Жул Верн
Робюр Покорителя (18)

Осемнадесета глава
в която достоверната история за „Албатрос“ завършва, без обаче да е завършена

На 29 април следващата година, седем месеца след неочакваното завръщане на Чичо Прюдънт и Фил Евънс, Филаделфия цяла беше в движение. Този път не ставаше дума за политика. Не се отнасяше, също така нито до избори, нито до митинги. Аеростатът „Go a head“, завършен благодарение на грижите на института „Уелдън“, най-сетне щеше да завладее своята родна стихия.

За аеронавт беше избран известният Хари У. Тъндър, чието име беше споменато вече в началото на тази книга, както и един помощник.

А пътниците щяха да бъдат председателят и секретарят на института „Уелдън“. Нима не бяха заслужили тази чест! Не беше ли тяхно право лично да протестират срещу всяка машина, построена по принципа „по-тежък от въздуха“.

Дори след седем месеца те не бяха казали нито дума за своите приключения. Фрайколин също, въпреки желанието си, не беше казал нищо за изобретателя Робюр, нито за неговата удивителна машина. Разбира се, като упорити балонисти, Чичо Прюдънт и Фил Евънс не желаеха да се говори за въздушния кораб или за каквато и да било друга летяща машина. Докато балонът „Go a head“ не заемеше първото място сред въздухоплавателните съдове, те не желаеха да признаят нито едно от изобретенията на въздухоплаването. Още вярваха и искаха да вярват винаги, че истинското въздушно превозно средство е именно аеростатът и на него единствено принадлежи бъдещето.

Впрочем този, когото те бяха обрекли на такова ужасно отмъщение — напълно справедливо според тях, — не съществуваше вече. Никой от спътниците му също не би могъл да оцелее. Тайната на „Албатрос“ сега беше погребана в дълбините на Тихия океан.

Колкото до предположението, че изобретателят Робюр има убежище, остров, където да си почива сред огромния океан, то всъщност беше само хипотеза. Двамата балонисти обаче не бяха решили окончателно дали по-късно няма да пожелаят да направят някои издирвания по този повод.

И така, сега щяха да извършат великия опит, който институтът „Уелдън“ подготвяше от толкова дълго време и толкова грижливо. „Go a head“ беше образец на най-съвършения аеростат, изобретяван досега в аеростатичното изкуство — нещо като „Енфлексибл“ и „Формидабл“ в корабоплавателното изкуство.

„Go a head“ притежаваше всички качества, които трябва да има един аеростат. Обемът му позволяваше да се издига до най-горните слоеве, до които може да стигне един балон. Непромокаемост, за да се задържа неограничено дълго време във въздуха. Здравина, за да преодолее всяко разширение на газа, както и пристъпите на дъжда и вятъра; вместимост, за да разполага с голяма подемна сила, достатъчна да го издигне заедно с всичките му съоръжения и произвеждащи електричество машини, които трябваше да осигурят на витлата му за високо летене сила, каквато никога дотогава не беше постигана. „Go a head“ имаше удължена форма, която щеше да облекчава хоризонталното му движение. Кошът му, платформа, подобна на коша на капитаните Кребс и Рьонар, събираше всички необходими инструменти за аеростата: физически уреди, въжета, котви и пр., а също така и батерии и акумулатори, източници на механичната му сила. Този кош имаше предно витло, задно витло и кормило. Но мощността на машините му сигурно беше много по-малка от мощността на машините на „Албатрос“.

„Go a head“ беше пренесен, след като го напълниха с газ, на поляната в парка Феърмънт, на същото място, където за няколко часа беше спрял въздушният кораб.

Излишно е да се казва, че подемната му сила беше осигурена с най-лекия от съществуващите газове. Светилният газ притежава около седемстотин грама сила на кубически метър, което нарушава съвсем слабо равновесието с околния въздух. Но водородът притежава подемна сила, която се равнява на хиляда и сто грама. С такъв чист водород, добит в специалните уреди на известния Анри Жифар, беше напълнен огромният балон. И така обемът му беше четиридесет хиляди кубически метра, подемната сила на неговия газ беше четиридесет хиляди кубически метра, която отговаряше на четиридесет и четири хиляди килограма.

Сутринта на 29 април всичко беше готово. От единадесет часа огромният аеростат се полюляваше на няколко фута от земята, готов да полети във висините.

Времето беше великолепно, сякаш нарочно поръчано за този важен опит. Всъщност може би щеше да е по-добре, ако духаше поне лек вятър, защото това би направило опита по-убедителен. Всъщност никога не се бяха съмнявали във възможността един балон да бъде управляван в тихо време; но при вятър беше друго нещо, а именно при такива условия трябва да се правят опитите.

Но тъй или иначе, никакъв вятър не подухваше и нямаше ни най-малък признак, че може да задуха. През този ден по изключение Северна Америка нямаше намерение да изпрати на Западна Европа една от чудесните бури от своя непресъхващ запас и никога не беше избиран по-хубав ден за успешен въздухоплавателен опит.

Трябва ли да обясняваме, че огромна тълпа се беше събрала в парка Феърмънт, че многобройни влакове бяха изсипали в столицата на Пенсилвания любопитни от всички съседни щати, че индустриалният и търговският живот бяха временно прекъснати, за да могат всички да присъствуват на тази гледка: господари, служещи, работници, мъже, жени, старци, деца, членове на Конгреса, представители на войската, магистрати, репортьори, бели и черни жители, всички събрани на широката поляна? Трябва ли да описваме бурното вълнение на този народ, необяснимото разместване, внезапното блъскане, което превръща тълпата в развълнувана, тръпнеща човешка маса? Трябва ли да кажем колко пъти от всички страни избухваха възгласи „ура“ като избухване на ракети, когато Чичо Прюдънт и Фил Евънс се появиха на платформата под аеростата, украсен с американското знаме? Трябва ли да обясняваме най-сетне, че повечето от любопитните не бяха дошли да видят отлитането на „Go a head“, а да погледнат двамата необикновени мъже, за които Старият свят завиждаше на Новия.

Защо двама, а не трима? Защо го нямаше Фрайколин? Защото Фрайколин смяташе, че пътешествието с „Албатрос“ е достатъчно за неговата слава. Той беше отклонил честта да придружи господаря си. Така че не приемаше своя дял от бурните овации, с които посрещнаха председателя и секретаря на института „Уелдън“.

От само себе си се разбира, че всички членове на известния институт „Уелдън“ до един бяха заели запазените места до кордона, който преграждаше поляната. Там бяха Трък Милнър, Бет Т. Фин, Уилям Т. Форбс, подръка с двете си дъщери мис Дол и мис Мат. Всички бяха дошли да подчертаят с присъствието си, че нищо не е в състояние да разедини когато и да било привържениците на „по-лек от въздуха“.

Към единадесет и двадесет топовен гърмеж извести края на последните приготовления.

„Go a head“ чакаше вече само сигнала за тръгване.

Втори топовен гърмеж отекна в единадесет и двадесет и пет.

„Go a head“, поддържан от своята мрежа, се издигна на четиринадесет метра над поляната. По този начин платформата се озова над цялата тази дълбоко развълнувана тълпа. Чичо Прюдънт и Фил Евънс, застанали отпред, положиха лявата ръка на сърцето, което означаваше, че със сърцата си са с всички присъствуващи. После протегнаха дясната си ръка към зенита, което означаваше, че най-големият от всички досега познати балони най-сетне ще завладее свръхземните простори.

Сто хиляди ръце притиснаха сто хиляди сърца и сто хиляди други ръце се вдигнаха към небето.

Трети топовен гръм се разнесе в единадесет часа и тридесет минути.

— Пускайте! — извика Чичо Прюдънт, изричайки заклинателните думи.

И „Go a head“, се издигна „величествено“ — наречие, запазено за всички описания на излитащи балони.

Действително това беше великолепна гледка! Като че ли кораб напускаше корабостроителницата. А всъщност не беше ли това кораб, отлитнал във въздушното море!

„Go a head“ полетя отначало по вертикална линия — доказателство за напълно спокойния въздух — и се спря на височина двеста и петдесет метра.

Там предприеха маневри за хоризонтален полет. Балонът, теглен от двете си витла се отправи към слънцето със скорост десет метра в секунда. Това е скоростта, с която китът плува във водата. И много приляга да го сравним с този гигант на северните морета, защото той имаше точно формата на това огромно китообразно.

Нов взрив „ура“ се понесе след изкусните аеронавти.

После, подчинявайки се на кормчията, „Go a head“ направи най-различни маневри — кръгообразни, полегати, праволинейни. Завъртя се в ограничен кръг, полетя напред, назад, така че да убеди и най-неубедените в управляемостта на балоните — ако биха се намерили такива хора! Ако биха се намерили, щяха да ги разкъсат!

Но защо нямаше вятър за този великолепен опит? Наистина жалко. Тогава несъмнено щяха да видят как балонът извършва, без колебание всички маневри, било отклонявайки се по наклонена линия, било преодолявайки въздушните течения като параход.

В този миг аеростатът се издигна на няколкостотин метра във въздуха.

Разбраха маневрата. Чичо Прюдънт и придружаващите го щяха да се опитат да намерят някакво течение в по-горните слоеве, за да изпълнят докрай опита. Цяла система от вътрешни балончета, подобни на плавателния мехур на рибите, в които можеше да се вкара въздух с помпа, позволяваше на балона да лети вертикално. Без да изхвърля баласт при издигането си и без да губи газ при спускането, той можеше да се издига и да се спуска във въздуха по желание на аеронавта. Винаги имаше клапан в горната част на балона в случай, че му се наложи да се спусне бързо. Изобщо в балона бяха приложени познатите вече системи, но достигнали голяма степен на усъвършенствуване.

И така, „Go a head“ се издигаше по вертикална линия. Огромните му очертания намаляваха все повече и повече като оптическа измама. Изключително интересна гледка за зрителите, чиито вратове се бяха схванали от умора — нали гледаха все нагоре. Огромният кит се превърна малко по малко в делфин и в най-скоро време щеше да стане най-обикновена кротуша.

Без да престава да се издига, балонът достигна четири хиляди метра височина. Но в чистия въздух, без нито следа от мъгла, можеха да го виждат дълго време.

Всъщност той се задържаше все още над поляната, сякаш беше завързан. Като че ли огромен похлупак беше затворил въздуха така, че той беше напълно неподвижен. Ни най-лек полъх нито на тази височина, нито на друга. Аеростатът се издигаше, без да срещне друга съпротива, умален от далечината, все едно, че го гледаха през обратната страна на далекогледа.

Изведнъж сред тълпата се разнесе вик, последван от сто хиляди други. Всички протегнаха ръце към една и съща точка на хоризонта. Тази точка беше на северозапад.

Там, в лазурната далечина, се беше появило движещо се тяло, което се приближаваше и нарастваше. Дали беше птица, размахала крила във високите слоеве на простора? Или болид, който прорязва полегато атмосферата. Все едно, той летеше с изключително голяма скорост и скоро щеше да мине над тълпата.

Едно подозрение проряза като електрически ток всички умове, развълнува цялата поляна.

„Go a head“ като че ли видя това странно тяло. Сигурно беше почувствувал заплашващата го опасност, защото увеличи скоростта си и полетя на изток.

Да! Тълпата разбра! Името, подхвърлено от един от членовете на института „Уелдън“, беше повторено от сто хиляди уста:

— „Албатрос“!… „Албатрос“!…

Действително това е „Албатрос“! Това е Робюр, който се появява отново в небесните висини. Това е той, подобен на гигантска хищна птица, която ще връхлети върху „Go a head“!

Но нали преди девет месеца въздушният кораб, разрушен от взрива, със счупени витла, с разрязана на две платформа, беше загинал. Без удивителното хладнокръвие на изобретателя, който превърна в подемно витло предния двигател, целият екипаж на „Албатрос“ щеше да се задуши от бързото падане. Но ако бяха успели да се спасят от задушаване, как не се бяха удавили във водите на Тихия океан?

Частите от платформата, перките на витлата, покривите на кабините, всичко, което беше останало от „Албатрос“, се превърна в една обща отломка. Ако ранена птица падне във водата, крилата й я поддържат над вълните. Робюр и екипажът му останаха отначало върху тази отломка, а после в гумената лодка, която бяха намерили в океана.

Един кораб ги откри няколко часа след изгрев слънце. Този кораб им изпрати лодка. Той прибра не само Робюр и екипажа му, но също така и плуващите останки на въздушния кораб. Изобретателят се задоволи да обясни, че корабът му е загинал при някакво сблъскване, така запази своята тайна.

Корабът беше английски, тримачтов, „Двамата другари“ от Ливърпул. Той пътуваше към Мелбърн, където пристигна няколко дни след това.

Бяха в Австралия, но все още много далеч от остров Хикс, където трябваше да пристигнат колкото се може по-скоро.

Сред развалините на задната кабина изобретателят беше намерил една значителна сума, която му даде възможност да задоволи всички нужди на екипажа, без да иска помощ от когото и да било. Скоро след пристигането в Мелбърн той издири малка, към стотонна гоелета. И тъй като Робюр беше вещ в мореплаването, той се отправи към остров Хикс.

Сега имаше само една натрапчива идея — да си отмъсти. Но за да отмъсти, трябваше да направи втори „Албатрос“. Все пак лесна работа за човек, който е построил първия. Използуваха всичко, което можеше да послужи от стария кораб, между другото двигателните витла, които бяха пренесли заедно с другите останки с гоелетата. Заредиха механизмите с нови батерии и нови акумулатори. Накратко, за по-малко от осем месеца цялата работа бе завършена и един нов „Албатрос“, съвършено подобен на предишния, който бе взривен, също така могъщ и също така бърз, беше готов да полети.

Излишно е да се казва, че екипажът му беше същият и че този екипаж беше настървен срещу Чичо Прюдънт и Фил Евънс лично и срещу целия институт „Уелдън“ изобщо, това се разбира, без да трябва да се подчертава.

„Албатрос“ напусна остров Хикс в първите дни на април. По време на своето въздушно пътуване той пожела преминаването му да не бъде отбелязано в нито една точка на земята. Затова летеше почти винаги в облаците. Когато пристигна над Северна Америка, се приземи в едно пустинно място на Далечния запад. Там изобретателят, запазвайки най-дълбока тайна, научи нещо, което му достави голямо удоволствие — че институтът „Уелдън“ е готов да започне своите опити и че „Go a head“ с пътници Чичо Прюдънт и Фил Евънс щеше да потегли от Филаделфия на 23 април.

Какъв по-благоприятен случай да бъде удовлетворена жаждата за мъст, която изпълваше сърцата на Робюр и хората му! Страшно отмъщение, от което „Go a head“ не би могъл да се измъкне! Публично отмъщение, което в същото време щеше да покаже превъзходството на въздушния кораб над всички аеростати и тям подобни машини.

Ето защо в този ден като огромен лешояд, който се спуска от висините, въздушният кораб се появи над парка Феърмънт.

Да! Това беше „Албатрос“, лесно беше да го познаят дори тези, които никога не бяха го виждали.

„Go a head“ продължаваше да бяга. Но скоро разбра, че никога няма да се измъкне, ако лети хоризонтално. Също така не можеше да се спаси с вертикален полет, като се приближи до земята, защото въздушният кораб щеше да му препречи пътя, но ако се издигне нагоре, може би щеше да достигне зона, където да не го настигнат. Дръзка, но логична мисъл.

Обаче „Албатрос“ започна да се издига заедно с него. Много по-малък от „Go a head“, той приличаше на риба меч, която преследва кит и го пронизва с острието си, беше като миноносец, преследващ броненосец, който ще бъде взривен за миг.

Всички виждаха това, и то с голяма тревога! За няколко мига аеростатът се издигна на пет хиляди метра височина. „Албатрос“ го последва. Той маневрираше около него. Притискаше го в кръг, който все повече се стесняваше. Можеше да го унищожи с един скок, като пробие тънката му обвивка. Тогава Чичо Прюдънт и придружаващите го щяха да се пребият при страшното падане.

Зрителите, неми от ужас, задъхани, бяха обзети от онзи страх, който притиска гърдите и подкосява краката, когато гледаме как някой пада от голяма височина. Подготвяше се въздушна битка, битка, в която нямаше дори изгледи за спасение, както при морските сражения — първа по рода си, но не и последна без съмнение, защото прогресът е един от законите, движещи този свят. И ако „Go a head“ бе издигнал американското знаме, „Албатрос“ беше развял своето знаме — черно, обсипано със звезди и със златното слънце на Робюр Покорителя.

„Go a head“ се помъчи да се отдалечи от неприятеля си, като се издигне по-високо. Изхвърли целия си запас от баласт. Направи нов скок от хиляда метра. Вече се виждаше като точка в простора. „Албатрос“, който непрекъснато го преследваше с пълна скорост на витлата, беше станал невидим.

Внезапно ужасен вик се надигна от земята.

„Go a head“ видимо нарастваше, въздушният кораб също се появи, спускайки се с него. Този път балонът наистина падаше. Газът, много разширен във високите пластове, беше спукал обвивката и наполовина бе излетял, балонът падаше бързо към земята.

Но въздушният кораб, намалил бързината на подемните витла, се спускаше със същата скорост. Той достигна „Go a head“, когато балонът беше на хиляда и двеста метра от земята, и се изравни с него.

Да го довърши ли искаше Робюр? Не!… Той искаше да помогне, да спаси екипажа на балона!

Затова направи ловка маневра аеронавтът и неговият помощник да се прехвърлят на платформата на въздушния кораб.

Дали Чичо Прюдънт и Фил Евънс щяха да се откажат от помощта на Робюр, да бъдат спасени от него? Те бяха способни на това! Но хората на изобретателя се нахвърлиха върху тях и насила ги прехвърлиха на „Албатрос“.

После въздушният кораб се отдръпна и застана неподвижно, докато балонът, напълно лишен от газ, падаше към дърветата на поляната, където се закачи и увисна като огромен парцал.

Страшна тишина цареше на земята. Сякаш животът беше отлетял от всички гърди. Много очи се бяха затворили, за да не видят върховната катастрофа.

Чичо Прюдънт и Фил Евънс бяха пак пленници на изобретателя Робюр. След като ги беше заловил, дали щеше да ги отвлече отново в простора, където беше невъзможно да го преследват.

Много вероятно.

Междувременно, вместо да полети нагоре, „Албатрос“ продължаваше да се спуска към земята. Дали щеше да кацне? Всички повярваха и тълпата се раздели, за да му направи място сред поляната.

Вълнението беше достигнало връхната си точка.

„Албатрос“ се спря на два метра над земята. Тогава всички чуха сред дълбоката тишина гласа на изобретателя.

— Граждани на Съединените щати — каза той. — Председателят и секретарят на института „Уелдън“ са отново в моя власт. Мога да ги задържа, за да се възползувам от правото си на възмездие. Но по злобата, разпалена в душите им от успеха на „Албатрос“, разбрах, че човешкият разум още не е готов за голямата революция, до която един ден ще го доведе покоряването на въздуха. Чичо Прюдънт и Фил Евънс, вие сте свободни.

Председателят и секретарят на института „Уилдън“, както и аеронавтът и неговият помощник, трябваше само да скочат на земята.

„Албатрос“ веднага се издигна десет метра над тълпата.

Робюр продължи:

— Граждани на Съединените щати, моят опит е завършен. Но мнението ми отсега нататък е, че дори и прогресът не бива да се насилва преждевременно. Науката не бива да изпреварва нравите. Трябва да се извършва еволюция. С една дума, всяко нещо с времето си. Днес идвам твърде рано, за да мога да надвия противоречивите и разединени интереси. Човечеството не е узряло още за съюз.

Аз отлитам и отнасям със себе си моята тайна. Но тя няма да бъде загубена за човечеството. Ще му принадлежи в деня, когато то бъде достатъчно просветено, за да се възползува от нея, и достатъчно умно, за да не злоупотреби никога с нея. Прощавайте, граждани на Съединените щати, прощавайте!

И „Албатрос“, прорязвайки въздуха със своите седемдесет и четири подемни витла, понесен от своите двигателни витла, пуснати с най-голяма скорост, изчезна на изток сред буря от викове „ура“, този път възторжени.

Двамата балонисти, дълбоко унижени, както и целият институт „Уелдън“ в тяхно лице, направиха единственото нещо, което им оставаше да направят — прибраха се в къщи, докато тълпата, внезапно променена, беше готова да ги изпрати с най-груби сарказми, напълно заслужени този път.

 

 

А сега изниква пак въпросът: „Кой е този Робюр? Ще узнаем ли някога това?“

Днес вече това е известно. Робюр е бъдещата наука, може би утрешната наука. Той е сигурният залог на бъдещето.

А колкото до „Албатрос“, дали той още пътува из земната атмосфера в област, където никой не може да го стигне? Няма защо да се съмняваме. Ще се върне ли един ден Робюр Покорителя, както сам той обеща? Да! Той ще се върне, за да предаде тайната на едно изобретение, което може да промени социалните и политическите условия на света.

Колкото до бъдещето на въздухоплаването, то принадлежи на въздушния кораб, а не на аеростата.

Бъдещите „Албатроси“ са призвани да покоряват въздуха.