Ю Несбьо
Прилепът (1)

Първа глава
Сидни, господин Кенсингтън и три звезди

Нещо не беше наред.

Служителката зад гише „Паспортен контрол“ първо се усмихна широко:

— Как е, приятел? — попита го тя на английски.

— Бивам — излъга Хари Хуле.

Откакто излетя от Осло за Лондон, бяха изминали трийсет часа. След повторното междинно кацане — в Бахрейн — не беше мърдал от проклетата седалка до аварийния изход на самолета. От съображения за сигурност го бяха инструктирали да не я отпуска назад и докато стигнат до Сингапур, кръстът му се бе схванал.

Изведнъж усмивката на служителката се стопи.

Разгледала беше паспорта с подчертан интерес. Не можеше да се определи кое я бе развеселило в началото — дали снимката, или изписването на името му.

— По работа ли?

Хари Хуле знаеше, че летищните служители в повечето страни по света биха добавили едно „господине“ към въпроса, но според пътеводителите официалният речеви етикет не се радвал на широко разпространение в Австралия. Свойският маниер не му пречеше. Хари не беше нито особено опитен пътник, нито снобар. Искаше просто час по-скоро да се добере до хотелска стая с легло.

— Да — потвърди той, докато пръстите му барабаняха по гишето.

Устните й се нацупиха в некрасива физиономия и тя попита остро:

— Защо в паспорта ви няма виза, господине?

Сърцето му подскочи — неизменната реакция, когато надушеше задаваща се катастрофа. Вероятно „господине“ влизаше в употреба едва в критични ситуации.

— Извинете, съвсем изключих — смънка Хари, докато трескаво преравяше вътрешните си джобове.

Защо не прикрепяха специалната виза към паспорта, както процедираха с обикновените визи? Зад гърба си чу тихо жужене от уокмен. И без да се обръща, знаеше, че идва от съседа му от самолета. По време на целия полет въртеше една и съща касета. Защо, по дяволите, Хари все забравяше в кой джоб какво слага? За капак беше и горещо, макар да наближаваше десет вечерта. Главата го засърбя.

Най-сетне изрови документа и го постави с облекчение върху гишето.

— Значи сте полицейски служител, така ли?

Служителката вдигна поглед от специалната виза и го огледа щателно, но вече не се чумереше.

— Надявам се, няма убити норвежки блондинки? — пошегува се тя и избухна в звънлив смях, докато удряше печата върху визата.

— Всъщност само една — отвърна Хари Хуле.

Във фоайето за пристигащи гъмжеше от туроператори и шофьори на лимузини, които държаха табели с имена. Хари не видя своето никъде и тъкмо да се отправи към такситата, тъмнокож мъж в светлосини дънки и хавайска риза, с необичайно широк нос и тъмна, къдрава коса си проправи път през множеството и се устреми към Хари.

— Господин Хоули^[1], предполагам! — победоносно възкликна той.

Хари се изненада. Беше се настроил, че през първите дни от пребиваването си в Австралия ще се налага да поправя изговора на фамилията си, за да не буди асоциации с разни дупки, но новата версия — господин Свещен — много му допадна.

— Казвам се Ендрю Кенсингтън. Как е? — ухили се посрещачът и му подаде яката си десница.

Не ръка, а сокоизстисквачка.

— Добре дошъл в Сидни! Дано полетът е бил приятен — сърдечно продължи Кенсингтън. Думите му прозвучаха като ехо от посланието на стюардесата отпреди едва двайсет минути.

Мъжът грабна протрития куфар на Хари и тръгна към изхода, без да се обръща. Хари гледаше да го следва плътно.

— За полицията в Сидни ли работиш? — попита той.

— Разбира се, друже. Внимавай!

Летящата врата цапардоса Хари право в носа и от болка му избиха сълзи. И най-безвкусната комедия не би започнала по-трагично. Разтърка натъртения хрущял и изруга на норвежки. Кенсингтън му отправи съчувствен поглед.

— Проклети врати, а?

Хари си замълча. Не знаеше какъв е общоприетият отговор на подобни реплики в Австралия.

На паркинга Кенсингтън отключи багажника на малка, поочукана тойота и вкара вътре куфара.

— Ти ли ще караш, друже? — учуди се той.

Хари се усети, че е застанал откъм шофьорското място. Да му се не види, пак забрави! В Австралия автомобилите се движат в лявата лента, а воланът се намира отдясно. И понеже пасажерската седалка беше затрупана с книги, касети и всякакви боклуци, Хари се настани отзад.

— Сигурно си абориген — подхвърли въпросително той, когато поеха по магистралата.

— Явно нищо не убягва от опитното ви око, полицай — пошегува се Кенсингтън и го погледна в огледалото.

— В Норвегия ви наричаме австралийски негри.

Кенсингтън задържа погледа си върху Хари.

— Сериозно?

На Хари му стана неловко.

— Така де, личи се, че твоите прадеди не са били от каторжниците, които Англия е заточила тук преди двеста години — опита се да замаже гафа си Хари, като същевременно покаже, че притежава поне базисни познания за историята на страната.

— Така е, Хоули, предците ми са изпреварили светлокожите. С четирийсет хиляди години — в името на точността.

Кенсингтън се усмихна в огледалото. Хари се зарече занапред да си мери приказките.

— Ясно. Казвай ми Хари.

— Добре, Хари. За теб съм Ендрю.

През остатъка от пътуването говореше предимно Ендрю. Докато прекосяваха района на „Кингс Крос“ — „Кралското кръстовище“, домакинът обясни: това е кварталът на проститутките, центърът на наркотърговията и на повечето сенчести дейности в града. Във всеки втори обществен скандал се открива следа към хотел или стриптийз бар в пределите на този квадратен километър.

— Пристигнахме — обяви неочаквано Ендрю.

Отби към тротоара, скочи от тойотата и извади куфара на Хари от багажника.

— Ще се видим утре — сбогува се той и изчезна за секунди.

Изведнъж Хари се озова сам-самичък на тротоар в град, чието население наброяваше почти колкото целокупното население на Норвегия. Гърбът му беше схванат, а умората от голямата часова разлика и презокеанския полет започна да го натиска. Намираше се пред великолепния хотел „Кресент“. На табелката до името му стояха три звезди. Полицейското ръководство в Осло не се славеше като особено щедро с парите за командировки. И този път едва ли щеше да олекне със сериозна сума. Все пак за служителите в обществената сфера вероятно се полага отстъпка и за най-малките хотелски стаи.

Полагаше се.