Ю Несбьо
Прилепът (11)

Единайсета глава
Екзекуция и Биргита се съблича

Тънка облачна пелена прибули следобедното слънце над възвишението зад Бондай Бийч. Плажът бе започнал да опустява. Оттам си тръгваше тълпа редовни посетители на най-прочутия и бляскав плаж в Австралия: сърфисти с побелели от плажно масло устни и носове, тежко-тежко поклащащи се бодибилдъри, девойки в къси дънкови шорти върху ролери, загорели от слънцето второразредни знаменитости и плажни нимфи, напомпани със силикон. Накратко: „The Beautiful People“ — младите, красивите и — поне привидно — преуспелите. Кембъл Парейд, където съседстват модни бутици, престижни малки хотели и непретенциозни, но скъпи ресторанти, в онази част на деня напомняше оживен булевард. Спортни автомобили с вдигнати гюруци се плъзгаха напред в дългата колона, форсираните двигатели току надаваха нетърпелив, разгонен рев, а шофьорите наблюдаваха минувачите по тротоарите през слънчевите си очила с огледални стъкла. Хари се сети за Кристин, за пътуването им с международните карти „Интеррейл“; как слязоха от влака в Кан. Улучиха разгара на туристическия сезон и в целия град не намериха нито една стая под наем на прилична цена. Бяха посетили множество градове и портфейлите им бяха започнали да изтъняват. Бюджетът им не позволяваше да отседнат в луксозен хотел. Провериха кога потегля следващият влак за Париж, оставиха раниците си на съхранение в багажна клетка на гарата и се спуснаха до крайбрежния булевард „Кроазет“. Поразходиха се напред-назад, позяпаха хора и животни — и едните, и другите еднакво красиви и богати; невероятните яхти със собствените екипажи. Зад кърмата на всяка бе закачена моторница, която да осъществява превоза от брега, а самите яхти разполагаха с хеликоптерни площадки. Хари и Кристин се зарекоха занапред да гласуват само за социалистите.

Накрая се изпотиха от дългото обикаляне и им се прииска да си вземат душ. Хавлиите и принадлежностите за баня бяха в раниците им и се наложи да се изкъпят по бельо. Понеже чистите бикини на Кристин свършиха, Хари й бе услужил с чифт от неговото бельо. Плацикаха се в Средиземно море сред скъпи „прашки“ и тежки златни бижута и щастливо се кикотеха в белите норвежки слипове.

Спомняше си как после се излегна по гръб върху пясъка. Кристин застана пред него и завърза тениска около таза си, за да събуе мокрите слипове. Той се любуваше на загорялата й кожа, на блестящите под слънцето капчици. Тениската се вдигна по дългото й, мургаво бедро и оголи меката извивка на ханша. Французите плакнеха очи, а Кристин погледна Хари, хвана го в крачка как се е зазяпал в нея, усмихна се и прикова погледа му към своя, докато бавно-бавно намъкваше дънките. После мушна ръка под тениската да затвори ципа, но не я извади веднага, забави се, вдигна глава, затвори очи… Облиза предизвикателно устни с червения си език и тогава не издържа и се приземи върху Хари, като хълцаше от смях.

После вечеряха в тузарски ресторант с изглед към морето, а по залез-слънце седнаха прегърнати на брега. Кристин си поплака, разчувствана от цялата тази красота. Единодушно решиха да се настанят в хотел „Карлтън“, да избягат, без да си платят сметката, и после да тръгнат обратно към Норвегия, вместо да прекарат планираните два дни в Париж.

Спомняше ли си Кристин, винаги я обвързваше с онова лято. Пътуването им премина наситено с толкова емоции. Впоследствие, след като скъсаха, беше лесно да се твърди, че още тогава раздялата е витаела във въздуха. Хари обаче не си спомняше по онова време да е мислил за раздяла.

Същата есен Хари постъпи в армията, а още преди Коледа Кристин се запозна с някакъв музикант и замина с него за Лондон.

 

 

До маса на ъгъла на Кембъл Парейд и Ламрок Авеню седяха Хари, Либи и Уодкинс. В късния следобед над тях се спускаше сянка, но понеже още нямаше шест, слънчевите им очила не привличаха внимание. Виж, саката определено правеха впечатление в жегата, но другият вариант — ризи с къс ръкав и кобури на показ — определено не беше по-приемлив. Тримата не разговаряха. Просто чакаха.

По крайбрежната алея между плажа и Кембъл Парейд се намираше театър „Сейнт Джордж“ — красива, боядисана в жълто сграда, където щеше да се състои премиерата на Ото Рехтнагел.

— Преди използвал ли си браунинг „Хай Пауър“? — попита Уодкинс.

Хари поклати глава. В оръжейното депо му бяха показали как да зарежда пистолета и да го обезопасява. И толкова. Хари обаче не се безпокоеше как ще борави с непознатия за него браунинг. Не очакваше от Ото да извади автомат и да открие стрелба срещу полицията.

Либи си погледна часовника.

— Време е да започваме.

По челото му блестяха капчици пот.

Уодкинс се прокашля.

— Да преговорим за последно: докато артистите се покланят след края на представлението, двамата с Хари влизаме през страничната врата зад кулисите. Разбрал съм се с пазача да я остави отворена. Поставил е и голяма табела с името на Рехтнагел на гримьорната. Ще завардим вратата и когато Рехтнагел се появи, ще го закопчаем. Щрак — белезниците. Оръжие се вади само при възникване на извънредна ситуация. Изнасяме се през задния изход, където ще ни чака полицейска кола. Либи ще остане в залата и ще даде сигнал по уоки-токито кога Рехтнагел идва към нас или ако надуши капана и се опита да се измъкне през главния вход. Да заемем позиции и да се помолим вътре да има климатик.

 

 

Зрителите в пълната малка, задушевна зала в театър „Сейнт Джордж“ посрещнаха вдигането на завесата с огромно въодушевление. Всъщност завесата не се вдигна, а падна. Клоуните се заоглеждаха объркани към тавана, откъдето кулисите се бяха откачили. После започнаха да размахват ръце в бурни жестове и да се щурат безцелно, за да махнат завесата. Препъваха се един в друг и извинително сваляха шапки пред публиката. От трибуните се разнесоха смехове и доброжелателни възгласи. В залата явно присъстваха доста приятели и познати на актьорите. Клоуните разчистиха сцената и я преобразиха в ешафод. Под звуците на погребален марш, изпълнен на барабан, на сцената излезе Ото.

Хари видя гилотината и се досети, че предстои да изпълнят вариация на илюзията, пресъздадена в „Дъ Пауър Хаус“. Тази вечер обаче под ножа явно щеше да мине кралицата. Ото носеше червена бална рокля и дълга бяла перука. Лицето му беше силно напудрено. И палачът се бе издокарал в нов костюм: черен, втален жакет. Големите уши и ципите под мишниците му придаваха вид на дявол.

„Или на прилеп“ — помисли си Хари.

Вдигнаха острието на гилотината, сложиха на дръвника една тиква и пуснаха острието. То се удари глухо в дръвника, все едно там изобщо не е имало тиква. Палачът вдигна победоносно на показ двете половини на едрия плод, а публиката крещеше и свиреше. След няколко сърцераздирателни сцени, по време на които кралицата плака, моли за пощада и безуспешно се опита да изпроси помилването си от облечения в черно, я завлякоха насила към ешафода, а под роклята се виждаше как рита бясно с крака — за огромно удоволствие на зрителите.

Вдигнаха острието, барабанът заудря гръмко, залата притъмня.

Уодкинс се наведе напред:

— И на сцената ли пресъздава убийства на блондинки?

Барабанният грохот стана оглушителен. Хари се огледа. Хората седяха като на тръни, някои се навеждаха напред с отворени уста, други си закриваха очите. В продължение на повече от сто години един и същи магически номер бе събуждал у няколко поколения един и същи страх и трепет. В отговор на неизречените му мисли Уодкинс пак се наклони напред:

— Насилието е като кока-колата и Библията. Винаги ще е на мода.

Барабанът продължаваше да бие. Хари усети известно забавяне на номера. Първия път, когато представиха илюзията, им трябваше значително по-кратко време. У палача се долавяше някакво безпокойство, той пристъпваше нервно на място и току поглеждаше към върха на гилотината, сякаш нещо не беше наред. Неочаквано, без публиката да забележи и най-дребната активност на сцената, острието полетя със свисък. Хари неволно се вцепени. Когато острието прониза врата на осъдената, през залата премина вълна от възклицания. Барабанът млъкна отведнъж, а главата тупна върху пода. Възцари се кънтяща тишина, после от редовете пред Хари и Уодкинс изригна вик. Безпокойството плъзна из залата, Хари присви очи, за да види какво става в сумрака. Палачът отстъпваше назад.

— Божичко! — прошепна Уодкинс.

От сцената се разнесе ръкопляскане. Чак сега Хари видя. От яката на обезглавеното тяло стърчеше гръбначният стълб — бяла змия, която кимаше бавно на публиката. От дупката, останала от прерязаната глава, на тласъци бликаше кръв и плискаше върху пода.

— Знаел е, че идваме да го приберем! — прошепна Уодкинс. — Знаел е! Дори се е облякъл като една от шибаните си жертви! — той се наведе съвсем близо до лицето на Хари. — Мамка му, Хоули! Мамка му!

Хари не знаеше от кое му прилоша — дали от касапницата, дали от неуместно употребената от Уодкинс дума „шибан“ по адрес на изнасилени жени, или от отвратителния дъх на австралийския му колега.

Пред палача за нула време се образува алена локва. Той, привидно в шок, се втурна да вдигне търколилата се глава. Строполи се с глухо тупване на пода, а двама от другите клоуни притичаха напред, докато се надвикваха:

— Включете осветлението!

— Пуснете завесата!

Други двама дотичаха със завесата и четиримата се стъписаха и започнаха да се гледат ту един друг, ту да вдигат глава към тавана. Иззад кулисите долетя вик, прожекторите присветнаха и изпукаха силно, после залата потъна в непрогледен мрак.

— Това вони на престъпление, Хоули, идвай! — Уодкинс сграбчи ръкава му, скочи и понечи да хукне към сцената.

— Мирувай — прошепна Хари и го застави да седне.

— Моля?

Осветлението се включи и сцената, допреди малко терен на невъобразим хаос от кръв, глави, гилотини, клоуни и завеси, лъсна празна. Там стояха само палачът и Ото Рехтнагел, последният с русата глава на кралицата под мишница. Залата ги отрупа с възторжени овации, които артистите приеха с дълбок поклон.

— Проклет да съм — прошепна Уодкинс.

 

 

В антракта Уодкинс си взе бира.

— Първият номер едва не ми докара инфаркт — оплака се той. — Още треперя, да му се не види. Дали да не го арестуваме още сега? Цялото това чакане започва да ме изнервя.

— И защо да избързваме? — сви рамене Хари. — Той няма да ходи никъде и не подозира нищичко. Предлагам да се придържаме към първоначалния план.

Уодкинс натисна дискретно копчето на радиостанцията, за да провери дали има контакт с Либи, останал в залата от съображения за сигурност. Полицейска кола вече била завардила задния вход.

Хари признаваше въздействената сила на новите технически подобрения в илюзията, но продължаваше да се чуди защо Ото е сменил Луи XVI с блондинка, в която повечето от зрителите навярно не разпознаваха историческа фигура. Вероятно е разчитал Хари да се възползва от безплатните билети и да присъства на спектакъла. Дали не се заиграваше с полицията? Хари беше чел, че някои серийни убийци с времето набират самочувствие, защото все успяват да се измъкнат от правосъдието. Или поведението на Ото следваше да се тълкува като молба най-после да го спрат? Съществуваше, разбира се, и трета възможност: екзекуцията на блондинката да се дължи просто на желание да внесат някаква промяна в цирковия номер.

Разнесе се звън.

— Пак се започва — въздъхна Уодкинс. — Дано да са приключили с убийствата за тази вечер.

 

 

По време на втората част от представлението Ото, в ловджийски дрехи, се промъкна на сцената, въоръжен с пистолет, и заоглежда изнесените на сцената декоративни дървета. Оттам се носеха птичи песнопения. Ловецът се опита да им подражава, докато се прицелваше между клоните. Разнесе се сух пукот, дулото на пистолета блъвна повесмо дим, нещо черно падна от дървото и се удари в сцената с глухо тупване. Ловецът се завтече и изненадан вдигна… черна котка! Ото се поклони дълбоко и напусна сцената под звуците на нестройни аплодисменти.

— Това не го схванах — прошепна Уодкинс.

Ако не беше толкова напрегнат, Хари би се насладил на представлението. Но в нагнетената обстановка все си гледаше часовника, вместо да следи действието на сцената. Освен това част от номерата включваха политическа сатира с местен, австралийски колорит и смисълът им му убягваше, но те жънеха голям успех сред зрителите. Накрая музиката гръмна, светлините премигаха и на сцената излязоха всички актьори. Хари и Уодкинс се извиниха на зрителите, които обезпокоиха, за да се изнижат, и с бързи крачки се насочиха към страничната врата до сцената. Съгласно предварителната уговорка я завариха отключена и влязоха в коридор, описващ дъга зад сцената. Откриха врата с табела „Ото Рехтнагел, клоун“ и зачакаха. От гръмката музика и мощните аплодисменти, придружени с тропане на крака, стените се тресяха. От уоки-токито на Уодкинс се разнесе шумолене. Той веднага го извади.

— Вече? — попита той. — Музиката още не е спряла. Край. — Отговорът на колегата му го накара да облещи очи. — Какво?! Повтори! Край.

Хари се досети, че нещо не е наред.

— Не мърдай от мястото си и дръж вратата под око. Край и прекъсвам!

Уодкинс пусна радиостанцията обратно във вътрешния си джоб и извади пистолета от раменния кобур:

— Либи не вижда Рехтнагел на сцената!

— Може да не го разпознава заради силния грим или…

— Проклетникът е изчезнал — настоя Уодкинс и дръпна вратата на гримьорната, но тя се оказа заключена. — Мамка му, Хоули, надушвам неприятности. По дяволите!

Понеже коридорът беше тесен, Уодкинс опря гръб о стената и ритна ключалката. След три атаки тя поддаде и наоколо се разхвърчаха парчета. Двамата се втурнаха в празната гримьорна, пълна с бяла пара. Подът беше мокър. Водата и парата идваха от открехната врата — явно към банята. Двамата застанаха от двете страни на вратата. Хари също бе извадил пистолета си и се опитваше да напипа предпазителя.

— Рехтнагел! — извика Уодкинс. — Рехтнагел!

Никакъв отговор.

— Това никак не ми харесва! — процеди той шепнешком.

Хари бе гледал твърде много детективски сериали, за да не споделя мнението му. Чуеш ли течащ душ и не получиш ли отговор от банята, не очаквай нищо хубаво.

Уодкинс посочи Хари с показалец, а банята с палец. На Хари му се прииска да му отвърне с вдигнат среден пръст, но нямаше избор: дадоха му заповед да влезе пръв. Ритна вратата, направи две крачки в нагорещената мъгла и за секунда стана вир-вода. Различи завеска пред душа. Насочи пистолета пред себе си и я дръпна с отривисто движение.

Нищо.

Докато завинтваше крана, се опари. Изруга високо на норвежки. Огледа обстановката. Обувките му жвакаха. Парата постепенно се разнесе.

— Чисто е! — извика той.

— Откъде се взе толкова много вода?

— Нещо е запушило сифона. Секунда.

Хари потопи ръка във водата и затърси опипом канала. След известно лутане пръстите му докоснаха нещо меко и хлъзгаво, което пречеше на водата да се оттича. Хари го извади. Гаденето отпреди малко в залата отново се надигна в гърлото му, той преглътна и се опита да си поеме дълбоко дъх, но парата, която навлезе в дробовете му, сякаш го задушаваше.

— Какво става? — попита Уодкинс от вратата и погледна приклекналия до душа Хари.

— Май изгубих бас и дължа сто долара на Ото Рехтнагел — тихо отвърна Хари. — Или на онова, което е останало от него.

 

 

В спомените на Хари случилото се в театър „Сейнт Джордж“ тънеше забулено в мъгла, сякаш парата от душа в гримьорната на Ото плъзна и се просмука навсякъде: в коридора разми силуета на пазача, който се опитваше да отвори вратата на хранилището за реквизит. Нахлу през ключалките и се напласти върху гледката, открила се пред тях, след като разбиха вратата: гилотина с капеща от нея кръв. Парата проникна и задръсти ушните му канали, приглуши крясъците на артистите, които, независимо от опитите на полицаите да ги спрат, нахълтаха вътре и видяха останките на Ото Рехтнагел, пръснати из цялото помещение.

Крайниците му се валяха в ъглите като части от разглобена кукла. По стените и пода се стичаха пръски истинска, гъста кръв, която не след дълго щеше да се съсири и почернее. Върху дръвника лежеше труп с ампутирани крайници, окървавен торс с оцъклени очи, клоунски нос и размазано по устата и бузите червило.

Парата се полепи по кожата, устните и небцето на Хари. Като на забавен каданс видя как Либи излиза от мъглата, приближава се и му прошепва в ухото:

— Ендрю е изчезнал от болницата.

Уодкинс продължаваше да стои като закован до гилотината.

— Какво кощунство — чу Хари гласа му в далечината.

„Какво по-логично“ — помисли си Хари.

Убиецът бе нахлузил бялата перука върху главата на Ото.

 

 

Някой вероятно бе смазал вентилатора. Сега бръмчеше равномерно и почти безшумно.

— Единственият човек, когото полицаите в колата са видели да излиза от задния изход, е бил облеченият в черно палач, така ли да разбирам? — попита Маккормак. Беше свикал на оперативка цялата разследваща група.

Уодкинс кимна.

— Точно така, сър. Нека изчакаме да приключат разпитите на актьорите и охранителите. Убиецът или се е намирал в залата сред публиката, или се е вмъкнал през отключената врата към гримьорните, или е проникнал през задния изход, преди полицейският автомобил да го заварди.

Уодкинс въздъхна.

— Според началника на охраната задният вход е бил заключен по време на цялото представление. В такъв случай убиецът или е имал ключ, или някой му е отключил, или се е вмъкнал незабелязано заедно с актьорите и се е спотаил някъде. После, след номера с котката, е почукал на вратата на гримьорната, докато Ото се е приготвял за финалния поклон. Вероятно го е упоил. Момчетата от лабораторията откриха следи от диетилов етер. Да се надяваме, че Ото е бил под въздействието на някакъв опиат — додаде Уодкинс. — Или в гримьорната, или след като са влезли в хранилището за реквизит. Така или иначе, убиецът е хладнокръвен психопат. След разчленяването взема половия орган на жертвата, връща се в гримьорната и развива крановете, та ако някой евентуално реши да потърси Ото, да чуе водата и да си помисли, че клоунът се къпе.

— А гилотината? — прокашля се Маккормак. — Има и по-лесни начини да убиеш човек…

— Решил е, предполагам, да използва гилотината, осенен от внезапно хрумване. Нямало е откъде да знае, че в антракта ще я преместят в хранилището с реквизита.

— Дълбоко, дълбоко увреден човек — отбеляза Либи, изучавайки ноктите си.

— А вратите? Всичките са били затворени. Как се е вмъкнал в хранилището заедно с жертвата?

— Разпитах началника на охраната. Като художествен ръководител на актьорската трупа Ото е разполагал с ключове за всички помещения. Ключовете не са открити.

— Ами въпросният… дяволски костюм?

— Намирал се е в коша пред гилотината заедно с отсечената глава и перуката, сър. След като е умъртвил Ото, убиецът е намъкнал костюма за камуфлаж. Много хитър ход. И отново импровизиран.

Маккормак подпря тежко глава на ръцете си.

— Какво ще кажеш, Йонг?

Докато другите разискваха случая, Йонг тракаше по клавиатурата.

— Да оставим за малко черния дявол настрана — предложи той. — Всички факти насочват към хипотезата, че убиецът е бил от актьорския състав.

Уодкинс изсумтя шумно.

— Нека довърша, сър. Търсим човек, който познава сценария и знае, че след номера с котката Ото се появява на сцената чак за финалния поклон, и в продължение на двайсет минути никой няма да отчете отсъствието му. Член на актьорската трупа може да влезе безпрепятствено през всяка врата. Съмнявам се външен човек да се вмъкне незабелязано. Поне един от вас щеше да го види, ако е минал през страничната врата към гримьорните.

Поради безспорната логика в думите на Йонг другите се видяха принудени да се съгласят.

— Освен това проверих и установих, че трима от трупата са гастролирали с Австралийския пътуващ увеселителен парк. Следователно в тазвечершното представление освен Ото Рехтнагел са участвали още трима души, които са се намирали на местопрестъпленията по време на изнасилванията и убийствата. Вероятно Ото просто е бил невинен, но е знаел прекалено много. Нека започнем от следа, която ни открива перспективи да се натъкнем на нещо. Предлагам да проучим актьорите, вместо да преследваме оперен фантом, най-вероятно забягнал през девет гори в десета.

Уодкинс поклати глава.

— Не можем да пренебрегнем очевидното — човек с неизвестна самоличност напуска местопрестъплението, преоблечен в сценичен костюм, а костюмът, видите ли, го държат до оръжието на престъплението. Не е възможно той да няма нищо общо с убийството.

— И аз бих препоръчал да не се занимаваме с актьорите — присъедини се към Уодкинс Хари. — Първо, още не разполагаме с доказателства, оборващи съпричастността на Ото към изнасилванията и убийствата на младите момичета. Колкото до мотива за неговото ликвидиране, подбудите могат да бъдат най-разнообразни. Например Ото да е действал със съучастник и сега, когато полицията е нарочила Ото, въпросният тип да не е искал да рискува клоунът да направи самопризнания и да го повлече към дъното. Второ, под въпрос е дали убиецът наистина е знаел предварително с колко време разполага. Възможно е да е принудил Ото да му каже кога ще излезе пак на сцената. И трето: какво ви подсказва интуицията?

Хари затвори очи.

— Същото като моята ли? Че човекът прилеп е нашият човек. Нарахдарн!

— Моля? — не разбра Уодкинс.

— Нашият норвежки приятел май успешно замества любимия ни детектив Кенсингтън — позасмя се Маккормак.

— Нарахдарн — повтори Йонг. — Човекът прилеп, символ на смъртта в аборигенските вярвания.

— Притеснява ме още нещо — продължи Маккормак. — Нищо не е пречело на убиеца да се измъкне незабелязано от задния изход по време на представлението и след десет крачки да се озове на най-оживената улица в Сидни, където да се слее с тълпата за секунди. Въпреки това той губи ценни минути да си облече костюм, който, от една страна, неизбежно ще привлече внимание, от друга обаче, ще ни лиши от описание на външния му вид. Човек остава с впечатлението, че убиецът е знаел за присъствието на полицейската кола. Как е възможно?

Всички мълчаха.

— Как я кара Кенсингтън в болницата? — поинтересува се Маккормак и лапна ментов бонбон.

Възцари се пълна тишина, нарушавана единствено от тихото, бръмчене на вентилатора.

— Вече не е там — отвърна Либи.

— Брей! Много бързо се е възстановил! — удиви се Маккормак. — Още по-добре, защото в момента ни трябват всички налични кадри. От мен да го знаете: обезглавените клоуни предизвикват по-едри вестникарски заглавия от изнасилените жени. Казвал съм ви го неведнъж и ще го повторя: който си мисли, че можем да теглим една майна на вестниците, греши. Пресата и преди е успявала да скрои шапката на полицейски началници и да изкадрува кой да заеме поста им. Затова — освен ако не искате да ми бият шута — хващайте се на работа. Слушам те, Хари.

— Нищо, сър.

— Добре, лека нощ.

* * *

Беше различно. Завесите в хотелската стая не бяха дръпнати пред прозорците. Под отблясъците на неоновите светлини в „Кингс Крос“ Биргита се разсъбличаше пред Хари.

Той лежеше в леглото, а тя стоеше в средата на стаята и сваляше дреха след дреха, приковала го със сериозния си, почти печален поглед. Под бледата светлина Биргита изглеждаше щръклеста, слаба и по-бяла от сняг. От открехнатия прозорец се чуваше жуженето на интензивен нощен живот — автомобили, мотоциклети, игрални автомати, звуци като от латерна, бумтящо диско. Всичко това, придружено от църкането на човешки щурци: спорове на висок глас, възмутени викове, похотлив смях.

Биргита разкопча блузата си бавно, но не с преднамерена еротичност или чувственост. Просто се събличаше.

„За мен“ — помисли си Хари.

Не я виждаше гола за пръв път, но точно тази вечер имаше нещо различно. От красотата й в гърлото му заседна буца. По-рано той недоумяваше каква е причината за свенливостта й; защо си смъква тениската и бикините чак след като се мушне под завивката и защо, когато става да отиде до банята, се прикрива с хавлия. С времето обаче Хари проумя, че поведението й не се дължи на свян или на срам. Просто сваляйки дрехите си, тя се разголваше цялата. Биргита искаше първо да изгради емоционална връзка, гнездо от доверие, преди да му предостави правото да я вижда как се съблича. Затова тази нощ нещата протичаха различно. В разсъбличането имаше нещо ритуално, все едно с голотата си искаше да покаже колко е уязвима; престрашава се, защото му има доверие.

Хари усети как пулсът му се учести — отчасти защото изпитваше гордост и щастие, задето тази силна, красива жена му дава това доказателство за доверието си, отчасти защото се страхуваше до смърт, че няма да го оправдае. Но най-вече защото усещаше, че всичките му мисли и чувства са изложени на показ под сиянието на рекламни пана в червено, синьо и зеленикаво; че събличайки се, Биргита съблича и него.

След като остана съвсем гола, тя се изправи. Бялата й кожа озаряваше стаята.

— Ела — подкани я той с непредвидено задавен глас и отгърна чаршафа, но Биргита не помръдна.

— Гледай — прошепна тя. — Гледай.