Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (28)

Глава 28

Струваше му се, че светкавица е паднала в претъпкана улица и на пътя й е бил само той. Усещането пробяга през него: силно, остро, парещо.

Какво, по дяволите, ставаше с него? Наистина ли си бе загубил ума? След като Индия започна да го пренебрегва на вечерята, нямаше защо да продължава да се храни. Не спираше да поглежда към нея, но тя стоеше с гръб към него, смееше се и говореше с Вандър.

Не му беше приятно да го признае, но беше на косъм от това да я извлече от стаята, да я отнесе право в спалнята си и да се загуби в нея. Само железният му самоконтрол го задържа на стола му.

Но след вечеря, когато видя Индия да говори с Флеминг, не можа да се спре. Държа се с нея като с проститутка, облада я като някой главорез, който след това подхвърля на жените си по някоя лира. Още по-лошо, облада я без предпазни средства и без да се замисли за последствията.

Естествено, когато го погледна, разочарованието бе изписано на лицето й съвсем ясно. Когато се любиха за първи път, той й обеща, че никога няма да се изправи срещу опасността да роди извънбрачно дете.

Сега Торн се свлече до стената и през ума му потече поредица от проклятия. Щеше да се ожени за нея. Това се подразбираше.

Но не можеше да преглътне факта, че не използва никаква защита. Дори през ум не му мина. Макар че откакто порасна, един от непоклатимите принципи в живота му бе, че Торн Дотри никога не ляга с жена без френския балон.

Най-накрая той си запаса ризата, закопча си панталона и отиде да потърси Флеминг. Трябваше да си набави специално разрешително.

Бухналите вежди на Флеминг се повдигнаха, когато господарят му нареди да изпрати Фред до „Доктърс Комънс“^[1], за да вземе специално разрешително от архиепископа на Кентърбъри.

— Мисля, че таксата за специално разрешение е пет лири — каза икономът и взе банкнотата от двайсет лири, която му подаде Торн.

— Архиепископът ще трябва да остави мястото за имената празно, защото няма да отида лично — поясни Торн. — Всички казват, че духовниците не обичат да правят такива неща. Двайсет лири би трябвало да го убедят, предложени като дарение за бедните, разбира се. Погрижи се на Фред да му стане ясно.

— Да, сър — увери го Флеминг и се поклони. — Фредерик е напълно благонадежден, сър. Веднага ще го изпратя.

Торн кимна и погледна над рамото на иконома си, при което срещна заинтересувания поглед на баща си.

— Специално разрешение ли? — попита провлечено Негова светлост. — А аз си мислех, че най-големият ми син е отчайващо консервативен. Представях си те в Уестминстърското абатство. Предполагам, трябва да съм благодарен, че не мислиш за Гретна Грийн^[2].

— Никога не биха ме пуснали да прекрача прага на катедралата — каза Торн.

— Ако знаят кое е добре за тях, ще те пуснат — отсече херцогът и очите му потъмняха.

Торн не можеше да събере енергията да обсъжда с баща си последствията от незаконородеността. Трябваше да намери Индия и да й съобщи, че ще се оженят на другия ден. Нямаше ли някакво правило, че венчавките трябва да се сключват преди обед? Можеха да се оженят вдругиден.

— Мога ли да попитам за името на булката? — осведоми се баща му.

Торн го погледна в очите.

— Ще съм много учуден, ако не го знаеш.

По устните на баща му се плъзна доволна усмивка.

— Подозирам, че го знам.

Той отстъпи крачка назад и направи един от великолепните си поклони.

— Сине, гордея се с теб.

В отговор Торн направи едни от собствените си повърхностни поклони.

После се оттегли в стаята си и започна да размишлява над факта, че такова безумно глупашко подхлъзване ще доведе до брак с Индия.

Което на свой ред означаваше, че ще живее с Индия всеки ден, че ще се прибира и ще го посреща онази удивителна жажда, силна като неговата. При самата мисъл за това в тялото му избухна пожар. Сладките задни части на Индия до него в леглото, сините очи на Индия, замъглени от желание, умоляващи го за освобождение, опияняващите стенания на Индия.

Стигаше да я докосне само веднъж, и тя се навлажняваше. Това не можеше да го симулира. Жените можеха да симулират много неща, но не и това.

Освен това й имаше доверие — повече, отколкото на всеки друг. Дори я харесваше.

Тя приличаше почти на мъж, макар че умът й работеше по запленяващо различен начин от неговия. Каучуковите ленти на Индия щяха да пожънат огромен успех.

Усещаше го в костите си, а той никога не грешеше, когато ставаше въпрос за бизнес.

След като се изкъпа, се облече и тръгна по дългия коридор към стаята й. Влезе, без да чука, и затвори вратата след себе си.

Тя се беше сгушила в едно кресло и четеше книга, навела лице към страницата. Една стенна лампа обгръщаше раменете и в сияние и превръщаше косата й в река от разтопено злато.

Само един поглед, и членът му отново започна да се втвърдява, макар че я бе обладал съвсем скоро, само преди час. Навярно през целия им живот щеше да е така. Щеше да прекара години, като завлича жена си по ъглите, в хамака, в спалнята им.

Никога нямаше да се умори да я люби. Знаеше го инстинктивно, усещаше го с всяка фибра на съществото си. След като се оженеха, пищното й тяло щеше да стане негово, по всяко време. Нещо повече, тя щеше да се смее, да му се кара и да спори с него.

Което може би беше още по-важно.

Торн стоеше на прага и се мъчеше да овладее бушуващите у него чувства, когато Индия се обади, без да вдига глава от книгата си:

— Бих предпочела да не влизаш в спалнята ми без покана. А нямам намерение да те каня.

Беше сърдита. Естествено, че беше сърдита. Той изрично й обеща, че никога няма да я изложи на риск да зачене. Все още не можеше да повярва, че точно това се случи. И в същото време единственото, което искаше, бе да смъкне нощницата й, да я отнесе в леглото и да нахлуе в нея.

Без френски балон.

В младостта си бе овладял финото изкуство да доставя удоволствие на жените. Усвои го от най-различни жени. Беше се любил с много жени — повече, отколкото можеше да запомни, знаейки, че един ден ще привърже съпругата си към себе си с любовните си умения, с това, че ще я задоволява по такива начини, че и през ум да не й мине да го напусне.

Или по-точно да напусне леглото им.

С Индия всичко, което бе научил за бавното довеждане на жената до удовлетворението, изхвърча през прозореца Можеше да мисли единствено за… едно нещо.

— Съпругът не се нуждае от покана, за да влезе в спалнята на съпругата си — каза той. Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо Тя със сигурност също разбираше, че сега трябва да се оженят.

— От какво се нуждае или не се нуждае съпругът е спорно, но в този случай няма значение, тъй като ти не си ми съпруг — напомни му тя и прелисти страницата. Най-накрая го погледна. — В случай че се чудиш, Торн, никога няма да ми станеш съпруг.

— Като се има предвид фактът, че само преди един час те обладах срещу стената, е много вероятно да носиш детето ми — отговори той. Знаеше, че гласът му се е понижил с цяла октава.

На нейно място друга жена би потръпнала или би се притеснила. Бе готов да се закълне, че е видял как в очите й просветва копнеж. Но после изразът изчезна. Навярно само си го бе въобразил.

Индия стисна устни.

— Не нося детето ти.

— Не можеш да го знаеш.

— Не. Но мога да съм сигурна в границите на разумното.

— При тези неща няма сигурност. Изпратих за специално разрешение и ще се оженим утре или най-късно вдругиден.

Тя примигна, очевидно стъписана. Какво си мислеше — че след това, което се случи, той просто ще си тръгне най-спокойно?

Най-накрая тя остави проклетата книга настрана и се изправи.

— Торн, няма да се омъжа за никого само заради една моментна глупост Ти на практика си сгоден за Лала. Говорил си с баща й, независимо дали ти е дал отговор, или не. Тя мечтае за общото ви бъдеще. Фактът, че се държах като уличница, не те задължава да се ожениш за мен.

За миг той замръзна на място, а после установи, че стои пред нея с ръце на раменете й и я разтърсва нежно.

— Никога повече не изричай нещо подобно за себе си. Ти не си никаква уличница.

Индия отвърна безизразно на погледа му.

— Е, вярно, че не ти поисках пари за услугите си. Но не мисля, че лейди Рейнсфорд ще се заинтересува от тази разлика.

— Лейди Рейнсфорд е ужасна жена — изръмжа той.

— Тя е твоята бъдеща тъща — напомни му Индия. — Злощастното ни поведение не те задължава и не трябва да те задължава да се жениш за мен — нито пък означава, че аз трябва да се чувствам принудена да се омъжа за теб Ти май забрави да ми направиш предложение, но няма нужда да си правиш труда. Отговорът ми е „не“

Торн почувства как удивлението препуска с тътен по гръбнака му.

— Твоят отговор е „да“

— Не си и помисляй, че можеш да ме принудиш да се омъжа за теб!

Индия слепешком се извърна настрана от мрачното изражение на Торн и тръгна към камината. Не можеше да избяга от истината Той заслужаваше някоя по-добра от нея, някоя мила и блага. Тя преглътна болезнено.

А тя заслужаваше мъж, който да я обича, не някой, който се чувства принуден да се ожени за нея в името на честта. Сълзите отново заплашваха да рухнат, но тя успя да ги сподави.

— Индия — промълви Торн зад гърба й. Остротата в тона му се смекчи.

Трябваше да го отблъсне, преди да я е убедил, защото сега говореше само гласът на съвестта му. Тя отказваше да се пожертва на олтара на чиято и да било съвест.

Не и когато това щеше да промени целия й живот. Не и… не и когато го обичаше по начина, по който го обичаше, особено ако той с времето я намразеше, защото е загубил „идеалната“ си съпруга.

Щеше да я намрази — ако не сега, то по-късно, след като удоволствието от забранените срещи в коридорите се изчерпеше. По-добре да умре, отколкото да живее по този начин.

— Във всеки случай — отсече тя и се постара гласът й да прозвучи твърдо, — промених си намерението. Няма да се откажа от професията си. Реших да приема предложението на Уелския принц: ще обновя личните му покои в Кралския павилион в Брайтън.

Очите му се присвиха.

— Няма да припарваш до покоите на тоя тлъст развратник.

Тя стисна полицата над камината, за да се задържи права, и отново се извърна към него.

— Ще ходя там, където реша. И трябва да съм наистина голяма глупачка, ако не приема. Може би след това ще се омъжа — но никога заради един миг на прибързаност. Както знаеш, моите родители ме пренебрегваха, но се обичаха До неотдавна не осъзнавах колко е важно това. И в никакъв случай няма да се омъжа за човек, който дори не смята за необходимо да ми направи предложение.

— Щях да ти направя. — Струваше й се, че устните му едва помръдват.

— Кога? След като се оженим? Ти влезе в тази стая и ми съобщи, че си изпратил за специално разрешение. Моето съгласие не беше необходимо Ти сметна, че няма причина да ме помолиш, защото бракът ни няма нищо общо с нас. Само с възможността да се роди дете.

Той не го отрече. Индия намрази факта, че мълчаливото му съгласие й причини болка.

— Моля те, върви си — каза тя.

Торн се взираше в килима, но след миг вдигна глава. Погледът му пламтеше раздразнено.

— По този въпрос няма да ми се противиш, Индия Безотговорните ни действия не ни оставиха друг избор. Каквото и да казваш, не можеш да отречеш, че е възможно да сме създали дете.

Това повече от всичко друго й показа, че той не я обича. За него Индия не бе нищо повече от жена с безотговорно поведение. Едно ридание едва не си проправи път през гърлото й, преди да го сподави.

Знаеше, че има само едно нещо, което ще откаже Торн от намерението му да се ожени за нея. Трябваше да го изрече. Това ужасно нещо.

— Правиш го заради възможността да има дете. Както ти казах, убедена съм, че няма. Но ако има…

Поколеба се. Сърцето й биеше толкова силно, че й премаляваше.

— … ще постъпя така, както е постъпила майка ти.

Видя как кръвта се отече от лицето му.

— Нима ми казваш, че ще ми оставиш детето, така както моята майка ме е оставила на баща ми? — попита невярващо той.

Тя кимна конвулсивно Не беше сигурна дали изражението й издава истината — че подобно действие ще означава краят й. Торн със сигурност нямаше да повярва, че е способна на това.

Но не, сега видя осъдителното му изражение. Той я познаваше не по-добре от лорд Дибълшър. Също като Негово благородие, Торн приемаше всичките й думи.

Сега щеше да я намрази — тя го разбираше. Но така трябваше да стане.

— Сигурна съм, че ще си чудесен баща — застави се да изрече тя. — Роуз те обожава.

Изгарящият поглед на Торн се впи в нея.

— Ти обичаш Роуз, макар че си я виждала само няколко пъти. Никога не би изоставила дете — собственото си дете. Лъжеш.

— Уверявам те, че не лъжа.

Индия едва не се извърна отново, но вместо това изпъна гръб.

— Ти не ме познаваш, Торн, и не ме обичаш — каза тя, откъсна пръстите си от полицата и застана изправена. Ненавиждаше факта, че трябва да плува в такива себични, плитки води, за да постигне това, което бе необходимо. — Спечелила съм си правото да се омъжа за човек, който ме обича. Заслужавам мъж, които ме цени.

— Аз те ценя! — отвърна остро той.

Ярост, гняв и абсолютно отчаяние префучаха през нея като внезапен пожар в недобре поддържана кухия.

— Ти ме облада без предпазно средство! Облада ме буквално пред жената, за която смяташ да се ожениш, на място, през което можеше да мине всеки прислужник. Ти не ме цениш!

Настъпи кратка тишина, докато Индия с усилие събираше останките от разбитото си самообладание.

— Вината не е изцяло твоя. Аз постоянно правех глупави избори.

Той присви очи.

— За какво говориш?

— Наистина ли си помисли, че имам опит? — попита тя. Говореше шепнешком, защото думите изгаряха гърлото й — Наистина ли?

Той преглътна и тя видя как адамовата му ябълка се раздвижва.

— Значи си била девствена?

Тя не отговори.

— Нямаше кръв.

— Когато за пръв път се качих на кон без седло, кървих два дни. Бях на дванайсет.

— Излъгала си ме?

Тя почувства как устните й се извиват в иронична усмивка.

— Желаех те. А ти нямаше да… да ме вземеш, ако не смяташе, че имам опит, нали?

Мълчанието му бе достатъчен отговор.

— Разбираш ли — продължи тя със спокоен глас, — желаех те достатъчно, за да те излъжа. Но бих искала да се омъжа за някого, който ме познава. Който ме обича. Мъж, който не нахлува в стаята ми и не започва да ми отправя искания — и не ме изчуква до стената.

— Значи ще приемеш Вандър?

Гласът излезе от устата му като ръмжене, но погледът му беше прям.

Тя вдигна брадичка.

— Може би.

— Той не те обича.

— Така ли?

— Желае те! Това не е същото като любов.

Индия трябваше да преглътне и да стисне зъби, за да не заплаче. После кимна.

— Знам това. Все пак ти и аз се желаехме. И погледни докъде ни доведе това. Моля те, върви си, Торн.

Гърлото й се стегна и тя наистина не можа да промълви ни го дума повече За щастие той прокара ръка през косата си, изпепели я с още един яростен поглед и си тръгна, без да изрече нито дума повече.