Ю Несбьо
Прилепът (17)

Седемнайсета глава
Мъртви мухи, отплата и примамка

Биргита тикна цигара между устните на Хари и я запали.

— Заслужи си я — отбеляза тя.

Хари се чувстваше доста добре. Придърпа чаршафа по-нагоре.

— Смущаваш ли се? — засмя се Биргита.

— Просто не ми допада похотливият ти поглед — парира той. — Може да не ти се вярва, но не съм секс машина.

— Нима? — Биргита го ухапа ласкаво по долната устна. — Замалко да ме заблудиш с това бутало…

— Стига де. Трябва ли да ставаш толкова вулгарна точно сега, когато животът е прекрасен, скъпа?

Тя се сгуши в него и отпусна глава върху гръдния му кош.

— Обеща ми да чуя останалата част от историята — прошепна тя.

— Вярно — Хари вдиша дълбоко. — Да видим… И така, в осми клас в съседната паралелка постъпи нова ученичка. Кристин. Само три седмици по-късно тя и най-добрият ми приятел Терие, който имаше най-белите зъби в цялото училище и свиреше на китара в момчешка банда, официално станаха гаджета. Проблемът обаче беше, че цял живот бях чакал да срещна такова момиче.

Хари млъкна.

— И какво направи? — попита Биргита.

— Нищо. Продължих да чакам. Междувременно се превърнах в онзи приятел на Терие, в чието лице Кристин да открие душеприказчик. Плачеше на моето рамо, когато нещата помежду им не вървяха, без да подозира, че злорадствам и само дебна да удари моят час.

Хари се засмя.

— Божичко, как се мразех тогава!

— Дълбоко шокирана съм — промърмори Биргита и го погали ласкаво по косата.

— Един приятел покани цялата компания в старата къща на баба си и дядо си точно през уикенд, когато бандата на Терие беше на участие. Пихме домашно вино и двамата с Кристин останахме да си бъбрим на дивана до късно през нощта. По едно време решихме да разгледаме голямата къща и се качихме на тавана. Натъкнахме се на заключена врата. Кристин забеляза ключ, закачен на кука, и я отключи. Легнахме един върху друг върху застланото възкъсо легло с балдахин. В гънките на чаршафите се беше събрал черен прах и аз се стреснах, като открих, че това са умрели мухи. Трябваше да имаше хиляди. Гледах лицето й до моето, обрамчено от мъртви насекоми върху бялата възглавница, окъпано в синьо-бяла светлина от луната, която надничаше през прозореца обла и едра и придаваше прозрачен вид на кожата й.

— Бау! — извика Биргита и го възседна. Хари я гледа продължително.

— Говорихме за какво ли не. Лежахме неподвижно и слушахме тишината. През нощта по улицата отвън минаваха автомобили, сиянието от фаровете им шареше по тавана и из стаята пробягваха причудливи сенки. Два дни по-късно Кристин скъса с Терие.

Хари легна настрани с гръб към Биргита. Тя се сгуши в него.

— А после какво стана, Казанова?

— С Кристин започнахме да се срещаме тайно. Докато накрая не стана невъзможно да се крием повече.

— Как го прие Терие?

— Понякога хората реагират като по учебник. Така направи и той: постави на приятелите ни ултиматум: или той, или аз. И целият електорат преля на страната на момчето с бисерните зъби.

— Сигурно ти е станало много кофти. Чувстваше ли се самотен?

— Не знам кое беше по-лошото и на кого съчувствах повече: на Терие или на себе си.

— Двамата с Кристин поне сте били заедно.

— Да, но част от магията изчезна.

— В смисъл?

— Бях се обвързал с момиче, зарязало гаджето си заради най-добрия му приятел.

— А за нея ти си бил момчето, което без никакви морални скрупули е предало доверието на най-добрия си приятел, за да постигне целта си.

— Именно. Това никога нямаше да се промени. Щеше да тлее под повърхността и да подклажда неизречено, взаимно презрение. Приличахме на съзаклятници в позорно убийство.

— Просто е трябвало да се задоволиш с връзка, в която не всичко е идеално. Добре дошъл в реалността!

— Не ме разбирай погрешно. Смятам, че общите ни грехове ни сплотиха в много отношения. И че известно време наистина се обичахме. Някои дни бяха… съвършени. Като водни капки. Като картина.

— Много ми харесва как се изразяваш, Хари — засмя се Биргита. — Очите ти блестят, когато говориш така. Сякаш пак се пренасяш в миналото. Домъчнява ли ти понякога?

— За Кристин ли? — Хари се замисли. — Случва се да ме налегне носталгия за времето, когато бяхме заедно, но за Кристин? Хората се променят. Вероятно тя вече не е някогашната Кристин, за която понякога тъгувам. По дяволите, и аз не съм същият. След като си преживял нещо, няма как да възкресиш чувството, когато си го изпитал за първи път. Тъжно е, но такъв е животът.

— Като например да се влюбиш за пръв път?

— Да — Хари я погали по бузата и си пое дъх: — Налага се да те помоля за нещо, Биргита. За една услуга.

* * *

Дънеше оглушителна музика и Хари се принуди да се наведе към събеседника си, за да го чува. Теди се хвалеше с новото звездно попълнение Мелиса. Деветнайсетгодишната изкусителка подлудявала клиентите с изпълненията си — твърдение, както Хари се убеди, което не беше ни най-малко преувеличено.

— Славата е най-важна — каза Теди. — Рекламирай колкото си щеш, но в крайна сметка само едно нещо продава: славата.

А явно славата на Мелиса вече се бе разнесла, защото за пръв път от много време клубът беше почти пълен. След каубойския номер с ласото мъжете се качиха по столовете и дори женското малцинство аплодира чинно изпълнението.

— Виж. Причината за успеха не е, че номерът не е класически стриптийз номер, защото е точно това. Тук дузина момичета са изпълнявали същия танц, но публиката е оставала напълно равнодушна. Разковничето се крие в две неща: в невинността и във вживяването.

Опитът обаче бил научил Теди, че популярността на подобни хитови изпълнения е мимолетна. Отчасти защото публиката непрекъснато била жадна за нови и нови сензации, отчасти защото този бранш проявявал гадната наклонност да изяжда собствените си рожби.

— За изкусния стриптийз е необходим ентусиазъм — извиси глас Теди над дискоритмите. — Малка част от момичетата успяват да съхранят ентусиазма си, защото поддържат яко темпо. По четири изпълнения всеки шибан ден. Започват да се отегчават и забравят за публиката. Неведнъж съм ставал свидетел на подобни случаи! Без значение колко са популярни момичетата, човек с опитно око винаги съумява да забележи кога една звезда е пред залез.

— Как така?

— Те са танцьорки, нали? Трябва да се вслушват в музиката, да се вживяват в нея. Когато започнат да „откачат“ на сцената и изпреварват ритъма, това — противно на разпространеното мнение — не е признак на огромен енергиен заряд. Показва, че им е писнало и искат да приключват час по-скоро. Затова често несъзнателно претупват движенията и те изглеждат недовършени. Приличат на хора, които повтарят многократно едни и същи вицове; започват да пропускат дребните, но ключови за смисъла на шегата подробности. Тези неща трудно се прикриват, езикът на тялото никога не заблуждава, безразличието се предава на публиката. Момичето съзнава проблема и за да направи изпълнението по-предизвикателно, за да наелектризира зрителите, обръща „за отскок“ няколко питиета, преди да излезе на сцената. Понякога дори прекалява с алкохола. И неминуемо… — Теди докосна с пръст едната си ноздра и смръкна.

Хари кимна. Историята звучеше познато.

— Открива праха, който за разлика от алкохола я тонизира и от който — така е чувала — се слабее. С течение на времето се налага да го взема, за да е в състояние изобщо да изпълнява ангажиментите си на сцената. Постепенно страничните ефекти на дрогата се засилват. Момичето забелязва колко трудно се съсредоточава и започва да мрази шумната, пияна публика. И една вечер просто слиза от сцената в разгара на шоуто — гневна и разплакана. Скарва се с мениджъра, взема си почивка и след една седмица се връща. Но вече не може да усети настроението както преди, изнемогва да подхранва вътрешната интуиция, която й е помагала да уцели точния момент за всяко движение. В залата зрителите оредяват и накрая й остава да търси нови начини за препитание на улицата.

Теди безспорно познаваше контингента си, но въпросният сценарий щеше да се развие в далечното бъдеще. Сега трябваше да експлоатира дойната си крава — онази, която в момента стоеше на сцената с големите си кравешки очи и издуто до пръсване виме и съдейки по вида й, вероятно беше на седмото небе от щастие.

— Няма да повярваш какви хора идват да гледат новите ни таланти — засмя се Теди и изтупа ревера си. — Някои са от твоя бранш, тъй да се каже. И то доста нависоко в йерархията.

— Малко стриптийз никому не е навредил.

— Абе… може да поспорим — проточено отвърна Теди. — Но докато покриват разходите по нанесените щети, няколко драскотини не са болка за умиране.

— Какво имаш предвид?

— Зарежи, дребна работа. Стига толкова по този въпрос. Какво те води пак в нашия район, инспекторе?

— Две неща. Убитото момиче, открито в Сентениъл парк, не се оказа чак такава светица, както изглеждаше първоначално. Кръвните проби показаха наличие на амфетамин в организма й, а след като проучихме по-подробно биографията й, следите ни доведоха при теб. Вечерта, когато е изчезнала, е танцувала на сцената в твоето заведение.

— Барбара, да. Ужасна история, нали? — Теди се опита да нахлузи печално изражение. — Не беше особено надарена стриптийзьорка, но иначе ми се струваше свястно момиче. Открихте ли нещо?

— Надявахме се ти да ни помогнеш, Монгаби.

Теди прокара неспокойно ръка по загладения си черен перчем.

— Съжалявам, инспекторе. Не беше от моите. Обърни се към Сами. Сигурно ще се отбие малко по-късно.

Две едри, покрити със сатен гърди застанаха за миг между двамата. После се отдръпнаха. Пред Хари стоеше разноцветен коктейл.

— Каза, че идваш по двоен повод, инспекторе. Какъв е вторият?

— Личен въпрос, Монгаби. Виждал ли си друг път моя приятел, дето седи ей там? — Хари посочи към бара. Висок тъмнокож мъж в смокинг им махна.

Теди поклати глава.

— Сигурен ли си, Монгаби? Той е известна личност. Предричат му, че ще спечели австралийското първенство по бокс.

Настана мълчание. Погледът на Монгаби зашари неспокойно.

— Какво искаш да…

— В тежка категория, разбира се.

Хари откри сламката сред чадърчетата и лимоновите резени в плодовия коктейл и смукна.

— Инспекторе, аз ли съм се объркал, или допреди малко наистина си бъбрехме приятелски? — усмихна се напрегнато Теди.

— Така ли сме правили? Но не може човек само да се забавлява, нали? Е, край на кефа.

— Инспектор Хоули, и на мен случилото се миналия път не ми харесва. Съжалявам. Макар че и ти имаше вина. Като те видях да идваш тази вечер, реших, че вече сме загърбили неприятния инцидент. С теб можем да се разберем като нормални хора. Говорим на един и същ език.

За секунда дискомузиката спря. Теди млъкна. Чу се сръбване, когато Хари изсмука през сламката последните капки на дъното на чашата.

Теди преглътна.

— Мелиса няма конкретни планове за тази вечер — Монгаби погледна умолително Хари.

— Благодаря, Монгаби, оценявам предложението ти. Точно в момента обаче времето ме притиска. Първо трябва да приключа с настоящата задача, а после ще се наложи да си тръгвам.

Извади от якето си полицейска палка с гумирана ръкохватка.

— Толкова бързам, че дори не знам дали ще успея да те пребия.

— Какво, по дяв…

Хари се изправи.

— Дано тази вечер Геоф и Иван да са дежурни. Моят приятел изгаря от нетърпение да ги види.

Теди се опита да стане от стола.

— Затвори си очите — предупреди Хари и замахна.

 

 

— Мхм?

— Ало, Еванс ли е на телефона?

— Може и той да е. Кой пита?

— Здрасти. Аз съм Биргита. Шведската приятелка на Ингер, нали се сещаш? В „Ди Олбъри“ сме се виждали два-три пъти. Имам дълга руса коса, леко червеникава. Сещаш ли се?

— Сещам се, разбира се. Биргита беше, нали? Как я караш? Кой ти даде този номер?

— Бивам. Кога съм по-добре, кога по-зле. Знаеш как е. Заради случилото се с Ингер малко съм се сдухала. Но това ти е ясно, какво да ти обяснявам. Ингер ми даде номера ти, ако се наложи да се свържем с нея в Нимбин.

— Аха.

— Еванс, ти разполагаш с нещо, от което имам нужда.

— Нима?

— Да. Стока.

— Ясно. Неприятно ми е да те разочаровам, но се съмнявам да имам онова, което търсиш. Виж… Биргита…

— Не разбираш! Трябва да се срещнем!

— По-спокойно. Стоката, която искаш, се намира у доста доставчици, а тази линия не е подсигурена и ти препоръчвам да внимаваш какво говориш. Съжалявам, но няма как да ти помогна.

— Трябва ми онова, дето започва с „м“, а не с „х“. Само у теб го има.

— Глупости.

— Е, намира се у още двама-трима, но им нямам доверие. Купувам за няколко души. Ще взема голямо количество и ще ти платя добре.

— В момента съм малко зает, Биргита. Ако обичаш, не ме търси повече.

— Чакай! Мога… знам разни работи. Знам по какво си падаш.

— В смисъл?

— Какво… те възбужда.

…

— Изслушай ме, Еванс.

…

…

— Извинявай, но трябваше да изгоня едни хора. Не млъкват! Кажи сега какво според теб ми харесва, Биргита.

— Не е за телефон, но… Блондинка съм и… и аз си падам по такива неща.

— Мили боже! Приятелки! Не спирате да ме удивявате. Честно казано, мислех си, че Ингер си трае за изпълненията ни.

— Кога ще се видим, Еванс? Спешно е.

— Вдругиден идвам в Сидни. Може да взема по-ранен самолет…

— Моля те!

— Хм…

— Кога можем да…

— Шшт, Биргита, мисля.

…

— Добре, слушай сега внимателно. Утре вечер в осем слез по Дарлингхърст Роуд. Спри до „Гладния Джак“ отляво. Търси черен „Холдън“ с тонирани стъкла. Ако не се появя до осем и половина, си тръгни. И се постарай да ти виждам косата.

 

 

— Последния път? А, сетих се. Съвсем неочаквано Кристин ми се обади през нощта. Беше подпийнала. Нахока ме за нещо, не си спомням за какво. Най-вероятно задето съм провалил живота й. Имаше склонността да обвинява хората около себе си за провала на така прилежно начертаните й планове.

— Така става с момиченцата, които като малки са се заседявали сами с куклите си — вметна Биргита.

— Сигурно. Но наистина съм забравил повода за обаждането й. Самият аз също не бях съвсем трезвен.

Хари се надигна на лакти върху пясъка и плъзна поглед към морската шир. Вълните се извисяваха, гребените им побеляваха, а пяната увисваше за миг във въздуха. После се разливаше, блестяща като натрошено стъкло, върху скалите пред Бондай Бийч.

— След въпросния разговор се видяхме още веднъж. Отби се в болницата след злополуката. Отворих очи. Тя седеше до леглото ми, бледа, почти прозрачна. Първо си помислих, че сънувам. Стори ми се красива като при първата ни среща.

Биргита го ощипа по паласките.

— Какво? Прекалих ли?

— Не, продължавай — Тя легна по корем и се изкикоти.

— Ама че работа! От теб се очаква поне малко да изревнуваш, когато разказвам така за бивша тръпка. Не се ли досещаш, а? На теб обаче ти става все по-забавно, колкото по-подробно описвам романтичното си минало.

Биргита присви очи зад слънчевите очила.

— Радвам се да чуя, че моят мачо-полицай всъщност има и емоционална страна. Макар този период явно отдавна да е отминал.

— Отминал? А това между нас какво е?

— Това между нас е зрял, удобен ваканционен романс с достатъчно дистанция, гарантираща, че чувствата няма да се възпламенят, и достатъчно секс, гарантиращ, че си струва изобщо да се захващаш.

Хари поклати глава.

— Не е вярно, Биргита, и ти го знаеш.

— Вярно е, и още как. Но аз не възразявам, Хари. Вече не ми пречи. Просто изживях кратко объркване. Довърши си разказа. Ако подробностите станат твърде пикантни, ще ти дам знак. Пък и ще ти го върна тъпкано, когато дойде моят ред да разправям за бившето си гадже.

Тя се заизвива върху горещия пясък с доволна физиономия.

— За бившите ми гаджета, исках да кажа.

Хари изтупа пясъка от белия й гръб.

— Сигурна ли си, че няма да се изпържиш? Слънцето е твърде силно за толкова светла…

— Нали ти ме намаза с лосион, господин Хуле!

— Питам се дали слънцезащитният фактор е достатъчно висок. Добре, твоя си работа. Просто не искам да изгориш.

Хари огледа уязвимата й бяла кожа. Помоли я за услуга и Биргита веднага се съгласи — без капка колебание.

— А сега се отпусни и разкажи какво стана по-нататък.

 

 

Вентилаторът се беше развалил.

— По дяволите, беше чисто нов! — ядосваше се Уодкинс, докато блъскаше устройството отзад, изключваше го и пак го включваше. Никакъв резултат. Вентилаторът се бе превърнал в нямо парче алуминий с повредена електроника.

— Зарежи, Лари — избоботи Маккормак. — Помоли Лаура да купи нов. Днес е решаващият ден и ни чакат по-важни задачи. Лари?

Раздразнен, Уодкинс остави вентилатора.

— Всичко е готово, сър. В района ще имаме три автомобила. Ще прикачим радиопредавател към госпожица Енквист, за да следим непрекъснато местоположението й и микрофон, за да чуваме всичко и да преценяваме ситуацията. По план тя трябва да го доведе в апартамента си. Там ще ги очакваме аз, Хоули и Либи — съответно в коридора, в гардероба в спалнята и на балкона. Ако възникнат непредвидени обстоятелства в колата или потеглят в друга посока, трите служебни автомобила ще тръгнат след тях.

— Тактика?

Йонг си нагласи очилата.

— Нейната задача е да го накара да каже нещо за убийствата, сър. Ще го притисне с обяснението, че възнамерява да се обърне към полицията със сведенията за сексуалните му предпочитания, които има от Ингер. Понеже той ще се чувства сигурен, че госпожица Енквист няма как да се измъкне от апартамента, може да открехне завесата.

— Кога ще влезем?

— След като запишем самопризнание. Или — в по-лошия случай — щом се опита да й посегне.

— Какъв е рискът?

— Не е безопасно, разбира се, но да удушиш човек не става толкова бързо. През цялото време ще се намираме само на броени метри от нея.

— Ами ако Уайт носи оръжие?

— Съдейки по повода за срещата им, това е твърде малко вероятно, сър — сви рамене Йонг.

Маккормак се бе изправил и бе подхванал обичайната си разходка из маломерната зала. На Хари началникът му приличаше на стария, затлъстял леопард, който помнеше от посещенията в зоологическата като малък. Клетката му беше толкова къса, че докато сновеше из нея, трябваше непрекъснато да се извива.

— Ами ако поиска да правят секс, преди да е казал каквото и да било по случая „Холтер“?

— Тя ще го отблъсне с обяснението, че е размислила; дошла е само да си купи морфин.

— И ще го пуснем да си върви?

— Няма да разплискваме водата, ако не сме сигурни, че можем да го заковем, сър.

Маккормак издаде напред долната си устна.

— Защо госпожица Енквист се съгласи да играе ролята на примамка?

Настъпи мълчание.

— Защото не харесва изнасилвачи и убийци — отвърна след продължителна пауза Хари. — Особено такива, които посягат на нейни познати.

— Други мотиви?

Този път мълчанието се проточи още по-дълго.

— Аз я помолих за съдействие — отвърна накрая Хари.

 

 

— Може ли да те прекъсна за малко, Йонг?

Китаецът вдигна усмихнат глава от екрана.

— Иска ли питане, приятелю!

Хари се свлече на близкия стол. Заетият Йонг тракаше трескаво по клавиатурата, следеше и излизащото на екрана, и Хари.

— Да си остане между нас: вече не вярвам във версията — призна Хари.

Йонг спря да натиска клавишите.

— Според мен Еванс Уайт ще се окаже погрешна следа.

— Защо? — объркано го изгледа Йонг.

— Малко се затруднявам да го обясня, но няколко факта не ми дават мира. В болницата Ендрю се опита да ми подскаже нещо. И не само тогава.

Хари млъкна. Йонг закима окуражително, за да го подкани да продължи.

— Опита се да ми намекне, че отговорът на загадката е по-близо, отколкото си мисля. Според мен виновникът е човек, когото Ендрю по една или друга причина не е могъл да залови сам. Нуждаел се е от външен човек, например от такъв като мен — чужденец, който пристига за малко и се прибира със следващия полет. Когато подозирах Ото Рехтнагел, разсъждавах по същия начин: Ендрю и Ото са близки приятели и Ендрю е предпочитал друг да го залови. Но тази версия ми се струваше някак неубедителна. Сега разбирам, че Ендрю е искал да ми посочи друг, не Ото.

Йонг се прокашля:

— За пръв път го споменавам, Хари, но когато Ендрю осигури алиби на Уайт с анонимния информатор, видял го в Нимбин в деня на убийството на Ингер Холтер, аз реагирах остро. Сега, впоследствие, ми хрумна, че е възможно Ендрю да е имал друг мотив да отклони вниманието ни от Уайт. Например Уайт да го е държал с нещо. Знаел е, че Ендрю е зависим от хероина, и е можел да го дискредитира в полицията и дори да го тикне зад решетките. Не ми се ще да си го мисля, но допускаш ли вероятността Ендрю и Уайт да са се договорили Ендрю да му осигури чадър?

— Стана много сложно, но и това ми е хрумвало като възможно обяснение. Отхвърлих го обаче. Не забравяй, че именно благодарение на Ендрю успяхме да идентифицираме мъжа от снимката в стаята на Ингер Холтер.

— Мда… — Йонг се почеса по тила с молив. — И без негова помощ щяхме да стигнем до Уайт, но щеше да ни отнеме повече време. Знаеш ли колко голяма е вероятността партньорът на жертва на убийство да се окаже извършителят? Петдесет и осем процента. Ендрю си е давал сметка колко много ресурс ще вложим в издирването на мистериозния любовник на Холтер, след като ти преведе писмото й. Ако е искал да разпъне чадър над Уайт, без да събуди бдителността ни, най-хитро е било да създаде погрешно впечатление у нас, че спомага активно за напредъка на следствието. Всъщност ние така или иначе — със или без помощта на Ендрю — щяхме да идентифицираме Уайт. Впрочем ти не се ли озадачи как Ендрю успя да разпознае от пръв поглед няколко сгради от място, където е бил преди ето години, и то напушен до припадък?

— Може и да си прав, Йонг. Не знам. Така или иначе според мен няма смисъл да посяваме съмнения у момчетата точно преди акцията. Навярно в крайна сметка именно Еванс Уайт ще се окаже нашият човек. Ако обаче бях твърдо убеден във вината му, никога нямаше да моля Биргита да играе примамка.

— Кого подозираш тогава?

— Кого подозирам този път, искаш да кажеш?

Йонг се усмихна.

— Нещо такова.

Хари си потърка брадичката.

— Вече два пъти бия фалшива тревога. Нали в приказката за лъжливото овчарче на третия път хората не му повярвали? Затова сега искам да съм напълно сигурен.

— Защо споделяш съмненията си с мен, Хари, вместо да говориш с някой от шефовете?

— Защото ще те помоля за няколко услуги. Ще отправиш две-три дискретни запитвания и ще откриеш нужните ми сведения без знанието на когото и да било от колегите ти.

— В пълна тайна ли да ги запазя?

— Знам, звучи много подозрително. Знам и че ще изгубиш повече от всички останали. Но само ти можеш да ми помогнеш, Йонг. Е?

Китаецът го изгледа продължително.

— Ако се съглася, ще открием ли по-бързо убиеца, Хари?

— Да, надявам се.