Ю Несбьо
Прилепът (4)

Четвърта глава
Град на име Нимбин и Коре Вилок

Самолетът кацна в Бризбейн. Часовникът на Хари показваше единайсет, но стюардесата обяви по интеркома, че е десет.

— В Куинсленд не преминаваме към лятно часово време — обясни Ендрю. — Тук се разрази ожесточен политически дебат, накрая проведоха референдум и хората от провинцията гласуваха против.

— Явно сме пристигнали в земите на така наречените rednecks.

— Може да се каже, приятел. Допреди няколко години в щата не допускаха дългокоси мъже. Имаше законова забрана.

— Шегуваш се, нали?

— Куинсленд е по-различен щат. Очаквам в скоро време да забранят и достъпа на мъже с обръснати глави.

Хари поглади доволно късоподстриганата си руса коса.

— Нещо друго, което би трябвало да знам за местните порядки?

— Да. Ако носиш марихуана в джобовете си, остави я в самолета. В Куинсленд действа законодателство, много по-строго към употребата на наркотици, отколкото в другите щати. Неслучайно фестивалът на Водолея се провежда именно в Нимбин. Градът се намира точно на границата с Нов Южен Уелс.

Откриха офиса на фирмата за коли под наем, където бяха подали заявка за автомобил.

— Затова пък в Куинсленд има места като остров Фрейзър, където Ингер Холтер се е запознала с Еванс Уайт. Островът представлява просто огромна пясъчна дюна, но във вътрешността му изобилства от дъждовни гори и езера с най-чистата вода на планетата и пясък, толкова бял, че бреговете сякаш се изсечени от мрамор. Нарича се силиконов пясък, защото съдържа много повече силикон отколкото обикновения пясък. Най-вероятно е съвсем безопасно да го излееш в кутията на компютъра си.

— Земята на изобилието, а? — обади се мъжът зад плота и им подаде ключ.

— Форд „Ескорт“? — Ендрю сбърчи нос, но подписа. — Тези коли още ли ги карат?

— На промоционална тарифа, господине.

— Не се и съмнявам.

 

 

Слънцето напичаше магистралата „Пасифик“ и силуетът на Бризбейн от стъкло и камък блестеше като кристалите на полилей.

— Красота — отбеляза Хари. — Уреден, приветлив град. Сякаш някой е проектирал целия облик и после всичко е издигнато едновременно.

— Не си далече от истината. В много отношения Бризбейн е съвсем млад град. До неотдавна е бил голямо село с хиляда-хиляда и двеста жители. Ако се загледаш по-внимателно, ще установиш, че повечето хора тук все още са малко кривокраки. Но градът прилича на прясно ремонтирана кухня: лъскав, с прави линии, удобен. А наоколо преживят стотици крави.

— Страхотно сравнение, Ендрю.

— Не ме занасяй, партньоре.

От магистралата на изток поеха през зелен, релефен терен, покрит ту с гори, ту с обработваеми площи.

— Добре дошъл в австралийската провинция.

Подминаха стадо пасящи крави, които ги изгледаха тъпо. Хари се засмя.

— Какво има?

— Чел ли си комиксите на Ларсън? В един от тях кравите стоят на два крака, бистрят положението и пушат. Едната подвиква „Внимавайте, кола!“.

Настъпи мълчание.

— Кой е Ларсън?

— Няма значение.

Минаваха покрай ниски дървени къщи с веранди отпред, комарници пред вратите и паркирани в двора пикапи; покрай работни коне с широки задници и меланхолични очи, покрай пчелни кошери и прасета, които се въргаляха доволно в кални локви. Пътят постепенно се стесни. По обяд заредиха гориво в някакво градче — според табелата Уки, две години подред избирано за първенец по чистота в Австралия. Липсваше уточнение кой е настоящият шампион.

 

 

— Майчице мила! — възкликна Хари при навлизането им в Нимбин.

Из центъра с радиус от стотина метра и изрисуван във всички цветове на дъгата, се скитаха образи, сякаш извадени от филмите на американския комедиен дует Чич и Чонг, които съставляваха съществена част от видеоколекцията на Хари.

— Все едно се пренесох в седемдесетте! — не спираше да се удивлява той. — Погледни! Ей там се натискат Питър Фонда и Джанис Джоплин!

Бавно поеха по улицата, сподиряни от сомнамбулски погледи.

— Невероятно! Не съм допускал, че още има такива места. Направо да паднеш от смях.

— Защо? — попита Ендрю.

— Не ти ли се струва комично?

— Е, чак комично — изсумтя Ендрю. — Разбирам, днес някогашните мечти изглеждат смехотворни. Днешните подрастващи смятат хипи поколението за пасмина тревомани, които дрънчат на акустични китари, четат собствените си стихотворения и се чукат на поразия. Организаторите на фестивала „Удсток“ дават интервюта с вратовръзки и се произнасят снизходително за идеите от онова време, които днес явно им се струват ужасно наивни. Но според мен светът щеше да изгуби много без ценностите на хипи поколението. Те промениха изцяло човечеството. Лозунги в подкрепа на мира и любовта вероятно днес са клишета, ала по наше време вярвахме в тях. С цялата си душа.

— Не си ли бил твърде стар за хипи, Ендрю?

— Стар бях. Бях опитно, хитро хипи — ухили се събеседникът му. — Не една девойка получи първото си посвещение в тайнствата на любовното изкуство при чичо Ендрю.

Хари го тупна по рамото.

— Нали допреди малко проповядваше идеализъм, мръсник такъв!

— Че какво е това, ако не идеализъм? — възнегодува Ендрю. — Как да оставя някой непохватен пъпчив пубер да травмира тези крехки цветни пъпки!

— Това ли е бил най-същественият принос на седемдесетте към морала на днешното общество?

— Не — поклати глава Ендрю. — Носеше се във въздуха. Свободата, вярата в човека, желанието да съградим нещо ново. Колкото и да отрича Бил Клинтън, че е пушил марихуана, със сигурност е вдишвал същия въздух, същия дух на тогавашното време като всички нас. Това при всички случаи се отразява на личностното ти развитие. За да не попадне в кръвта ти, трябваше да затаиш дъх за поне пет години! Смей се, колкото си искаш, Хари Хоули. След двайсет години, когато хората престанат да обвързват хипитата само с дънки чарлстон и бездарни текстове на песни, посланията от онова време ще изгреят в съвсем различна светлина. Помни ми думата!

Хари се засмя.

— Не го приемай лично, Ендрю, но аз съм представител на следващото поколение. Както вие сте се подигравали на тесните ризи и напомадените перчеми от петдесетте, така и ние се присмивахме на вашите махатми и цветя в косите. Днешната младеж пък гледа с насмешка на такива като мен. Такъв е животът. Но като гледам, тук седемдесетте са останали непокътнати?

Ендрю разпери ръце:

— В Австралия има благоприятна почва за виреенето на такива идеи. Хипи вълната никога не е умирала окончателно, тя просто преля в течението Ню Ейдж. Във всяка книжарничка ще намериш поне една секция с литература за алтернативния начин на живот, за холистичната медицина, за контакта с вътрешното аз, за вегетарианството, за освобождаването от материализма и живота в хармония със себе си и околната среда. Разбира се, не всички последователи на тази вълна пафкат трева.

— Това тук няма нищо общо с Ню Ейдж, Ендрю. Тези са си добрите стари напушени хипита — ни повече, ни по-малко.

Ендрю надникна през прозореца на колата и се засмя. Седнал на пейка, мъж с дълга посивяла коса и туника им показваше знака на победата. „Музей на марихуаната“ — пишеше на табела с рисунка на стар жълт хипарски микробус „Фолксваген“. Отдолу имаше уточнение с по-дребен шрифт: „Вход: един долар. Ако нямаш пари за билет, пак си добре дошъл.“

— Това е музеят на дрогата в Нимбин — обясни Ендрю. — По-голямата част от експонатите са пълна порнография, но доколкото си спомням, има няколко интересни оригинални снимки от пътуванията до Мексико на Кен Киси, Джак Керуак и другите пионери от времето на експериментите с психотропни вещества.

— Когато ЛСД не е бил опасен?

— А сексът — само здравословен. Славни времена, Хари. Ех, да можеше да ги преживееш!

 

 

Паркираха по-нагоре по главната улица и се върнаха. Хари си свали очилата „Рей Бан“, за да си придаде вид на редови гражданин. Денят явно протичаше много вяло, защото търговците веднага ги нападнаха. Двамата се запровираха между продавачите, които подвикваха: „Супер тревица!… Най-добрата трева в Австралия, човече!… Трева от Папуа Нова Гвинея, ще ти отнесе главата!“

— От Папуа Нова Гвинея! — изсумтя презрително Ендрю. — Дори тук, в Меката на марихуаната, хората живеят в заблудата, че колкото по-отдалече пристига стоката, толкова по-качествена е. Мен ако питаш, заложи на австралийското производство.

Бременно, но много мършаво момиче седеше на стол пред музея и им махаше. Можеше да е и на двайсет, и на четирийсет, беше облечена в широки, ярки одежди, разкопчани отпред. Кожата на щръкналия й напред корем беше опъната като на барабан. На Хари му се стори някак позната. Съдейки по големината на зениците й, в днешното й обедно меню бяха присъствали по-еуфоризиращи вещества от марихуана.

— Нещо друго ли търсите? — попита тя.

Беше забелязала, че двамата мъже не показват интерес към тревата.

— Не…

Тя се наведе напред.

— Киселина? ЛСД, нали? — припряно избъбри тя.

— Не, не търсим ЛСД. Идваме с други намерения, ясно?

Тя продължи да ги гледа от мястото си. Ендрю подкани Хари да продължат, ала момичето скочи от стола, без изобщо да се затруднява от обемистия си корем, и хвана Ендрю за лакътя.

— Добре, но тук няма как да го уредим. Чакайте ме след десет минути в кръчмата отсреща.

Ендрю кимна, а тя се обърна и тръгна надолу по улицата. По петите й подтичваше някакво пале.

— Знам какво си мислиш, Хари — Ендрю запали пура. — Не е красиво да лъжем Малката самарянка, че ще купуваме хероин, защото полицейският участък се намира само на стотина метра по-нагоре и там ще ни дадат сведенията, нужни, за да открием Еванс Уайт. Но нещо ми подсказва, че по моя начин ще стане по-бързо. Да пийнем по бира, пък ще видим какво ще се получи.

 

 

Половин час по-късно Малката самарянка влезе в почти безлюдната кръчма заедно с мъж, на вид по-окаян и от нея. Приличаше на Клаус Кински в ролята на граф Дракула: блед, облечен в черно, жив скелет със сини кръгове под очите.

— Я гледай ти — прошепна Ендрю. — Никой не може да обвини този тип, че не тества стоката, която предлага.

Малката самарянка и клонингът на Кински се насочиха към тях с бързи крачки. Последният очевидно нямаше желание да прекарва на дневна светлина и секунда повече от крайно необходимото и прескочи учтивата увертюра:

— Колко ще искате?

Ендрю седеше демонстративно с гръб.

— Предпочитам да сведем свидетелите до минимум, преди да заговорим конкретно — заяви той, без да се обръща.

Кински отметна глава и Малката самарянка се оттегли с кисела физиономия. Вероятно работеше на процент, а доверието между нея и Кински беше като между повечето наркомани: несъществуващо.

— Не нося нищо в себе си. Ако се окажете куки, ще ви клъцна топките. Първо да видя кинтите, после ще ви заведа при стоката.

Говореше припряно, нервно, а погледът му шареше трескаво из помещението.

— Далече ли е? — поинтересува се Ендрю.

— Разходката дотам е кратка, но после ви очаква дъъълго пътешествие — за миг оголи зъбите си в жалко подобие на усмивка.

— А сега внимавай, приятелю. Сядай и да не си гъкнал — Ендрю му показа полицейската си значка.

Кински се вцепени. Хари стана и се потупа многозначително по колана на гърба. Ситуацията не предполагаше пласьорът да се усъмни в истинността на заявката му.

— Какви са тези аматьорски номера? Нали ви казах: не нося нищо — Кински се тръшна ядосано върху стола пред Ендрю.

— Познаваш, допускам, местния шериф и неговите подчинени? Те теб — също. Знаят ли обаче, че си започнал да продаваш стаф?

Мършавият тип сви рамене.

— Кой е казал, че продавам стаф? Мислех, че искате трева…

— Разбира се. Никой не е споменал дрога и така ще си остане, стига да ни дадеш някои сведения.

— Бъзикате се, нали? И защо ще рискувам да ми резнат главата и да снасям на две ченгета от друг град, които дори нямат нищо срещу мен…

— Да снасяш? Срещнали сме се в кръчмата, не сме се споразумели за цената на стоката и — който откъдето е. Имаш дори свидетел, че сме обсъждали сделка. Ако направиш каквото искаме от теб, повече няма да ни видиш нито ти, нито който и да било друг от града.

Ендрю запали пура и присви тесните си очи срещу клетия наркоман отсреща, духна дим в лицето му и продължи:

— Ако не ни кажеш каквото ни интересува, на излизане оттук може да си окачим значките на гърдите и в близко бъдеще полицията да предприеме арести, които определено няма да увеличат престижа ти на пазара. Не знам дали наистина въпросният метод с топките се прилага тук; все пак тревоманите са миролюбиви хора. Но поназнайват това-онова и никак няма да се изненадам, ако някоя вечер шерифът най-случайно се натъкне на склада ти. Тревоманите не харесват конкуренти, пласиращи по-твърда дрога, особено ако тези конкуренти снасят на полицията. А предполагам, че си наясно колко години затвор предвижда законът за търговия с хероин в големи количества?

Ендрю издуха нов облак синкав дим в лицето на Кински. Не всеки ден на човек му се удава случай да постави негодник като Кински на мястото му, помисли си Хари.

— И така — подзе Ендрю, след като не получи отговор. — Еванс Уайт. Къде е, що за птица е и как да го намерим. Слушам!

Кински се заозърта. Голямата му глава с хлътнали бузи се завъртя върху хилавия врат — същински лешояд до мърша, който се оглежда боязливо дали лъвовете няма да се върнат.

— Само това ли? — попита той. — И толкова?

— Толкова — потвърди Ендрю.

— И как да съм сигурен, че няма да се върнете и да ме изнудвате за още информация?

— Не можеш да си сигурен.

Кински кимна, все едно не бе и очаквал друг отговор.

— Добре. Еванс е още дребна риба, но доколкото чувам, е започнал да се издига. Работеше за мадам Русо, тукашната кралица на тревата, в момента обаче стартира собствен бизнес. Трева, ЛСД, вероятно и морфин. Тревата е същата като на останалите пласьори в Нимбин — местно производство. Но Еванс явно има връзки в Сидни и продава там трева срещу евтин и качествен ЛСД. В момента ЛСД е върхът на сладоледа.

— Не бонбонките и жълтото? — поинтересува се Хари.

— И защо да са те? — кисело попита Кински.

— Е, аз съдя по наркотърговията в моята родина. И все пак… след като хаус-вълната заля Европа, се счита, че повече от половината от всички младежи над шестнайсет години са опитвали екстази. А след „Трейнспотинг“ жълтото нашумя като дрога номер…

— Хаус? „Трейнспотинг“? — недоумяващо го изгледа мъжът.

Хари и преди бе забелязвал, че явленията от съвременния свят често убягват на наркоманите.

— Къде да намерим Еванс Уайт? — върна се на въпроса си Ендрю.

— Повечето време прекарва в Сидни, но преди два дни го мярнах из Нимбин. Има дете от една мацка в Бризбейн, която се подвизаваше по нашите земи. Не знам в момента накъде я е отвял вятърът, но хлапето живее в имението на Еванс в Нимбин.

Даде им кратки указания как да стигнат дотам.

— Що за птица е Уайт? — поиска да разбере Ендрю.

— Ами, как да ви кажа… — Кински се почеса по въображаемата си брада. — Чаровно копеле, нали така им викат?

Ендрю и Хари нямаха представа дали изразът се употребява широко, но кимнаха в знак, че разбират какво има предвид.

— В бизнеса е много коректен, но не ми се ще да съм на мястото на гаджетата му, нали се сещате.

Те поклатиха отрицателно глава.

— Еванс е голям хубавец и му се носи славата на сваляч от класа. Женките ще се избият за него и често се случва някоя да се появи с посинено око.

— Хм… А случайно да познаваш руса норвежка на име Ингер Холтер? Миналата седмица са я убили в Уотсънс Бей в Сидни.

— Холтер? За пръв път чувам подобно име.

Освен че не гледаше филми, Кински явно не четеше и вестници.

Ендрю изгаси пурата си и двамата с Хари станаха.

— Мога ли да разчитам, че ще си траете? — попита скептично дилърът.

— Разбира се — отвърна Ендрю и се отправи към изхода.

 

 

Полицейският участък се намираше на главната улица, на стотина метра от Музея, и приличаше на обикновена жилищна сграда. Единствено табела върху затревената площ отпред указваше, че тук се помещава седалището на местните органи на реда. Вътре шерифът и неговият помощник седяха зад бюра в голямо помещение, обзаведено с диван, масичка, телевизор, внушителен брой саксийни цветя и библиотека, върху която се издигаше грамадна кафемашина. Пепитените завеси придаваха на обстановката норвежки привкус.

— Good day — поздрави Ендрю.

Хари си спомни, че през осемдесетте норвежкият министър-председател Коре Вилок използва същата приветствена реплика в обръщение към американските телевизионни зрители. На следващия ден възмутени норвежки вестници обвиниха началника на кабинета, че с калпавия си английски е направил Норвегия за посмешище в чужбина.^[1]

— Добър да е — отвърнаха шерифът и неговият помощник в опровержение на хулителните писания в норвежката преса.

— Аз съм Кенсингтън, а това е Хоули. Предполагам, от Сидни са ви предупредили по какъв повод идваме при вас?

— И да, и не — отговори онзи от двамата, който явно беше шерифът — синеок, мургав мъж към четирийсетте с доброжелателен вид и крепко ръкостискане.

Хари го оприличи на бащата от австралийските приключенски сериали „Скипи“ и „Флипър“ — един от онези облечени в цвят каки, стабилни и порядъчни австралийски обикновени герои, които не се огъват пред какво да е.

— От Сидни получихме противоречиви инструкции. Доколкото разбрахме, издирвате някакъв тип, но не искате да го закопчаваме. — Шерифът стана и си повдигна панталона. — Вие какво? Страхувате се, че ще се издъним ли? Не вярвате ли в професионалните ни качества?

— Не се засягай, шефе. Знаем колко работа ви създава картографирането на мрежите за пласиране на марихуана, затова решихме да посетим въпросното лице, без да ви ангажираме. Намерихме адреса му и само ще се отбием да му зададем няколко въпроса.

Ендрю издаде напред долната си устна, за да покаже, че става дума за дребна работа.

Шерифът изсумтя недоволно.

— Сидни, Канбера — един дол дренки. Издават разпореждания и командироват хора, а ние тук все последни разбираме какво се случва. А кой го отнася, ако нещо се обърка?

— Амин — промърмори помощникът му от бюрото си.

— Не е за разправяне — кимна солидарно Ендрю. — Всеки ден изпитваме същото на гърба си. Накъдето и да се обърнеш, все шефове, дето кракът им не е стъпвал на улицата. Дотам я докарахме. Ние, тружениците на терен, хем знаем как стоят нещата, хем изпълняваме заповеди на канцеларски плъхове с посредствен успех от юридическото си следване, които искат само да натрупат престиж и да израснат, а нас — кучета ни яли.

Хари побърза да кимне солидарно и да въздъхне тежко.

Шерифът ги гледаше изпитателно, но Ендрю запази непроницаемо изражение. Домакинът им явно реши да последва юридическия принцип, че в случай на съмнение съдът решава в полза на обвиняемия, и покани гостите си на кафе.

— Ама че кафемашина си имате — подхвърли Хари и посочи гигантската кутия в ъгъла.

Право в десетката.

— За една минута прави литър кафе — изфука се шерифът и накратко въведе посетителите си в техническите тънкости.

След две чаши кафе стигнаха до единодушния извод, че „Норт Сидни Беърс“ в ръгби лигата е снобарски клуб, а норвежкият скиор, гадже на австралийската плувкиня Саманта Райли, ще да е точен пич.

— Видяхте ли демонстрантските плакати из града? — попита помощникът. — Призовават хората утре да се съберат на площадката за кацане и да преобърнат хеликоптера ни. Според тях фотографирането на частна собственост противоречало на конституцията. Вчера петима се закопчаха с вериги и успяхме да излетим чак в късния следобед.

Шерифът и помощникът му се засмяха. Явно инцидентът не бе помрачил доброто им настроение.

След още една чаша кафе Ендрю и Хари станаха с обяснението, че е време да си поговорят с въпросния Еванс Уайт, благодариха за почерпката и се ръкуваха за сбогом.

— Впрочем — спря на вратата Ендрю. — Подочух отнякъде, че в Нимбин продавали хероин. Мършав, мургав тип. Прилича на вампир, обявил гладна стачка.

— Хероин ли? — сепна се шерифът.

— Сигурно става дума за Мондейл — обади се помощникът.

— Проклетият пропаднал шибаняк! — извика шерифът.

Ендрю докосна въображаемата си шапка за довиждане.

— Предположих, че ще ви заинтересува.

 

 

— Как ти се стори вечерята с шведската ни свидетелка? — полюбопитства Ендрю, докато пътуваха към резиденцията на Уайт.

— Вкусна. Силно пикантна, но вкусна — отвърна уклончиво Хари.

— Я не ми се прави на две и половина. За какво си говорихте?

— За какво ли не. За Норвегия и Швеция.

— И кой обра точките?

— Швеция.

— И какво толкова имат шведите, което го няма у вас?

— Най-вече именити кинорежисьори: Бу Видерберг, Ингмар Бергман…

— Абе зарежи ги кинорежисьорите! — изсумтя презрително Ендрю. — Такива има навсякъде. Виж, Едвард Григ е единствен по рода си.

— Брей! Не съм знаел, че освен другите ти интереси си познавач и на класическата музика.

— Григ е гений. Втората част от симфонията му в до минор например е…

— Извинявай, Ендрю, но съм израснал с пънк, изпълняван на два акорда, и най-сложните изпълнители, до които съм се докосвал, са „Йес“ и „Кинг Кримсън“. Не слушам музика от миналия век. Всичко преди 1980-а за мен е каменна ера. В Норвегия имаме една банда, казва се „Дум-дум Бойс“…

— Симфонията в до минор за пръв път е изпълнена през 1981 година — прекъсна го Ендрю. — „Думдум Бойс“? Ама че нелепо име.

Хари се отказа.

 

 

Еванс Уайт ги гледаше през полуспуснати клепачи. Косата му висеше на омазнени кичури в лицето. Почеса се по пакета и се оригна демонстративно. Не изглеждаше да е особено изненадан от появата им. Не защото ги бе очаквал, а по-вероятно защото посещенията на непознати бяха за него всекидневие. Все пак продаваше най-добрия ЛСД в града, а Нимбин беше малко селище и мълвата плъзваше бързо. Хари предполагаше, че човек като Уайт не продава на дребно и не осъществява сделки в дома си, но това едва ли спираше мераклиите да цъфват пред вратата му с молбата да си купят стока.

— Сбъркали сте адреса. Пробвайте се в центъра — и той затвори комарника.

— Идваме от полицията, господин Уайт — Ендрю показа значката си. — Искаме да поговорим.

Еванс им обърна гръб.

— Днес не става. Не обичам ченгета. Върнете се със заповед за арест, за обиск или нещо подобно — и ще видя какво мога да направя. Но дотогава: лека нощ.

И той хлопна вратата.

Хари се наведе към рамката и извика:

— Еванс Уайт! Чувате ли ме? Вие ли сте на тази снимка, сър? Ако да — познавате ли добре блондинката до вас? Казва се Ингер Холтер и е мъртва!

След кратко затишие пантите изскърцаха и Еванс провря глава навън.

Хари долепи снимката до комарника.

— Открили са я в доста обезобразено състояние, сър.

 

 

Върху кухненската маса бяха пръснати вестници, мивката преливаше от мръсни чинии и чаши, а подът не беше виждал сапун и вода от няколко месеца. Въпреки това Хари още от пръв поглед забеляза, че жилището не е безнадеждно занемарено както бърлогите на пропадналите наркомани. Липсваха симптоматичните мухлясали остатъци от хранителни продукти, не вонеше на урина, завесите не затулваха прозорците. В стаята цареше известен порядък — надежден знак, че Еванс Уайт все още не бе изпуснал положението от контрол.

Седнаха на кухненските столове, а Еванс извади бутилка бира от хладилника и веднага я надигна. Оригването отекна в цялата кухня, последвано от доволния сподавен смях на домакина.

— Разкажете ни за отношенията си с Ингер Холтер — подкани го Хари и размаха ръка, за да прогони смрадта от устата на Уайт.

— Ингер беше добро, красиво и глупавичко момиче, което си беше внушило, че ни очаква светло бъдеще заедно — Еванс погледна към тавана и пак се засмя доволно. — Май с това изчерпих въпроса.

— Имате ли някаква представа как я е примамил убиецът и кой би могъл да е?

— И в Нимбин продават вестници. Знам, че е била удушена. Кой го е направил… Някой удушвач сигурно.

Той отметна назад глава и избухна в смях. Къдрав кичур падна върху челото му, белите му зъби проблеснаха върху загорилото лице, а бръчките около кафявите очи плъзнаха към ушите, окичени с огромни пиратски обици.

Ендрю се прокашля.

— Господин Уайт, жена, която сте познавали добре и с която сте поддържали интимни отношения, е била убита преди броени дни. Не е наша работа да ви съдим дали скърбите, или не, но както вероятно разбирате, издирваме убиец и ако не ни окажете съдействие, ще се наложи да ви отведем в полицейското управление в Сидни.

— И без това тази седмица ми се отвори ангажимент в Сидни. Ако вие ми платите самолетния билет, нямам нищо против — и Еванс тръсна презрително глава.

Хари се чудеше какво да мисли. Дали Еванс Уайт е толкова корав, колкото си даваше вид, или просто страдаше от така наречения „недостатъчно развит душевен потенциал“ — едно типично норвежко определение. Къде другаде по света юридическите власти излизат със заключение за качествата на човешката „душа“?

— Както желаете, господин Уайт. Получавате самолетен билет, безплатен престой и храна, безплатен адвокат и безплатен пиар — в качеството ви на главен заподозрян по случая.

— Дреме ми! Нали ще ме пуснете след четирийсет и осем часа.

— После ще ви предложим безплатно денонощно наблюдение, безплатно събуждане, за да проверим дали сте си у дома през нощта, а вероятно дори и някоя и друга полицейска акция. А кой знае какво може да изскочи при неочаквано посещение от полицията…

Еванс изля остатъка от бирата в гърлото си и започна да чопли етикета върху бутилката.

— Какво по-конкретно ви интересува, господа? — посърнал попита той. — Знам само, че един ден тя просто изчезна. Предстоеше ми пътуване до Сидни и я набрах, но не я открих нито в бара, нито вкъщи. В деня, когато пристигнах в града, прочетох във вестниците, че е намерена убита. Два дни ходех като зомби. У-б-и-т-а? Каква е статистическата вероятност млада жена да се прости с живота си по такъв начин?

— Нищожна. Имате алиби за часа на убийството, нали? — попита Ендрю, докато си водеше записки.

— Алиби ли? Защо ми е алиби? Нали не съм заподозрян, по дяволите? Да не ми казвате, че след повече от седмица не сте открили нито една сериозна следа?

— Проверяваме всички следи, господин Уайт. Ще ми кажете ли къде бяхте през двата дни, предшестващи пътуването ви до Сидни?

— Тук, къде другаде?

— Сам ли?

— Не съвсем — Еванс се ухили и запрати бирената бутилка. Тя описа елегантна парабола и беззвучно потъна в кошчето за смет пред кухненския плот. Впечатлен, Хари кимна.

— Мога ли да попитам кой е бил при вас?

— Явно можете. Не е проблем, нямам какво да крия. Анджелин Хъчинсън. Живее в Нимбин.

Хари записа името.

— Любовница?

— Нещо такова.

— Какво ще ни разкажете за Ингер Холтер?

— Ами… познавах я сравнително отскоро. Запознахме се в Сидни, в бара, където тя работи, „Ди Олбъри“. Заговорихме се и тя сподели, че пести, за да посети Байрън Бей. Намира се само на няколко мили оттук. Дадох й номера си в Нимбин. Няколко дни по-късно тя ми се обади с молба да пренощува в имението ми. Уговорката беше за една нощ, а Ингер остана повече от седмица. После се срещнахме в Сидни по време на мое пътуване. Виждали сме се всичко на всичко два-три пъти. Както се досещате, не успяхме да задълбочим връзката си. Пък и тя започна да става досадна.

— В смисъл?

— Привърза се към сина ми Том-Том и почна да си фантазира за семейство и къща на село. Изобщо нямах подобни намерения, но я оставих да си бълнува.

— Да бълнува?

Еванс се размърда нервно на стола.

— Тя беше от онези жени, които само на пръв поглед изглеждат много бойки, но бързо омекват, като ги почешеш под брадичката и им се обясниш в любов. Влезеш ли им под кожата, се чудят как да ти угаждат.

— Значи е било грижовно момиче? — попита Хари.

На Еванс посоката на разговора ясно не му допадна.

— Горе-долу. Както ви казах, не я познавах добре. Не беше виждала семейството си в Норвегия от дълго време и сигурно й е липсвала… близост, хора, които да я подкрепят, нали? Откъде да знам. Беше глупава и романтична, без никаква злоба…

Гласът на Еванс потрепери. В кухнята настъпи мълчание. Или беше добър актьор, или въпреки всичко не беше чак толкова безчувствен.

— Щом не сте виждали бъдеще във връзката си с нея, защо не я прекратихте?

— Щях да го направя в близките дни. Все се канех да скъсам с нея, но не успях, преди тя да си отиде. Ей така — и той щракна с пръсти.

Хари действително долови задавена нотка в гласа му.

Еванс погледна ръцете си:

— Егати начина да разкараш някого, а?