Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (33)

Глава 33

Никога през живота си Лала не бе изпитвала такова щастие. Всъщност беше сигурна, че изобщо не е знаела какво е радостта, защото всичко, което бе чувствала до този момент, беше само бледо, крехко подобие.

Тя пъхна ръка в тази на Джон Хатфийлд, вдигна глава и видя как й се усмихва. Не можа да сподави въздишката си: кой би помислил, че такъв интелигентен мъж би могъл да пожелае нея, Лала? И все пак й беше казал, че според него тя изобщо не е глупава, че нещо не е наред със зрението й и това й пречи да вижда буквите правилно.

— Това е все едно да си сляпа — каза й той предишната вечер. — Как би могъл някой да реши, че ти си виновна?

Край него Лала се чувстваше интелигентна. Беше жадна да научи всичко възможно за бебетата, за болестите и за работата на един лекар. Нямаше търпение да се запознае с готвачката му и да се научи да ръководи свое собствено домакинство.

— Сигурна ли си, че не ти е неприятно, задето Старбъри Корт никога няма да бъде твой дом? — попита я сега Джон, без да откъсва очи от нейните.

Тя се засмя. Майка й и баща й навярно щяха да я обезнаследят, но не й пукаше. Тя имаше съпруга си, имаше и прекрасната му къща. Щеше да го придружава на обиколките му и за пръв път в живота си щеше да се чувства полезна. Не, щеше да бъде полезна.

Щеше да се чувства обичана. И да бъде обичана.

Той наведе глава и я целуна.

— Никога не съм си представял, че някоя жена би могла да отблъсне херцогски син заради мен.

Усмивката на Лала само се разшири. Бе готова да плати цяло състояние, за да избегне брака с господин Дотри. Интуицията обаче й подсказваше, че ще е по-добре да не го споделя с новия си съпруг. Нека си мисли, че графове и херцози постоянно са се хвърляли в краката й, а тя ги е отблъснала всичките. Заради него.

Двамата излязоха от параклиса като мъж и жена.

И тогава Лала застина.

Той беше там и приличаше досущ на някой ангел на смъртта. За миг се възцари тишина. Тя и Джон стояха на върха на стълбите, а господин Дотри в подножието им с ръце, скръстени на гърдите.

Лицето на новодошлия бе измъчено и Лала не можа да разбере какво означава изражението му. Инстинктивно се разтрепери. Лицето му бе насинено, сякаш вече се беше сбил с някого.

Джон каза:

— Ако искате да ме съдите за загуба на привързаност, ще установите, че нямам почти нищо. Не притежавам нищо ценно, освен Летиша, а от нея няма да се откажа.

Думите му отекнаха ясно в утринния въздух.

Дотри гледаше към тях със стиснати зъби. Приличаше на дявол, застанал там с падаща в безредие покрай ушите коса и без шалче. И същевременно изглеждаше така, сякаш бе понесъл огромен удар.

Лала никога не си бе представяла, че я обича толкова много Тя се премести малко по-близо до новия си съпруг и здраво се вкопчи в ръката му.

— Ние сме законно венчани — продължи Джон — Летища вече е госпожа Хатфийлд.

Гласът му звучеше съвсем спокойно, макар че предизвикваше един от най-богатите мъже в Англия — човек, чиято годеница бе откраднал. Е, Лала не му беше съвсем годеница, но почти.

Господин Дотри се отърси, като куче, което идва от дъжда.

— В такъв случай позволете ми да съм първият, който ще ви поднесе поздравленията си. — Гласът му беше странно дрезгав, но думите бяха достатъчно ясни.

Те слязоха по стълбите. Съпругът й внимателно пусна ръката й и двамата мъже се здрависаха, което донякъде я изненада.

— Предполагам, че сте използвали специалното разрешение? — попита Дотри.

— Аз, разбира се, ще ви компенсирам — потвърди Джон и кимна.

— Считайте го за сватбен подарък.

— Много великодушно от ваша страна — каза Джон и отново се поклони.

— Съобщихте ли на лейди Рейнсфорд за намеренията си? — осведоми се господин Дотри.

— Аз и лейди Рейнсфорд невинаги сме на едно мнение — отговори Джон.

— Вие ме удивлявате — отговори господин Дотри.

Това накара Джон да се усмихне.

— Поговорихме си много прямо по въпроса за интелигентността на съпругата ми, след което двамата с Летиша се сбогувахме с майка й.

Лала промуши ръка обратно под лакътя на съпруга си и се усмихна сияйно на Дотри.

— Напълно очаквам да ме обезнаследят, а освен това тя няма да ни посети много дълго време. Всъщност може би никога.

— „Такъв завършек — от бога да го просиш!“^[1] — отговори господин Дотри.

Лала нямаше представа за какво говори, но Джон го удостои с несиметричната си усмивка и каза:

— Надявам се, че ако лейди Рейнсфорд реши да ни посети, ще предпочета „да бъда“, вместо Хамлетовото „да не бъда“.

Лала склони глава на рамото на Джон и двамата проследиха с поглед как Дотри се отдалечава по улицата.

— Мисля, че иска да ти стане поддръжник — каза Лала. — Може би трябва да го помоля да финансира построяването на малка болница в селото. Според всички сведения има достатъчно пари.

Джон погледна към нея и я удостои с гримаса, от която сърцето й запърха от радост.

— Няма да допусна да общуваш с този човек, Летиша. Той очевидно те обожава, след като е изминал целия този път, за да спре сватбата ти. Един Господ знае какво щеше да се случи, ако беше пристигнал един час по-рано.

Лала потръпна. Когато излязоха от параклиса, господин Дотри изглеждаше готов да убие Джон. Но след като разбра, че е закъснял, се държа като истински джентълмен.

— Той ще се ожени — каза тя и тръгна напред, защото нямаше търпение да се отправят към собствената си къща. — След като Старбъри Корт се сдобие с господарка, ще говоря с него за болница в Уест Драйтън.

— Не ми харесва това, че господарят на имението някога е обичал съпругата ми, дори да се ожени за някоя друга. Не искам никога да оставаш насаме с него — нареди Джон.

Изразът в очите му накара Лала да почувства как цялата я залива топлина.

— Целуни ме — прошепна тя, като се спря на място.

Джон погледна към опустялата улица, а после притегли съпругата си в обятията си. Целуна я нежно, но когато устните й се разтвориха, всичко се промени.

Госпожа Джон Хатфийлд остана на тази пуста улица цели двайсет минути, докато съпругът й я целуваше с такава страст, че и двамата забравиха къде се намират — поне докато небето не се разтвори и двамата не се втурнаха тичешком към каретата през излелия се порой, без да спират да се смеят.