Жул Верн
Приключенията на трима руси и трима англичани (1)

Глава 1
По бреговете на Оранжевата река

На 27 януари 1854 година двама мъже се бяха излегнали под една грамадна плачеща върба и приказваха, като не сваляха очи от Оранжевата река. Тази река, наричана от холандците Гротривер и от хотентотите Гариеп, по големина се равнява на африканските реки Нил, Нигер и Замбези. По нея има прагове и водопади. Александър, Бърчил и Томсън, които са изследвали тази река, възторжено описват прозрачността на водата й и живописността на бреговете й.

На това място, гдето се бяха разположили двамата мъже, край планината на Йоркския дук, реката представя рядко хубава гледка: непристъпни скали, грамадни камъни, вкаменени дървета, дълбоки пещери, непроходими гори, неосквернени от брадва — всичко това образува чудесна картина, като фон на която служат Гариепските планини. На това място реката се стеснява и изведнъж пада от четиристотин стъпки височина. И цялата водна маса шуми и бучи, промъква се между зелени клони, святка между скалите и с тътнеж пада, като дига облаци от водни пари, които блестят с всичките седем цвята на дъгата. А наоколо се чува оглушителен шум и рев, повтарян от ехото на долините.

Единият от двамата мъже, които се намираха тука навярно за изследване, не обръщаше никакво внимание на околните хубости. Той беше бушменски ловец с живи очи, бързи движения и представляваше истински образец на това племе, което прекарва живота си в скитане по горите. Самата дума „бушмен“ е английска, произлизаща от холандски, и буквално означава „горски човек“. Това е общото име за всички скитнически племена на северозапад от Капската земя. Целият живот на тези племена минава в скитничество, в лов и в ограбване чифлиците на колонистите, които са изтласкали бушмените във вътрешността на страната, в съвсем безплодни местности.

Нашият бушмен, на около четиридесет години, беше висок и имаше силна мускулатура. Тялото му издаваше напрежение дори и през време на почивката. В движенията му проличаваше свобода, непринуденост и енергия, която е изпълвала „Кожения чорап“, героя на канадските прерии. В него липсваше само спокойствието на куперовия герой, което се забелязваше по постоянно изменящия се израз на лицето му. Нашият бушмен, обаче, не беше такъв дивак, както съплеменниците му — древните сакаси. Роден от баща англичанин и майка хотентотка, той беше умствено съвсем развит човек и говореше добре езика им. Облеклото му, наполовина хотентотско, наполовина европейско, се състоеше от червена фланелена риза, палто и панталон от кожа на антилопа и обуща от кожа на дива котка. На шията на ловеца висеше торба, в която имаше нож, тютюн и лула. Нещо като таке от овнешка кожа покриваше главата му, пояс стягаше кръста му, на ръцете си имаше гривни от слонова кост, а от раменете до колената падаше плащ от тигрова кожа. Едно куче от местна порода спеше до него. Бушменът бързо пушеше костената лула и явно проявяваше нетърпение.

— Успокойте се, Мокуме — обърна се към него спътникът му. — Вие навярно сте най-нетърпеливият човек, когато не сте на лов. Разберете, скъпи другарю, че ние с вас нищо не можем да направим. Онези, които очакваме, рано или късно, днес или утре, ще дойдат.

Другарят на бушмена беше млад човек на двадесет и пет — двадесет и шест години, пълна противоположност на ловеца. Във всичките му движения личеше спокойствие. По външния му вид лесно можеше да се познае веднага, че е англичанин. Облеклото му беше чисто градско и по всичко личеше, че не му е присъщ скитническия живот. Той имаше вид на гражданин, заблуден в тази местност. Гледайки го, човек неволно би потърсил перо на ухото му, като у някой чиновник.

Всъщност този млад човек беше известния учен Уйлям Еймери, астроном, който беше причислен към Капската обсерватория и бе вече обогатил науката.

Тук, в пустинята на Южна Африка, на няколко мили от Каптаун, младият учен едва сдържаше нетърпението на другаря си.

— Господин Еймери — отговори му ловецът на добър английски език, — ето вече осем дена стават, откак се намираме при Моргедския водопад на Оранжевата река, а аз не помня някой от семейството ми да е оставал на едно място цели осем дена. Вие забравяте, че ние сме скитници и че нашите крака трябва да се движат.

— Приятелю мой, Мокуме — възрази астрономът, — онези, които очакваме, идат от Англия, и ние трябва да ги извиним, ако са закъснели. Трябва да се държи сметка за разстоянията, за пречките, които може да срещнат при изкачването си срещу течението на Оранжевата река, с една дума — за хилядите мъчнотии, които могат да се срещнат. На нас ни е поръчано да приготвим всичко за изследване на Южна Африка и при Моргедския водопад да чакаме полковник Еверест от Кембриджската обсерватория. Ние сме тука и чакаме. Какво желаете още, уважаеми приятелю?

Ловецът не намираше това за убедително и ръката му трескаво стискаше винтовката, от която можеше да застреля с конически куршум антилопа или дива котка на разстояние осем-деветстотин ярда. Предишните си отровни стрели бушменът беше заменил с по-съвършеното европейско оръжие.

— Но да не сте се излъгали, господин Еймери? — възрази Мокум. — Наистина ли при Моргед и в края на януари ви е определено това свиждане?

— Да, приятелю мой — спокойно отвърна Уйлям Еймери, — ето и писмото на г-н Ейри, директор на Гринвичката обсерватория, което може да служи за доказателство, че не съм се излъгал.

Бушменът взе писмото, което му даде спътникът му, повъртя го, обърна го като човек, който не умее да чете и го върна.

— Повторете ми пак — каза той, — какво е разказано на тази нашарена хартийка.

Младият учен, който притежаваше необикновено търпение, за двадесети път почна да предава на приятеля си ловец съдържанието на писмото.

През последните дни на миналата година Уйлям Еймери беше получил това писмо, което му съобщаваше за скорошното пристигане на полковник Еверест с една комисия от учени. Целта на тази комисия, както и плановете й в тази пуста част на Африка, той не знаеше, но беше приготвил всичко необходимо за изхранването на един керван. После, тъй като беше чул за местния ловец, Мокум, който бе придружавал Андерсон по западна Африка, и Ливингстон през първото му пътешествие по езерото Нгами и по водопадите на Замбези, предложи му ръководството на този керван.

След като уреди работата с бушмена, който добре познаваше местността, той тръгна най-после към Моргедския водопад, където трябваше да чака научната комисия. Тази комисия плуваше на британската фрегата Дагуста към устието на Оранжевата река, а сетне трябваше да се изкачи нагоре до водопада.

Еймери и Мокум бяха пристигнали с каруца, която смятаха за необходима при превозването на чужденците и багажа, ако те по Оранжевата река не изобиколят Моргедския водопад.

След като свърши четенето на писмото, което този път добре се запечати в паметта на бушмена, Еймери се приближи заедно с него до края на дълбоката урва, гдето със страшен шум падаше пенливата река. Астрономът се спря. От това високо място се виждаше течението на едно разстояние от няколко мили.

Няколко минути Мокум и приятелят му внимателно гледаха реката, която по-нататък течеше тихо и плавно. По цялата дължина на реката, не се виждаше нито лодка, нито кораб. Беше вече три часа. На това място януари отговаря на нашия юли и слънчевите лъчи, които падаха почти отвесно, нагряваха въздуха до 150 градуса по Фаренхайт на сянка. Без западния вятър, който малко охладяваше тази температура, никой не би могъл да диша, освен един бушмен. Все пак младият учен, твърде слаб, целият кости и нерви, почти не страдаше от това. Гъстите листа на дърветата, които се надвисваха над урвата, ги закриваха от слънчевите лъчи. Нито една птица не оживяваше пустинята през тези горещи часове. Нито едно четириного не напущаше прохладното убежище в храстите и не се показваше на открито. Наоколо беше тихо и само водопадът изпълваше въздуха с рева си.

След като десетина минути наблюдаваха реката Мокум се обърна към Уйлям Еймери, като тупаше широкия си крак от нетърпение. Острите му очи нищо не бяха открили.

— Ами ако тези хора не дойдат? — попита той младия човек.

— Те ще дойдат, храбри ми ловецо — отговори Уйлям Еймери. — Те са хора на думата и ще бъдат точни като астрономи. Но в какво ги укорявате? В писмото е казано, че ще пристигнат в края на януари. Сега сме двадесет и седми и тези господа имат на разположение още четири дни, за да дойдат на време при водопада.

— Ами ако и след четири дни не се явят? — попита бушменът.

— Това ще бъде един случай да изпитаме търпението си, защото ние ще ги чакаме дотогава, докато не се убедим, че съвсем не ще дойдат.

— О боже, наши Ко! — извика бушменът гръмовито. — Както се вижда, вие имате толкова търпение, че можете да дочакате Гариеп да влее водите си в тази бездна!

— Не, приятелю, не! — отвърна Уйлям Еймери без да губи спокойствие. — Трябва само разумът да ръководи всичките ни действия. А какво ни казва той сега? Какво ще стане, ако полковник Еверест и другарите му, измъчени от трудното пътуване, лишени от всичко необходимо, заблудени в тази пустиня, не ни намерят, когато пристигнат най-после на уреченото място? Ние трябва да останем тука, иначе ще бъдем отговорни, ако им се случи някакво нещастие. Освен това, на нас нищо не ни липсва тука. Нашата каруца, която се намира в долината, е великолепно място за нощуване. Храна имаме достатъчно. Природата е великолепна. Удоволствието да прекараме няколко дни в тази възхитителна гора, по брега на тази безподобна река, е съвсем ново нещо за мене! Що се отнася до вас, Мокуме, какво повече можете да желаете? Пернат и четириног дивеч има в изобилие, а вашата пушка ще ни достави храна. Ходете на лов, храбри ми приятелю, убивайте времето, като убивате сърни и биволи. Вървете, добри бушмено!… Аз ще пазя, а краката ви не ще пуснат корени в земята, докато ходите на лов.

Ловецът хареса съвета на астронома и веднага отиде на лов за няколко часа в храсталаците и близките места. Лъвовете, хиените и леопардите не бяха страшни за такъв ловец като него, който беше навикнал на африканските гори. Той свирна на кучето си Топ. То приличаше на хиена от пустинята Калахари и произхождаше от онази порода, от която балабасите някога са обучавали ловджийски кучета. Умното куче, което също тъй губеше търпение, като господаря си, весело залая в отговор на бушмена, сякаш одобряваше решението му. Скоро ловецът и кучето се скриха в гората, зад масата зеленина, която се простираше далече зад водопада.

Като остана сам, Уйлям Еймери легна и почна да мисли за истинското положение на нещата. Той се намираше далече от населени места, по бреговете на още малко известната Оранжева река. Тука чакаше приятелите си, които бяха напуснали отечеството си, за да се изложат на всички случайности на една далечна експедиция. Каква беше целта на тази експедиция? Каква научна задача искаха да решат в тези пустинни места на Южна Африка? Какви наблюдения искаха да направят на тридесетия южен паралел? За всичко това уважаемият г-н Ейри, директор на Гринвичската обсерватория, не съобщаваше нищо в писмото си. От него, Еймери, искаха само съдействие, като от учен, запознат с климата и местностите на тези ширини. И тъй като, както изглежда, целта беше научна, участието му в експедицията беше от голяма полза за всички.

Докато младият астроном мислеше за тези неща и си задаваше хиляди въпроси, на които не можеше да отговори, клепките му натежаха и незабелязано той дълбоко заспа.

Когато се събуди, слънцето се беше вече скрило зад живописните хълмове, които рязко се очертаваха на залетия от лъчите хоризонт. След няколко минути той почувства, че е време да вечеря. Беше вече шест часа вечерта и беше време да иде при каруцата, оставена в долината.

Точно в тази минута се чу гърмеж в гората от дясната страна, която се простираше по склоновете на хълмовете. Веднага след гърмежа бушменът и Топ се показаха в края на гората. Мокум влачеше едно убито животно, което току-що беше застрелял.

— Елате, елате, господин доставчик! — завика Уйлям Еймери. — Какво ни донесохте за вечеря?

— Козленце, господин Уйлям — отговори ловецът, като хвърли на земята едно животно, рогата на което приличаха на лира.

То беше като антилопа, известно повечето под името „подскачаща коза“, която се среща в цяла Южна Африка. Чудесно животно, гърба на което е покрит с гъста копринена бяла козина, изпъстрена с кафяви петна. Крайно вкусното му месо беше предназначено за вечеря.

Ловецът и астрономът метнаха животното на една тояга и го понесоха към лагера си в тясното гърло на долината, където стоеше каруцата им, пазена от двама бушмени-водачи.