Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (1)

Глава 1

14 юни 1799 година

Чарлс Стрийт №22

Лондонската резиденция на семейство Дибълшър

— Лейди Зенобия, аз ви обожавам!

По челото на лорд Дибълшър блестяха капки пот, а ръцете му трепереха.

— Много се мъчих, но напразно. Вече не мога да сдържа пламенните си чувства. Трябва да ви разкрия — не, да ви осветля — за силата на чувствата си!

Индия успя да се сдържи и не отстъпи назад, но й струваше голямо усилие. Опита се да призове на устните си съвършената усмивка — мила, но не и насърчителна. Макар че не беше сигурна дали такава усмивка изобщо съществува.

Каквото и да се получеше, със сигурност щеше да е по-добре от съвсем неподходящия да изпищи: „По дяволите, не пак!“. Дъщерята на един маркиз — дори покоен и несъмнено луд — не можеше да пищи. Жалко!

Усмивката сякаш не свърши работа, затова тя изрече обичайния си отговор:

— Оказвате ми голяма чест, лорд Дибълшър, но…

— Знам — отговори той, с което доста я изненада. А после се намръщи. — Искам да кажа, не! Няма чест, която да е прекалено голяма за вас. Водих тежка борба с убежденията си и макар да знам, че има хора, които смятат, че вашата професия опетнява репутацията ви, аз знам истината. Истината ще излезе на бял свят!

Е, това все пак беше нещо. Но преди Индия да успее да каже нещо за истината (или за липсата й), той падна на колене.

— Аз ще се оженя за вас, лейди Зенобия Индия Сейнт Клер! — изрева той и разшири очи, за да покаже колко е стъписан самият той от това пламенно заявление. — Аз, барон Дибълшър, ще се оженя за вас.

— Моля ви, станете — каза тя и потисна стона, който се надигаше в гърдите й.

— Знаех, че поради неоценимата си скромност ще ми откажете. Но аз вече взех решение, лейди Зенобия. Закрилата на титлата ми — и разбира се, на вашата титла — ще преодолее тъжните последствия от злополучната ви професия. Към която ви е тласнало нещастието — факт, който ще изтъквам постоянно. Висшето общество ще ни приеме… ще ви приеме, след като се сдобиете с предимството да станете баронеса Дибълшър.

Раздразнението я накара да изправи гръб като войник, облечен в идеална униформа. Вярно, репутацията й бе опетнена от факта, че отказваше да си стои у дома и да усъвършенства бродериите си. Но тя беше дъщеря на маркиз и технически погледнато един член на семейство Дибълшър щеше да се смята за късметлия, ако можеше дори да потанцува с нея. Не че тези неща я интересуваха. И все пак кръстницата й я придружаваше навсякъде. Дори сега лейди Аделаид Суифт по всяка вероятност се намираше достатъчно близо, за да чуе разговора им — и ако не друго, присъствието й удостоверяваше факта, че Индия е чиста като белия сняг въпреки злополучната си професия.

Кой би помислил, че задачата да внася ред в живота на другите ще опетни кристалночистата й репутация?

В този миг вратата към всекидневната се отвори и в стаята влезе майката на обожателя й. Индия усети пристъп на главоболие. Изобщо не трябваше да се съгласява да удовлетвори молбата на лейди Дибълшър да преобзаведе салона й, колкото и голямо предизвикателство да беше да махне от помещението всички мебели в египетски стил.

— Хауард, какво правиш, в името Божие? — попита дамата и направи ситуацията още по-абсурдна.

Дибълшър скочи на крака с изненадваща лекота, тъй като центърът на гравитацията му беше разположен доста ниско и висеше над бричовете му.

— Току-що съобщих на лейди Зенобия, че я обичам, и тя се съгласи да стане моя съпруга!

За щастие, Индия зърна в очите на лейди Дибълшър съчувствен блясък.

— Негово благородие не ме е разбрал — каза й Индия.

— Уви, не се съмнявам. Дете — заяви майката на Хауард, — всеки път, когато си помисля, че си демонстрирал докрай колко много приличаш на баща си, ти отново ме удивяваш.

Дибълшър се намръщи и погледна към Индия. Приличаше досущ на някой шпаньол.

— От две нощи не съм мигнал. Не мога да мисля за нищо друго, освен за вас. Твърдо съм решен да ви спася от изпълнения ви с черна работа живот!

Той протегна ръка, но Индия пъргаво отстъпи назад.

— Лорд Дибълшър…

— Не спирате да се местите от къща в къща, все работите!

Светлосините му очи я погледнаха с обожание.

— Мили боже, Хауард! — възкликна лейди Дибълшър. — Ако някога загубим имението, спокойна съм, че ще можеш да ни издържаш, като си изкарваш хляба на сцената. Все пак мой майчински дълг е да ти посоча, че се държиш като абсолютен простак.

Очевидно Негово благородие бе объркал простащината с честта. Той изгледа свирепо майка си.

— Лейди Зенобия е наша скъпа гостенка — продължи Нейно благородие, — която бе така добра да ми помогне да обновя салона, както и да убеди нашата безценна госпожа Флашинг да постъпи при нас като готвачка. За което — обърна се тя към Индия — ще ви бъда вечно благодарна.

На Индия й идеше отръки да настанява чудесни прислужници в домакинства, в които ги оценяваха и им плащаха добре. Госпожа Флашинг се мъчеше на работа при един генерал с лошо храносмилане и бе далеч по-щастлива да готви за Дибълшър и майка му.

— И, Хауард — продължи лейди Дибълшър, — очевидно и ти се наслаждаваш на менютата на госпожа Флашинг, ако съдя по разширената ти талия.

Той отново се намръщи и подръпна жилетката си.

Индия отвори уста да каже нещо успокоително, но в този миг кръстницата и влетя в стаята, придружена от порой думи.

— Скъпи мои — провикна се лейди Аделаид, — прекрасната госпожа Шератън е изпратила една възхитителна масичка от махагон. Джейн, ще се влюбиш в нея, просто ще се влюбиш!

Двете с лейди Дибълшър бяха приятелки от училище. Всъщност почти всички клиентки на Индия бяха приятелки на кръстницата й.

— Прекрасно — отговори лейди Дибълшър. — Къде ще я сложите, лейди Зенобия?

Индия се бе прочула с това, че обзавеждаше стаи, в които мебелите бяха разпръснати безразборно и създаваха непринудени асиметрични места за сядане.

— Трябва да я видя, за да съм сигурна, но мисля да е при мебелите под южния прозорец.

— Идеално! — възкликна Аделаид и плесна с ръце. — Цял Лондон ще ти завижда за салона, Джейн, помни ми думата!

— Трябва да дойдем и да погледнем — отговори лейди Дибълшър. — Веднага щом убедя некадърния си син, че твоята кръщелница си има по-интересни неща за правене от това да се омъжи за такъв като него.

— О, скъпа моя, не бъди така сурова към милия Хауард!

Аделаид се приближи към Дибълшър и го хвана за ръката.

— Убедена съм, че ако обстоятелствата бяха по-различни, Индия с радост щеше да се омъжи за него.

— Никога не бих обременила името ви с обществения позор, породен от начина, по който се разви животът ми — увери го Индия. Усмивката и погледът, които последваха думите й, изразяваха огромен кураж и безгранична саможертва. — А освен това снощи видях как ви гледа госпожица Уинифред Ландъл, макар че вие бяхте така тактичен да се престорите, че не забелязвате увлечението й. Коя съм аз, че да заставам на пътя на такъв изгоден брак?

Лорд Дибълшър я погледна, примигна и промълви несигурно:

— Защото ви обичам?

— Вие просто си мислите, че ме обичате — увери го тя, — заради великодушното си сърце. Уверявам ви, че няма нужда да се тревожите за затрудненото ми положение. Всъщност вече реших да сложа край на работата си.

— Така ли? — възкликна лейди Дибълшър и ченето й буквално увисна. — Нали разбирате, че в този момент дами от цяла Англия умоляват съпрузите си да им осигурят услугите ви?

Но Индия и нейната кръстница работеха като добре смазана машина, когато ставаше въпрос затова да попречат на мъжете да се кълнат във вечна любов.

— Трябва да помолиш госпожица Ландъл да се омъжи за теб — отсече Аделаид и енергично потупа лорд Дибълшър по ръката. — Индия вече обмисля три или четири предложения, сред които тези на графа на Фицрой и на господин Нюджънт — онзи от Колтън, не другия от Бетълшангър. Един ден ще стане виконт.

При тази новина раменете му отново увиснаха. Но Аделаид погледна към Индия и в очите й проблесна пламъче, преди да се обърне отново към лорд Дибълшър:

— А освен това не съм убедена, че вие двамата ще си подхождате, Хауард, скъпи. Моята обична кръщелница е малко своенравна. И разбира се, знаеш, че и Фицрой, и Нюджънт са доста по-възрастни от теб. Както и Индия. Тя е на двайсет и шест, а ти си още млад мъж.

Дибълшър рязко вдигна глава и погледна към Индия.

— Госпожица Ландъл едва е завършила училище — намеси се лейди Дибълшър, умело поемайки топката. — Ти можеш да я ръководиш при навлизането и в зрелостта, Хауард.

Тази идея го накара да примигне бързо. Очевидно отново обмисляше увлечението си сега, когато бе научил, че обектът на обожанието му е четири години по-голям от него.

Индия потисна импулса да потупа ъгълчетата на очите си, за да провери за бръчки, и придаде на лицето си спокойно изражение, чиято цел бе да го накара да изглежда по-възрастно. Почти старо. Предполагаше, че бяло-русата й коса ще помогне. Аделаид постоянно я тормозеше с настояването да я боядиса в един или друг цвят.

— Лорд Дибълшър, вашето предложение ще остане свято за мен. Ще го запазя завинаги в паметта си.

Тя затаи дъх.

Гърдите на Негово благородие се издуха и той каза:

— Възхищавам ви се заради намерението да се оттеглите от тази обидна професия, ако изобщо може да се нарече така, лейди Зенобия. И разбира се, ви желая всичко най-хубаво.

Любовта му към нея беше мъртва.

Точно така.

Само след секунди Индия се качи по стълбището и влезе в малката всекидневна, която лейди Дибълшър бе избрала за свое и на Аделаид убежище по време на обновяването.

Индия зърна отражението си в едно огледало, приближи се и погледна по-внимателно, за да провери дали покрай очите й наистина не са се образували бръчки. Не зърна нито една. Всъщност на двайсет и шест години изглеждаше така, както и на шестнайсет: прекалено гъста коса, твърде пълна долна устна, прекомерно щедра гръд.

Нищо не издаваше възела, който се бе стегнал в гърдите й — този, който се образуваше всеки път, щом си помислеше дали да не приеме някое предложение за брак.

Много я биваше да отказва на мъжете. Това, което я караше да изпитва чувството, че не може да диша, беше мисълта да приеме някого от тях. Но трябваше да се омъжи. Не можеше да продължава така до безкрай, да се мести от къща в къща и да влачи кръстницата си със себе си.

След като на петнайсет години загуби родителите си и замина да живее в разхвърляното неорганизирано домакинство на Аделаид, Индия бързо осъзна, че ако сама не подреди домакинството на кръстницата си, няма кой да го свърши. А след като лейди Аделаид изрече куп хвалебствия по адрес на Индия пред една от приятелките си и се похвали, че това лято двете ще й отидат на гости и „ще подредят всичко“, Индия се зае и с домакинството на приятелката. Едното доведе до друго и през последните десет години двете с Аделаид правеха по две-три такива посещения годишно.

Беше толкова опияняващо да създава ред от хаоса. Обновяваше една-две стаи, правеше кардинални промени в състава на персонала и си тръгваше, знаейки, че домакинството ще работи като по часовник, поне докато собствениците отново не оплескат всичко. Всяка къща представляваше различно — и запленяващо — предизвикателство.

Но беше време да спре. Да се омъжи. Проблемът бе, че след като премина през толкова много домакинства, Индия получи непосредствени впечатления за брака и така и не видя нищо, което да говори в негова полза… освен децата.

Това беше най-трудната част от работата й — да намира бавачки и да преобзавежда детски стаи за млади жени на нейната възраст. Копнежът й за бебе я доведе до решението, че е време да се омъжи.

Единственият проблем беше за кого да се омъжи.

Или трябваше да бъде „за кого да се омъжи“?

Никога не беше сигурна в граматиката си, защото баща й се оказа неспособен да задържи гувернантка в къщата си. Изглежда, прислужниците не обичаха да не им плащат. Особено богобоязливите английски прислужници, на които не допадаше и фактът, че господарите им танцуват голи на лунна светлина.

Този спомен я накара да потръпне. Години наред бе следвала по петите родителите си — своите жизнерадостни, любящи, полупобъркани родители, като копнееше за привързаност, внимание, дори вечеря… Те наистина я обичаха. Несъмнено.

Всички родители си имаха добри и лоши страни. Нейните я обичаха и това беше хубаво. Кланяха се на някаква богиня на луната, вместо на кралицата на Англия, което беше лошо.

Понякога забравяха да я нахранят. Това беше най-лошото.

Без никакво съмнение страхът й от брака водеше началото си от детството й. Бракът означаваше да се довери на съпруга си да се грижи за нея, вместо сама да се грижи за себе си. Означаваше да приеме, че никога няма сама да води сметките си. Мисълта как човек като Дибълшър разговаря с управителя на някое имение я накара да потръпне.

Тя преглътна с усилие. Мислеше си, че може да свикне да живее с мъж. Но можеше ли да се научи да му се покорява?

Баща й беше много мил, но разори имението им, забравяше да плаща на пекаря и на иконома и редовно забравяше за съществуването на единственото си дете. Двамата с майка му умряха по време на едно пътуване до Лондон, което бяха предприели по неизвестна причина, макар че нямаха пари за такава екскурзия.

Стомахът й се свиваше само при мисълта да се остави в ръцете на някой мъж — нещо, за което имаше сериозни основания.

Все пак можеше да го направи — с едно незначително изменение.

Просто трябваше да намери мъж, който да е благ и симпатичен — и достатъчно умен да осъзнае, че тя е тази, която трябва да ръководи имението.

Ако тя, Зенобия Индия Сейнт Клер, специалист по превръщането на хаоса в ред, наистина се заемеше с тази задача, колко трудна можеше да се окаже тя?