Ю Несбьо
Прилепът (21)

Двайсет и първа глава
Остър слух, прав ляв и три изстрела

— Сигналът от телефона му е засечен в трета и четвърта базова станция — съобщи метален глас от високоговорителя.

Йонг посочи картата на Сидни, разпъната на стената. Номерирани кръгове обозначаваха зоните на обхват на съответните станции.

— „Пирмонт“, „Глийб“ и част от „Балмейн“.

— По дяволите! — изруга Уодкинс. — Прекалено широк периметър. Колко е часът? Опитвал ли е да звъни в дома си?

— Шест — отвърна Либи. — За последния час е набирал домашния си номер два пъти.

— Значи скоро ще се досети, че нещо се мъти — Маккормак се изправи.

— Но още не знае — прошепна Хари. Бе прекарал последните два часа мълчаливо върху стол, опрян на стената в дъното на залата.

— Нещо ново за времето? — попита Уодкинс.

— Ще се влошава. През нощта ще задуха ураганен вятър.

Минутите отлитаха. Йонг излезе да донесе кафе.

— Ало? — обади се глас от високоговорителя.

— Да? — скочи Уодкинс.

— Абонатът току-що набра номер. Засякохме го в трета, четвърта и седма наземна станция.

— Чакайте! — Уодкинс погледна картата. — Част от „Пирмонт“ и „Дарлинг Харбър“, нали?

— Точно така.

— По дяволите! Да бяха го засекли и девета и десета, щяхме да го пипнем!

— Ако не се движи — обърна му внимание Маккормак. — Къде е звънил?

— В централата ни — отвърна металният глас. — Попита защо домашният му номер не работи.

— По дяволите! — Уодкинс пламна. — Ще се измъкне! Да обявим незабавна тревога! Да вдигнем всички екипи на крак!

— Я млък! — прогърмя Хари. Залата се смълча. — Извинете ме за грубостта, сър, но предлагам да изчакаме следващия постъпил в станциите сигнал, вместо да предприемаме нещо прибързано.

Уодкинс погледна Хари с широко отворени очи.

— Хоули е прав — потвърди Маккормак. — Сядай, Уодкинс. След час телефонната блокада в района ще бъде вдигната. Следователно можем да се надяваме на още един или най-много на два сигнала от телефона на Тууомба, преди той да се усети, че само неговият стационарен номер е прекъснат. „Пирмонт“ и „Дарлинг Харбър“ не са голяма територия, но говорим за най-гъсто населените централни зони вечерно време. Ако изпратим там полицейска хайка, ще настъпи хаос и Тууомба ще използва суматохата, за да се измъкне. Затова ще изчакаме.

 

 

В седем без двайсет по високоговорителя постъпи поредното съобщение:

— Сигналът е приет в трета, четвърта и седма базова станция.

Уодкинс изпъшка.

— Благодаря — Хари изключи микрофона. — Районът е същият, следователно е спрял да се движи. Къде може да е?

Всички се скупчиха над картата.

— Вероятно тренира — предположи Либи.

— Добро попадение! В района има ли боксова зала? Някой знае ли къде тренира Тууомба?

— Ще проверя, сър — отзова се Йонг и излезе.

— Други идеи?

— Районът е пълен с туристически атракции, които работят до късно — напомни Либи. — Да не се разхожда из Китайската градина на приятелството?

— В това време сигурно е предпочел да е на закрито — възрази Маккормак.

— Свързах се с треньора му — върна се Йонг. — Понеже се дърпаше да ми даде информация, казах, че се обаждам от полицията. Тренировъчната зала се намира в „Бондай Джънкшън“.

— Чудничко! — възкликна Уодкинс. — И колко време според теб ще мине, преди треньорът да набере Тууомба и да го попита защо полицията го търси?

— Няма време за губене. Ще се обадя на Тууомба — реши Хари.

— И ще го попиташ къде е? — иронично подхвърли Уодкинс.

— Ще импровизирам — Хари вдигна слушалката. — Либи, провери дали разговорът се записва. Никой да не е гъкнал!

Всички замръзнаха. Либи хвърли поглед на стария магнетофон и вдигна утвърдително палец. Хари преглътна. Безчувствените му пръсти натискаха копчетата. След три сигнала Тууомба вдигна:

— Ало?

Гласът… Хари притаи дъх и притисна слушалката към ухото си. На заден план се чуваха гласове на хора.

— Кой е? — прошепна Тууомба.

Звук, последван от весели детски викове. Тууомба се засмя плътно, спокойно.

— Ти ли си, Хари? Какво съвпадение! Точно си мислех за теб. Не мога да се свържа с телефона ми у дома и се питах дали нямаш пръст в тази работа. Надявам се да нямаш.

Хари долавяше различни звуци, но се затрудняваше да ги идентифицира.

— Мълчанието ти ме притеснява, Хари. И то много. Не знам какво целиш, но навярно е разумно да си изключа мобилния. Да не се опитваш да ме намериш?

Този звук…

— По дяволите! — изруга Хари. — Затвори.

И се тръшна на стола.

— Позна ме. Как, за бога, се сети, че съм аз?

— Върни записа — нареди Маккормак. — И извикай Маргес.

Йонг изтича да изпълни заповедта. Пуснаха повторение на записа.

Хари усети как космите на тила му настръхват, когато гласът на Тууомба се разнесе от тонколоните.

— Въпросното място е оживено — отсъди Уодкинс. — Какъв беше този трясък? Чуйте! Деца! Да не е в лунапарк?

— Върни го пак — поиска Маккормак.

— Кой е? — повтори Тууомба. Чу се силен шум, последван от детски възгласи.

— Какво е… — подхвана Уодкинс.

— Плясък на вода — обади се някой от вратата.

Обърнаха се. Там стоеше малка кафява глава с черни къдрици, мустак и миниатюрни очила с дебели стъкла. Тази главица бе кацнала върху огромно туловище, сякаш надуто с компресор. Заплашваше да се пръсне всеки момент.

— Хесус Маргес — най-услужливите уши в бранша — представи го Маккормак. — При това дори не е сляп.

— Но и това ще стане — промърмори Маргес и си нагласи очилата. — Я дайте да чуя.

Либи върна записа още веднъж. Маргес го прослуша със затворени очи.

— В закрито помещение е. Тухлени стени. Нищо не притъпява звука, няма килими, нито завеси. Има хора, млади хора от двата пола, най-вероятно семейства с малки деца.

— Как правиш толкова изводи от такъв неясен шум? — скептично попита Уодкинс.

Маргес въздъхна. Явно не за пръв път се сблъскваше с недоверие.

— Имате ли представа какъв невероятен инструмент представлява ухото? Умее да прави разлика между повече от милион звукови вълни. Един милион! А понякога един звук представлява наслагване на трептения с десетки честоти и амплитуди. Това прави минимум десет милиона вариации. За сравнение: стандартните езикови речници съдържат само около сто хиляди думи. Природата го е измислила. Останалото се постига с усилени упражнения.

— Какъв е този звук, който непрекъснато се чува на заден план? — попита Хари.

— Онзи в диапазона между 100 и 120 херца? Трудно е да се определи. В студиото можем да го изолираме от другите шумове, но ще отнеме време.

— С каквото не разполагаме — уточни Маккормак.

— Но как Тууомба позна Хари, при положение че Хари дори не гъкна? — недоумяваше Либи. — По интуиция ли?

Маргес си сне очилата и започна разсеяно да ги чисти.

— Онова, което ние наричаме интуиция, приятелю, винаги се захранва от зрителните впечатления. Когато обаче постъпилите впечатления са твърде бегли и летливи, ние ги усещаме като смътно възприятие, като допир на перце до носа ни, докато спим, и се затрудняваме да назовем какви асоциации активира мозъкът ни. Затова ги наричаме интуиция. Как точно… дишаше, Хари?

— Изобщо не дишах — отвърна той.

— Преди звънил ли си му оттук? Дали не е разпознал акустиката? Или е доловил странични шумове? Човекът по принцип притежава феноменална памет за звуци — много по-услужлива, отколкото той предполага.

— Да, веднъж му се обадих оттук — Хари се вторачи в стария вентилатор. — Ама разбира се! Как не се сетих по-рано!

— Хм… — промърмори Хесус Маргес. — Много интересна личност преследвате. Каква е наградата за главата му?

— Бил съм там — изрече Хари с широко отворени очи, все така приковани във вентилатора. — Ами да. Затова звуците на заден план са ми познати. Бил съм там. Това бълбукане… е от Аквариума!

— Хм… — Маргес огледа резултата от усилията си. — Звучи логично. И аз съм бил там. Такива плясъци може да произведе опашката на едър соленоводен крокодил.

Когато вдигна глава, експертът по тълкуването на записи беше останал сам в залата.

 

 

Стрелките показваха седем часа.

Ако бурята не бе поопразнила улиците от хора и автомобили, навярно щяха да изложат на опасност живота на цивилни граждани в късата отсечка от полицейското управление до „Дарлинг Харбър“. Либи показа завидни шофьорски умения и благодарение на него и на въртящия се син буркан на патрулната заблуден пешеходец в последния момент отскочи встрани, а два насрещни автомобила отбиха. От задната седалка Уодкинс ругаеше безспир, а отпред Маккормак се обади в Аквариума да предупреди за предстоящата полицейска акция.

Спряха на паркинга отпред. Знамената в „Дарлинг Харбър“ се развяваха, а вълните се разбиваха и хвърляха пръски отвъд вълнолома. На мястото вече бяха пристигнали няколко полицейски автомобила и униформени служители бяха завардили изходите.

Маккормак даде последните си разпореждания.

— Йонг, всички наши хора да носят у себе си снимка на Тууомба. Уодкинс, ти идваш с мен в контролната зала. Там следят на монитори положението в целия аквариум. Либи и Хари, тръгвайте да го търсите. Аквариумът затваря след броени минути. Ето ви радиостанциите, сложете си слушалките в ушите, защипете микрофоните за реверите и проверете дали връзката работи. Ще ви напътстваме от контролната зала, ясно?

Хари слезе от колата. Силен порив на вятъра го подхвана и едва не го събори. Групата се втурна на бегом към навеса.

— За щастие не е задръстено както обикновено — установи Маккормак, задъхан от краткия спринт. — Сигурно заради времето. Ако негодникът е тук, ще го пипнем.

Посрещна ги началникът на охраната. Маккормак и Уодкинс тръгнаха с него към контролната зала. Хари и Либи провериха изправността на портативните станции, подминаха билетните каси и се смесиха с посетителите из коридора.

Хари попипа пистолета в раменния кобур. Сега, с включено осветление и оживен от посетители, аквариумът изглеждаше съвсем различно. Сякаш с Биргита бяха идвали тук преди цяла вечност, сякаш се бе случило в друго летоброене.

Той се опита да прогони мислите си за нея.

— В контролната зала сме — съобщи Маккормак със спокоен и вдъхващ сигурност глас. — В момента следим мониторите. С двама полицаи Йонг ще претърси тоалетните и кафенето. Виждаме ви. Продължавайте навътре.

Коридорите бяха проектирани така, че посетителите описваха кръг и накрая пак стигаха до отправната си точка. Хари и Либи тръгнаха в обратна посока, срещу хората, които излизат от аквариума, за да ги виждат в лице. Сърцето на Хари блъскаше лудо в гърдите. Устата му пресъхна, дланите му се изпотиха. Наоколо жужаха разговори на чужди езици и Хари имаше чувството, че плува във водовъртеж от представители на различни националности с различен цвят на кожата и облекло. Прекосиха подземния тунел, където двамата с Биргита пренощуваха. Сега там гъмжеше от деца. Залепили носове о стъклото, малчуганите наблюдаваха как животът в подводния свят продължава невъзмутимия си ход.

— От това място ме побиват тръпки — прошепна Либи. Вървеше с ръка, пъхната в якето.

— Само обещай да не откриваш огън — поиска Хари. — Нямам желание Джаксън Бей и дузина бели акули да се изсипят в скута ми.

— Бъди спокоен.

Стигнаха до другия край на аквариума. Там почти нямаше хора. Хари изруга.

— В седем преустановиха продажбата на билети. Сега чакат всички посетители да напуснат аквариума — поясни Либи.

— Момчета, птичето май е хвръкнало — обади се Маккормак по радиостанцията. — Елате в командната зала.

— Изчакай ме тук — заръча Хари на Либи.

 

 

Пред билетните каси стоеше познато лице в служебна униформа.

— Здрасти, Бен, помниш ли ме? Дойдох тук заедно с Биргита.

Охранителят се обърна и погледна припрения рус мъж.

— Да, разбира се. Хари, нали? Значи пак идваш, а? Повечето ни гости повтарят. Как е Биргита?

Хари преглътна.

— Виж, Бен, аз съм полицай. Както вероятно си разбрал, преследваме крайно опасен тип. Не можем да го открием, но нещо ми подсказва, че е още в сградата. Никой не познава това място по-добре от теб. Кажи ми: къде може да се е скрил?

Дълбоки бръчки набраздиха замисленото лице на Бен.

— Сещаш ли се къде живее Матилда, соленоводният крокодил?

— Да.

— Между малкия хитряга, когото наричаме Фидлър Рей, и голямата морска костенурка. Впрочем нея я преместихме, защото предстои да изградим басейн, където да държим два малки сладководни кроко…

— Сещам се за мястото. Побързай, Бен.

— Ако си пъргав и не те е шубе, прескочи плексигласа в ъгъла.

— При крокодила?

— Общо взето той дреме непрекъснато. От ъгъла има пет-шест крачки до вратата, която използваме, когато мием и храним Матилда. Но не бива да се мотаеш много-много, защото солтитата са учудващо пъргави и докато се усетиш, ще те затисне с двата си тона. Веднъж…

— Благодаря, Бен — Хари хукна, а хората се заотдръпваха да му направят път. Вдигна ревера и докладва в микрофона: — Маккормак, тук Хоули. Ще проверя зад клетката на крокодила.

Хвана Либи под мишница и го повлече със себе си.

— Последна възможност.

Очите на Либи се ококориха, когато Хари спря пред клетката на крокодила и се засили.

— След мен! — нареди той, скочи върху плексигласовата преграда и се преметна през нея.

Щом се приземи от отсрещната страна, водата в басейна закипя. Надигна се бяла пяна. Докато прекрачваше към вратата, Хари видя зелен болид от „Формула едно“ да се задава с бясна скорост към него, ниско над пода. Малките крака се въртяха като бъркалки на миксер. Хари се оттласна от пясъка. В далечината се чуваха писъци. С крайчеца на окото си зърна, че предният капак на болида е широко отворен. Хари се приземи успешно, измина на бегом последните метри до вратата и стисна дръжката. За частица от секундата му мина през ума, че е възможно да е заключена, но за щастие не беше. Светкавично се провря през нея. В съзнанието му проблесна сцена от „Джурасик парк“ и той грижливо затвори след себе си — сигурността преди всичко.

Извади пистолета. Във влажното помещение се носеше миризма на почистващи препарати и изгнила риба.

— Хари! — извика Маккормак по радиото. — Първо, има по-лесен достъп дотам, където се намираш в момента. Защо ти трябваше да минаваш през хранилката на звяра! Второ, кротувай, докато Либи заобиколи и дойде при теб.

— Не чу… м, сър… л… ша в… зка — Хари одраска микрофона с нокът. — Прод… ам сам.

Отвори вратата в другия край на помещението и се озова в цилиндрична кула с вита стълба в средата. Предположи, че стълбите надолу водят в подземните тунели, и реши да тръгне нагоре. На следващата площадка имаше врата. Вдигна глава към горните етажи, но други врати не се виждаха.

Завъртя топката и бутна внимателно вратата с лявата си ръка, а с дясната насочи пистолета напред. Вътре цареше непрогледен мрак. Носеше се нетърпима смрад на развалена риба.

Напипа ключ за осветление на стената и го натисна с лявата си ръка, но светлина не се появи. Пусна вратата и направи две предпазливи стъпки напред. Нещо изхрущя под подметките му. Хари се досещаше какво е и беззвучно се върна до вратата. Някой беше строшил крушката на тавана. Притаи дъх и се ослуша. Дали имаше някого в помещението? Бръмчеше вентилатор.

Хари се измъкна на пръсти на стълбищната площадка.

— Маккормак — прошепна той в микрофона. — Май е вътре. Направете ми услуга и наберете номера му.

— Къде си, Хоули?

— Незабавно, сър! Моля ви.

— Хари, не го превръщай в лична вендета…

— Днес е горещо, сър. Ще ми помогнете ли, или не?

Хари чу тежкото дишане на Маккормак в слушалката.

— Добре. В момента го набирам.

Хари бутна вратата със стъпало и застана разкрачен на прага, стиснал пистолета с две ръце. Зачака сигнала за звънене. Времето му се струваше като увиснала капка, която така и не се отронва. Изминаха навярно две секунди. Нито звук.

„Не е тук“ — помисли си Хари.

Три неща се случиха едновременно.

— Изключил си е… — подхвана Маккормак.

Хари съобрази, че като стои така на прага, е много лесна мишена.

Внезапно светът се взриви в дъжд от звезди и червени петна пред очите му.

 

 

Хари помнеше откъслеци от лекциите по бокс, които Ендрю му изнесе, докато пътуваха към Нимбин. Например: кроше, изпълнено от професионален боксьор, може без проблем да просне в безсъзнание човек без същата закалка. Движейки таза си, боксьорът използва силата на цялата горна половина от тялото си и придава на удара такава мощ, че мозъкът на противника му мигновено колабира. А ъперкът, попаднал точно в брадичката, те вдига от пода и те запраща право в страната на сънищата. Със стопроцентова гаранция. Перфектен десен прав от боксьор десняк също не ти оставя големи шансове да се задържиш изправен. И най-важното: не видиш ли летящия към теб удар, тялото ти не може да реагира и да се отмести. Дори и съвсем дребно движение с глава би смекчило значително пораженията. Това обяснява защо боксьори, претърпели нокаут, много рядко виждат решителния удар.

Единственото обяснение Хари да не изгуби съзнание навярно се криеше във факта, че мъжът замахна от лявата му страна. Понеже Хари стоеше на прага, онзи нямаше как да го удари в слепоочието — нещо фатално за изхода на двубоя според Ендрю. Понеже Хари държеше пистолет, насочен напред, мъжът бе лишен от възможността да му нанесе ефективно кроше или ъперкът. Десният прав също отпадна — така мъжът би се изправил пред оръжието. Оставаше му един-едничък изход — ляв прав — пренебрежително наречен от Ендрю „женски удар, годен само да раздразни или най-много да зашемети противника; безполезен при улични схватки“. Независимо от безпощадната присъда на Ендрю, този ляв прав запрати Хари към витата стълба, кръстът му се удари в парапета и той едва не се строполи.

Отвори очи. Още стоеше на краката си. В другия край на помещението се поклащаше отворена врата. Тууомба най-вероятно бе избягал оттам. Чу дрънчене: пистолетът му се търкаляше надолу по стълбата. Реши първо да вземе оръжието. Със самоубийствен скок Хари се хвърли надолу и ожули кожата на предмишниците и коленете си, но докопа пистолета, преди той да полети към дъното на двайсетметровата шахта. Изправи се на колене, изкашля се и установи, че е изгубил втори зъб, откакто дойде в тази проклета страна.

Стана и едва не припадна.

— Хари! — извика глас в ухото му.

Чу как някаква врата се отвори някъде под него и тичащи стъпки разклатиха стълбището. Хари се прицели във вратата отпред, пусна парапета, улучи очертанията й, хукна, за да не падне напред, насочи се към вратата в другия край на помещението, почти уцели отвора и се олюля в сумрака с чувството, че си е изкълчил рамото.

— Тууомба! — изкрещя той на вятъра.

Огледа се. Пред него се простираше градът, зад него — Пирмонт Бридж. Намираше се на покрива на Аквариума. Наложи се да се хване за горната част на противопожарната стълба, за да не го събори бурята. Водата в пристанището се пенеше. Във въздуха се усещаше вкус на солени пръски. Под себе си Хари видя как тъмна фигура се спуска по стълбата. Силуетът спря и се озърна. Вляво стоеше полицейска кола с мигащи светлини. Отпред, зад ограда, се намираха двата резервоара, които излизаха от Аквариума.

— Тууомба! — изрева Хари и се опита да вдигне пистолета. Рамото упорито отказваше да се подчини и Хари изкрещя от болка и гняв.

Фигурата слезе, притича до оградата и започна да се катери нагоре. Хари схвана намерението му: да се вмъкне в резервоара, да излезе отзад и да преплува до пристана отсреща. Хари по-скоро се изтътрузи по противопожарната стълба, отколкото слезе. Атакува оградата, все едно искаше да я събори, прескочи я с помощта на здравата си ръка и се приземи шумно на цимента отвъд.

— Докладвай, Хари!

Издърпа слушалката от ухото си и хукна към резервоара. Вратата зееше отворена. Хари нахълта и се просна на колене. Под сводестия таван лежеше заграден участък от пристанището на Сидни, окъпан от светещи лампички над целия басейн. Над басейна минаваше тесен понтонен мост, а малко по-нататък тичаше Тууомба. Облечен в черен пуловер с висока яка и черни панталони, той бягаше грациозно, съобразявайки се с малката ширина на нестабилния мост.

— Тууомба! — извика за трети път Хари. — Хари съм. Ще стрелям!

Политна напред — не от омаломощение, а защото не успя да си повдигне ръката. Прицели се в тъмната фигура и дръпна спусъка.

Първият куршум пльосна във водата точно пред беглеца, който напредваше непоколебимо, спринтирайки с безупречна позиция на тялото.

Хари се прицели по-назад. Куршумът цопна зад Тууомба. Разстоянието нарасна до почти сто метра. Хрумна му абсурдна мисъл: все едно се упражнява на стрелковия полигон в квартал „Йокерн“ — светлините на тавана, кънтежът между стените, пулсът в пръста, увит около спусъка, и дълбоката, медитативна концентрация.

„Все едно тренирам на учебния полигон“ — внуши си той и натисна спусъка за трети път. Тууомба се просна ничком.

В обяснението, което даде по-късно, Хари заяви, че куршумът е пронизал лявото бедро на убиеца и едва ли е бил смъртоносен. Всички обаче си даваха сметка колко неподплатено е подобно предположение. Изключено е да знаеш къде си улучил човек от сто метра. Но Хари можеше да твърди каквото пожелае. Нямаше как да го опровергаят. Просто защото липсваше труп, който да подложат на аутопсия.

 

 

Лявата ръка и левият крак на Тууомба лежаха във водата. Той крещеше. Хари се спусна по моста. Виеше му се свят и му се гадеше. Всичко се разми пред очите му — водата, светлините, мостът, който се люлееше наляво-надясно. Докато тичаше, си спомни думите на Ендрю, че любовта е по-велика загадка от смъртта. Паметта му възкреси аборигенската легенда.

Кръвта прииждаше на шумни тласъци в ушите му и Хари се превърна в младия Уала, а Тууомба стана Бубур Жълто-кафявата змия, отнела живота на любимата Мора. Сега трябваше да убие злосторника. От любов.

 

 

В последвалия устен рапорт Маккормак не цитира какво е извикал Хари по микрофона, след като чуха изстрелите; не си спомняше.

— Чухме само как тича и крещи нещо, навярно на майчиния си език.

На този въпрос не успя да отговори и Хари.

Той тичаше по понтонния мост, надбягвайки се с живота и смъртта. Тялото на Тууомба потръпна. Целият мост се разтресе. Първоначално Хари помисли, че нещо се е ударило в моста, но разбра, че всъщност някой се кани да му отнеме плячката.

Бялата хищница.

Вдигна мощната си глава от водата и разтвори паст. Случваше се като забавен каданс. Хари беше сигурен, че чудовището ще завлече Тууомба със себе си, но то не успя да го хване здраво и само издърпа крещящата жертва по-навътре във водата. Пак се потопи, без да е изпълнило намеренията си.

„Без ръце.“ Хари си спомни за един рожден ден при баба си в Ондалснес преди много, много години. Тогава се опитваха да вадят ябълки от бидон, пълен с вода, само с уста. Майка му се смя до захлас и накрая се търкаляше по дивана.

Оставаха трийсет метра. Хари си каза, че ще изпревари Бялата хищница, но тя пак се появи. Видя как чудовището завъртя студените си очи в екстаз и победоносно му показа двата си реда зъби. Захапа крака на жертвата и отметна глава. Пръсна фонтан, Тууомба се замята из въздуха като парцалена кукла и викът му секна.

— Проклет призрак! Той е мой! — кресна задавено Хари, вдигна пистолета и изпразни пълнителя във водата. Тя се обагри в бледочервено, все едно потече разреден малинов сок, и под себе си Хари видя светлината от подземния тунел, където възрастни и деца се бяха скупчили да наблюдават развръзката на автентичната природна драма в цялата й жестокост, на този пир, който щеше да се съревновава с Убийството на клоуна за приза „най-сензационно събитие на годината“.