Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (17)

Глава 17

— Трябва ми боне — обърна се Индия към камериерката си Мари, след като Флеминг й съобщи за желанието на Роуз да й отиде на гости във вдовишката къща. Никога не излизаше от къщи с непокрита глава — това беше едно от правилата, които бе прочела в една книга, посветена на изкуството да бъдеш дама. Тъй като не разполагаше с майчински напътствия, на практика бе научила наизуст книгата още от съвсем малка.

По-късно вече вървеше по една настлана с чакъл пътека и се ругаеше, задето бе избрала толкова елегантна — и следователно мъничка — шапка. Топлият ветрец вече измъкваше косата й от нея — усещаше кичурчетата около врата си. А с коса като нейната това означаваше, че когато стигне до вдовишката къща, цялата й прическа вече ще се е развалила.

Беше преполовила пътя до целта си, когато зърна Торн и Роуз, които вървяха по пътеката, хванати за ръка. В другата си ръка Торн държеше детски обръч.

— Лейди Зенобия — поздрави Торн, сякаш само преди час не беше седял на леглото й. — Радвам се да ви видя.

Роуз направи реверанс и каза:

— Много се радвам, че ви виждам отново, лейди Зенобия.

Индия с усилие откъсна погледа си от лицето на Торн — той беше от мъжете, които привличат цялото внимание на събеседниците си — и погледна към детето. Разбира се, Роуз още носеше траур.

Този път обаче Индия не забеляза никаква прилика с Торн. Вместо това видя, че в очите на момиченцето още се таи тъга. Коленичи на земята и каза:

— Добро утро. Как е приятелката ти Антигона тази сутрин?

— Тя не ми е приятелка — отговори с достойнство детето. — Тя е моята кукла, но аз се преструвам, че ми е повереница.

— Доколкото разбирам, Антигона е загубила и майка си, и татко си — каза Индия. — Съжалявам. Изглежда много елегантна в това красиво дълго палто, макар и може би малко тъжна.

— Тя отдавна няма майка — отговори Роуз. — Но е щастливка, защото има мен. Това я прави щастлива, щастлива като чучулига.

— И моята майка и татко умряха — каза Индия. Говореше не толкова на момиченцето, кол кого на чувството в очите му. — Още ми липсват. Но с времето на човек започва да му олеква, макар че болката никога не отминава напълно.

Устните на Роуз се стиснаха в черта, която Индия добре познаваше: и тя като съвсем малка бе разбрала, че плачът не помага.

— Виждам, че господин Дотри носи обръч — каза тя. — Добре ли го търкаляш?

— Не — отговори детето. — Нямам достатъчно контрол, за да го накарам да стои изправен. Казах на господин Дотри, но той все пак го купи.

— Мен много ме бива с обръчите — заяви Индия и се изправи. — Искаш ли да пробваме заедно? Можем да оставим Антигона с господин Дотри. Шпонката у теб ли е? Чудесно! Сега трябва да намерим някое хубаво равно местенце на пътеката, защото и най-малката издатина ще го накара да изхвърчи на тревата.

— Двамата с Антигона и сами ще намерим обратния път до вдовишката къща и ще ви очакваме — обеща сериозно Торн.

Когато двете с Роуз се запътиха обратно към вдовишката къща, като търкаляха обръча пред себе си, косата на Индия се бе разпиляла по гърба, а хубавите й италиански обувки й убиваха на пръстите. Но това нямаше значение: бузките на Роуз бяха порозовели и тя говореше толкова оживено, че през последните пет минути Индия не бе казала нито дума.

Индия изкуцука до предната врата, бутна я и пусна Роуз пред себе си. Преддверието водеше право към малка уютна всекидневна, където завариха Торн да чете вестник.

Роуз се втурна към него, подпря се на коляното му и му разказа за последния си, триумфален опит с обръча, който бе изминал цялата пътека, преди едно камъче да го накара да се отклони и да падне. Той веднага остави вестника, обгърна я с ръка и наведе глава, за да я изслуша. Сцената беше толкова нежна, че сърцето на Индия подскочи.

В типично свой стил Торн не беше станал при влизането й, както подобаваше на джентълмен. Вместо това я огледа от главата до петите и изрече провлечено:

— Изглеждате така, сякаш сте обиколили къщата три пъти заднешком, Индия.

Роуз прошепна настоятелно:

— Господин Дотри, в присъствието на дама трябва да станете.

— Точно това си мислех и аз — съгласи се Индия и развърза шапчицата си.

— Сигурна ли си, че е дама? — попита Торн и се изправи — Лицето й е цялото розово, а косата й на нищо не прилича Всъщност прилича на плашило. — В очите му блестеше закачлив смях — Боже, боже, лейди Зенобия! Моля ви, не ми казвайте, че ще се опитате да прелъстите Вандър с тази рокля. Приличате на стара мома, която е пазила роклята си, ароматизирайки я с лавандула години наред.

— Тази забележка е крайно осъдителна! — възкликна Роуз — Освен това не е достатъчно да станете трябва и да се поклоните.

— Обикновено не си правя труда — отвърна нехайно той. — И лейди Хикс го знае. Обещавам обаче, че в присъствието на Летиша ще се държа като джентълмен.

— Господин Дотри се надява да се ожени за госпожица Летиша Рейнсфорд — обърна се Роуз към Индия и остави настрана обръча си — Опитах се да му помогна със съветите си, защото учителят ми знаеше много по въпросите за поведението и ранга.

— За свой ужас открих, че повереницата ми може още утре да си намери работа като гувернантка — каза Торн. — Лейди Зенобия, лицето ви е червено като домат, ако нямате нищо против, че ви го казвам.

— Навън е горещо — каза Индия и му се намръщи, докато сядаше. — И преди Роуз отново да реши да ви поправи, ще отбележа, че е много неучтиво да сравнявате една дама със зеленчук или всъщност да я карате да се чувства неловко по какъвто и да било начин.

Торн се отпусна на един стол.

— Защо да се чувствате неловко само защото сте придобили такъв привлекателен оттенък на червеното?

Роуз премести поглед от Торн към Индия.

— Отивам да прибера обръча в стаята си. Ще помоля Клара да донесе лимонада, лейди Зенобия.

— Натоварен сте с грижата за много интересно малко създание — отбеляза Индия, когато Роуз си тръгна.

— Обещава да се превърне в истинска вдовстваща херцогиня.

Торн опъна крака пред себе си и сложи ръцете си с преплетени пръсти зад главата.

— Сериозно, Индия, това ли смятате да облечете утре?

— И ако е това?

— Мислех, че сме се разбрали, че трябва да прелъстите Вандър, познат и като бъдещия херцог?

Индия го погледна смаяно. По някакъв начин помежду им се бе създала връзка, каквато тя никога не си бе представяла, че може да има с някой мъж За нищо на света. Може би тази връзка беше нещо като отношенията между брат и сестра. Само дето… от време на време поглеждаше към него и той беше толкова красив, че през цялото й тяло минаваше тръпка.

— По този начин ли разговаряте с братята и сестрите си?

— Определено.

— И те ли като мен ви смятат за вбесяващ?

Той й се ухили и раздразнението й нарасна още повече. Тя, която се бе научила да запазва спокойствие при сблъсъка с какъвто и да било домашен хаос, си изпускаше нервите всеки път, щом се озовеше край него Беше вбесяващо.

— Братята и сестрите ми ме обожават.

— Странно — отговори тя с равен глас.

— Да поговорим за роклята ви. Това е по-интересно.

— Защо не поговорим вместо това за дрехите, които ще носите вие? — Тя го отгледа от горе до долу, спокойно и бавно, за да поясни какво има предвид — Този ваш вид на дърводелец няма да се хареса на лейди Рейнсфорд.

— Утре ще облека някакви прилични дрехи. В последния момент.

Когато беше развеселен, гласът му ставаше по-тих и в него се появяваше някаква груба нотка, която го караше да прилича на джентълмен още по-малко от обикновеното.

— Роуз изглежда много по-добре — каза Индия, за да смени темата с нещо не толкова провокативно. — Не толкова изпита и не толкова уплашена.

— Карам я да яде ябълкова пита за закуска — осведоми я Торн. — Макар че това, което обича, е сладолед от „Гънтър“. Всеки следобед.

Индия му се усмихна.

— Какво направих, че да го заслужа? — попита Торн. Изглеждаше и озадачен, и крайно равнодушен.

— Всеки би се зарадвал да види колко добре се грижите за повереницата си — отговори Индия — Майка ви би била… — и млъкна, защото осъзна, че няма представа коя е майката на Торн или какво би й харесало.

— Никога не съм я виждал — отговори веднага той — Била е оперна певица и предполагам, че не е била майчински тип, предвид факта, че ме е оставила с Вилиърс, който, като баща, съвсем не е идеален.

— О!

— А вашата майка каква беше? — попита той.

В ума на Индия проблесна обратът на маркизата, която танцуваше гола на лунна светлина, а дългата й коса се вееше свободно. Какво можеше да каже?

— Беше много необикновена.

— Доколкото съм чувал, била е съвсем луда.

— Много груба оценка — възрази Индия и предизвикателно вдигна брадичка.

— След като разбрах, че ще сте близо до Роуз, проучих миналото ви — обясни той. — Преди това бях решил, че жена, която се нарича лейди Зенобия, не може да не е измамница, затова не си направих труда да се осведомя за произхода ви.

— Не сте първият, който прави такова заключение въз основа на името ми — отстъпи Индия.

— Що за баща би кръстил детето си Зенобия, а не Марджъри или Бланш?

Тя се поколеба.

— Предполагам, че бащинските чувства на лудите не са толкова силни, колкото бихме желали — наруши тишината той.

— Майка ми често забравяше, че съществувам — чу собствения си глас Индия. Никога не бе изричала пред никого тази неудобна истина — не само защото хората щяха да я съжаляват, а защото, докато мълчеше, истината не изглеждаше толкова реална. — Но ме обичаше — добави тя. Винаги си го казваше.

— Моята майка не е изпитвала същото към мен — каза Торн без каквито и да било скръб или смущение. — Но според баща ми смятала, че съм хубаво бебе. Или тогава съм изглеждал по-добре, или я е обзел кратък прилив на майчински чувства.

— Оставила ви е на топло и сигурно място, където са щели да се грижат за вас.

— Вярно е.

Той бе протегнал ръце назад, над облегалката на дивана. Изглеждаше толкова привлекателен, че сърцето на Индия заби неравномерно. Беше глупаво от нейна страна, но в начина, по който се превръщаше в баща на Роуз, имаше нещо прекрасно. Той никога не би изоставил детето си.

— Моите родители умряха в Лондон — каза тя. — Но аз не знаех, че са там или защо напуснаха дома ни. Забравиха да ми кажат, че заминават.

Очите му потъмняха.

— Какво си помислихте? Че са ви изоставили напълно?

— Не бях сигурна.

Такова облекчение беше да го облече в думи!

— Понякога напускаха дома ни, но обикновено ми казваха къде отиват и никога не се беше случвало да отсъстват цели три дни.

— Изобщо ли не разбрахте какво са правили в Лондон?

Тя поклати глава.

— Никой не знае. Баща ми карал двуколката, защото нямахме кочияш, и паднали от моста „Блекфрайърс“. Казаха ми, че се опитал да спаси майка ми.

— Но нито той, нито тя са оцелели?

Тя почувства как онази стара буца на скръб отново се изкачва в гърлото й. Преглътна.

— Той нямаше да иска да живее без нея.

Беше глупаво да чувства, че баща й би трябвало да иска да живее заради нея. През половината време той дори не си спомняше, че има дъщеря.

Торн посегна и я стисна за китката. После я дръпна напред и тя падна в скута му.

— Какво правите?

Той я обгърна с ръце и Индия спря да мисли за родителите си.

— Баща ви и майка ви е трябвало да ви кажат, че заминават — изрече той в ухото й. — Трябвало е да искат да се уверят, че сте в безопасност. Разбирам, че не са били идеални родители. Но съм абсолютно убеден, че са ви обичали.

— Откъде знаете? — попита Индия и гласът й се пречупи.

— Бил съм в Темза хиляди пъти — каза той. — В най-добрия случай водата е мътна, а в онзи ден със сигурност е била размътена и от каретата и конете. Човек, който се мъчи да плува в тинята, започва да се подмята неконтролируемо, а зад завоя, точно зад този мост, има ужасно течение. Момчетата се гмуркаха и никога повече не излизаха, и ние не знаехме какво се е случило с тях.

Очите на Индия пареха. Тя притисна буза към рамото му.

— Мисля… мисля, че може да са решили да напуснат дома ни завинаги.

— Защо смятате така?

— Нямахме пари, но майка ми имаше няколко бижута.

— Веднъж намекнахте, че като дете сте гладували. Те са ви оставяли без храна, макар че са имали бижута, които са могли да продадат? — гласът му беше невярващ.

— Майка ми е получила комплекта от баба си — обясни Индия. — Не можеше да го продаде.

— Можела е — отвърна грубо Торн. — Трябвало е.

Устата на Индия потрепери. Понякога и тя си беше мислила същото, но беше ужасно нелоялно от нейна страна.

— Тя смяташе да ми ги даде. Но сигурно си е променила решението, защото ги бяха взели в Лондон и очевидно са се канели да ги продадат. По-късно осъзнах, че сигурно са решили да отидат в Барбадос. Постоянно говореха за това.

Ръцете му я стиснаха по-силно и той попита:

— Къде беше лейди Аделаид, докато растяхте?

— Беше омъжена и живееше в Лондон. Представа нямаше как е в провинцията.

Навремето сънуваше, че един ден ще пристигне феята кръстница от приказките, понесла красиви рокли или може би просто полог с яйца… но това така и не се случи. Дните се нижеха един след друг, а когато човек се тревожеше за храната и настъпващата зима, нервността караше дните да се сливат. Имаше цели години от детството й, които не можеше да си спомни добре.

Болка стегна гърдите й в желязна хватка. Торн навярно бе почувствал това, защото я целуна по косата точно когато от устните й се изтръгна първото ридание.

— Аз ни-никога не плача — прошепна тя пет минути по-късно.

— Всичко е наред — прошепна той в отговор. Гласът му беше успокоителен, също както ръката, която я галеше по гърба. — Някои родители вземат ужасни решения, Индия, но това не означава, че не обичат децата си. Нито за миг не вярвам, че родителите ви са взели тези бижута и са заминали с намерението да ви изоставят.

— Баща ми обичаше идеята да отплава за Барбадос — прошепна Индия.

— Нямало е да тръгнат без вас.

— Защо са взели бижутата? Държаха ги зад един камък, който се изваждаше, в камината. Когато Аделаид дойде да ме вземе, отидох да ги извадя. И… и ги нямаше.

— Може би някой ги е откраднал — предположи Торн.

— Не. Баща ми беше взел и кожената им торбичка. Не се побираше зад тухлата, затова я държаха в едно чекмедже на страничната маса. Един крадец е нямало откъде да го знае. — Тя си пое неравномерно въздух — По някаква причина са взели бижутата и са заминали преди зазоряване, без да се сбогуват. Но вече… вече се примирих с това.

Торн не й повярва. Той изобщо не познаваше майка си и въпреки това фактът, че по бе изоставила, му причиняваше болка. Родителите на Индия изглеждаха още по-безотговорни.

— Те са ви обичали и не биха напуснали страната без вас — повтори той.

— Как можете да го твърдите с такава сигурност?

Гласът й започваше да звучи леко раздразнено, което Торн прие като признак, че е започнала да идва на себе си.

Бе готов да заложи цялото си състояние, че родителите й са се влюбили в нея в мига, в който са я зърнали. Но любовта не бе достатъчна, за да превърне човек в добър родител. Имаше силното усещане, че майката на Вандър го е обичала, но нищо на света не можеше да убеди приятеля му в това.

— Защото сте такава, каквато сте — отговори той и се усмихна, макар че тя бе притиснала буза до рамото му и не можеше да види лицето му. Индия дори не подозираше колко много хора я обичат — от родителите й до Аделаид, до хората, които работеха за нея, до онези мъже, които бяха поискали ръката й…

— Не трябваше да го правят! — изрече остро тя. Сега повече приличаше на себе си. — Трябваше да ме събудят и да ми кажат къде отиват.

— Вярно е.

— Не мога да повярвам, че ви казах всичко това — въздъхна тя и се поизправи в скута му. — Никога досега не съм го споменавала пред никого. Струва ми се нелоялно към паметта им.

— Предвид това, което вече се знае за баща ви, се съмнявам, че някой би похвалил родителските му качества — осведоми я сухо Торн. — Да разбирам ли, че не са открили бижутата нито в дрехите им, нито в каретата?

Тя поклати глава.

— Така и не сте казали на кръстницата си? Никой не е организирал издирване на бижутата?

— Не?

Изражението на Торн навярно бе издало неверието му.

— След смъртта на родителите ми Аделаид страдаше от чувство за вина — поясни отбранително Индия. — Не беше ни гостувала повече от десетилетие и дори не подозираше в какво състояние е къщата ни.

— Нямало е да й струва особени усилия да наеме някого от Боу Стрийт Рапър, за да проучи въпроса — не отстъпи Торн и си отбеляза наум да направи точно това. Ако човекът не намереше нищо за съобщаване, Индия нямаше защо да го научава.

— Моята кръстница живее в един по-ведър свят. Полага големи усилия да го запази такъв, И го заслужава, защото бракът й не е бил особено щастлив.

Торн беше на ръба да каже нещо извънредно нетактично за кръстниците, които не закрилят кръщелниците си, но Индия леко бутна ръката му и стана.

— Трябва да си измия лицето, преди да се върне Роуз — каза тя, но на прага се обърна и му подари една от усмивките си — онези, които грейваха в очите й. — Вие сте такъв добър приятел, Торн — каза тя. — Благодаря.

После излезе и го остави да мисли за всички отношения, в които не беше добър приятел.

В никакъв случай.

На горния етаж Индия се взря в отражението си в огледалото. Косата й бе разчорлена, очите — подути, а гърлото й дращеше от целия този плач, но в същото време… в същото време изпитваше чувството, че е свалила от гърба си ужасно бреме Беше глупаво, но изпитваше огромно облекчение, че е казала на Торн. Онази студенина, свита в част от сърцето й, се бе освободила.

Той я караше да се чувства на топло и защитена за пръв път от години и от много години.

Когато се върна в дневната, Роуз вече беше там.

— Сега трябва да ви оставя — каза Индия — Флеминг ще иска да се консултира с мен преди пристигането на херцога и херцогинята утре.

Роуз изглеждаше малко разочарована, но скочи на крака и направи реверанс. Индия коленичи пред нея.

— Нали разбираш защо трябва да останеш в тази къщичка?

— Ако майката на госпожица Рейнсфорд повярва, че съм извънбрачно дете, това ще навреди на плановете на господни Дотри да се ожени за нея. Затова трябва да остана тук, без никой да ме вижда.

— Много си мила — каза Индия и леко сложи ръка на главата на Роуз.

— Запознах се с госпожица Рейнсфорд — каза момичето.

— Тя е очарователна млада дама — отговори Индия.

— Каза ми, че няма желание да чете.

За миг Индия замълча, но после се окопити.

— Тогава ти можеш да й четеш, така както четеш на Антигона. Мисля, че тук ще се чувстваш удобно. Всеки ден ще се отбивам, за да проверя има ли нещо, което мога да донеса на теб и Антигона.

— Аз и господин Туинк работим върху английската граматика, защото той казва, че е важно да я усвоя, преди да се насоча към гръцката — осведоми я Роуз.

Индия изпита лека тръпка на ревност, което беше направо абсурдно.

Погледна над главата на Роуз.

— Торн, ще се върнете ли в къщата преди вечеря?

Той поклати глава.

— Ще остана с Роуз възможно най-дълго, дори и само за да се уверя, че Туинк няма да я удави в минали причастия.

Индия нямаше представа какви са тези причастия, затова само кимна.

— Не забравяйте да си намерите по-хубава рокля за утре, Индия — нареди той.

Тя завъртя очи.

— Аз мисля, че лейди Зенобия изглежда много добре — заяви Роуз.

— Изглежда много добре за монахиня — отсече Торн. — Ако иска да хване Вандър, трябва да тръгне по друг път.

— Защо понякога се наричате един друг Индия и Торн, а друг път — лейди Зенобия и господин Дотри? — попита Роуз. — Не е уместно.

— Ние сме добри приятели — обясни с готовност Торн.

— Всъщност най-добрите приятели на този свят.

Индия почувства как на устните й изгрява треперлива усмивка Той беше прав, разбира се. Тя нямаше друг приятел като него в целия свят.

— Липсата на официалност е порокът на простолюдие то — оповести Роуз.

— Проклятие! Кой ти каза това? — попита Торн.

— Предишният ми учител, господин Панкрас — отговори тя.

Торн изсумтя.

— Този човек бързо се превръща в най-страшния ми враг.

— Щом хората ме наричат Роуз, а вас Торн, значи сме Роуз и Торн — изви отвратено устна нагоре детето. — Предпочитам „господин Дотри“ Звучи много по-достойно.

Индия й се усмихна.

— На мен ми харесват Роуз и Торн.

— Не съм съгласна — възрази учтиво Роуз. — Но разбирам, че съм прекалено млада, за да се вземе предвид мнението ми по въпроса.

При тези думи Торн избухна в смях и Индия се измъкна от къщата, докато той гъделичка повереницата си.