Ю Несбьо
Прилепът (10)

Десета глава
Бялата хищница, мистър Бийн и поредният пациент

Охранителят връчи фенер на Биргита.

— Знаеш къде да ме намериш, Биргита. Само внимавайте нещо да не ви схруска — предупреди с усмивка той и закуцука към караулката.

Биргита и Хари тръгнаха из мрачните лъкатушещи коридори в огромната сграда на Аквариума в Сидни. Наближаваше два след полунощ, а Бен, охранителят, поел нощната смяна, ги пусна вътре.

На нехайния въпрос на Хари защо всички осветителни тела са изключени старецът отговори с подробно изложение:

— Така се пести ток, разбира се, но по-важното е друго: да дадем знак на рибите, че нощта е настъпила. Аз много държа да го правим. Преди обаче угасяхме осветлението с обикновен ключ и чувах в какъв шок изпадат рибите, когато за секунда падаше непрогледен мрак. Из целия аквариум преминаваше бурно шляпане. Такъв звук се чуваше от стотиците риби, стрелкащи се да се скрият или плуващи напосоки в сляпа паника.

Бен понижи драматично глас и със зигзагообразно огъване на дланта си наподоби движенията на риба.

— В продължение на няколко минути водата се плискаше и вълнуваше. Някои видове риби, например скумрията, напълно откачаха, когато станеше тъмно, започваха да се блъскат в стъклото и умираха. Затова монтирахме димери, с които да регулираме постепенното притъмняване на осветлението, за да наподобим естественото помръкване на дневната светлина в природата. Впоследствие болестите сред рибите намаляха. Светлината ориентира организма кога е ден и кога — нощ и лично аз смятам, че рибите се нуждаят от естествен денонощен ритъм, за да не изпитват стрес. Притежават биологичен часовник точно като нас и не бива да го нарушаваме. Знам, че някои стопани, които развъждат барамунди в Тасмания, есенно време удължават светлите часове над рибите, за да хвърлят повече хайвер.

— Попиташ ли Бен нещо, после не можеш да го спреш — поясни Биргита. — Най обича да си говори с рибите, но и към хората не е безразличен.

През последните две лета Биргита бе дежурила като помощен персонал в Аквариума и се бе сприятелила с Бен. По неговите думи работел там още откакто съоръжението отворило врати.

— Нощем тук настава пълна безметежност — продължи Биргита. — Такава тишина! Виж! — тя освети с фенера стъклена стена, където мурена с жълто-черни краски се измъкна от леговището си и им показа редица малки остри зъбки. По-надолу в коридора лъчът падна върху два петнисти ската, които се плъзгаха зад зеленото стъкло с движения, напомнящи пърхане на крила на забавен каданс. — Не е ли красиво? — прошепна Биргита с блеснали очи. — Като балет без музика.

Хари имаше чувството, че се прокрадва през спално помещение. Единствените звуци идваха от стъпките им и от равномерното, приглушено бълбукане на водата в аквариумите.

Биргита спря.

— Тук живее Матилда от Куинсленд. Тя е солти — обясни Биргита и насочи лъча към стъклената стена. Върху реконструиран речен бряг лежеше изсъхнал дънер, а в самата вода плуваше парче дърво.

— Какво е солти? — попита Хари и се опита да съзре живото същество.

В същия миг дървото повдигна клепачи над проблясващите в зелено очи. Светеха в мрака като светлоотразители.

— Соленоводен крокодил — за разлика от така наречения фреши, обитател на сладководните басейни. Фрешитата се хранят предимно с риба и не представляват опасност.

— А солтитата?

— От тях трябва да се страхуваш. Много хищници със славата на опасни за хората нападат само когато се почувстват застрашени, когато се изплашат или ако си нарушил тяхна територия. Соленоводният крокодил обаче се ръководи от много по-простички подбуди. Той иска да докопа тялото ти. В блатистите участъци на север всяка година крокодилите отнемат множество човешки животи.

Хари се облегна на стъклената стена.

— Това не поражда ли… как да се изразя… известна антипатия? В някои части на Индия изтребват тигрите под предлог, че ядат пеленачета. Защо австралийците не преследват въпросните людоеди?

— Тук повечето хора приемат нападенията от крокодили не по-тревожно от пътните злополуки. Говоря в общ план, разбира се. Щом строиш пътища, няма как да избегнеш да паднат жертви, нали? Същият принцип важи и за крокодилите. Тези животни се хранят с човешко месо и няма какво да се направи.

Хари потръпна. Матилда отново спусна клепачи над очите си като капаци над фаровете на порше. Нито браздичка във водата не издаваше, че „дървото“ на половин метър от Хари всъщност представлява двутонна маса от мускули, зъби и коварен нрав.

— Да вървим нататък — предложи Хари.

 

 

— Ето го и мистър Бийн — Биргита освети дребна, светлокафява риба, подобна на калкан. — По-известен като Фидлър Рей — псевдонима на Алекс от бара — онзи, когото Ингер наричаше мистър Бийн.

— Защо Фидлър Рей?

— Нямам представа. Бяха му прикачили прякора, преди да постъпя в бара.

— Много забавно име. Като я гледам тази риба, май обича да лежи неподвижно на дъното?

— Да. Затова къпещите се трябва да внимават. Отровна е и боде, ако я настъпиш.

Слязоха надолу по вита стълба до големите резервоари.

— Резервоарите не са аквариуми в прекия смисъл на думата. Представляват просто оградена част от Порт Джаксън — обясни Биргита, докато влизаха.

От тавана нахлуваше слаба зеленикава светлина, която се разстилаше на вълнисти ивици. Плъзна по тялото и лицето на Биргита и Хари се почувства като под диско-лампа. Чак когато Биргита вдигна фенера, той разбра, че са обградени отвсякъде с вода. Намираха се в стъклен тунел в океана, а отвън проникваше светлина, филтрирана през водата. Покрай тях се стрелна едра сянка и Хари неволно се сепна. Биргита се засмя и насочи лъча към огромен скат с внушителна опашка, който плуваше по протежение на стъклената стена.

— Орлов скат — поясни тя.

— Боже, колко е голям! — прошепна Хари.

Скатът напомняше вълна или грамадно водно легло и на Хари му подейства приспивно. Скатът се обърна, помаха им и потъна в тъмния воден свят като черен чаршафен призрак.

Седнаха на пода, Биргита извади от раницата си килимче, две чаши, стеаринова свещ и бутилка червено вино без етикет — подарък от приятел на приятел, който работел в лозарски насаждения в долината Хънтър. Двамата легнаха един до друг и се загледаха във водата.

Сякаш се озоваха в преобърнат свят; под небе от риби във всички цветове на дъгата и чудновати създания, плод на нечие богато въображение. Точно над Хари и Биргита застана синкава риба с въпросително валчесто лице и тънки потрепващи коремни перки.

— Не е ли приятно да наблюдаваш как не бързат, колко наглед безсмислени са заниманията им? — прошепна Биргита. — Усещаш ли как сякаш времето спира?

Тя докосна врата му със студената си длан и лекичко стисна.

— Усещаш ли как пулсът ти почти спира?

Хари преглътна.

— Не възразявам времето да спре. Особено сега и през следващите няколко дни.

Биргита увеличи силата.

— Не говори за това — настоя тя.

 

 

— Случва ми се да мисля: „Хари, не си толкова глупав.“ Забелязвам, че Ендрю винаги говори за аборигените като за „тях“, тоест за собствения си народ разказва в трето лице. Затова още преди Тууомба да ми поднесе подробностите от житейския му път, вече се досещах за съдбата му. Бях успял да отгатна, че Ендрю не е израснал сред свои, че не изпитва принадлежност към родната си култура, а вижда нещата отстрани. Както ние в момента наблюдаваме свят, към който не можем да се приобщим. След разговора с Тууомба разбрах още нещо: Ендрю не се е сдобил по рождение с онзи дар, който представлява изконната гордост от съпричастността към дадена общност, и обстоятелствата са го принудили да се адаптира към липсата й. Първоначално си мислех, че се срамува от сънародниците си, но после си промених мнението. Всъщност Ендрю се бори със срама от себе си.

Биргита смотолеви нещо неопределено.

— От време на време ме спохождат известни проблясъци — продължи Хари. — И само след миг пак изпадам в пълно недоумение. Не обичам да се чувствам объркан, ставам крайно раздразнителен при липса на яснота. Затова ми се ще или да не притежавах способността да забелязвам детайлите, или да умеех по-бързо да ги подреждам в цялостна мозайка.

Обърна се към Биргита и зарови лице в косите й.

— Господ е постъпил крайно несправедливо, като е дарил с изумителна наблюдателност човек с посредствен интелект — Хари се опита да се сети на какво ухае огнената грива на Биргита. Въпросният аромат обаче водеше началото си от много далечен спомен и Хари се затрудняваше да го възкреси.

— Какво виждаш? — попита тя.

— Как всички ме насочват към нещо, което не мога да разбера.

— Като например?

— Не знам. Държат се като жени. Разказват ми иносказателни истории. Навярно съдържащото се между редовете е повече от ясно, само дето аз не съумявам да го разшифровам. Защо вие, жените, не казвате нещата направо? Надценявате способността на мъжа да тълкува.

— Сега аз ли ще обера негативите? — възкликна Биргита и посегна да го шляпне. Ехото разнесе смеха й из подводния тунел.

— Шшшт, ще събудиш Бялата хищница — предупреди я Хари.

Чак сега Биргита забеляза, че виното му си стои недокоснато.

— Една чашка едва ли ще навреди? — подпита предпазливо тя.

— Напротив. Ще навреди — той я притегли към себе си с усмивка. — Но да не говорим за това.

И я целуна. От устните й се откъсна продължителен треперлив стон, все едно от цяла вечност бе чакала тази целувка.

 

 

Хари се сепна в съня си. Стеариновата свещ бе догоряла и наоколо се стелеше непрогледен мрак. Откъдето и да бе идвало зеленикавото сияние във водата — дали от луната над Сидни, или от наземни прожектори — вече бе угаснало. И въпреки това Хари чувстваше, че го наблюдават. Слепешком напипа фенера до Биргита и го включи. Тя спеше, завита в своята половина от вълненото одеяло, гола и с доволно изражение. Хари насочи лъча към стъклената стена.

Първоначално си помисли, че вижда собственото си отражение, после обаче очите му привикнаха към светлината, сърцето му удари мощно и за миг спря. Бялата хищница стоеше до него и го гледаше с безжизнените си студени очи. Хари изпусна насъбрания въздух и стъклото пред бледото, размито лице се изпоти — призрака на удавник, толкова голям, че запълваше целия резервоар. Зъбите стърчаха от пастта на чудовището и приличаха на нарисувана от дете, зигзагообразна линия от триъгълни бели ками, освирепели за човешка плът и нестройно разпределени по двете челюсти.

Чудовището се издигна над Хари, без да откъсва от него мъртвешките си очи, застинали в ненавистен поглед — бял труп, който тромаво описваше лъкатушеща траектория с нескончаема дължина.

 

 

— Значи заминаваш утре?

— Да — Хари седеше с чаша кафе в ръка и не знаеше къде да я дене. Маккормак стана от бюрото и започна да снове напред-назад пред прозореца.

— И си на мнение, че сме далече от окончателното разплитане на случая? Според теб вилнее психопат, анонимен убиец, който изтребва жени под напора на вътрешен подтик и не оставя никакви следи? И ни остава единствено да чакаме и да се молим, че при следващото си покушение ще допусне грешка?

— Не съм казал точно това, сър. Просто смятам, че повече няма с какво да допринеса за разследването. Освен това от Осло се обадиха с молбата да се прибирам. Нуждаели се от мен.

— Добре. Ще им изпратя положителна атестация за престоя ти при нас, Хоули. Доколкото разбрах, в Норвегия те спрягат за повишение.

— Още не са ми съобщили, сър.

— Стига си работил за днес. Разгледай Сидни, преди да си отидеш.

— Само искам да проверя алибито на Алекс Томарос, сър.

Маккормак продължи да гледа облачния, нагорещен, задушен град.

— Понякога ме наляга носталгия, Хоули. Домъчнява ми за красивия остров.

— Не ви разбрах, сър.

— Аз съм киви, Хоули. Така наричат австралийците пришълци от Нова Зеландия. На десет години пристигнах тук с родителите ми. Там хората се държат по-човешки помежду си. Или поне така е останало в спомените ми.

 

 

— Ще отворим чак след няколко часа — заяви начумерената чистачка с метла в ръка.

— Няма проблеми. Имам уговорка с господин Томарос — Хари се чудеше дали норвежката полицейска значка би укрепила авторитета му пред госпожата.

Не се наложи. Тя отвори вратата, колкото той да се промуши вътре. В помещението миришеше на прокиснала бира и на препарат за почистване. Необяснимо защо „Ди Олбъри“ му се стори по-малък сега, на дневна светлина и безлюден.

Откри Алекс Томарос, известен още като мистър Бийн и Фидлър Рей, в офиса зад бара. Хари се представи.

— С какво да ви помогна, господин Хоули? — избъбри бързо управителят. Говореше с ясен акцент. Подобно на много чужденци, прекарали известно време в някоя страна, и той си бе изработил своя разновидност на местния език.

— Благодаря, задето откликнахте на молбата ми в толкова кратък срок, господи Томарос. Знам, че и други мои колеги са се отбивали да ви разпитват, затова ще се постарая да бъда кратък и…

— Надявам се да приключим бързо. Както виждате, имам доста работа. Знаете как е при нас, счетоводителите…

— Ясно. Прочетох в показанията ви, че вечерта, когато Ингер Холтер е изчезнала, сте били тук, в бара, и сте отчитали оборота от касата. Имаше ли и други хора при вас?

— Ако бяхте прочели протокола по-внимателно, непременно щяхте да знаете, че бях сам. Все съм сам…

Гледайки надменното изражение и влажните устни на Алекс Томарос, които бълваха слюнка, Хари изобщо не се съмняваше в истинността на последното.

— … дойде ли време да изчислявам наличността в касата. Сам-самичък. Стига да искам, съм имал безброй възможности да задигна несметни суми, без някой изобщо да забележи кражбата.

— Технически погледнато, не разполагате с алиби за въпросната вечер?

— Технически погледнато, се обадих на майка ми в два след полунощ да й кажа, че съм приключил и се прибирам.

— Чисто хипотетично е възможно да сте свършили доста неща между един и два часа през нощта, господи Томарос. Не казвам, че сте заподозрян, но…

Управителят го гледаше, без да мига.

Хари започна да разлиства празния си бележник, все едно търсеше конкретни данни.

— Впрочем защо позвънихте на майка си? Не ви ли се струва малко необичайно човек да се обади по телефона в два през нощта само за да съобщи подобна дреболия?

— Майка ми обича да е в течение къде се намирам. Полицията разговаря и с нея. Не разбирам защо се налага пак да предъвкваме едни и същи неща.

— Вие сте грък, нали?

— Австралиец съм и живея тук от двайсет години. Родителите ми са гърци, майка ми получи австралийско поданство. Нещо друго? — Томарос умееше да се владее.

— Показали сте интерес към Ингер Холтер на по-лична основа. Как приехте факта, че ви е отблъснала и е показала предпочитанието си към други мъже?

Томарос си облиза устните и понечи да заговори, но се отказа. Върхът на езика му се показа. „Като на малка змия — помисли си Хари. — Окаяна черна змия, която всички презират и смятат за безобидна.“

— Канил съм госпожица Холтер на вечеря, ако намеквате за това. И не само нея. Попитайте другите момичета. Например Катрин и Биргита. Държа изключително много на добрите взаимоотношения с моите служители.

— Вашите служители?

— На практика се явявам…

— Шеф на бара. И как ви понесе появата на гаджето й?

Очилата на Томарос започнаха да се запотяват.

— Ингер поддържаше приятелски отношения с голяма част от клиентите и няма как да знам, че един от тях е бил и неин интимен партньор. Значи е била обвързана с клиент? Радвам се за нея…

И без да впряга способностите си на психолог, Хари прозря опита на Томарос да се престори на равнодушен.

— И нямате представа с кого точно са я свързвали повече от приятелски чувства?

Управителят сви рамене.

— С клоуна например, но неговите интереси клонят в друга посока…

— С клоуна?

— Казва се Ото Рехтнагел и е редовен посетител. Ингер често му даваше храна за…

— … за кучето! — извика Хари.

Томарос подскочи на стола. Хари стана и заби юмрук в дланта си.

— А така! Ето какво е станало значи! Ето каква била работата! Вчера видях един от сервитьорите да подава на Ото хартиен плик. Вътре е имало остатъци за кучето! Самият той ми спомена, че отглежда домашен любимец. Във вечерта преди убийството, на тръгване от бара Ингер е казала на Биргита, че ще вземе от кухнята храна за кучето. През цялото време изхождахме от презумпцията, че остатъците са били за кучето на хазяина й. Тасманийският дявол обаче излезе вегетарианец. Знаете ли какво са представлявали тези остатъци, господин Томарос? Къде живее Ото Рехтнагел?

— Божичко, откъде да знам? — ужаси се управителят. Беше избутал стола си назад чак до рафта с книги.

— Добре тогава. Чуйте ме. Да не сте обелили и дума за нашия разговор, нито дори пред любящата ви майка. Иначе ще се върна и ще ви откъсна главата. Разбрахте ли, мистър Бий… господин Томарос?

Онзи само кимна.

— А сега ми услужете с телефон.

 

 

Вентилаторът скриптеше жаловито, но никой в стаята не забелязваше. Всички бяха насочили вниманието си към Йонг, който бе поставил фолио с картата на Австралия в шрайбпроектора. Отделни места върху картата бяха отбелязани с червени точки, обозначени с дати.

— Тук се вижда къде и кога са извършени онези изнасилвания и убийства, които според нас почти сигурно са дело на нашия човек. Досегашните ни опити да открием пространствена или хронологическа закономерност в почерка на престъпника все удряха на камък. Но по всичко личи, че този път Хари постигна успех.

Йонг наложи второ фолио върху първото. Сините точки по него почти се припокриваха с червените отдолу.

— Какво е това? — нетърпеливо попита Уодкинс.

— Свалих карта със спирките в турнето на Австралийския пътуващ лунапарк.

Вентилаторът продължаваше плачливата си балада, но иначе в оперативната зала настъпи тишина.

— Майчице, пипнахме го! — възкликна Либи.

— От статистическа гледна точка вероятността това да се дължи на случайност възлиза на около едно към четири милиона — усмихна се Йонг.

— Я чакайте малко. Кой е заподозреният? — намеси се Уодкинс.

— Ето този мъж — Йонг сложи трето фолио.

Над предпазлива усмивка върху бледо, поувиснало оттук-оттам лице, гледаха тъжни очи.

— Хари ще ви го представи.

— Пред вас е Ото Рехтнагел, професионален клоун, на четирийсет и две години. През последното десетилетие гастролира из страната с Пътуващия лунапарк, през останалото време живее в Сидни и изнася представления на свободна практика. Понастоящем ръководи малка циркова трупа, която организира спектакли в града. Проверките ни показаха чисто съдебно минало, никога не е попадал в полезрението на полицията във връзка със сексуални престъпления и му се носи славата на добродушен шегобиец, макар и малко ексцентричен. Съмнение обаче хвърля фактът, че е познавал покойницата, бил е редовен клиент на заведението, където е работела, и с времето са се сприятелили. В нощта, когато е била убита, жертвата вероятно е отивала в дома му. С храна за кучето му.

— Храна за кучето в един и половина през нощта? — разсмя се Либи. — От посещението май е искал да намаже по-скоро стопанинът.

— Засягаш точно най-голямата загадка в случая — кимна Хари. — Ото Рехтнагел поддържа имидж на стопроцентов хомосексуалист още от десетгодишен.

Уточнението предизвика трескав мълвеж около масата.

— Да не твърдиш, че такъв отявлен гей може да е убил седем жени и да е изнасилил шест пъти повече?

Преди малко Маккормак бе влязъл в залата. Предварително го бяха осведомили за подробностите.

— Ако цял живот си бил щастлив гей, заобиколен само от себеподобни, сигурно е нормално да се изплашиш, когато един ден забележиш, че палавникът в панталона ти се размърдва при вида на апетитен женски бюст. Живеем в Сидни, единствения град в целия свят, където има скрити хетеросексуалисти.

Гръмкият смях на Маккормак заглуши квакащия кикот на Йонг, чиито очи заприличаха на две цепки.

Уодкинс обаче не се поддаде на ведрото настроение. Почеса се по главата.

— И все пак съзирам известни несъответствия. Защо човек, проявил толкова хладнокръвие и пресметливост в деянията си, ще допусне подобна аматьорска грешка? Да покани жертвата в дома си… Откъде е бил сигурен, че Ингер не е споделила с някого къде отива. Така щяхме веднага да го открием. Освен това всичко сочи, че другите жертви са избрани случайно. Защо изведнъж убиецът ще наруши принципа си и ще набележи познато момиче?

— Единственото, което знаем със сигурност за маниака, е, че не се придържа към никакъв принцип — Либи дъхна на един от пръстените си. — Тъкмо обратното: обича разнообразието. При подбора на жертви се ръководи само от две изисквания: да са руси — Либи излъска пръстена с ръкава на ризата си — и да може да ги удуши.

— Едно към четири милиона — повтори Йонг.

Уодкинс въздъхна.

— Добре, да бъде вашата. Може пък Господ да е чул молитвите ни. Може извергът все пак да е допуснал фаталната грешка.

— Какво ще предприемете? — попита Маккормак.

— В момента Ото Рехтнагел едва ли си е у дома — взе думата Хари. — Довечера предстои премиерата на нов спектакъл на цирковата му трупа на Бондай Бийч. Предлагам да изгледаме шоуто в публиката й веднага след края да го арестуваме.

— Нашият норвежки колега определено си пада по драматичните изпълнения — подхвърли Маккормак.

— Отведем ли Ото в разгара на представлението, медиите веднага ще гръмнат, сър.

Маккормак кимна.

— Уодкинс?

— Не възразявам, сър.

— Добре. Закопчайте го, момчета.

 

 

Ендрю, завит до брадичката, приличаше на покойник, изложен за поклонение. Отоците по лицето му преливаха в богата палитра от багри, а когато се опита да се усмихне на Хари, лицето му се сгърчи от болка.

— И от усмивки ли те боли? — попита Хари.

— От всичко ме боли. Дори от мислене.

Върху нощното му шкафче стоеше букет цветя.

— От тайна обожателка?

— Не си далеч от истината. Името й е Ото. Утре очаквам Тууомба, а днес се отбиваш ти. Хубаво е да се чувстваш обичан.

— И аз ти нося подарък. Изпуши го тайно — Хари му показа дебела пура в тъмен цвят, доближаващ се до черния.

— О, maduro. От скъпия ми норвежки amarillo^[1].

Лицето на Ендрю грейна и той се засмя крайно предпазливо.

— От колко време се познаваме с теб? — попита Хари.

Ендрю погали пурата, все едно милваше котка.

— Вече стана седмица, друже. Съвсем скоро вече ще минаваме за приятели.

— А според теб колко време е нужно, за да опознаеш някого както трябва?

— Както трябва? — Ендрю подуши пурата, омаян от аромата. — Най-отъпканите пътеки в голямата, тъмна гора, наречена човешка душа, се изброждат сравнително лесно. Някои хора сякаш те повеждат по прави, хубави просеки, снабдени с лампи и указателни табели. Оставаш с впечатлението, че са склонни да ти разкрият всичко. Но именно с такива хора трябва да си най-нащрек и да не се подлъгваш. Защото зверовете в техните души дебнат не по осветените участъци, а из храсталаци и пущинаци в дълбоките дебри.

— И колко време отнема да проникнеш в тези храсталаци?

— Зависи от разузнавача. И от гората. Някои крият потъмни дебри от други.

— А твоята от кои е?

Ендрю прибра пурата в нощното шкафче.

— От тъмните. С цвета на твоя подарък. Но ти вероятно вече си се досетил…

— Да. Поговорих си с твой приятел, който хвърли малко повече светлина върху личността Ендрю Кенсингтън.

— Е, значи проумяваш какво имам предвид, когато те предупреждавам да не се подвеждаш по осветените просеки. Но самият ти също криеш някои мрачни участъци, така че сигурно ме разбираш от половин дума.

— Какво имаш предвид?

— Да го кажа така: разпознавам хората, измъкнали се от пагубна зависимост. Към алкохола, да речем.

— Това едва ли е кой знае колко трудно — промърмори Хари.

— Житейските ни перипетии оставят следи, нали? Миналото е отпечатано върху лицата ни — за онези, които умеят да прочетат написаното.

— А ти умееш?

Ендрю тупна с голямата си лапа рамото на Хари. Болният се бе съвзел удивително бързо.

— Харесвам те, Хари. Ти си мой приятел. Според мен си разбрал къде е заровено кучето, затова не тръгвай по погрешни следи. Аз съм само един от милионите самотни хора, които се опитват да живеят на тази земя. Старая се да не допускам фатални грешки. Понякога дори успявам да извърша и някое добро дело. Това е всичко. Тук аз не съм важен, Хари. Проникването в душата ми няма да те доведе доникъде. По дяволите, самият аз не желая да се задълбавам в глъбините на личността си.

— Защо?

— Когато душата ти е тъмна гора и не я познаваш изцяло, е за предпочитане да се въздържаш от откривателски експедиции, защото рискуваш да пропаднеш в някоя бездна.

Хари кимна. Продължаваше да гледа букета.

— Вярваш ли в случайностите?

— Донякъде. Животът е низ от взаимосвързани, крайно невероятни случайности. Когато купиш лотариен билет и ти се падне номер 822531, вероятността да изтеглиш точно този билет е едно на милион.

Хари кимна повторно.

— Притеснява ме фактът, че вече няколко пъти ми се пада един и същи номер.

— Сериозно? — Ендрю се надигна със стон в леглото. — Разкажи ми.

— Още с пристигането си в Сидни научавам, че макар да не си бил предвиден като член на разследващата група, си настоял да ти възложат убийството на Ингер Холтер с изричната молба да си партнираш с мен, чужденеца. Това е достатъчно да събуди немалко въпроси. После ме запознаваш с един от приятелите ти под предлог, че едно посещение в цирка ще ни помогне да убием времето. От четири милиона души в Сидни още първата вечер се запознавам с въпросния човек. Какво съотношение! Едно към четири милиона. Същият тип се появява отново и с него дори сключваме личен облог за сто долара, но по-важното е, че се появява не къде да е, а именно в бара, където е работила Ингер Холтер. Нещо повече: с нея са се познавали! Вероятността е горе-долу същата! Докато стесняваме обръча около предполагаемия убиец в лицето на Еванс Уайт, най-ненадейно ти изваждаш от шапката си заек: информация от твой човек, който бил видял Уайт, един от осемнайсет милиона души на континента, и то не къде да е, а точно в Нимбин във вечерта на убийството!

Ендрю придоби дълбоко замислен вид.

— И съвсем непринудено ми даваш адреса на кръчма, „най-случайно“ посещавана редовно от бандата на Уайт, та те да потвърдят под натиск версията, в която всички се опитвате да ме убедите: Уайт не е замесен в убийството.

Две медицински сестри влязоха. Едната хвана долната табла на леглото.

— Съжалявам, но времето за свиждане приключи — заяви другата с вежлив, но категоричен тон. — Господин Кенсингтън има насрочен час за електроенцефалограма и лекарите го очакват.

Хари се наведе към ухото на Ендрю:

— При по-оптимистична оценка мога да мина най-много за средноинтелигентен мъж, но схващам, че се опитваш да ми кажеш нещо. Само не стоплям защо толкова го увърташ. И защо имаш нужда от мен. Да не би някой да те държи с нещо?

Хари продължи да върви успоредно с леглото, докато сестрите го избутаха от стаята и продължиха по коридора. Ендрю бе отпуснал глава на възглавницата със затворени очи.

— Хари, ти сам каза, че светлокожите и аборигените са съчинили сходни митове за сътворението, защото хората, независимо къде се намират, градят представите си за непознати явления в съответствие с изконно заложени мисловни нагласи. От една страна, по-голяма глупост май не съм чувал, от друга, се надявам да си прав. В такъв случай просто затвори очи и виж…

— Ендрю! — просъска Хари в ухото му. Спряха пред болничния асансьор и едната сестра отвори вратата. — Не се бъзикай с мен, Ендрю, чуваш ли! Ото ли е? Ото ли е Бубур?

— Как… — болният отвори очи.

— Довечера ще го закопчаем. След представлението.

— Не! — Ендрю се надигна рязко в леглото, ала едната сестра го принуди отново да легне с внимателно, но категорично движение.

— Лекарят ви предупреди изрично да пазите пълен покой, господин Кенсингтън. Не забравяйте, че сте получили тежко комоцио. Не можете да ни последвате — обърна се тя към Хари.

Ендрю пак се изправи.

— Изчакай, Хари! Дай ми два дни отсрочка. Отложи го с два дни. Разкарай се, сестро!

Той плесна ръката, която се опита отново да го прикове към леглото.

Хари задържа горната табла, наведе се и прошепна бързо и настойчиво, като бълваше думите като храчки:

— Засега никой от другите не знае, че с Ото се познавате, но е въпрос на време да се разчуе. Колегите ти ще се усъмнят. Не мога да отложа ареста, освен ако не ми дадеш дяволски основателна причина. Веднага!

Ендрю сграбчи яката на ризата му:

— Вгледай се по-внимателно, Хари! Използвай очите си! Виж как… — той не довърши и се отпусна върху възглавницата.

— Какво да видя? — попита Хари, но Ендрю бе спуснал клепачи и размахваше ръка в отпращащ жест.

Изведнъж се сгърчи и смали. Стана толкова стар, съсухрен и черен в голямото бяло легло.

Едната сестра изблъска безцеремонно Хари и последното, което той видя, преди вратите на асансьора да се приплъзнат една към друга, беше голямата черна лапа на Ендрю, която продължаваше да маха отрицателно.