Ю Несбьо
Прилепът (13)

Тринайсета глава
Десетметровия трамплин в плувния комплекс „Фрогнер“ и събуждането на стар враг

Маккормак седеше с гръб към Хари и гледаше през прозореца. Навън слънцето залязваше, но между небостъргачите и патиненозелените Кралски ботанически градини се мяркаха участъци от примамливо синьото море. Устата на Хари бе пресъхнала. Той долавяше първите признаци на главоболие. В продължение на повече от четирийсет и пет минути Хари изнесе логически издържан и почти непрекъснат монолог: за Ото Рехтнагел, за Ендрю Кенсингтън, за хероина, за „Крикет“, за осветителя, за Енгелсон, изобщо, направи обзор на събитията.

Маккормак долепи върховете на пръстите си. Дълго време бе мълчал.

— Знаеше ли, че отвъд Тасманийско море, в Нова Зеландия, живеят най-глупавите хора на света. Живеят на изолиран остров, никакви съседи не ги смущават. Отвсякъде ги заобикаля вода. Въпреки това населението на Нова Зеландия е участвало в почти всички въоръжени конфликти от двайсети век. Нито една друга държава, включително Съветския съюз по време на Втората световна война, не е изгубила толкова много млади мъже при военни стълкновения, колкото жертви е дала Нова Зеландия, съотнесени към общия брой на населението. Численият превес на жените на острова беше станал пословичен. И защо такава самоотверженост? За да помогнат. За да окажат подкрепа. Въпросните глупаци не са се сражавали на своята си земя, а са се качвали на кораби и самолети, за да оставят костите си по бойни полета на хиляди километри от родината си. Присъединили се към антихитлеристката коалиция срещу немците и италианците, към южнокорейците срещу севернокорейците, към американците срещу японците и северновиетнамците. Моят баща е бил един от тези наивници.

Отвърна се от прозореца и застана лице в лице с Хари.

— Веднъж татко ми разказа случка с артилерист на кораба му по време на битката срещу японците до остров Окинава през 1945. Японците атакували с пилоти камикадзе. Налитали на формации с тактика, наречена „падащи хризантеми“. Много образно описание на осъществяването на нападенията. Зад свален от отбраната на кораба самолет веднага се появявали други два, после ставали четири и нараствали прогресивно — същинска безкрайна пирамида от пикиращи самолети. Целият екипаж на борда на кораба окаменял от ужас. Пред очите им се разигравало истинско безумие: пилотите съзнателно се разбивали в кораба с едничкото намерение взривният им товар непременно да попадне в целта. Ефикасен отпор се давал единствено с мощен противовъздушен огън. И при най-малката пролука в отбраната японските бомбардировачи не пропускали. Артилеристите знаели от опит, че ако не свалят самолетите до двайсет секунди след като навлязат в обсега на оръдията им, камикадзетата почти сигурно ще се разбият в кораба. Следователно нямали право на грешка, а понякога въздушните удари траели по цял ден. Баща ми описваше равномерния гръм на оръдията и оглушителното, засилващо се свистене от падащи самолети. До края на живота си не престанал да го чува. При последните сражения татко стоял на мостика и видял как самолет си проправя път през преградния огън и се насочва право към кораба им. Оръдията открили стрелба, докато самолетът бавно приближавал. Уж стоял неподвижно във въздуха, а от секунда на секунда нараствал. Накрая видели ясно и пилотската кабина, и силуета на пилота. По палубата затрещели авиобомби. В същия миг снарядите на противовъздушните оръдия уцелили самолета. Крилата и фюзелажът му се разлетели на парчета, опашното витло се отцепило и малко по малко, на забавен каданс, самолетът се разпаднал на съставните си части. Накрая върху палубата паднала неголяма отломка от перката с опашка от пламъци и черен дим. Артилеристите вече се прицелвали в нови мишени. Тогава от оръдейната кула под мостика се подал млад ефрейтор — татко го познавал, бил негов съгражданин от Уелингтън — махнал усмихнато на баща ми и с думите „днес е горещо“ се метнал през борда.

Дали заради светлината, или по друга причина Маккормак изведнъж се състари.

— Днес е горещо — повтори той.

— Човешката природа е неизбродна, тъмна гора, сър.

Маккормак кимна.

— И преди съм го чувал, Хоули. Сигурно е вярно. С Кенсингтън успяхте да се сближите. Според някои колеги връзката на Ендрю със случая трябва да се разследва. Ти как мислиш?

Хари погледна тъмните си панталони. От дългото стоене в куфара се бяха намачкали и ръбът се бе изкривил. Погребението щеше да се състои в дванайсет часа.

— Не знам, сър.

Маккормак стана и започна обичайната си разходка пред прозореца, вече позната на Хари до болка.

— Цял живот съм работил само като полицай, Хоули, но продължавам да се чудя какво кара мен и колегите ми да водим чужди битки. Какво ни мотивира? Кой би искал да преживее толкова много страдание само за да може да възтържествува онова, което други хора смятат за справедливо? Само глупакът. Това сме ние, Хоули: глупаците. Благословени сме с огромна глупост; тя ни заблуждава, че е по силите ни да постигнем нещо. Правят ни на решето и ни разпердушинват, а ние просто се хвърляме в морето, като междувременно си въобразяваме — в нескончаемото си плиткоумие — че някой се нуждае от нас. И ако един ден прозрем в каква заблуда сме живели, ще бъде твърде късно, защото вече сме станали полицаи, седим в окопите и дума не може да има за отстъпление. И е съвършено безсмислено да се питаме какво, по дяволите, се случи, кога взехме погрешното решение. Осъдени сме да бъдем благодетели до края на живота си и сме обречени на провал. Но за щастие истината е доста относително понятие. Истината е еластична. Ние я огъваме и моделираме така, че да я сместим в живота си. Ако не цялата, поне част от нея. Понякога, за да изпитаме душевна хармония, ни е достатъчно да заловим един бандит. Но всеизвестен факт е, че не е здравословно да се занимаваш твърде дълго с изтребване на вредители. Защото започваш да свикваш с вкуса на използваната от теб отрова. И каква е поуката от историята, Хоули? Зенитчикът цял живот стреля от оръдейна кула и после умира. Какво повече да се каже? Истината е относителна. Не е лесно да се предвиди какви поражения нанасят екстремните травми на човек, който не е бил изложен на подобен стрес. Съдебните психиатри у нас често се опитват да прокарат разграничителна линия между болните и престъпниците. Така деформират истината, че да пасва на теоретичните положения в учебниците им. Правораздавателната ни система в най-добрия случай успява да отстрани от улиците някой деструктивен индивид, а журналистите се пънат да изпъкнат като идеалисти и помпат професионалния си имидж, разбулвайки чужди престъпления срещу правила, според тях гарант за справедливост. Но каква е истината? Истината е, че никой не живее от истината, и затова никой не се интересува от нея. Всеки я прекроява според собствената си изгода и съобразно властта, с която разполага.

Той прикова поглед в Хари.

— И така: кой има интерес истината за Ендрю Кенсингтън да излезе наяве? Кой би спечелил от една грозна, деформирана истина с опасни израстъци, които стърчат и не се вместват никъде? Полицейският началник ще обере само негативи. Политиците от градския съвет — също. Важи и за поборниците за каузата на аборигените, и за синдиката на полицаите, и за дипломатическите мисии. Излиза, че никой няма интерес това да се случи, нали?

Хари понечи да отговори „близките на Ингер Холтер“, но се въздържа. Маккормак спря до портрета на младата кралица Елизабет II.

— Предпочитам казаното тук да си остане между нас двамата, Хоули. Навярно разбираш, че така е най-добре.

Хари отстрани дълъг риж косъм от панталона си.

— Обсъдих положението със съветници на кмета — продължи Маккормак. — За да не събудим съмнения, случаят „Ингер Холтер“ ще продължи да се ползва с приоритет. Като не открием нищо ново, след известно време хората ще се задоволят с обяснението, че клоунът е убил норвежката. Колкото до убиеца на клоуна, няма да излезем с окончателно становище, а ще съобщим, че уликите водят към убийство от ревност, дело вероятно на незнаен, измамен любовник. В такива случаи обществеността е склонна да приеме, че виновникът се е измъкнал. Макар да липсват преки, косвените доказателства са доста убедителни и след няколко години случаят ще потъне в архивите. Колкото до версията за сериен убиец, работили сме по нея за известен период, но после сме я отхвърлили.

Хари се накани да си върви. Маккормак се прокашля.

— Подготвям служебната ти препоръка, Хоули. След заминаването ти ще я изпратя на шефката ти в Осло. Летиш утре, нали?

Хари кимна и излезе.

 

 

Нито деликатният вечерен бриз притъпи главоболието на Хари, нито тъмната пелена на спускащия се мрак успяваше да забули ярките картини в ума му. Той се скиташе безцелно из улиците. През алеята в Хайд парк притича някакъв гризач. Първоначално Хари го взе за едър плъх, но като се приближи, разгледа по-отблизо рошавия немирник. В очите на гризача проблясваше сиянието на лампите. Без да е виждал на живо подобно животно, Хари предположи, че се е натъкнал на опосум. Дребосъкът, изглежда, никак не се боеше от хора, защото без никакъв страх подуши любопитно въздуха, издавайки чудновати, жални звуци.

Хари приклекна:

— И ти ли се питаш какво търсиш в този космополитен град?

В отговор животното наклони глава.

— Какво ще кажеш утре всеки да се прибере у дома. Ти — в гората, аз — в Осло?

Опосумът припна напред. Нямаше смисъл да го увещава да заминава където и да било, защото неговият дом се намираше именно тук, в парка, сред автомобили, хора и кофи за смет.

В Уоломоло Хари мина покрай бар. От посолството се бяха обадили. Хари обеща да се свърже с тях. Какво ли мислеше Биргита? Беше доста пестелива на думи. А Хари — пестелив на въпроси. Не го бе предупредила за рождения си ден, вероятно за да му попречи да измисли някоя романтична глупост. Да се престарае. Да й поднесе твърде скъп подарък или да изпадне в излишни откровения само защото утре заминаваше и дълбоко в душата си изпитваше угризения. „Какъв смисъл има?“ — вероятно си бе помислила Биргита.

Също като Кристин, когато се прибра от Англия.

 

 

Срещнаха се в кафене „Фрогнер“ и седнаха на масите отвън. Кристин съобщи, че ще остане в Норвегия два месеца. Беше почерняла и се усмихваше ласкаво с някогашната си усмивка над халбата бира. Хари с лекота напипа верния тон в разговора — така човек, отдавна откъснал се от пианото, сяда да изсвири стара мелодия; мисли си, че вече е забравил, нотите действително са избледнели в паметта му, ала пръстите сами намират точните клавиши. Онази вечер се натряскаха до козирката, но по-важното предхождаше напиването и затова Хари го помнеше. С трамвая слязоха в центъра. С неотразимата си усмивка Кристин пререди многолюдната опашка пред „Сардинс“. През малките часове, потни от танците, двамата взеха такси до „Фрогнер“, прескочиха по оградата на плувния комплекс и се вмъкнаха незабелязано вътре. В безлюдния парк се качиха на десетметровия трамплин. Кристин извади от чантата си бутилка вино. Отпиваха ту тя, ту той, съзерцаваха града и си разправяха какви искат да станат. Плановете за техните бъдещи професии се бяха променили след последната среща. После се хванаха за ръце, засилиха се и скочиха от дъската. Докато падаха, пронизителният й вик кънтеше в ушите на Хари като сладкия вой на побесняла противопожарна аларма. Той излезе от басейна, легна на ръба и започна да се смее, след него — и тя. Мократа рокля бе полепнала по тялото й.

На следващата сутрин се събудиха крепко прегърнати в леглото му, потни, с махмурлук и подновено желание за секс. Той отвори балконската врата и се върна в леглото с поклащащ се член, леко спаднал от снощния запой. Кристин прие „предложението“ с голям ентусиазъм. И Хари се люби с нея безпаметно, умело и пламенно. Детската глъчка от задния двор стихна, когато противопожарната аларма отново нададе вой.

Чак след това Кристин зададе непонятния въпрос:

— Какъв смисъл има?

Не е ли безпредметно да продължават, щом връзката им няма да се задълбочи? Нея я чакат ангажименти в Англия, а Хари е безнадежден егоист. Двамата са много различни, никога няма да се оженят, да си родят деца и да си построят къща. Има ли смисъл, щом отношенията им рано или късно ще стигнат до задънена улица?

— Нима последните двайсет и четири часа не придадоха смисъл на живота ти? — попита Хари. — Ами ако утре открият тумор в гърдата ти, тогава какъв ще е смисълът? Какъв ще е смисълът, ако имаш къща и деца, но окото ти е посинено и се молиш мъжът ти да заспи, преди да си легнеш? Убедена ли си, че амбициозният ти план за бъдещето ще ти осигури щастие?

Кристин го нарече циничен, повърхностен хедонист и му обърна внимание, че в живота не всичко е чукане.

— Разбирам, искаш и други неща — съгласи се Хари. — Но необходимо ли е да възприемаш всичко, което правиш, като крачка към захаросаната си безоблачна нирвана? Един ден ще те настанят в старчески дом, ще си забравила какъв цвят сервиз са ти подарили на сватбата, но съм готов да се закълна, че ще помниш скока ни от трамплина и секса на ръба на басейна.

Дотогава тя се бе изживявала в ролята на бохема, от двамата тя претендираше да е неконвенционалният жизнелюбец, ала преди да напусне стаята с маршова стъпка и да затръшне вратата, Кристин му заяви, че той не разбира нищо и е крайно време да порасне.

 

 

— Какъв смисъл има? — извика Хари.

Двойка минувачи по Хармър Стрийт се обърнаха след него.

Нима и Биргита не виждаше смисъл? Дали се опасяваше от силен емоционален трус заради предстоящото му заминаване? Затова ли бе предпочела да прекара рождения си ден в телефонен разговор с роднините в Швеция? Беше редно, разбира се, Хари да я попита направо, но — да се върнем на въпроса — какъв смисъл имаше?

Хари се чувстваше ужасно изморен и знаеше, че няма да заспи. Обърна се и влезе в бара. По лампите на тавана се бяха полепили мъртви насекоми, покрай стените имаше игрални автомати. Хари намери свободна маса до прозореца и докато чакаше сервитьора, реши да не поръчва нищо, ако обслужващият персонал не го забележи. Искаше само да поседи.

Сервитьорът се приближи да вземе поръчката. След дълго взиране в картата с напитките Хари се спря на кока-кола. Беше помолил Биргита да уважи погребението на Ендрю. Тя веднага откликна.

В прозореца виждаше двойното си отражение и му се прииска сега Ендрю да е тук, за да обсъдят случая. Ако тази криминална загадка се разплиташе в телевизионен филм, вероятно в този миг филмът щеше да свърши, а докато текат финалните надписи, майка му, която както винаги не е схванала замисъла, да зададе някой идиотски въпрос. Но този път всичко беше реалност, а не художествена измислица. И този път не майка му, а Хари не схващаше замисъла.

Дали Ендрю се бе опитал да му подскаже, че Ото Рехтнагел е убил Ингер Холтер? В такъв случай, с какъв мотив? Нима съществува нещо толкова абсурдно като неосъзната хетеросексуална ориентация? Нима подобен феномен може да роди сериен убиец, който си отмъщава на блондинки? Защо Хари не успя да прозре какво се опита да му намекне Ендрю? Въведението, кодираните съобщения, очевидната лъжа за свидетеля в Нимбин, който видял Уайт — дали с всичко това Ендрю не целеше да отклони вниманието на Хари от Уайт и да му отвори очите за истинския извършител?

Ендрю лично се бе погрижил да му възложат случая и да си партнира с чуждестранен колега, когото явно се бе надявал да контролира. Но защо Ендрю не бе спрял Рехтнагел сам? Кое в отношенията между полицая и клоуна бе наложило посредничеството на Хари? Да не би двамата да имаха интимна връзка? Ендрю ли е бил несбъднатата любов, по която страдаше Ото? В такъв случай: защо ще убива Ото точно когато полицията планира да го арестува? Дали Ендрю не е кроял план как да спре Ото, без да бъде компрометиран той, Ендрю, като негов любовник? Например, като нагласи нещата така, все едно не той, а Хари е уличил Рехтнагел, а после предприеме бърз арест, при който убива Ото „при самозащита“ или „поради опит за бягство“. Нещо такова. Хари си даде време да опита вкуса на тази версия и нещо му загорча. Ако предположенията му получеха потвърждение, значи Ото отдавна е бил обречен на смърт. При разплитането на загадката обаче Ендрю лежеше в болница, а събитията се бяха развили скорострелно и първоначалният план се бе оказал неосъществим. „Дай ми два дни отсрочка“ — помоли Ендрю от болничното легло.

Хари отпрати някаква пияна жена, която с несигурни крачки се приближи и поиска да седне при него.

Но защо е посегнал на живота си, след като е убил Ото? Ендрю е имал известни шансове да се измъкне безнаказано. Дали? Осветителят го беше видял, Хари знаеше за дружбата му с Ото, а Ендрю едва ли разполагаше с алиби за часа на престъплението.

Не дойде ли вече време за финалните надписи? Мамка му, момент!

Макар и неохотно, Хари беше склонен да допусне, че Ендрю е възнамерявал да инсценира Ото да бъде застрелян по време на неуспешен опит за арест. Защото ако Ото влезеше в ареста невредим, предстоеше шумен съдебен процес, отразяван обилно в медиите, и Ендрю би рискувал предпочитанията му да станат публично достояние. Вестникарски заглавия от рода на „Чернокож следовател — бивше гадже на сериен убиец“ с голяма снимка отдолу щяха да променят завинаги живота на Кенсингтън. Освен това Хари не изключваше действията на Ендрю да са били продиктувани от вина; вероятно се е чувствал лично отговорен, задето не е спрял Ото по-рано, и затова да му е отредил наказание, каквото австралийските съдилища не налагат — а именно, смърт.

Едно обаче е да режисираш несъстояла се престрелка без свидетели, съвсем друго — да извършиш убийство по най-банален начин и да се надяваш да не те хванат.

В стомаха на Хари лаеха кучета.

И все пак Ендрю бе поел безумен риск, за да очисти Ото, преди Хари и другите да се доберат до Рехтнагел. Звучеше ли логично някой да накълца бившия си любовник само за да скрие сексуалната си ориентация в град, където всички се смятат за хора с нетрадиционна сексуалност до доказване на противното? А каква беше логиката после да се обеси?

Тлеещото главоболие на Хари постепенно се засили и сега някой използваше черепа му за наковалня. Докато пред очите му прехвърчаха искри, той се мъчеше да доразвива предположенията си едно по едно, ала му хрумваха все нови и нови и избутваха предишните. Навярно историята на Маккормак за злощастния артилерист съдържаше нещо много вярно. Навярно самият Хари бе преживял доста нажежен ден и изнемогваше. Не му се щеше да обмисля другия вариант — че това не е всичко и Ендрю Кенсингтън се е стремял да опази по-страшни тайни от спорадичните си отклонения в лявата лента, да избяга от много по-зловещи прегрешения.

Над Хари надвисна сянка и той вдигна очи. Главата на сервитьора скриваше светлината и в неясния силует Хари отново видя изплезения синьо-черен език на Ендрю.

— Ще желаете ли още нещо, сър?

— Прочетох, че предлагате питие „Черна змия“.

— Коктейл от „Джим Бийм“ и кока-кола.

Псетата джафкаха ожесточено.

— Двойна „Черна змия“. Без кока-кола.

 

 

Хари се бе изгубил. Пред него имаше стълби, зад него — вода и още стълби. Равнището на хаоса се покачваше, върховете на мачтите в залива се поклащаха. Хари нямаше никаква представа как е попаднал тук. Реши да се качи. От баща си знаеше, че „винаги е за предпочитане да се качваш, а не да слизаш“.

Не протече съвсем безпрепятствено, но благодарение на стените на околните сгради съумя да се изправи. Чалис Авеню — пишеше на табелка, но това не му говореше нищо, затова продължи направо. Опита се да си погледне часовника, но не го намери на ръката си. По тъмните улици почти не се мяркаха минувачи и това го наведе на мисълта, че е късно. Пред него се появиха още стълби, но досегашните перипетии му стигаха и той свърна надясно по Макли Стрийт. Явно бе изминал голямо разстояние пеш, защото петите му горяха. Или бе тичал? Сцепеният на лявото му коляно панталон свидетелстваше за предполагаемо падане.

Хари подмина няколко бара и ресторанта, всичките затворени. Колкото и да беше късно, в милионен град като Сидни все трябваше да има откъде да си купи питие. Излезе на улицата и махна на жълто такси със светеща лампичка на покрива. Шофьорът намали, но размисли и продължи.

„Майчице! Толкова ли съм изпаднал“ — засмя се Хари.

По-нагоре по улицата се появиха минувачи и Хари чу засилваща се шумотевица от гласове, автомобили и музика. Зад ъгъла районът вече му стана познат. И това ако не беше късмет! Попадна точно на „Кингс Крос“ — „Кралското кръстовище“! Дарлингхърст Роуд се разстилаше отпред с мигащи светлини и шум. Сега всички възможности отново бяха открити. В първия бар, в който се опита да влезе, отказаха да го пуснат, но пък Хари намери начин да се вмъкне в китайско капанче, където му поднесоха уиски в голяма пластмасова чаша. Вътре беше тясно и мрачно, а играещите на ротативките вдигаха непоносима врява. Хари бързичко пресуши чашата и веднага излезе на улицата. Подпря се на близкия стълб, загледа се в изнизващите се по платното автомобили и се опита да прогони смътен спомен как преди няколко часа повърна в един бар.

Докато стоеше така, усети леко потупване с пръст по гърба. Обърна се. Видя голяма червена уста. Вътре липсваше кучешки зъб.

— Чух за Ендрю. Много съжалявам — устата продължи да дъвче дъвката: Сандра.

Хари се опита да отговори нещо, но явно артикулацията му се бе влошила много, защото Сандра го гледаше с недоумение.

— Свободна ли си? — изломоти накрая той.

— Да, но твоята кондиция май не го позволява — засмя се проститутката.

— Задължително ли е да съм в добра кондиция? — успя да попита Хари след сериозни усилия.

Сандра се огледа. Хари сякаш мярна проблясък от лъскав костюм в сенките. Теди Монгаби несъмнено се навърташе наоколо.

— Виж какво, на работа съм. Иди да поспиш, а утре ще си поговорим — предложи Сандра.

— Ще ти платя — увери я Хари и си измъкна портфейла.

— Я го прибирай! — смъмри го Сандра и натика портфейла обратно в джоба му. — Ще дойда с теб и няма да излезе безплатно, но тук не вади пари, чу ли?

— Ще идем в хотела, зад ъгъла е. „Кресент“.

— Все тая — сви рамене проститутката.

Пътьом се отбиха в магазин за алкохол и Хари купи две бутилки „Джим Бийм“.

Рецепционистът в хотела измери Сандра от главата до петите. Понечи да каже нещо, но Хари го изпревари:

— Никога ли не си виждал полицайка под прикритие?

Мъжът — млад, костюмиран азиатец — се усмихна несигурно.

— Забрави, че си я видял, и ми дай ключовете за стаята ми. Чака ни работа.

На Хари не му се вярваше рецепционистът да е повярвал на изфъфлените оправдания, но мъжът все пак му подаде ключа без възражения.

В стаята Хари отвори минибара и извади всички бутилки със съдържание на алкохол.

— Тази е за мен — Хари си заплю миниатюрна с „Джим Бийм“. — Другите ти ги отстъпвам.

— Явно си заклет привърженик на уискито — подхвърли Сандра и си отвори бира.

— Така ли? — изненада се Хари.

— Ами да. Повечето редуват спиртните напитки. За да има по-голямо разнообразие, нали се сещаш?

— Ти пиеш ли?

— Слаба работа — проточено отвърна Сандра. — Опитвам се да намаля алкохола. На диета съм.

— Слаба работа — повтори Хари. — Какво ли ти разбира главата. Гледала ли си „Да напуснеш Лас Вегас“ с Никълъс Кейдж?

— Какво?

— Не го гледай. Разправя се за алкохолик, който решава да се напие до смърт. Дотук ми звучи достоверно, но после идва абсурдната част, защото човекът се налива с каквото свари: джин, водка, уиски, бърбън, бренди… всичко в асортимента на баровете. Ако нямаш избор — добре, но този тип се намираше в най-добре заредения магазин за алкохол в Лас Вегас, при това беше фрашкан с пари. И въпреки това не подбираше. Шибанякът нямаше никакви предпочитания! Досега не съм срещал алкохолик, на когото да му е все едно какво лочи. Откриеш ли коя е твоята отрова, не близваш друга. А Кейдж го номинираха за „Оскар“.

Хари отметна глава назад, изля съдържанието на миниатюрната в гърлото си и отиде да отвори балконската врата.

— Какво стана накрая? — поиска да узнае Сандра.

— Главният герой пукна от препиване.

— Питах дали получи „Оскар“.

— Избери си питие по твой вкус и ела. Искам да погледаме града от балкона. Току-що получих дежа-вю.

Сандра взе две чаши и бутилка и седна до него с гръб към стената.

— Да забравим за миг какви ги е вършил приживе онзи проклетник. Да пием в памет на Ендрю Кенсингтън — Хари наля питиетата в чашите.

Надигнаха ги мълчаливо. Хари се разсмя.

— Легендарният музикант Ричард Менюъл от „Дъ Бенд“ например е имал сериозни проблеми — не само с пиенето, а и… изобщо с живота. Накрая нервите му не издържали и се обесил в хотелската си стая. В дома му открили две хиляди бутилки от една и съща марка — „Гран Марние“. Никакъв друга алкохол. Разбираш ли? Портокалов ликьор, майка му стара! Този човек обаче е останал верен на наркотика си. Никълъс Кейдж да му диша прахта! Живеем в странна вселена…

Хари размаха ръка към ясното звездно небе над Сидни и двамата със Сандра отпиха отново. Очите му започнаха да се затварят. Сандра го погали по бузата.

— Виж, Хари, трябва да се връщам на работа. Май е време да си лягаш.

— Колко ти е тарифата за цяла нощ? — Хари си наля още уиски.

— Не ми се…

— Остани. Ще си допием питиетата и ще го направим. Обещавам да свърша бързо — засмя се той.

— Не. Тръгвам си.

Сандра стана и скръсти ръце. Хари се изправи, но изгуби равновесие, залитна и се удари в парапета на балкона, преди Сандра да го хване. Той обгърна слабичките й рамене, отпусна се тежко на нея и прошепна:

— Не може ли да останеш при мен, Сандра? Само тази нощ. Заради Ендрю. Какви ги дрънкам? Заради мен.

— Теди ще се чуди къде съм се…

— Теди ще си получи парите и няма да гъкне. Моля те.

Сандра се поколеба, но накрая въздъхна:

— От мен да мине. Но първо да свалим тези парцали от теб, господин Хоули.

Тя го издърпа в стаята и го бутна на леглото, събу му обувките и изхлузи панталоните му. Като по чудо той успя сам да си разкопчае ризата. Сандра съблече черния си минижуп през главата за секунди. Без дрехи изглеждаше още по-слаботелесна. Костите на раменете и таза й стърчаха, а ребрата под малките й гърди напомняха дъска за пране. Когато тя отиде да изгаси осветлението, Хари забеляза големи синини по гърба и от вътрешната страна на бедрата й. Тя легна до него и го погали по обезкосмените гърди и по корема.

От Сандра лъхаше слабо на пот и чесън. Хари се взираше в тавана, изумен, че в сегашното си състояние не е изгубил напълно обонянието си.

— Миризмата твоя ли е, или е от другите мъже, с които си била тази вечер?

— И едното, и другото, предполагам — отвърна Сандра. — Неприятно ли ти е?

— Не. — Хари се колебаеше дали го интересува собствено миризмата, или мъжете.

— Пи много, Хари, не е задължително да…

— Пипни — хвана влажната й топла ръка и я постави върху слабините си.

— Охо! — засмя се Сандра. — А едно време майка ми все ми разправяше, че като се натряскат, на мъжете само устата им ставала по-голяма.

— При мен е обратното. Алкохолът парализира езика ми, но налива члена ми с кръв. Казвам ти самата истина. Не знам на какво се дължи, просто пиенето винаги ми е действало така.

Сандра го възседна, изхлузи настрани тънките бикини и без никакви увертюри вкара члена му в себе си. Хари я гледаше, докато тя се плъзгаше напред-назад. Срещна погледа й, тя му се усмихна за кратко и отвърна очи. Така ти се усмихва пътник в трамвая, когато погледите ви се засекат за по-дълго от общоприетото.

Хари затвори очи. Леглото скърцаше ритмично. „Не съм съвсем прав“ — даде си сметка той; въпреки всичко алкохолът си казваше думата. Чувствителността, необходима бързо да стигне до оргазъм, както бе обещал, се бе притъпила. Сандра продължаваше да се движи невъзмутимо, а Хари се плъзна под завивката, измъкна се от леглото и излетя през прозореца. Понесе се под звездното небе над океана и приближи бряг с бяла ивица.

Снижи се и видя как вълните се разбиват в пясъка. Като изгуби още малко височина, разпозна града. На плажа лежеше познато момиче. Спеше. Той се приземи предпазливо до нея, за да не я събуди. Легна и затвори очи. Когато се събуди, слънцето клонеше към залез и Хари беше сам. По крайбрежната алея зад гърба му се разхождаха хора. Беше ги виждал някъде. Къде? Във филми? Някои от тях носеха слънчеви очила и водеха на каишки мънички, изпосталели кучета пред високите хотелски фасади, които се издигаха по отсрещната страна на улицата.

Хари се спусна до водата и тъкмо да нагази, забеляза, че гъмжи от медузи „лъвска грива“. Плаваха на повърхността и протягаха дългите си червени пипала, а в пихтиестите огледала Хари съзираше човешки лица. Приближаваше кораб. Неочаквано Хари се сепна от унеса си. Сандра го беше разтърсила.

— Идва някой! — прошепна тя.

Хари чу думкане по вратата.

— Проклет рецепционист! — изруга той, скочи от леглото, прикри интимните си части с възглавница и отвори вратата.

На прага стоеше Биргита.

— Привет! — поздрави лъчезарно тя, но усмивката й се скова, когато забеляза сгърченото изражение на Хари. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— Да. Случи се. — Главата му пулсираше силно и при всеки удар на сърцето пред погледа му се спускаше бяла пелена. — Защо дойде?

— Родителите ми така и не се обадиха. Чаках дълго и най-накрая аз ги набрах, но не ми вдигнаха. Явно е станало недоразумение за часа и са ме търсили, докато съм била на работа. Заради лятното часово време сигурно са сгрешили при изчисляването на часовата разлика. В това отношение татко е непоправим.

Биргита говореше припряно, явно за да докаже и на самата себе си, че на света няма по-естествено нещо от това, да стоиш в хотелски коридор посред нощ и да бъбриш за дреболии с мъж, който очевидно няма намерение да те пусне в стаята си.

Спогледаха се.

— Има ли някой при теб? — попита тя.

— Да — кимна Хари.

Шамарът по бузата му прозвуча като скършена суха клонка.

— Пиян си! — Очите й се наляха със сълзи.

— Виж, Биргита…

Тя го блъсна и той залитна навътре. Биргита влезе. Сандра, вече нахлузила минижупа, седеше на леглото и се опитваше да си обуе обувките. Биргита се преви надве, все едно я присви стомах.

— Курва такава! — изкрещя тя.

— Позна — сухо отвърна Сандра.

Макар да приемаше скандала доста по-овладяно от другите двама, проститутката съзнаваше, че е най-добре да се омете час по-скоро.

— Събирай си партакешите и се разкарай оттук! — извика задавено Биргита и запрати дамската й чанта към нея.

Чантата се удари в леглото и съдържанието й се изсипа. Хари, гол и леко нестабилен, с изненада видя как от чантата падна пекинез. До косматкото се търколиха четка за коса, цигари, ключове, парче зелен криптонит и най-богатата селекция от презервативи, която Хари бе виждал през живота си. Сандра забели примирено очи, грабна пекинеза за врата и го натъпка обратно в чантата.

— Ами кинтите, захарче? — подсети го тя.

Хари не помръдна. Сандра вдигна панталоните му от пода и извади портфейла. Биргита се свлече на един стол. За миг се чуваше само тихото, съсредоточено отброяване на Сандра, придружено от сподавените хлипания на Биргита.

— Изчезвам — увери я Сандра, след като си взе полагаемото, и наистина се изниза веднага.

— Чакай! — Хари закъсня. Вратата се затръшна.

— Чакай?! — избухна Биргита. — Да почака ли я помоли? — Тя скочи от стола. — Долен мръсник! Проклет пияница! Как смееш да…

Хари се опита да я прегърне, но тя се отскубна. Застанаха един срещу друг като двама борци. Биргита приличаше на изпаднала в транс; влажните й очи бяха заслепени от ненавист, а устните й трепереха от ярост. „Ако можеше да ме убие, щеше да го стори без капка колебание“ — прецени Хари.

— Биргита, нека…

— Пий, докато пукнеш, и се разкарай от живота ми!

Тя се завъртя и излетя като хала. Вратата се затръшна с такава сила, че цялата стая се разтресе.

Телефонът звънна.

— Какво става, господин Хоули? — поинтересува се рецепционистът. — Госпожата от съседната стая се обади и…

Хари затвори. Внезапно у него се надигна бесен гняв и той се огледа за предмет, върху който да го излее. Грабна бутилката уиски от масата, но преди да я запрати в стената, се отказа.

„Дългогодишен тренинг в самоконтрол“ — помисли си той, разви капачката и налапа гърлото.

 

 

Издрънча ключ и вратата се отвори. Хари се събуди.

— В момента не желая румсървис. Моля, върнете се по-късно! — провикна се Хари, заровил лице във възглавницата.

— Господин Хоули, идвам от името на хотелската управа.

Хари се обърна. Пред него стояха двама мъже в костюми. Намираха се на почтително разстояние от леглото, но изглеждаха непоколебими. Единият беше снощният рецепционист. Другият продължи:

— Нарушихте правилника за вътрешния ред в хотела и колкото и да ми е неприятно, се налага да ви помоля възможно най-бързо да уредите сметката си и да напуснете хотела, господин Хоули.

— Вътрешен ред? — На Хари му се повръщаше.

Единият костюмар се прокашля.

— Отвели сте в стаята си жена, която подозираме в… в проституция. После сте събудили почти целия етаж с шумен скандал. Нашият хотел се ползва с авторитет и сме длъжни да го пазим от посегателства върху доброто му име. Сигурно разбирате, господин Хоули.

В отговор Хари изсумтя и им обърна гръб.

— Не се тревожете, представители на хотелската управа. И без това днес си тръгвам. Оставете ме да се наспя и ще освободя стаята.

— Вече отдавна трябваше да сте я напуснали.

Хари присви очи срещу часовника. Два и петнайсет.

— Опитахме се да ви събудим.

— Самолетът ми… — Хари се опита да стъпи върху пода.

След два неуспешни опита най-после усети твърда повърхност под стъпалата си и стана. Съвсем забрави, че е гол. Рецепционистът и консиержът се отдръпнаха шокирани. Зави му се свят, таванът се завъртя пред очите му и Хари се принуди да седне на леглото. После повърна.