неистова кашлица.

— Кой е мистър Бийн? — попита той с пресипнал, задавен глас.

— Мистър Бийн? — Биргита ги изгледа с недоумение.

— Някой от бара явно прилича на онзи британски комик… Роуън Аткинсън ли му беше името?

— А, мистър Бийн! — схвана Биргита и отново избухна в чуруликащия си смях.

„Не спирай“ — помоли я негласно Хари.

— Вероятно става дума за Алекс, управителя. Ще дойде по-късно.

— Налице са основания да предполагаме, че се е интересувал от Ингер.

— Алекс определено й беше хвърлил око. Впрочем не само на нея. Почти всички момичета от бара са ставали обект на отчаяните му опити да ги свали. Наричахме го Амебата. А Ингер му прикачи прякора мистър Бийн. Горкичкият, никак не му е лесно. Прехвърлил е трийсетте, а още живее при майка си и все не може да си намери половинка. Но като шеф е супер. И е напълно безобиден, ако ме питате дали е способен на насилие.

— На какво основание го твърдиш?

Биргита сбърчи нос.

— Не му е заложено в характера.

Хари се престори, че си записва.

— А знаеш ли Ингер да се е запознала с някой, на когото… насилието да му е заложено?

— В бара се навъртат какви ли не типове. Не всички са гейове. Ингер се радваше на засилено мъжко внимание. Все пак е красавица. Беше. Но не ми хрумва никой конкретен. Имаше…

— Да?

— Нищо, нищо.

— В доклада прочетох, че вечерта, когато се предполага, че е била убита, Ингер е била дежурна в „Ди Олбъри“. Знаеш ли да е имала някаква уговорка след работа? Или се канеше да се прибира направо у дома?

— Опакова малко остатъци от кухнята — за лаещото псе, така се изрази. Не подозирах, че има куче, и попитах къде ще ходи. „Прибирам се вкъщи“, отвърна тя. Това е всичко, което знам.

— Тасманийският дявол — промърмори Хари. — Хазяинът й има куче — поясни той в отговор на въпросителния поглед на Биргита. — Трябвало е да го подкупи с нещо, за да влезе невредима в къщата.

Хари й благодари за сведенията.

— Целият персонал на „Ди Олбъри“ скърби за загубата — увери го на сбогуване Биргита. — Как са родителите на Ингер?

— Дълбоко покрусени — отвърна Хари. — В шок. Обвиняват се, задето са я пуснали да замине за Австралия. Утре ковчегът с тялото заминава за Норвегия. Ако искаш да изпратиш цветя за погребението в Осло, ще ти дам адреса.

— Благодаря. Би било много мило.

На Хари му се щеше да й зададе още един въпрос, но не се престраши. Все пак обсъждаха много трагична тема. На излизане усмивката й се запечата върху ретината му. Щеше да се задържи там дълго.

— По дяволите — промърмори си той. — Да става каквото ще.

В заведението всички травестити и голяма част от гостите се бяха качили на барплота и пригласяха на „Катрина енд Дъ Уейвс“: „I’m walking on sunshine“, гърмяха тонколоните.

— На такива места не остава много време за скръб и размисъл — отбеляза Ендрю.

— Така е и редно. Животът продължава.

Помоли Ендрю да го почака, върна се в бара и махна на Биргита.

— Извинявай. Последен въпрос.

— Да?

Хари си пое дълбоко дъх. Вече съжаляваше, но жребият беше хвърлен.

— Да знаеш някой хубав тайландски ресторант в града?

— Има един на Бент Стрийт — сети се Биргита. — Ориентираш ли се къде се намира улицата? Готвели вкусно или поне така съм чувала.

— Толкова вкусно, че би го посетила с мен?

„Не прозвуча добре“ — даде си сметка Хари. Освен това постъпи непрофесионално. И то много. Биргита въздъхна примирено — но във въздишката й Хари долови изгледи за успех. Пък и в ъглите на устата й продължаваше да се спотайва усмивка.

— Често ли използваш тази реплика за свалки, инспекторе?

— Доста често.

— И работи ли?

— От статистическа гледна точка ли? Не.

Биргита се засмя, наклони глава и изгледа любопитно Хари. После сви рамене.

— Защо не? В сряда почивам. В девет вечерта. Ти черпиш, инспекторе.