Ю Несбьо
Прилепът (8)

Осма глава
Симпатична проститутка, странен датчанин и крикет

Хари откри Сандра пред „Дез Гоу-Гоу“. Стоеше на тротоара и оглеждаше малкото си кралство в „Кингс Крос“. Изморените й крака едва се крепяха върху високите токчета. Беше скръстила ръце, държеше цигара и гледаше сънено като Спящата красавица — едновременно подканящо и отблъскващо. С две думи, по нищо не се отличаваше от проститутките в коя да е част от света.

— Добро утро — поздрави Хари. — Помниш ли ме? — попита той, след като не долови признаци на просветление в погледа й.

Тя изви нагоре ъглите на устата си: предполагаема усмивка.

— Разбира се, миличък. Да вървим.

— Аз съм Хоули, полицаят.

Сандра присви очи.

— Ти ли си бил! Сутрин рано лещите ми нещо сдават багажа. Сигурно заради автомобилните газове.

— Да те почерпя с кафе? — предложи учтиво Хари.

Тя сви рамене.

— И без това тук е пълно затишие. Мисля да затварям сергията.

Неочаквано на вратата на стриптийз клуба се появи Теди Монгаби. Дъвчеше кибритена клечка. Кимна сухо на Хари.

 

 

— Как го приемат родителите ти? — попита Сандра, когато кафето пристигна.

Бяха се настанили в редовната закусвалня на Хари — „Бърбън енд Бийф“. Сервитьорът бе запомнил дежурната поръчка на Хари: яйца по бенедиктински, картофени крокети и кафе white flat. Сандра го предпочиташе черно.

— Моля? — не разбра Хари.

— Случката със сестра ти.

— А, да.

Хари отпи от кафето, за да спечели малко време.

— Ами приемат го, както може да се очаква. Благодаря за загрижеността.

— Живеем в кошмарен свят.

Слънцето още не се бе издигнало над покривите по Дарлингхърст Роуд, но по лазурносиньото небе вече се гонеха няколко кръгли бели облака. Гледката напомняше тапет в детска стая. Но какво от това, щом светът беше толкова жесток?

— Поговорих с част от момичетата — извести Сандра. — Уайт пласира спийд^[1] и киселина. Някои проститутки купуват от него, но не е ходил при никоя като клиент.

— Навярно не му трябва да си плаща, за да удовлетворява потребностите си.

— Необходимостта от секс е едно — засмя се Сандра. — А потребността от платен секс — съвсем друго. За много мъже именно това е тръпката. Ние умеем неща, които вкъщи няма как да получиш. Вярвай ми.

Хари вдигна глава. Сандра го гледаше право в очите. Пелената, която допреди малко се спускаше пред погледа й, се вдигна за миг.

Хари й вярваше напълно.

— Попита ли за датите, които ти казах?

— Едно от момичетата купило киселина от него вечерта преди да открият сестра ти.

Хари остави чашата на масата толкова рязко, че кафето се разплиска, и се надвеси над масата.

— Къде да намеря това момиче? — избъбри шепнешком той. — Може ли да разчитам на думата й?

Пълните начервени устни на Сандра се разтеглиха в широка усмивка. На мястото на липсващия кучешки зъб зина тъмна дупка.

— Както казах, тя си е купила киселина. ЛСД е забранена субстанция в Австралия. Не може да говориш с нея. Колкото до втория ти въпрос — дали може да се вярва на наркоманка, което взема киселина… — Сандра вдигна рамене. — Само ти предавам нейните думи. Да го кажем така: тя невинаги е наясно кой ден от седмицата е.

 

 

В залата за оперативки цареше нажежена атмосфера. Дори вентилаторът бръмчеше по-плътно от обикновено.

— Съжалявам, Хоули. Ще трябва да зарежем Уайт. Липсва мотив, а и приятелката му потвърди, че по време на убийството се е намирал в Пимбин — отбеляза Уодкинс.

— Не чухте ли какво ви казах? — повиши глас Хари. — Анджелин Хъчинсън е на спийд и дявол знае още какво. Бременна е, най-вероятно именно от Еванс Уайт. За бога, хора, той я снабдява с дрога! За нея Уайт е всьо и вся! Хъчинсън ще наговори какви ли не лъжи — само и само да му спаси кожата. Говорихме с хазяина на Ингер Холтер. Хъчинсън я мразела — и определено е имала основания. Холтер е била на път да отмъкне златната й кокошка.

— А дали да не проучим по-подробно въпросната госпожица Хъчинсън? — предложи Либи. — При нея съзираме ясен мотив. Може тя да се нуждае от Уайт за алиби, вместо обратното.

— Нали ви казвам, че Уайт лъже! Видели са го в Сидни в деня, преди да открият Ингер Холтер. — Хари стана и започна да снове напред-назад, доколкото му позволяваше тясната стая.

— Видяла го е проститутка, която се друса с ЛСД и която вероятно изобщо няма да се съгласи да излезе на светло — натърти Уодкинс и се обърна към Йонг. — Какво казаха самолетните компании?

— Полицаите от Нимбин лично са засекли Уайт по главната улица три дни преди убийството. Нито „Ансет“, нито „Кантас“ откриха името му в списъците с пасажери в периода между въпросния ден и деня на убийството.

— Това не означава нищо — избоботи Либи. — Никой наркодилър не пътува с истинската си самоличност. А не е изключено да се е придвижил с влак. Или с кола, ако е разполагал с достатъчно време.

Хари се сгорещи.

— Повтарям: според американско статистическо проучване седемдесет процента от всички жертви на убийства познават извършителя. И въпреки това ние хвърляме всичките си сили в издирването на сериен убиец, макар да ни е пределно ясно, че имаме по-големи шансове да спечелим от лотарията, отколкото да го открием. Нека вложим усилия там, където шансовете са на наша страна. Набелязахме заподозрян, срещу когото сочат немалко улики. Сега трябва да го поразтърсим. Да действаме, докато следите са още пресни. Да го приберем в ареста и да размахаме пред лицето му всички улики, които ни дават основания да го привлечем като обвиняем. Да го подтикнем да стъпи накриво. В момента Уайт се намира в твърде изгодна позиция, защото разследването се закучи яко.

— Хм… Няма да изглежда никак добре, ако виновникът се окаже човек, който през цялото време е бил под носа ни, а ние изобщо не сме предприели никакви мерки — заразсъждава на глас Уодкинс.

В същия миг вратата се отвори и влезе Ендрю.

— Добър ден, колеги. Прощавайте за закъснението. Но все някой трябва да бди над сигурността по улиците. Какво става, шефе? Бръчките по челото ти са дълбоки колкото долината Джеймисън.

Уодкинс въздъхна.

— Умуваме доколко оправдано би било известно пренасочване на ресурсите: да изоставим за малко версията за сериен убиец и да съсредоточим усилията си върху Еванс Уайт. Или Анджелин Хъчинсън. Според Хоули алибито им издиша.

Ендрю се засмя и извади ябълка от джоба си.

— Много ми се ще да видя как бременно момиче с тегло четирийсет и пет килограма ще удуши снажна скандинавска матрона, а после ще я изнасили.

— Просто предположение — смотолеви Уодкинс.

— Колкото до Еванс Уайт, забравете — Ендрю избърса ябълката в ръкава на якето си.

— Защо?

— Говорих с мой информатор. В деня на убийството е бил в Нимбин, за да се запаси с известно количество трева. Чул за качествената стока на Еванс Уайт.

— И?

— Пропуснали обаче да го предупредят, че Уайт не търгува в дома си, и моят човек се разкарал до имението му. Разгневеният стопанин, с карабина под мишница, го прогонил. Показах му снимка на Уайт. Съжалявам, но без съмнение Еванс Уайт се е намирал в Нимбин в деня на убийството.

В стаята се възцари тишина. Нарушаваше я само бръмченето на вентилатора и хрускането, когато Ендрю отхапа голямо парче ябълка.

— И пак сме в изходна позиция — въздъхна Уодкинс.

 

 

Хари и Биргита се уговориха да се срещнат до Операта в пет следобед за чаша кафе, преди тя да отиде на работа. Кафенето обаче се оказа затворено. Заради балетен спектакъл, уточняваше оставената бележка.

— Все изниква нещо непредвидено — изкоментира Биргита.

Застанаха до парапета и се загледаха към предградието Кирибили на отсрещния бряг.

Ръждясала, грозна лодка с руски флаг се плъзна по водата и продължи към Порт Джаксън. Наклонените бели платна изобщо не помръдваха.

— А сега какво ще правиш? — попита тя.

— Тук вече нямам работа. Ковчегът на Ингер Холтер пътува към Норвегия. Днес ми се обадиха от погребалната агенция. Посолството е уредило въздушния транспорт. Използваха специализирания медицински термин mors, ще рече труп. Една норвежка поговорка гласи, че любимото дете има много имена, но явно и смъртта има.

— Кога заминаваш?

— Когато всички, с които Ингер Холтер доказано е поддържала контакт, са извън подозрение. Утре ще разговарям с Маккормак. Най-вероятно ще тръгна преди уикенда, ако не изникне конкретна следа. Разследването най-вероятно ще се проточи и сме се разбрали с посолството да ни държи в течение и занапред.

Биргита кимна. До тях застана група японски туристи. Жуженето на фотоапарати се смеси с какофонията от бърборенето им, крясъците на чайките и бръмчащите мотори на минаващи лодки.

— Впрочем знаеш ли, че архитектът на Операта в Сидни си тръгнал, преди да я завършат? — попита неочаквано Биргита.

Грандиозният проект глътнал повече средства от предвиденото и по време на най-напечения етап от строежа датският архитект Йорн Утсон зарязал начинанието и се върнал у дома в знак на протест.

— Знам — кимна Хари. — Обсъждахме го с теб последния път, когато бяхме тук.

— Представи си какво е да изоставиш нещо започнато; нещо, в чието успешно осъществяване си убеден. Лично аз не бих го направила.

 

 

Хари предложи на Биргита да я придружи пеша до бара, вместо тя да взема автобус. Докато се изкачваха по Оксфорд Стрийт към „Падингтън“, нямаха какво да си кажат и вървяха мълчаливо. Чу се тътен от далечна гръмотевица и Хари вдигна изненадан очи към безоблачното синьо небе. На ъгъла между две сгради стоеше прошарен, изискан господин, облечен в безупречен костюм. Върху табелата, провесена на гърдите му, пишеше: „Тайните служби ми отнеха работата и дома и съсипаха живота ми. Официално те не съществуват, нямат адрес или телефонен номер и не се споменават като перо в държавния бюджет. Мислят си, че няма как да бъдат подведени под съдебна отговорност. Помогнете ми да открия тези подлеци и да ги осъдя за безчинствата им. Подпишете тук или дарете средства.“ Той вдигна тетрадка, гъсто изписана с хорски инициали.

Подминаха магазин за грамофонни плочи и повлиян от внезапен подтик, Хари спря и влезе. Зад тезгяха в сумрачното помещение стоеше мъж със слънчеви очила. Хари го попита дали продава някой от албумите на Ник Кейв.

— Е, как! Нали е австралиец — отвърна продавачът и си свали очилата. На челото си имаше татуиран орел.

— Интересува ме един дует. Пее се за дива роза.

— Знам, сещам се. „Where the wild roses grow“ от албума „Murder Ballads“. И парчето, и цялата тава са пълен боклук. По-добре купете някой друг негов албум.

Мъжът пак си сложи очилата и се изгуби навътре.

Хари премига озадачен.

— Какво й е специалното на тази песен? — поинтересува се Биргита, когато излязоха на улицата.

— Явно нищо — засмя се Хари. Продавачът го бе развеселил. — Кейв и дуетната му партньорка пеят за убийство. От устата им звучи красиво, почти като любовно обяснение, но нали чу познавача? Парчето било пълен боклук — не спря да се смее той. — Този град започва да ми харесва.

Продължиха напред. Хари огледа цялото протежение на улицата. По Оксфорд Стрийт бяха кажи-речи единствената двойка от разнополови партньори. Биргита го хвана за ръка.

— Трябваше да присъстваш на гей парада по времето на Марди Гра^[2]. Шествието прекосява Оксфорд Стрийт. По данни от миналата година участвали повече от половин милион души от цяла Австралия. Беше грандиозно събитие.

Улицата на гейовете и лесбийките. Чак сега Хари забеляза дрехите, изложени по витрините: латекс, кожа, плътно прилепващи блузки и миниатюрни копринени бикини; ципове и шипове. Но всички тоалети и аксесоари бяха издържани в изискан стил и лишени от потната вулгарност, която пропиваше стриптийз клубовете в „Кингс Крос“.

— Когато бях дете, един от съседите ни беше гей — подхвана Хари. — Някъде към четирийсетгодишен, живееше сам и всички в махалата знаеха, че е хомосексуалист. Зимно време го замеряхме със снежни топки, подвиквахме му „мека китка“ и хуквахме колкото ни държат краката, убедени, че ако ни настигне, ще ни го навре отзад. Той обаче дори не ни подгонваше. Само нахлупваше шапката по-ниско над ушите си и се прибираше в къщата. Един ден просто се изнесе от нашия квартал. Нищо лошо не ми е сторил и винаги съм се питал защо съм го мразел толкова.

— Хората се страхуват от онова, което не разбират. И мразят онова, от което се страхуват.

— Каква си ми умница!

Биргита го тупна с юмрук в корема, а той се строполи театрално на тротоара с вик. Тя се засмя и го помоли да не прави сцени. Хари стана и я настигна.

— Надявам се този наш съсед да се е преместил тук.

 

 

След като се сбогува с Биргита (Хари с удивление установи, че всяка раздяла с нея — независимо дали по-кратка, или по-дълга — той възприема като сбогуване), Хари застана на близката автобусна спирка. Пред него стоеше момче с норвежкото знаме, щамповано върху раницата. Хари тъкмо се чудеше дали да го заговори, когато автобусът пристигна.

Шофьорът изпъшка при вида на двайсетдоларовата банкнота.

— Значи не можа да намериш петдесетачка, а? — саркастично попита той.

— Ако имах, сега щях да ти я завра отзад, шибаняко — отвърна Хари на отчетлив норвежки, като продължаваше да се усмихва невинно.

Шофьорът изобщо нехаеше какво му отговарят. Връчи му рестото със злобно присвити очи.

Хари възнамеряваше да мине по маршрута на Ингер Холтер в навечерието на убийството й. Не че австралийските му колеги вече не го бяха обходили: Либи и Йонг се бяха отбили в баровете и ресторантите по пътния отрязък до квартирата й и бяха показали снимката й навсякъде, но без резултат. Хари се опита да навие Ендрю да го придружи, но той се запъна: щял само да изгуби ценно време, което предпочитал да прекара пред телевизора.

— Не се бъзикам, Хари. Гледането на телевизия повдига самочувствието. Като видиш какви малоумници се показват в национален ефир, започваш да се чувстваш умен. А според научни изследвания хората с високо мнение за интелекта си се справят по-добре, отколкото онези, които се оценяват като глупави.

Хари не разполагаше с аргументи да обори подобна желязна логика. Ендрю му продиктува името на бар по Бридж Роуд. Познавал съдържателя, нека Хари му предаде поздрави.

— Едва ли ще ти каже нещо ново, но поне ще ти направи петдесет процента отстъпка на безалкохолните — ухили се доволно Ендрю.

Хари слезе от автобуса и се затътри лениво към „Пирмонт“. Оглеждаше високите сгради и трескаво сновящите между тях хора, подвластни на динамиката на големия град. Никъде не откриваше подсказка какво би могло да се е случило на Ингер Холтер през злощастната вечер. До рибния пазар влезе в кафене и си поръча бейгъл със сьомга и каперси. От прозореца се откриваше панорама към моста над Блекуотъл Бей и към „Глийб“ на отсрещния бряг. Работници строяха открита сцена на площада и от плакатите Хари разбра, че предстои концерт по случай Националния празник на Австралия, който се падаше идната неделя. Хари си поръча кафе и започна да се бори със „Сидни Морнинг Хералд“. С този вестник човек може да опакова товара от цял контейнеровоз с риба. Дори да гледаш само снимките по страниците, без да четеш, пак мъчно ще стигнеш до края. Но до смрачаване оставаше цял час, а Хари искаше да провери що за екземпляри се подвизават из „Глийб“ след залез-слънце.

 

 

Съдържателят на „Крикет“ беше и горд собственик на екипа, с който националният герой Алън Бордър бе играл, когато в началото на осемдесетте Австралия победи Англия в три поредни срещи по крикет. Екипът висеше зад стъклена витрина на стената над ротативката. На друга стена бяха окачени две бухалки и топката, използвана през 1978-а, когато Австралия бе извоювала паметна победа срещу Пакистан и най-сетне бе сложила край на черната серия от поражения. След като някой бе отмъкнал пръчките от вратата от мача срещу Южна Африка, окачени над входа, съдържателят се бе принудил да закове трофеите си. Впоследствие един от гостите, в опит да отскубне наколенката на легендарния Дон Брадман, съдрал ценния експонат. Още с влизането Хари забеляза спортните реликви по стените. Клиентелата на заведението, съдейки по името му, се състоеше от крикет запалянковци. Веднага му хрумна, че май ще трябва да преосмисля представата си за крикета като за снобарски спорт. Посетителите нямаха нито контешки прически, нито ухаеха на скъпи парфюми. Бъроуз зад барплота не правеше изключение.

— Добър вечер — поздрави той. Гласът му звучеше като стържене на коса о брус.

— Тоник без джин — поръча Хари и го подкани да задържи рестото.

— Много е за бакшиш и малко за подкуп — отбеляза Бъроуз и размаха десетдоларовата банкнота. — Да не си полицай?

— Толкова ли ми личи? — попита обезсърчено Хари.

— Е, приличаш малко и на досаден турист.

Бъроуз остави рестото пред Хари и се извърна.

— С Ендрю Кенсингтън сме приятели — уточни Хари.

Бъроуз се обърна светкавично и грабна парите.

— Така кажи — промърмори той.

Съдържателят не помнеше нито да е виждал, нито да е чувал за Ингер Холтер — дотук нищо ново, защото Хари знаеше, че Ендрю го е разпитвал. Ала Хари следваше кредото на някогашния си ментор от Осло — Симонсен, по прякор Лумбаго — „От повторно питане глава не боли.“

Хари огледа обстановката.

— Какво се предлага при теб?

— Менюто за днес е шишчета с гръцка салата. Седем долара.

— Извинявай, не се изразих правилно. Питах за клиентелата.

— Най-ниската прослойка — усмихна се горчиво Бъроуз.

Мимиката говореше достатъчно за професионалния му живот и за неосъществената мечта заведението му да потръгне.

— Онези редовни клиенти ли са? — Хари кимна към тъмния ъгъл, където петима мъже пиеха бира.

— Да. Повечето са стари познайници. Туристическите тълпи не минават оттук.

— Нещо против да им задам няколко въпроса?

Бъроуз се поколеба.

— Онези типове не са света вода ненапита. Нямам представа откъде изкарват пари за бира и нямам намерение да разпитвам, но едва ли работят от девет до четири, казано малко по-завоалирано.

— Никой не одобрява изнасилването и убийството на младо момиче в квартала, нали? Дори съмнителните елементи, които живеят на ръба на закона. Подобни престъпления подтикват хората да избягват района като опасен, а това пречи на бизнеса, независимо какво продаваш. Прав ли съм?

Бъроуз лъскаше стъклена чаша с голямо усърдие.

— На твое място щях да действам крайно предпазливо.

Хари му кимна и бавно се отправи към масата в ъгъла, за да даде време на мъжете да го огледат. Един от тях стана още преди Хари да се е приближил. Скръсти ръце така, че камата, татуирана върху мускулестата му предмишница, да изпъкне още повече.

— Това сепаре е заето, русокоско — избъбри той толкова дрезгаво, че прозвуча не глас, а въздух в тръба.

— Имам един въпрос… — подхвана Хари, но дрезгавият поклати глава. — Само един. Някой от вас познава ли този мъж — Еванс Уайт?

Хари вдигна снимката. Досега другите двама, които седяха с лице към него, само наблюдаваха — по-скоро безразлично, отколкото враждебно. При споменаването на името на Уайт погледнаха Хари с внезапно лумнал интерес. Хари забеляза, че кожата по тила на двамата, обърнати с гръб към него, се изопна.

— За пръв път го чувам — отвърна дрезгавият. — Пък и в момента провеждаме… личен разговор, уважаеми. Приятна ти вечер.

— Случайно обсъждането да касае продажба на вещества, забранени от австралийските закони? — попита Хари.

Продължително мълчание. Беше избрал тактика, криеща смъртна опасност. Обикновено човек отправя недвусмислени провокации само когато си е осигурил солидно подкрепление или добри възможности за отстъпление. Хари не разполагаше нито с едното, нито с другото. Просто му се струваше, че е крайно време да настъпи някакво раздвижване.

Единият тип се надигна и се извиси чак до тавана. Обърна се и показа грозната си сипаничава фасада. Мустакът тип „подкова“ подчертаваше ориенталския му външен вид.

— Чингис хан! Радвам се да те видя. Мислех те за покойник! — възкликна Хари и протегна ръка.

— Ти кой си? — изхъхри ханът като в предсмъртен хрип. Всяка дет-метъл банда би убила за такъв вокалист.

— Полицай съм и не…

— Ай-ди — исполинът погледна отвисоко съвсем не ниския Хари.

— Моля?

— Значката ти.

Хари си даде ясна сметка, че ситуацията изисква нещо по-солидно от пластмасовата му карта с паспортна снимка от управлението в Осло.

— Казвали ли са ти, че имаш същия глас като фронтмена на „Сепултура“? Как му беше името…

Хари потърка брадичката си с пръст, все едно си напрягаше ума да се сети. Дрезгавият тръгна да заобикаля масата.

— А ти си Род Стюарт, нали? — посочи го с пръст Хари. — Разкрих ви! Събрали сте се да обсъждате „Live Aid“ втора част^[3] и да…

Ударът улучи Хари в зъбите. Той се олюля и се хвана за устата.

— Да разбирам ли, че не вярвате в бъдещето ми като стенд-ъп комик? — попита Хари.

Погледна пръстите си, омазани с кръв, слюнка и нещо меко и бяло — зъбен цимент, по негово предположение.

— Пулпата е червена, нали? Пулпата е онова мекото, което се намира във вътрешността на зъба — обърна се Хари към Род и му поднесе пръстите си.

Род го изгледа скептично, после се надвеси над него и проучи по-внимателно бялата маса.

— Това е дентин. Разположен е под емайла. Дъртият беше зъболекар — обясни той на другарите си, отстъпи крачка назад и дублира първия удар.

За миг на Хари му причерня, но когато отново всичко му се проясни, се оказа, че се е задържал на крака.

— Я сега виж дали няма да откриеш пулпа! — посъветва го не без известно любопитство Род.

Хари знаеше, че е глупаво; съвкупността от натрупания опит и здравия разум му подсказваше, че е глупаво; контузената челюст потвърждаваше, че е глупаво, но за жалост дясната му ръка смяташе хрумването за блестяща идея, а в онзи миг решението зависеше изцяло от нея. Улучи Род в брадичката и се чу как челюстите му хлопнаха. После Род залитна назад, отстъпи две крачки — неизбежното следствие от тежък, перфектно балансиран ъперкът.

Болката от подобни удари се разпространява от челюстната кост към малкия мозък (в случая анатомичният термин важеше с пълна сила и за количеството сиво вещество изобщо в главата на пострадалия), където вълнообразни вибрации причиняват редица къси съединения или — ако противникът извади късмет — мигновена загуба на съзнание и/или дълготрайни мозъчни увреждания. В случая на Род мозъкът явно се затрудняваше да реши дали да колабира напълно, или просто да претърпи краткосрочно сътресение.

Чингис хан нямаше никакво намерение да изчаква резултата от нанесената травма. Сграбчи Хари за гушата, вдигна го на височината на раменете си и го запрати, както хамалите хвърлят чували брашно в каросерия на камион. Към двойката, която похапваше дневното меню за седем долара, се понесе неканен мераклия да сподели вечерята им. Те предвидливо отскочиха встрани, когато Хари се приземи по гръб с гръм и трясък върху масата им. „Божичко, дано скоро изгубя съзнание“ — помисли си той, когато болката го връхлетя, а ханът се отправи към него.

Ключицата е чуплива кост и се намира на много уязвимо място. Хари се прицели и ритна, но бомбардировката, на която го бе подложил Род, явно бе засегнала двуочното му зрение, защото атаката с крак увисна във въздуха.

— Шмерцен!^[4] — обеща ханът и замахна над главата си.

Не му трябваше чук. Ударът улучи Хари в гръдния кош и мигновено парализира всички сърдечни и дихателни функции. Затова той нито видя, нито чу как тъмнокожият мъж нахлу в бара и грабна топката, с която Австралия бе победила Пакистан през 1969 година: кълбо с диаметър 7,6 см и маса 160 грама. Новодошлият наведе тялото си назад и леко встрани в заключителния етап на замаха и същевременно изпъна ръката си назад. После ръката мощно се плъзна по хоризонталата — свита в лакътя като при бейзбола, а не описвайки дъга над главата и изпъната като в крикета — така, че топката не се удари в пода, преди да продължи траекторията си, а полетя право към целта.

За разлика от малкия мозък на Род, този на хана не се поколеба нито миг, когато твърдата топка го цапардоса по челото точно под косата: органът веднага излезе от строя. Ханът политна и се строполи със зрелищността на взривен небостъргач.

Останалите трима около масата наскачаха разгневени. Тъмнокожият нашественик пристъпи напред с ръце в нисък, небрежен гард. Един от мъжете се хвърли напред, а Хари — който въпреки мъглата пред очите си позна новодошлия — отгатна съвсем правилно какво ще се случи: тъмнокожият се изплъзна, после атакува и нанесе два леки прави леви удара, сякаш само за да измери разстоянието, преди десницата му да нанесе съкрушителен ъперкът. За щастие в дъното на заведението беше тясно и приятелите на пострадалия не можеха да се нахвърлят вкупом на боеца. Рухналият в нокаут противник не успя да се изправи повече, а следващият предприе атака — малко по-внимателно и с ръце, изнесени пред тялото в поза, която подсказваше, че притежава колан с някакъв цвят в боен спорт с азиатско име. Първият пробен удар бе париран от тъмнокожия, а когато каратистът се завъртя, за да изпълни задължителния за източните бойни изкуства ритник, тъмнокожият вече бе направил рязък отклон встрани и кракът на нападателя разсече не друго, а въздуха.

Но далеч по-голям успех пожъна бързата серия от ляв-десен-ляв, която отблъсна каратиста към стената. Тъмнокожият се спусна след него и му нанесе прав ляв. Главата на онзи отхвръкна назад и срещна стената с противно хрущене. Мъжът се свлече по цимента като запратена в стената порция спагети. Опитният крикет хвърляч заби още един юмрук в тялото му, докато онзи падаше — най-вероятно напълно излишно.

Род се бе добрал до един стол и наблюдаваше с прозрачни очи целия екшън.

Чу се щракване, когато острието на ножа у третия противник изскочи. Той се спусна към тъмнокожия с превит гръб и разперени настрани ръце. Род повърна върху обувките си — сигурен симптом на комоцио, прецени доволно Хари. Самият той също усещаше силно гадене, особено след като забеляза, че първият повален е свалил бухалка от стената и приближава боксьора в гръб. Въоръженият с нож се намираше съвсем близо до Хари, без да го забелязва.

— Зад теб, Ендрю! — извика Хари и се хвърли върху мъжа с хладното оръжие.

Чу сух, глух удар с бухалка и трясъка на прекатурени маси и столове, но трябваше да дебне мъжа, който му се изплъзна и обикаляше около него, размахвайки театрално ръце с налудничава усмивка на уста.

Без да снема поглед от противника си, Хари затърси опипом по масата зад гърба си подходящ предмет, та да му послужи за оръжие. Продължаваше да чува откъм барплота схватката с бухалката.

Противникът му се засмя и се приближи, като ловко прехвърляше ножа от лявата си ръка в дясната и обратното.

Хари се втурна напред, атакува и отскочи назад. Десницата на мъжа се отпусна безсилна, а ножът издрънча върху каменния под. Объркан, той погледна рамото си. Оттам стърчеше шиш с набучена на него печурка. Дясната ръка на мъжа изглеждаше напълно парализирана. Той дръпна предпазливо шиша с лявата, сякаш да провери дали не сънува, все още с изумена гримаса. „Сигурно съм засегнал залавно място на мускул и нерв“ — предположи Хари.

Отново замахна и уцели нещо твърдо. По ръката му плъзна стрелкаща болка. Противникът му отстъпи назад и го изгледа обидено. От едната му ноздра потече плътна струя тъмночервена кръв. Хари разтърка десния си юмрук и се приготви за следващ удар, но размисли.

— От такова млатене ме заболя ръката. Няма ли просто да се предадеш? — попита той.

Онзи кимна и се тръшна на стола до Род, който още стоеше с глава между коленете.

Хари се обърна. Бъроуз държеше пистолет срещу първия побойник, а Ендрю лежеше безжизнен между преобърнатите маси. Част от гостите се бяха омели, някои продължаваха да следят любопитно събитията, а повечето още гледаха телевизия. Играеха отборите по крикет на Англия и Австралия.

 

 

Линейките пристигнаха да отнесат пострадалите. Хари се погрижи да натоварят Ендрю на първата. Придружи носачите. Едното ухо на Ендрю продължаваше да кърви и гърдите му хриптяха от усилието да диша, но най-сетне се бе свестил.

— Не знаех, че играеш крикет. Имаш отличен замах, но беше ли необходимо да вземаш нещата толкова присърце?

— Прав си. Не успях да преценя ситуацията. Ти държеше положението изцяло под контрол.

— Не е вярно. Да си кажа правичката, бях го изпуснал.

— Да си кажа правичката, главата ме цепи адски и съжалявам, че изобщо се намесих. Трябваше сега ти да си на мое място. Говоря съвсем сериозно.

Линейките постепенно отнесоха всички ранени и накрая в бара останаха само Хари и Бъроуз.

— Дано не сме причинили големи щети на инвентара.

— Не бери грижа. Клиентите обичат от време на време екшън на живо. Съветвам те в близките няколко дни да надничаш през рамо. Босът на тези бабаити няма да остане доволен, когато научи колко бой са изяли.

— Така ли? — Хари усети, че Бъроуз се опитва да му подхвърли нещо. — И кой е началникът им?

— Все едно нищо не съм ти казал, но онзи тип на снимката, която размахваше, доста прилича на него.

Хари кимна.

— Значи ще трябва да съм нащрек. И да си намеря оръжие. Нещо против да те ощетя с още един шиш?