Ю Несбьо
Прилепът (20)

Двайсета глава
Компютър, Женския залив и на какъв принцип функционират мобилните телефони

Беше девет часът.

Либи опря чело о вратата и затвори очи. Застанали от лявата и от дясната му страна, двама полицаи в черни бронежилетки следяха напрегнато действията му и държаха оръжията си в готовност. Зад тях на стълбите стояха Уодкинс, Йонг и Хари.

— Напред! — Либи издърпа внимателно шперца.

— Не забравяйте да не пипате нищо, ако заварим апартамента празен! — прошепна Уодкинс.

Либи застана до вратата и я отвори, а двамата полицаи нахлуха, стиснали пистолетите с две ръце в съответствие с инструкциите.

— Сигурен ли си, че вътре не е монтирана аларма? — прошепна Хари.

— Обадихме се във всички охранителни фирми в града. Нито една не е поела ангажимент за този апартамент — отвърна Уодкинс.

— Шшт! Какъв е този звук? — попита Либи.

Наостриха уши, но не чуха нищо съществено.

— Дотук с теорията какъв експерт по бомбите е Тууомба — сухо промърмори Уодкинс.

Един от полицаите се върна.

— Чисто е — докладва той.

Отдъхнаха си и влязоха. Либи натисна ключа за осветлението в коридора, но лампата не светна.

— Ама че работа — той пробва да светне в малката, но много спретната и чиста дневна. Нищо. — Сигурно е изгорял бушон.

— Няма значение — успокои го Уодкинс. — Влиза достатъчно светлина, за да проведем обиска. Хари, ти поеми кухнята. Либи ще вземе банята, а ти, Йонг…

Китаецът стоеше пред компютър върху бюрото до прозореца.

— Имам някакво предчувствие… Либи, я иди да провериш с фенера таблото с бушоните в коридора.

Либи излезе и след малко лампата в коридора светна, а компютърът се включи.

— Дяволска история — Либи се върна в дневната. — Около бушона беше намотан проводник и трябваше да го махна. От таблото минава покрай стената и стига до вратата.

— Бравата е електронна, нали? Бушонът е бил свързан с бравата и когато отворихме вратата, токът е угаснал. Звукът, който чухме при влизането, е бил от вентилатора на компютъра — Йонг затрака по клавиатурата. — Тази машина предоставя и опцията rapid resume, затова ще разберем кои програми са работели, преди да се изключи.

На екрана се появи синя снимка на земното кълбо, а от тонколоните се разнесе весел сигнал.

— Откъде да предположа! — възкликна Йонг. — Проклетият му хитрец! Виждате ли? — посочи някаква икона на екрана.

— Йонг, за бога, да не губим време за подобни глупости — помоли Уодкинс.

— Сър, ще ми услужите ли за малко с мобилния си телефон? — Дребничкият китаец дръпна апарата от ръката на Уодкинс, без да дочака отговор. — Какъв е домашният номер на Тууомба?

Хари му го продиктува: пишеше го на стационарния апарат до компютъра. Йонг го набра. Телефонът звънна и компютърът мигом издаде сигнал, а иконата се уголеми в максимален мащаб на екрана.

— Шшт! — предупреди Йонг.

След няколко секунди се чу кратко бипкане. Йонг побърза да прекъсне връзката.

Между веждите на Уодкинс се бе врязала дълбока бръчка.

— Какво, за бога, правиш?

— Сър, опасявам се, че Тууомба е създал сигнална инсталация, която да го извести за идването ни. И вече е задействана.

— Обясни! — Търпението на Уодкинс започна да се изчерпва.

— Виждате ли софтуерът, който се стартира? Това е съвсем обикновена програма за телефонен секретар, свързана към телефона посредством модем. Преди да излезе, Тууомба записва посланието си на компютъра на този микрофон. Когато някой му позвъни, програмата се активира, пуска съобщението на Тууомба и след краткото бипкане, което чухте, можете да запишете вашето съобщение направо на компютъра му.

— Йонг, знам какво е телефонен секретар. Но не разбирам какъв е замисълът.

— Като позвъних на домашния му номер, чухте ли гласа на Тууомба, преди да прозвучи въпросното бипкане, сър?

— Не…

— Защото Тууомба е записал съобщението си, но не го е запаметил.

На Уодкинс започна да му просветва.

— Значи твърдиш, че след като токът спря и компютърът се изключи, съобщението му се е изгубило.

— Именно, сър. — Понякога реакциите на Йонг изобщо не съответстваха на ситуацията. Така стана и сега. Той разцъфна в широка усмивка. — И ето ви аларма!

Хари изобщо не се усмихваше, защото съзнаваше в пълна мяра мащабите на катастрофата.

— Значи ако Тууомба набере домашния си номер и не чуе съобщението си, за него това ще е предупреждение, че някой се е вмъкнал в дома му. Някой — разбирайте, ние.

Възцари се мълчание.

— Тууомба няма да се прибере, без предварително да се обади — кимна Либи.

— Господи! — простена Уодкинс.

— Може да се обади всеки момент. Трябва да спечелим време — напомни Хари. — Предложения?

— Да се свържем с телекома и да поискаме да блокират повикванията към домашния му телефон и да активират автоматично съобщение, че номерът не може да бъде избран.

— Ами ако и той се обади в телекома да попита какво става?

— Ще се оправдаят с прекъснат кабел в района заради… изкопни работи, да речем.

— Ще се усети и ще провери дали и телефонът на съседа е прекъснат — възрази Либи.

— Да блокираме комуникациите в целия квартал — предложи Хари. — Ще намерите ли начин да го направите, сър? — обърна се той към Уодкинс.

Той се почеса зад ухото.

— Проклета бъркотия! Защо, майка му стара…

— Нужно е да действаме незабавно, сър!

— По дяволите! Дай ми телефона, Йонг. Маккормак ще уреди въпроса. Имай предвид, че няма как да изключим телефоните в цял квартал за дълго време, Хоули. Трябва час по-скоро да измислим какъв да е следващият ни ход. По дяволите!

 

 

Стрелките показваха единайсет и половина.

— Нищо! — обезсърчи се Уодкинс. — Нито една скапана улика!

— Нали не очакваме да ни е оставил бележка къде я държи — въздъхна Хари.

Либи излезе от спалнята и поклати глава. Йонг претърси мазето и таванското, но и той не откри нищо съществено.

Седнаха в дневната.

— Странно — промърмори Хари. — Ако бяхме тършували из апартамента на когото и да било от нас, все щяхме да се натъкнем на нещо компрометиращо: любопитно писмо, порносписание, снимка на стара любов, петно по чаршафите. Този тип обаче е сериен убиец и въпреки това нищо в дома му не подсказва какъв живот води.

— За пръв път виждам толкова нормален ергенски апартамент — съгласи се Либи.

— Дори прекалено нормален — обади се Йонг. — Чак съмнително нормален.

— Пропускаме нещо — Хари погледна тавана.

— Търсихме навсякъде — възрази Уодкинс. — Ако е оставил някъде следи, те не са тук. Обитателят на този апартамент се храни, спи, гледа телевизия, облекчава физиологичните си нужди и записва гласови съобщения на компютъра си. Нищо друго.

— Прав сте, сър. Тук живее не убиецът Тууомба, а ненормално нормален мъж, който няма от какво да се бои дори при най-щателен полицейски обиск. Но къде се спотайва другото му аз? Дали си има тайна квартира? Друг апартамент, вила?

— Във всеки случай на името на Тууомба няма регистрирано второ жилище. Проверихме, преди да тръгнем за насам.

Мобилният звънна. Обади се Маккормак. Свързал се с телекома. На аргумента, че крайната мярка се налага, за да се спаси човешки живот, от компанията възразили, че ако близките на човек в спешно състояние от района са възпрепятствани да повикат линейка, това също би довело до фатален край. С малко помощ от кметството Маккормак успял да издейства блокиране на телекомуникационната мрежа до седем вечерта.

— А междувременно можем да пушим — Либи извади тънка пурета. — Да тръскаме пепел по килимите и да оставяме плътни отпечатъци в коридора. Някой да има огънче?

Хари извади кибритена кутия от джоба си и драсна клечка. Вместо да прибере кутията, се загледа продължително в нея с нарастващ интерес.

— Забелязахте ли, че този кибрит не е обикновен?

Другите поклатиха глава.

— Пише, че е водоустойчив. „За любителите на разходки из планините или на излети близо до водни басейни“ — гласи етикетът. Някой от вас носи ли у себе си такъв кибрит?

Отново дружно поклащане на глава.

— Греша ли, или такива кибрити наистина се продават само в специализирани магазини и струват по-скъпо?

Австралийските му колеги свиха рамене.

— При всички случаи не са ширпотреба. За пръв път виждам такъв кибрит — потвърди Либи.

— Подари ми го Тууомба — на погребението на Ендрю.

Възцари се мълчание.

Йонг се прокашля.

— В коридора е окачена снимка на яхта — колебливо отрони той.

* * *

Стрелките показваха един.

— Много ти благодаря за съдействието, Лиз — и Йонг остави мобилния. — Локализирахме я! Швартована^[1] е на пристанището в Женския залив и е регистрирана на името на някой си Герт ван Хос.

— Добре. Йонг, ти оставаш тук заедно с двамата спецполицаи в случай, че Тууомба се появи. Либи, Хари и аз потегляме незабавно към пристанището.

Уличното движение беше спокойно и новата тойота на Либи мъркаше доволно по Ню Саут Хед Роуд.

— Няма ли да повикаме подкрепление, сър? — попита Либи.

— Ако наистина е на яхтата, трима души сме напълно достатъчни — прецени Уодкинс. — Според Йонг Тууомба няма разрешително за оръжие, пък и не ми се струва да е от онези типове, които ще размахат пистолет.

— И на какво основание го твърдите, сър? — не се сдържа Хари. — На същата онази интуиция ли се осланяте, която ви подсказа да нахлуем в апартамента на Тууомба, а преди това ви подтикна да поставите радиолокатора в дамската чанта на Биргита?

— Хоули…

— Само питам, сър. Защото с оглед на вашите прогнози до момента, следва да предположим, че Тууомба ще размаха пистолет. Не че…

Хари си даде сметка колко много е повишил глас и млъкна. „Сега не бива“ — спря се той и довърши изречението си с по-нисък тон:

— Не че имам нещо против да го сварим въоръжен. Тъкмо ще ми се открие повод да го натъпча с олово.

Уодкинс предпочете да не отговаря. Продължиха да пътуват в мълчание, а той се взираше начумерено през прозореца. В огледалото за обратно виждане Хари зърна предпазливата, неразгадаема усмивка на Либи.

 

 

Стрелките показваха един и половина.

— Ето го Женския залив — посочи Либи. — Много подходящо име. Тукашният плаж е сборен пункт номер едно на гейовете за слънчеви бани.

Решиха да паркират пред оградата на пристанищния район и се спуснаха по затревена площ към лодкостоянката. От двете страни на понтонния кей се редяха нагъсто разположени мачти. До пропуска охраняваше сънлив пазач в избеляла от слънцето синя униформа. Уодкинс му показа полицейската си значка и мъжът се поободри. Обясни им къде се намира яхтата на Ван Хос.

— Има ли някой на борда? — осведоми се Хари.

— Нямам представа. Сега, през лятото, е трудно да следиш къде има хора и къде — не. От няколко дни точно на тази яхта като че ли не се е мяркал никой.

— Кога за последно видяхте собственика?

— Ако не ме лъже паметта, господин Вас Хос се отби в събота вечер. Обикновено паркира долу до брега. По-късно през нощта си тръгна.

— И оттогава никой не се е качвал на яхтата? — попита Уодкинс.

— Не и по време на моите дежурства. За щастие работим на смени.

— Сам ли дойде?

— Доколкото си спомням — да.

— Носеше ли нещо?

— Знам ли… Сигурно. Повечето не идват с празни ръце.

— Ще ни опишете ли накратко как изглежда господин Ван Хос? — поиска Хари.

Пазачът се почеса по главата.

— Трудна работа.

— Защо? — изненада се Уодкинс.

— Честно казано, на мен всички аборигени ми изглеждат еднакви — малко смутено призна човекът.

Слънцето блестеше в гладката вода на пристанището, но малко по-нататък се разбиваха големи, мощни морски вълни. Тръгнаха по плаващия кей. Бризът постепенно стана по-свеж. Разпозна яхтата по името — „Аделаида“ — и по регистрационния номер, изписан с боя отстрани. „Аделаида“ не беше сред най-големите яхти наоколо, но изглеждаше добре поддържана. Йонг обясни, че само яхти с двигатели над определен обем подлежат на регистрация. Затова разследващите извадили небивала доза късмет. Толкова голяма, че Хари се опасяваше да не са изразходили всичкия, който им се полага. При мисълта, че е възможно Биргита да се намира на борда, сърцето му се разтуптя силно и болезнено.

Уодкинс даде знак на Либи да се качи пръв. Хари свали предпазителя на пистолета и се прицели в люка към салона, докато Либи внимателно стъпваше по палубата на кърмата. Уодкинс се спъна в котвеното въже и кракът му тропна тежко върху палубата. Спряха и се ослушаха, но чуваха само вятъра и сочното подплискване на вълните в страничните бордове. И люкът към салона, и люкът към кърмовата каюта бяха заключени с катинари. Либи извади шперц и се хвана на работа. След няколко минути катинарите паднаха.

Либи отвори люка към салона и Хари се вмъкна пръв. Долу беше тъмно. Той приклекна с насочен напред пистолет. Уодкинс слезе и разтвори завесите. Помещението беше обзаведено семпло, но изискано, с махагонови мебели. Луксозни екстри липсваха. Над разгъната морска карта върху ниска масичка висеше снимка на млад боксьор.

— Биргита! — извика Хари. — Биргита!

Уодкинс докосна рамото му.

 

 

— Не е на борда — установи Либи, след като претърсиха яхтата от форпика до кърмовата каюта.

Уодкинс седеше на една от пейките на задната палуба, обхванал главата си с ръце.

— Може да е била тук — Хари плъзна поглед над водата.

Вятърът се усили и гребените на вълните се запениха в бяло.

— Ще повикам криминалните експерти. Да видим дали ще открият нещо — Уодкинс се изправи. — Това означава, че Тууомба държи и друга тайна квартира.

— Или… — подхвана Хари.

— Не си мисли глупости! Скрил я е някъде. Трябва само да я открием.

Хари седна. Вятърът рошеше игриво косата му. Либи се опита да запали нова пурета, но след няколко несполуки се отказа.

— Какво ще правим сега?

— При всички случаи трябва да слезем от яхтата — отвърна Уодкинс. — Ако се зададе с кола от пътя, ще ни види.

Станаха, щракнаха катинарите. Взел си поука, Уодкинс вдигна високо крака си, докато прескачаше котвеното въже.

Либи спря.

— Какво има? — попита Хари.

— Не разбирам от лодки, но това обичайна практика ли е?

— Кое?

— Да си спуснал котвата, при положение че яхтата е швартована и отпред, и отзад?

Спогледаха се.

— Помогни ми да изтеглим котвата — подкани го Хари.

 

 

Стрелките показваха три.

Носеха се стремително по шосето. По небето галопираха облаци. Дърветата от двете страни на платното се олюляваха, сякаш ги подканяха да продължават напред. Тревата покрай банкета бе полегнала, радиостанцията пращеше. Слънцето избледня. Над водата прехвърчаха бързи сенки.

Хари се возеше на задната седалка, но не забелязваше сигурните предвестници на задаваща се буря. Пред очите му беше само позеленялото хлъзгаво въже, което издърпаха от водата с мощни постъпателни дръпвания. Водни капчици от въжето се посипаха във водата като бляскави кристали и от дълбините се появи смътно бяло петно, което бавно се издигаше към повърхността.

Една лятна ваканция баща му го взе на гребната лодка и уловиха камбала — бяла и изумително огромна. Устата на Хари пресъхна, пръстите му се разтрепериха. Мама и баба плеснаха въодушевено с ръце, когато двамата рибари влязоха в кухнята с улова, и веднага се заеха да кормят студеното кърваво рибешко тяло с големи лъскави ножове. Цяло лято Хари сънува внушителната камбала, просната в лодката; изпъкналите й очи и застиналия й в шок поглед, все едно още не можеше да повярва, че умира. На следващата Коледа му сервираха няколко едри парчета рибешко месо, което потреперваше като желе. Бащата гордо разказа как двамата със сина му са уловили гигантската камбала във фиорда.

— Решихме тази Коледа да разнообразим менюто — обясни майка му.

Рибата имаше вкус на смърт и разложение. Хари стана от масата с насълзени очи, огорчен и разгневен.

А сега се возеше на задната седалка на кола, която лети по шосето. Затвори очи и видя себе си. Взира се във водата, от чиито глъбини нещо, наподобяващо медуза „лъвска грива“, се въззема все по-нагоре и по-нагоре; при всяко дръпване на котвата червените пипала се изпъваха и после се свиваха, все едно медузата плуваше. Под повърхността се разпериха ветрилообразно, сякаш в опит да прикрият голия бял труп. Котвеното въже беше омотано около шията й, а безжизненото тяло се стори чуждо и непознато на Хари.

Ала когато я обърнаха по гръб, той видя погледа на онази риба от далечното лято. „Това ли е всичко? Наистина ли пътят приключва просто така? Нима животът и смъртта са толкова банални?“ — питаха обвинително смаяните изцъклени очи.

— Тя ли е? — попита Уодкинс.

Хари поклати отрицателно глава.

Уодкинс повтори въпроса. Хари забеляза зачервената, изопната кожа на раменете й и тънките бели ивици от презрамките на банския.

— Изгоря — отрони изумен той. — Помоли ме да й намажа гърба. Каза, че разчита на мен. Но изгоря.

Уодкинс застана пред Хари и сложи ръце на раменете му.

— Вината не е твоя. Чуваш ли? Каквото и да беше сторил, нямаше как да го избегнеш. Не си виновен.

 

 

Мракът се сгъсти и вятърът задуха на мощни пориви. Големите евкалиптови дървета се надигаха, размахваха клони и сякаш оживели от настъпващата буря, се опитваха да се откопчат от корените си, за да тръгнат по земята подобно на трифидите на Джон Уиндъм^[2].

— Гущерите пеят — отрони неочаквано Хари от задната седалка; първите му думи, откакто се качиха в колата.

Уодкинс се обърна, а Либи погледна Хари в огледалото. Хари се прокашля високо.

— Веднъж Ендрю ми разказа, че гущерите и хората от гущеровото семейство имали силата да предизвикват дъждове и бури с песните си. Големият потоп рукнал, отприщен от гущерите, които пеели и се режели до кръв с кремъчните си ножове, за да удавят платипус — птицечовката. — Усмихна се леко. — Почти всички птицечовки измрели. Няколко все пак оцелели. Знаете ли какво направили? Научили се да дишат под вода.

Първите едри дъждовни капки потреперваха върху предното стъкло.

— Нямаме време — каза Хари. — Съвсем скоро Тууомба ще се усети, че сме го погнали, и ще се покрие с бързината на земен плъх. Аз съм единствената връзка с него и сега вие се чудите дали няма да рухна. Ами, какво да ви кажа? Мисля, че обичах това момиче.

Уодкинс изглеждаше потиснат. Либи кимна.

— Но ще се науча да дишам под вода — додаде Хари.

 

 

Стрелките показваха три и половина.

Никой в заседателната зала не обръщаше внимание на жалното скърцане на вентилатора.

— Е, знаем кой е убиецът. Знаем и друго: той не подозира, че цялата разследваща група е наясно с вината му. Очаква в момента да събирам изфабрикувани доказателства срещу Еванс Уайт. Уви, тази ситуация е временна и няма да трае дълго. Можем да държим телефоните в района изключени максимум още няколко часа. А колкото по-дълго продължава мнимата „авария“, толкова по-подозрителна започва да изглежда. Пред дома му поставихме наши хора, в случай че се появи там. Край яхтата му също дежури екип. Но лично аз се убедих колко е предпазлив; няма да поеме и минимален риск, без да се увери стопроцентово дали теренът е чист. Да бъдем реалисти: ще се досети за влизането ни в апартамента му. Остават ни две възможности: да вдигнем шум, да го обявим за издирване по телевизията и да се надяваме да го заловим, преди да се е покрил. Да помислим: дали човек, заложил толкова хитра алармена система в дома си, би оставил всичко на случайността, или по-скоро би начертал план и за по-нататъшните си действия? Види ли снимката си на екрана, рискуваме да потъне вдън земя. Другият вариант е да се възползваме от краткото време, което остава, преди да се усети, че му дишаме във врата, и да го заловим, докато все още се чувства свободен и… в сравнителна безопасност.

— Аз гласувам за втория вариант — да го хванем. — Либи махна от рамото си косъм… съвсем реален, представете си!

— Да го хванем? — смая се Уодкинс. — В мегаполис! Нямаме никаква представа къде се намира. Не знаем дори дали още е в Сидни!

— Е, недейте така, сър — възрази Хари. — През последния час и половина беше в Сидни.

— Откъде знаете? Да не го следите?

— Йонг — Хари предостави думата на усмихнатия китаец.

— Мобилният му телефон! — подхвана Йонг, все едно го бяха помолили да прочете пред класа съчинението си. — Всички мобилни разговори се осъществяват посредством така наречените базови станции, които приемат и изпращат телефонни сигнали. Телекомът разполага с информация сигналите от кой абонат в коя от многото станции постъпва. Всяка базова станция покрива площ с радиус от около десет километра. В районите с по-добро покритие, тоест гъстонаселените, телефоните попадат в обсега на повече станции — на сходен принцип функционира радиоразпръскването. Това означава, че докато говориш по мобилно устройство, телекомът може да локализира местонахождението ти до зона с радиус една миля. Ако разговорът се засича от две станции едновременно, периметърът се стеснява до района, където обхватът на двете станции се припокрива. А в случай, че сигналите от телефона ти се прехващат от три станции, периметърът се стеснява още повече и така нататък. Мобилните телефони не могат да бъдат проследени до определен адрес като стационарните, но може да се определи приблизителното им местоположение — обясни Йонг. — В момента държим връзка с трима оператори от телекома, които следят сигналите от телефона на Тууомба. Можем да се свържем с тях. Засега само две станции прехващат едновременно сигналите и в периметъра влизат цялото Сити, пристанището и половината Уоломоло. Добрата новина е, че Тууомба се движи.

— Чакаме да ни споходи малко късмет — вметна Хари.

— И се надяваме сигналите да бъдат засечени, когато попадне в някоя от малките зони, където обхватът на три или дори повече станции се застъпва. При такъв развой изпращаме всички цивилни коли и се молим да го открият.

Уодкинс не изглеждаше убеден.

— Значи е разговарял с някого сега и преди час и половина и двата пъти сигналите са засечени от базовите станции в Сидни, така ли? И успехът ни зависи от това, дали ще продължава да говори по проклетия телефон? Ами ако повече не проведе нито един разговор?

— А защо ние да не му позвъним? — предложи Либи.

— Ами точно така! — възкликна Уодкинс и по бузите му избиха трескави червени петна. — Гениална идея! Ще му звъним през петнайсет минути и ще се представяме като „Точно време“ или някой друг телефонен досадник! И какво ще му съобщим? Че говоренето по телефона май не е много разумно?

— Не е необходимо да говори — възрази Йонг.

— А как…

— Достатъчно е апаратът му да е включен — обясни Хари. — Тууомба явно не знае тази подробност, но докато телефонът му работи, той автоматично изпраща сигнал на всеки половин час — своеобразен знак, че е жив. Този сигнал се регистрира в базовите станции по същия начин, по който се регистрират и разговорите.

— Значи…?

— Ще се свържем с операторите от телекома, ще си направим кафе, ще седнем и ще се молим планът ни да успее.