Ю Несбьо
Прилепът (15)

Петнайсета глава
Ерик Мюклан, скок с парашут и диван в стил рококо

Хари тичаше през дима навътре в уличката. Бандата свиреше оглушително и всичко наоколо вибрираше. Носеше се кисел мирис на сяра, а облаците висяха толкова ниско, че ги докосваше с глава. През стената от шум различаваше остро скърцане, явно уловило свободна честота. Скърцане на зъби и дрънчене на вериги, които се влачеха по асфалта. Зад Хари препускаше глутница освирепели кучета.

Улицата се стесняваше все повече и повече. Накрая се наложи да тича с протегнати напред ръце, за да не се заклещи между високите червени стени. Хари вдигна глава. От прозорците горе се подаваха малки глави. Махаха със сини и зелени знаменца и пригласяха на оглушителната музика.

„This is the lucky country, this is the lucky country, we live in the lucky country!“^[1]

Зад гърба си Хари чуваше лай. Изкрещя и падна. За негова голяма изненада го обгърна мрак и вместо очакваната немилостива близка среща с асфалта, Хари продължи да лети надолу. Навярно бе пропаднал в яма. Или потъваше страшно бавно, или ямата беше ужасно дълбока, защото така и не стигаше дъно. Музиката постепенно заглъхна и очите му привикнаха към мрака. По стените на дупката имаше прозорци, а зад тях се виждаха хора.

„Божичко, да не би да пропадам в земните недра?“ — запита се той.

— Вие сте швед — обади се женски глас.

Хари се огледа. Светлината и музиката се завърнаха. Намираше се на открито, наоколо се спускаше нощ, някаква банда свиреше на сцената зад гърба му. Самият той стоеше с лице към магазинна витрина, зад която бяха наредени телевизионни екрани от различни марки, всеки включен на различен канал.

— Значи и вие празнувате Деня на Австралия? — попита мъжки глас на скандинавски език.

Хари се обърна. Мъж и жена му се усмихваха окуражително. Той подаде команда към устните си да отговорят на усмивката, но можеше само да се надява, че те ще се подчинят. Известно стягане на лицевите мускули показа, че все още владее тази телесна функция. Други вече се намираха извън неговия контрол. Подсъзнанието се бе вдигнало на бунт и в момента битката се водеше за зрението и слуха. Мозъкът работеше на пълни обороти, за да открие какво се случва, но се затрудняваше да обработи бомбардиращата го непрекъснато изопачена и отчасти абсурдна информация.

— Впрочем ние сме датчани. Аз съм Поул, а това е съпругата ми Гина.

— Защо ме мислите за швед? — чу Хари собствения си глас.

Датската двойка се спогледа.

— Вие си говорехте сам, не си ли давате сметка? Загледахте се в единия телевизор и попитахте дали Алиса няма да пропадне в земята. Точно това и стана, ха-ха!

— А, да — Хари нямаше представа за какво говорят.

— Ех, друго нещо си е нашенският Мидсомар^[2], нали? Това тук си е направо смешна работа. Трещят ракети, но заради мъглата нищо не се вижда. Няма да се учудя, ако пиротехническите изделия запалят някой небостъргач. Ха-ха! Усещате ли как мирише на барут? Заради влагата се сляга върху земята. И вие ли сте на екскурзия?

Хари се замисли. Явно му отне доста време да проумее въпроса, защото когато му хрумна какво да отговори, датчаните вече ги нямаше.

Пак насочи вниманието си към телевизорите на витрината. На един екран даваха горящи възвишения, на друг — тенис мач. Знаковите събития в Мелбърн по това време на годината: горски пожари и Откритото първенство по тенис в Австралия. Облечен в бял екип тийнейджър стана милионер, докато поредното семейство остана без покрив само на няколко километра от корта. На трети екран показваха снимки на Гру Харлем Брюнтлан^[3], последвани от кадри с норвежки риболовни кораби и синьо-черни тела на китове, които ту се показваха над водата, ту потъваха. И сякаш това не стигаше, на четвърти екран Хари видя — божичко! — норвежкия национален отбор по футбол да играе срещу тим в бяло. Сега се сети, че в „Сидни Морнинг Хералд“ прочете за тристранен турнир с участието на Австралия, Нова Зеландия и Норвегия, и се засмя на глас.

— И ти ли си в играта, Комаре^[4]? — прошепна той на хладното стъкло. — Или халюцинирам? Какво ще кажеш за малко ЛСД, а?

— Полудя ли? — отвърна Комара. — Аз съм идолът на младото поколение.

— Хендрикс взема ЛСД. Бьорнебу^[5] взема ЛСД. Хари Хуле взема ЛСД. То изостря сетивата, Комаре. Всичко ти се избистря и започваш да съзираш дори несъществуващи взаимовръзки — разсмя се Хари.

Комара направи неуспешен опит да отнеме топката на противника с шпагат.

— Можеш дори да говориш през стъклена витрина на телевизионен екран и той да ти отговаря. Познаваш ли Род Стюарт? Почерпи ме с малко ЛСД и в момента мозъкът ми възприема шест програми, двама датчани и една музикална банда. Това вещество отдавна трябваше да се легализира, нали, Комаре?

По новинарската емисия излъчваха кадри на сърфисти, плачеща жена и участъци от мокър жълт костюм с големи дупки.

— Бялата хищница май е излязла на разходка, Комаре. Да похапне сред природата, хаха!

На съседния екран се ветрееха оранжеви заградителни полицейски ленти, отцепващи горски район, а униформени полицаи обикаляха с пликове за улики. После голямо бледо лице изпълни екрана: некачествена снимка на невзрачна млада блондинка. Очите й гледаха тъжно, все едно страдаше, задето не е по-хубава.

— Колкото до красотата, странна работа — продължи да бръщолеви Хари. — Комаре, знаеш ли, че…

Пред камерата на репортера, който интервюираше полицай, мина Либи.

— По дяволите! — извика Хари. — Мамка му! — И удари с длан витрината. — Увеличете звука! Усилете телевизора! Някой да…

Репортажът приключи. Появи се карта с прогноза за времето над източното австралийско крайбрежие. Хари долепи нос до стъклото и всичко пред очите му се разми. В отражението на угасналия екран мярна лицето на Джон Белуши.

— Въобразявам ли си, Комаре? Не забравяй, че съм под въздействието на силен халюциноген.

Футболистът тръгна в атака към наказателното поле на противниковия тим, но бързо му отнеха топката.

— Стегни се! Къде блееш!

— Пусни ме! Трябва да говоря с нея…

— Прибирай се у дома и се наспи, та да ти мине махмурлукът! Аман от пияници… Ей!

— Пусни ме, ти казвам! Приятел съм на Биргита, барманката.

— Разбрахме, но работата ни е именно да не пускаме такива като теб, русокоско.

— Ох!

— Върви си кротко, иначе ще се принудя да ти счупя рък… Ох! Боб! Боб!

— Извинявай, ама почва да ми писва да ме докосват. Чао.

— Какво има, Ники? Този ли?

— По дяволите! Нека бяга, зарежи го. Изкопчи се и ми заби един в стомаха. Подай ми ръка, ако обичаш.

— Този град съвсем се побърка. Гледа ли тазвечершните новини? Намерили още едно изнасилено и удушено момиче; в Сентениъл парк. Мисля пак да се върна в Мелбърн.

 

 

Хари се събуди с цепещо главоболие. Светлината боцкаше в очите му и едва видял, че е завит с вълнено одеяло, се наложи да се наведе над ръба. Позивите го натиснаха и съдържанието на стомаха му плисна върху каменния под. Отпусна се пак на пейката и усети смъденето на жлъчка в носа, докато си задаваше дежурния въпрос: къде се намирам, по дяволите?

Спомняше си, че последно тръгна през Грийн парк и един щъркел го изгледа обвинително. Сега лежеше в кръгла стая с пейки и няколко дървени маси. Покрай стените висяха инструменти, лопати, търмъци и маркуч, а в средата на пода имаше канал за оттичане. През мръсните малки прозорци, опасващи стаята, се процеждаше светлина, а желязна вита стълба водеше към горния етаж. Под стълбата имаше нещо, което приличаше на електрическа косачка. Стълбата се разтресе, някой си тананикаше. Спусна се мъж.

— Добро утро, братко — поздрави той, след като се приближи. — Не ставай.

Оказа се Джоузеф, сивият абориген от гарвановото племе. Развъртя кран до стената, взе маркуча и отми бълвоча на пода.

— Къде съм? — попита Хари. Все отнякъде трябваше да започне.

— В Грийн парк.

— Но…

— В беседката. Беше заспал в тревата, а се задаваше дъжд, затова те довлякох дотук.

— Но…

— Споко. Имам ключове. Това е вторият ми дом. — Джоузеф надникна през прозореца. — Днес се очертава хубав ден.

Хари го огледа. За скитник изглеждаше в много добро разположение на духа.

— С пазача се познаваме от известно време и сме сключили специална договорка — поясни Джоузеф. — Понякога си взема почивен ден, без да съобщава на службата за парковата поддръжка, и аз го отменям: събирам отпадъци, изпразвам кофи за смет, подстригвам тревата, ей такива работи. В замяна ми позволява да се подслонявам тук. Случва се да заваря и нещичко за хапване, но, уви, не и днес.

Хари се опита да измисли реплика, различна от повтореното „но“, обаче не успя и предпочете да си мълчи. Джоузеф пък беше в словоохотливо настроение:

— Да си кажа правичката, най ми допада, че от време на време съм зает. Когато човек е ангажиран, мисли за по-различни неща. Случва се да се почувствам полезен.

Джоузеф се усмихна широко и поклати глава. Хари недоумяваше как е възможно това да е същият онзи Джоузеф, който само преди броени дни седеше безпаметно пиян на пейката, глух за опитите на Хари да осъществи връзка с него.

— Като те видях вчера, не можах да повярвам, че си същият човек, който само преди няколко дни стоеше пред мен трезвен и прав и когото измуфтих за цигари — призна Джоузеф. — Вчера с теб не можеше да се общува. Хе-хе!

— Едно на нула за теб.

 

 

Джоузеф излезе и се върна с кесийка пържени картофи и кутийка кока-кола. Гледаше, докато Хари предпазливо преглъща простата, но удивително зареждаща с енергия закуска.

— Предшественикът на кока-колата бил създаден от американски аптекар, който искал да произведе средство срещу махмурлук — обясни Джоузеф. — Понеже сметнал, че опитите му са се провалили, продал рецептата за осем долара. Ако питаш мен, още не е открито по-ефикасно средство срещу препиване.

— „Джим Бийм“ — вмъкна Хари между хапките.

— Е, да, освен „Джим Бийм“, Джак, Джони и още неколцина симпатяги. Хе-хе. Как се чувстваш?

— По-добре.

Джоузеф постави две бутилки върху масата.

— Най-евтиното вино в Хънтър Вели. Хе-хе. Ще изпиеш ли една чашка с мен, бледолики?

— Много ти благодаря, Джоузеф, но червеното вино не ми е по… Нямаш ли друго? Нещо кехлибарено, например?

— Ти какво? Да не мислиш, че съм собственик на склад?

Джоузеф се поразсърди, задето Хари отхвърли щедрото му предложение.

Хари се надигна с мъка от пейката. Опита се да възстанови бялото петно в паметта си в промеждутъка между момента, когато държеше на мушка Род Стюарт, и мига, когато двамата буквално се хвърлиха на вратовете си и си поделиха доза ЛСД. Хари не успя да си спомни какво бе породило подобна взаимна симпатия освен най-очевидната причина — „Джим Бийм“. Затова пък помнеше как цапардоса бодигарда в „Ди Олбъри“.

— Хари Хуле, ти си жалък пияница — промърмори той.

Седнаха на тревата пред беседката. Слънцето смъдеше в очите, а изпитият снощи алкохол щипеше кожата му, но иначе нямаше от какво да се оплаче. Подухваше лек бриз, двамата се изтегнаха по гръб и се загледаха как бели облачни къдели бавно се плъзгат по небето.

— Днес времето е идеално за скачане — отбеляза Джоузеф.

— Нямам никакво намерение да скачам — възрази Хари. — Ще си стоя тихо и кротко или най-много да се поразходя на пръсти.

Джоузеф примижа срещу светлината.

— Не говоря за такова скачане, а за скачане от небето. С парашут.

— Боже, да не си парашутист?

Джоузеф кимна.

Хари си заслони с длан очите и погледна към висините.

— А тези облаци не пречат ли?

— Никакъв проблем. Те са цируси, тоест перести облаци. Намират се на височина 15 000 стъпки.

— Изненадваш ме, Джоузеф. Не знам как трябва да изглежда един парашутист, но не съм си го представял като…

— Алкохолик?

— Например.

— Хехе. Това са двете страни на една монета.

— Какво имаш предвид?

— Някога бил ли си сам във въздуха, Хари? Летял ли си свободно? Скачал ли си от голяма височина, усещал ли си как въздухът горе се опитва да те задържи, да поеме тежестта ти, да погали тялото ти?

Джоузеф вече беше преполовил първата бутилка вино и в гласа му се появи топла нотка. С пламтящи очи разказа на Хари за блаженството на свободното падане.

— Отваря всичките ти сетива. Цялото ти тяло крещи, че не можеш да летиш. Нямам крила, вика ти то и се опитва да заглуши свистенето на въздуха в ушите ти. Тялото ти е убедено, че ще умре, и бие тревога — разтваря широко всичките ти сетива, за да провери дали някое няма да намери изход. Мозъкът ти се превръща в най-мощния компютър на света, регистрира всичко; кожата усеща как с губенето на височина температурата се покачва, а ушите ти — увеличаването на налягането; забелязваш всяка гънка и всеки цветови нюанс в картата под себе си. Помирисваш приближаващата се планета. И ако съумееш да изтласкаш страха от смъртта, за миг се превръщаш в собствения си ангел. Изживяваш целия си живот за четирийсет секунди.

— А ако не успея да прогоня страха?

— Не да го прогониш, да го изтласкаш встрани. Защото той ти е нужен като ясен, отчетлив тон, като студена вода по кожата. Не падането, а страхът от смъртта разтваря сетивата. Усеща се като тласък, като бесен галоп през жилите ти, когато скочиш от самолета. Все едно ти бият инжекция с адреналин. Смесва се с кръвта ти и те прави щастлив и силен. Затвориш ли очи, го виждаш като красива, отровна змия, която те гледа със змийските си очи.

— От твоите уста звучи като наркотик, Джоузеф.

— То е наркотик! — размаха бурно ръце аборигенът. — Точно това е. Иска ти се падането да трае вечно и след като посвикнеш със скоковете, ще забележиш, че с времето се пристрастяваш все повече и повече към свободното падане. Накрая започваш да се боиш да не вземеш свръхдоза — че няма да дръпнеш изтеглящото парашутче — и спираш да скачаш. Тогава си даваш сметка, че си станал зависим. Абстиненцията те разкъсва безжалостно, животът ти се струва безсмислен и тривиален и накрая се озоваваш зад пилота в малка, стара „Чесна“, на която й трябва цяла вечност да набере височина от 10 000 стъпки и която въпреки това гълта всичките ти спестявания.

Джоузеф си пое въздух и затвори очи.

— Накратко, Хари, това са двете страни на една монета. Животът ти се превръща в ад, но другият вариант е още по-лош. Хе-хе.

Джоузеф се надигна на лакът и отпи стабилна глътка от бутилката.

— Аз съм птица, която вече не може да лети. Знаеш ли какво представлява емуто, Хари?

— An Australian ostrich, австралийски щраус.

— Браво на теб.

Хари затвори очи и си представи, че разговаря с Ендрю; че покойният му колега лежи до него в тревата и нарежда изречение след изречение за важни и маловажни неща.

— Знаеш ли легендата защо емуто не може да лети?

Хари поклати глава.

— Добре, слушай внимателно. Някога, в прастари времена, Ему имал крила и летял. Заедно с жена му живеели до езеро, където дъщеря им се омъжила за Ябиру, щъркела. Един ден Ябиру и невестата му излезли на риболов и уловили едра, тлъста плячка. Излапали почти всичко и в лакомията си забравили да запазят най-вкусните парчета за тъста и тъщата, както повелявал обичаят. Дъщерята занесла на родителите си остатъците от рибата и баща й, Ему, се разгневил. „Аз не ви ли давам най-отбраните мръвки, когато се върна от лов?“ — попитал той, грабнал чукчето си, едно копие и литнал към Ябиру, за да му тегли един порядъчен пердах.

Ябиру обаче нямал намерение да яде безропотно бой, затова се въоръжил с дебел клон и отблъснал атаката с чукчето. Цапардосал тъста си първо по лявото, после и по дясното крило и ги счупил. Ему с мъка се изправил и запратил копието си по зет си. То го пронизало в гърба и излязло през устата му. Обезумял от болка, щъркелът нагазил в блатото, където по-късно се оказало, че копието му служело отлично при улова на риба. Ему пък отлетял към сушавите равнини, където и до ден-днешен го виждаме да подскача с късите си, закърнели крила, неспособен да лети.

Джоузеф надигна бутилката, но оттам се стекоха само няколко капки. Погледна обидено шишето и завинти капачката. Отвори втора бутилка.

— Да разбирам ли, че някой е прекършил и твоите крила, Джоузеф?

— Ами… — бутилката изгълголи и аборигенът се зареди с гориво за отскок. — В продължение на осем години работех като инструктор по парашутни скокове в Сеснок. Бяхме страхотна банда, сплотени. Никой не забогатя — нито ние, нито собствениците на клуба, които го бяха основали от чист ентусиазъм. Ние, инструкторите, влагахме хонорарите си в наши скокове. Много ме биваше. Според някои дори бях най-добрият. Въпреки това ми отнеха лиценза заради един инцидент. Изкараха, че съм скочил в нетрезво състояние с курсист. Как ще си съсипя преживяването с алкохол!

— Какво точно се случи?

— За подробностите ли питаш?

— Да. Бързаш ли за някъде?

— Хе-хе. Ще ти разкажа.

Бутилката проблесна на слънцето.

— Ето какво стана. Струпаха се невероятно много неблагоприятни обстоятелства, но не бях близнал и капка. Първо, атмосферните условия. Още при излитането на височина 8000 стъпки пробихме облачен слой. Когато са толкова високо, облаците не създават проблем, защото изтеглящото парашутче се дърпа не по-рано от 4000 стъпки. Важното е, след като парашутът се отвори, курсистът да вижда предназначената за кацане площадка, за да не поеме към Нюкасъл например, а да се съобрази със сигналите от наземния инструктор как да направлява устройството в съответствие с посоката и силата на вятъра и особеностите на терена, за да се приземи благополучно в предвидения периметър, нали? И така, при излитането забелязахме, че приближават още облаци, но изглеждаха на безопасно разстояние. За зла участ клубът използваше стар самолет „Чесна“. Чарковете й се крепяха с монтажно тиксо, вечерни молитви и благосклонността на съдбата. На машината й трябваха повече от двайсет минути да набере необходимата височина от 10 000 стъпки. След излитането се изви вятър, а когато сме се издигнали над облаците на 8000 стъпки, втори пласт облачна покривка нахлул под тях, без обаче ние да го видим. Схващаш ли?

— Не поддържахте ли радиовръзка с наземен сътрудник, който да ви съобщи за промяната?

— Радиовръзка, да… Хе-хе. С приближаването към 10 000 стъпки пилотът имаше навика да надува до дупка „Ролинг Стоунс“ в кабината, за да надъха курсистите, да ги зареди с агресия, вместо да ги хване шубето. Този факт впоследствие го потулиха. Дори да е постъпило предупреждение по радиото, никой не го чу.

— Не извършихте ли контролна проверка с наземния координатор непосредствено преди скока?

— Хари, достатъчно ми е трудно…

— Извинявай.

— Втората причина за инцидента беше неизправният висотомер. Той трябва да се занули преди излитане, за да показва сравнителна височина над земята. Точно преди да скочим, открих, че съм си забравил висотомера, но пилотът ми услужи с неговия, защото той се качваше на самолета в пълно оборудване за скок. И той като всички останали се опасяваше, че един ден „Чесна“-та просто ще се разпадне във въздуха. Когато достигнахме заветните 10 000 стъпки, пилотът изключи музиката и чу съобщение по радиостанцията, че нахлуват ниски облаци, а не, че вече са нахлули. Затова се разбързахме. Скочихме почти веднага и не успях да сверя показанията на моя висотомер с този на курсиста, който, разбира се, се беше погрижил да го занули преди излитане. Това не ме разтревожи в онзи момент. Когато си записал в актива си 5000 скока — както в моя случай — се научаваш да преценяваш височината на око. И така, отвориха люка, курсистът вече имаше три успешни скока и не се тревожех. Не срещнахме никакви трудности при отделянето от самолета, полетяхме под формата на буква Х и той стоеше стабилно, когато пробихме първата облачна покривка. Постреснах се при следващата под нас, но реших да се придържаме към инструкциите и след като се приближим до облаците, да проверим на каква височина се намираме. Курсистът извърши няколко позволени деветдесетградусови завъртания и хоризонтални маневри, после пак заехме конфигурация Х. Висотомерът на ръката му показваше 6000 стъпки, когато курсистът посегна към изтеглящото парашутче. Дадох му знак да изчака. Той ме погледна, но не е никак лесно да разтълкуваш изражението на лице, чиито бузи и устни плющят под въздушната струя като пране на простор при бурен вятър.

Джоузеф млъкна и кимна доволно.

— Като пране на простор при бурен вятър — повтори той. — Ама че сполучливо сравнение. Наздраве!

Дъното на бутилката се обърна нагоре.

— Засякох 5000 стъпки на моя висотомер, когато стигнахме до долната облачна покривка — продължи той, след като нормализира дишането си. — До задействането на парашута оставаха 1000 стъпки. Държах курсиста и следях изкъсо висотомера — в случай че попаднем на гъсти облаци и се наложи да дръпнем изтеглящото парашутче там. Излязохме благополучно от пелената. Сърцето ми обаче спря, когато неочаквано видях как земята се устремява стремглаво към нас — дървета, трева, асфалт. Все едно приближаваш със зумер на фотоапарат. Едновременно отворих двата парашута. Ако на някой от двама ни не му се беше отворил основният парашут, време за запасния нямаше да остане. Защото се оказа, че долният пласт облаци се е намирал на близо 2000 стъпки от земята. Колегите долу направо изтръпнали, когато ни видели да се задаваме от облаците без парашути. Курсистът пък, глупакът му с глупак, получи пристъп на паника, след като парашутът му се отвори, и се наниза право на едно дърво. Не пострада, но увисна на четири метра над земята. Вместо да изчака помощ, се откачи от парашута, падна и си счупи крака. Оплака се, че от мен воняло на алкохол, и ръководството на клуба се събра да разгледа случая. Отнеха ми лиценза пожизнено.

Джоузеф се справи и с втората бутилка.

— Какво стана после? — поиска да узнае Хари.

Аборигенът остави празната бутилка.

— Това. Социални помощи, пропаднала среда, вино. — Пак беше започнал да фъфли. — Те ми прекършиха крилата, Хари. Аз съм от гарвановото племе. Не съм създаден да живея като ему.

 

 

Сенките в парка се бяха смалили, но пак започнаха да се разпъват. Хари се събуди. Джоузеф се беше надвесил над него.

— Ще се прибирам у дома, Хари. Искаш ли да вземеш нещо от беседката, преди да заключа?

— О, вярно, да. Пистолетът и якето ми останаха вътре.

Хари се надигна. Умираше за нещо спиртно. След като Джоузеф заключи, двамата постояха отпред, пристъпвайки от крак на крак и смутено смучейки зъби.

— И скоро ще се прибереш в Норвегия?

— Тези дни.

— Дано следващия път да хванеш самолета.

— Мисля следобед да се обадя в авиокомпанията и в службата. Сигурно се чудят къде се губя.

— Мамка му! — Джоузеф се плесна по челото и пак извади ключа. — Май в това червено вино слагат твърде много танини. Направо ми разяждат мозъчните клетки. Все забравям дали съм изгасил осветлението, а пазачът побеснява, ако завари лампата включена.

Отключи. Посрещна го тъмнина.

— Хе-хе. Знаеш как е: когато едно помещение ти стане втори дом, натискането на ключа за осветлението става автоматизъм. Изобщо не влагаш мисъл, докато го извършваш. Затова и забравяш дали си го направил… Станало ли е нещо, Хари?

Хари се вцепени. Погледна разтърсен Джоузеф.

— Осветлението — отрони само той. — Беше угасено.

 

 

Главният охранител в театър „Сейнт Джордж“ поклати глава с недоумение и наля още кафе на Хари.

— Д-д-досега т-т-такова чудо не бях виждал. Всяка вечер залата се пълни до дупка. По време на изпълнението на онзи номер с гилотината хората полудяват, крещят и изпадат в луд възторг. На афиша вече пише „Смъртоносната гилотина — позната от телевизията и от печата — убивала е и преди…“ Този номер с-с-стана гвоздеят на програмата. Ш-ш-шантава работа.

— Наистина. Значи намериха заместник на Ото Рехтнагел и продължават да изнасят представлението в оригиналната трактовка.

— Кажи-речи да. Пожънаха небивал успех.

— А номерът със застреляната котка?

— Снеха го от програмата. Не успя да набере популярност.

Хари не можеше да си намери място. Под ризата му струеше пот.

— Всъщност и аз не разбрах смисъла му.

— Създадоха го по идея на Рехтнагел. На младини самият аз се пробвах като к-к-клоун, затова винаги обичам да гледам какво става на сцената, когато ни гостува циркова трупа. Включиха номера с котката в сценария чак на репетицията в деня преди представлението.

— Досещах се, че това е работа на Ото.

Хари се почеса по обръснатата брадичка.

— Едно нещо не ми дава мира. Питам се дали ще можеш да ми помогнеш. Възможно е да се заблуждавам, но просто изслушай теорията ми и ми кажи как ти се струва. Да предположим, че Ото знае, че ще присъствам в залата. Разполага с неизвестни за мен сведения и иска да ми ги поднесе, но завоалирано поради редица причини. Вероятно защото самият той също е въвлечен. И въпросният номер е адресиран към мен. Ото иска да ми каже, че онзи, когото се опитвам да уловя, също е ловец, тоест мой колега. Знам, звучи малко объркано, но си се убедил лично колко ексцентричен ставаше понякога Ото. Какво ще кажеш? Допускаш ли, че би предприел подобна стратегия?

Охранителят го изгледа продължително.

— Инспекторе, май ти трябва още м-м-малко кафе. Номерът с котката не съдържа специално послание към теб. Той е заимстван от класическия номер на Янди Яндашевски. Всеки цирков артист ще го потвърди. Не търси скрит смисъл. Съжалявам, ако това съсипва хипотезата ти, но…

— Напротив, напротив — с облекчение отвърна Хари. — Всъщност се надявах да греша. Спокойно ще зачеркна теорията си. Има ли още кафе?

После поиска да види гилотината и охранителят го заведе в хранилището за реквизит.

— Още ме побиват тръпки, к-к-когато влизам, но поне н-н-нощем спя — сподели човекът и отключи. — Два дни едва ни стигнаха да почистим помещението.

Вратата се отвори. Лъхна ги хлад.

— Обувайте гащите — каза охранителят и включи осветлението.

Гилотината се издигаше величествено в средата на помещението. Метнатото върху нея покривало й придаваше вид на оттеглила се за отдих театрална прима.

— Какви гащи?

— О, тук така се шегуваме. Когато влизаме в тъмна зала в театъра, винаги подхвърляме тази реплика.

— Защо? — Хари повдигна покривалото и прокара пръст по острието на гилотината.

— Стара история от седемдесетте. Тогава директор на театъра беше Албер Моско, белгиец, темпераментен мъж; ние, служителите, го харесвахме. Беше истински театрал, мир на праха му. На театралните дейци им се носи славата на големи бохеми и донжуановци и сигурно с основание. Ще разкажа нещата, както си бяха. По онова време тук играеше знаменит актьор, нека остане анонимен. Беше стар женкар. Госпожите припадаха по него, а мъжете им ругаеха и умираха от ревност. От време на време при нас се отбиваха посетители с желанието да разгледат театъра. Един ден разпоредителят доведе училищен клас. Влязъл в хранилището за реквизит и включил осветлението. И какво, мислиш, заварили учениците? Върху диван в стил рококо, част от декора на „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уилямс, нашият казанова клател една от готвачките в столовата.

Разпоредителят, разбира се, можел да спаси положението, защото въпросният актьор, нека остане анонимен, стоял с гръб. Но разпоредителят се оказал новобранец с амбиции за актьорска кариера и като повечето хора в театъра бил суетен глупак. Затова — въпреки че страдал от остро късогледство — не носел очила. С две думи, тъпакът не видял какво се случва на дивана и предположил, че внезапното с-с-струпване на хора до вратата се дължи на изключителната му ораторска дарба или нещо подобно. И продължил беседата си за Тенеси Уилямс, а дъртият коцкар изругал високо, като внимавал публиката да не зърне друго освен косматия му задник. Недовиждащият обаче разпознал гласа и възкликнал: „Ама ти тук ли си бил, Брус Лислингтън!“ — Охранителят си прехапа бузата. — Опа…

Хари се разсмя гръмко и вдигна длани:

— Не се притеснявай, вече забравих името.

— Така или иначе, на следващия ден директорът Моско свика всички. Накратко разказа случката и подчерта колко сериозно е обезпокоен от инцидента. „Не можем да си позволим подобно публично разголване. Затова, считано от сега, налагам забрана на дните на отворените врати“.

Смехът на охранителя отекна между стените в хранилището. И Хари го напуши смях. Само примата от стомана и дърво остана безмълвна и недостъпна.

— Сега разбирам защо надавате предупредителен вик за гащите. А недосетливия разпоредител? Стана ли актьор?

— За негово нещастие и за щастие на театъра — не. Продължи обаче да работи в бранша и д-д-днес е осветител при нас. Забравих, че ти всъщност се запозна с него…

Хари си пое бавно дъх. Псетата ръмжаха и теглеха яростно веригите. По дяволите, каква жега!

— Вярно, запознахме се. Сигурно вече използва контактни лещи?

— Използва — дръжки! Твърди, че работел по-добре, когато сцената се размивала пред очите му. Така се съсредоточавал върху светлинното оформление на цялата сцена, вместо да се вкопчва в детайли. Голям чешит.

— Не думай — промърмори Хари.