Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (25)

Глава 25

На другата сутрин след закуска Лала се качи по стълбите, седна на една възглавница в стаята на майка си и си придаде вид на предана дъщеря, докато всъщност мечтаеше да стане съпруга на селски лекар. Все пак доктор Хатфийлд не живееше в коптор. Беше й посочил къщата си и тя изглеждаше съвсем прилично, в средата на селото, с дървена ограда, навярно и с градина отзад.

Ако се оженеха, той щеше да й помага със сметките. Вярно, каза, че тя никога няма да се научи да чете, но от неговата уста това не звучеше като критика. Думите му не я нараняваха така, както думите на всички учители, които баща й бе наемал.

Никой така и не разбра, че Лала бе прекарала безкрайни часове в опит да запомни букви, които се гърчеха, превръщаха се в малки дракончета и изскачаха от страницата или се плъзгаха настрани, сякаш някой ненадейно бе излял вода върху мастилото. Колкото и внимателно да ги гледаше, колкото и пъти да повтаряше, не можеше да ги накара да спрат да се движат.

— Ако не направиш нещо, ще загубиш господин Дотри — осведоми я майка й от леглото.

Лала се сепна.

— Чу ли какво казах? — Гласът на майка й се повишаваше, което никога небе добър признак. — Камериерката ми ми казва всичко, което става в тази къща!

— Чух те, мамо — отговори Лала. — Притесняваш се, че господин Дотри вече не се интересува от мен.

Не можа да се насили да напомни, че само преди няколко дни тази мисъл хвърляше майка й в ужас.

Проблемът бе, че господин Дотри беше ужасяващ. Само при мисълта да се омъжи за него се разтреперваше, макар да не изпитваше страх, че той ще й казва жестоки думи. Той беше плашещо огромен, прекалено мъжествен — но не и жесток Можеше и да я презира мълчаливо, но никога нямаше да изрече думите на глас.

— Мисля, че с господин Дотри започваме да се разбираме — възрази неловко тя.

— Очевидно прислугата смята, че Дотри покрива оная жалка набедена лейди Зенобия Сейнт Клер — отвърна рязко лейди Рейнсфорд.

— Майко!

Понякога майка й беше самото въплъщение на придворна дама и човек за нищо на света не би могъл да си представи вулгарни думи на устните й. А друг път… не беше.

— Не се дръж като глупачка, Лала! Вече не си дете в класната стая. Дори за краткото време, което прекарах долу, видях как очите му постоянно я следват из стаята. Броуди също. Вече е спала с Дотри, помни ми думата. Никой мъж не гледа така някоя жена, освен ако не я е опознал между чаршафите.

— Мамо, не бива! — провикна се Лала. — Не говори такива неща. Лейди Зенобия е толкова добра и мила. Знам, че подкрепя господин Дотри и ухажването му към мен. Тя сама ми го каза!

— Играе коварна игра. Тя, разбира се, не иска това копеле. Може да се докопа до нещо по-добро и се е прицелила в херцога. Няма да се учудя, ако спи и с двамата.

Лала ахна.

— Едновременно — допълни майка й.

В живота на всяка жена има мигове, в които трябва да окаже отпор. Но всички тези години, през които се чувстваше глупава и уплашена, смазваха Лала с тежестта си и тя не се сети за нищо, което да каже, нищо, което да окаже въздействие. Майка й дори не я поглеждаше — беше се облегнала в леглото и оглеждаше лицето си в малко ръчно огледало.

Лала мълчаливо стана и излезе от стаята, затваряйки внимателно вратата след себе си. Слезе долу и помоли Флеминг за палтото си.

— Ще придружа доктор Хатфийлд при обиколките му — каза тя. — Бих желала веднага да ми докарате карета.

Лала никога не говореше с такъв повелителен тон. Никога.

Не си позволи да се разплаче, докато пътуваше към селото, а когато стигна до къщата на доктора, излезе и махна на каретата да тръгва, макар че конярят искаше да се приближи към къщата, преди тя да влезе.

Сърцето й биеше оглушително. Той трябваше да си е у дома.

Една измъчена на вид прислужница отвори вратата и почти изкрещя:

— Съжалявам, но точно сега докторът не може да помогне, госпожице. Отиде на раждане, а чакалнята е пълна.

Лала чу какофонията, която бучеше зад една от вратите на преддверието. Бебешки плач и хора, които си крещяха гневно.

Нямаше го. Да, но рано или късно щеше да се върне, а Лала нямаше къде другаде да отиде, освен в Старбъри Корт. А тя не искаше да се връща там. Освен това нямаше как да тръгне без карета, не и преди докторът да се е появил.

Тя мина покрай прислужницата, влезе в преддверието и си свали палтото.

— Как се казваш?

— Сара — отговори прислужницата и пое палтото. — Но, госпожице, наистина, освен ако не е спешно, не бива да чакате. Докторът не се е прибирал цяла нощ и не знам кога ще се върне. Няма да е подобаващо да влизате тук вътре, при другите.

— Ще видя дали не мога да помогна — отвърна кратко Лала. — Защо не донесете малко чай?

— Чай ли? — Сара очевидно беше на предела на силите си.

Лала отвори вратата на чакалнята и хвърли бърз поглед вътре. После каза:

— Моля те, Сара, донеси гореща вода и памучни превръзки. Да видим дали ще можем да почистим коляното на това момче, преди да се е върнал докторът.

Доктор Джон Хатфийлд беше уморен до мозъка на костите. Цяла нощ не подви крак и едва не загуби бебето. Дори сега не беше сигурен, че малкото ще оцелее.

Домът му със сигурност гъмжеше от пациенти, както всяка неделя. Болните от Уест Драйтън отлагаха посещението при лекаря до последната минута; когато дойдеше почивната им сутрин или следобед, пропускаха църквата и публичния дом и идваха при него.

Наистина трябваше да си наеме помощник. Бе опитал два пъти, с младежи, току-що завършили медицинското си образование в „Сейнт Барголомю“, но никой от тях не се задържа за дълго. Научиха от него всичко, което можаха, след което заминаха за Лондон или Бат, където хората можеха действително да си позволят да плащат за лекарски грижи.

Най-лошото бе, че след снощното си посещение в Старбъри Корт не можеше да спре да мисли — за пръв път в живота си, — че може би той трябва да се премести в Лондон. Но всеки път тази мисъл се сблъскваше с надменната действителност: географската близост нямаше да го доведе по-близо до госпожица Летиша Рейнсфорд.

Разстоянието помежду им бе непреодолимо. А фактът, че в очите й виждаше нещо, което отекваше като ехо на копнежа в собственото му сърце… това нямаше значение. Жена като нея — удивително красива, интелигентна, с чувствени извивки, дъщеря на дама (дори и въпросната дама да беше само една дърта вещица) — не беше за него.

Беше раздърпан и изтощен и щеше да се изправи пред чакалня, пълна с пациенти, които щяха да варират от просто раздразнителни до опасно болни.

Когато влезе в преддверието, Сара не се виждаше никаква, макар че за своя огромна изненада той не чу и следа от обичайния плач или ругатни. Първо щеше да провери кои пациенти се нуждаят отчаяно от помощ. След това щеше да се опита да си намери нещо за ядене, защото от четири часа следобед предишния ден не бе слагал и залък в уста.

Той се стегна, подготви се за това, което можеше да завари от другата страна на вратата на чакалнята, отвори я и се закова на място.

Тя беше там.

Пациентите му се бяха разпръснали из стаята и пиеха чай, сякаш бяха на събиране — е, всички, освен онова момченце със зачервени бузки, което определено имаше треска.

А тя го погледна с усмивка, която предизвика прилив на желание чак до коленете му.

Джон не беше мъж, който губеше контрол над слабините си… сега обаче ненадейно се зарадва, че палтото му е дълго, и е по модата. Госпожица Летиша Рейнсфорд бе така дяволски красива.

Тя се отправи грациозно към него и започна да отмята пациентите на пръстите си, описа оплакванията им и обясни, че няма спешни случаи. Точно в този момент той нямаше какво да направи, следователно трябваше да си почине, преди да се погрижи за тях. Докторът се огледа и видя, че всички пациенти му кимат. Госпожица Рейнсфорд бе превързала една ръка и беше сложила пластир на челото на едни възрастен мъж.

Той все още не бе изрекъл нито дума и на лицето й се изписа несигурно изражение.

— Готвачката ви приготви топло ядене — каза тя и в гласа й прозвуча леко колебание.

Той все още мълчеше.

А после направи единственото, което можеше при пожара от чувства, който бе избухнал в цялото му тяло: стисна я в прегръдките си и я целуна с такава сила, че гърбът й се изви над ръката му.

Но ръцете й обвиха врата му и тя отвърна на целувката.

Доктор Джон Даниъл Хатфийлд смътно осъзна, че наоколо е избухнала буря от аплодисменти, но изобщо не му пукаше.