Серия
Амбър (разкази) (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hall of Mirrors, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)

Забележка: Половината част от книгата (Илюстрован пътеводител в замъка Амбър) не е сканирана, тъй като самите илюстрации не са като в оригиналната версия, а качеството им е под всякаква критика (меко казано). Що се отнася до текстовата част — на всеки, прочел Хрониките, ще му бъде скучно и безинтересно, тъй като не се дава никаква нова информация, а просто се дообясняват (повтарят) неща, свързани със света на Амбър.

 

Издание:

Роджър Зелазни. Амбър завинаги

ИК „Квазар“, 2003

ISBN 954-8826-71-2


Никой от двама ни не беше забелязал нещо да се е променило, докато половин дузина мъже не изскочиха пред нас из засада.

Заедно с Шаск бяхме прекарали нощта в Танцуващите планини и там бях станал свидетел на странна игра между Дуоркин и Сухай. Бях чувал какви ли не невероятна истории за онова, което се случвало на хора, пренощували там. Не че в случая разполагах с кой знае какъв избор — вилнееше буря, аз бях капнал от умора, а животното, което яздех, се беше превърнало в камък. Не знам какво излезе в крайна сметка от тази игра, въпреки че и аз бях косвено споменат като участник. И все още се чудя. На другата сутрин с моят син кон прекосихме Сенчестата граница между Амбър и Хаос. Шаск беше ездитно животно от Сенките — моят син Мерлин го бе намерил в кралския обор на Хаос. В момента Шаск бе приел облика на гигантски син гушер и заедно си пеехме песни от различни времена и краища.

Двама мъже се надигнаха измежду скалите и застанаха от двете ни страни с насочени към нас арбалети. Още двама ни преградиха пътя — единият държеше лък, а другият — доста красив на вид меч, без съмнение краден, тъй като бе съвсем очевидно с какво си изкарва прехраната този момък.

— Спрете и няма да пострадате! — изкомандва мъжът с меча.

Дръпнах юздите.

— Ако е за пари, тъкмо сега нямам и пукнат грош — отговорих аз. — Пък се съмнявам, че някои от вас би могъл да язди това животно или би му се искало да го яхне.

— Е… Може би да, може би не — рече предводителят им. — Само че това, нашето, си е мъчна работа, затова вземаме каквото ни е паднало.

— Не е хубаво да обирате хората до шушка — казах аз. — Някои са злопаметни.

— Повечето не могат да излязат оттук.

— Това ми прилича на смъртна присъда.

Онзи сви рамене.

— Този твой меч доста ми харесва. Я дай да го видим.

— Не мисля, че идеята е добра — възразих му аз.

— И защо така?

— Ако го извадя, току-виж съм те убил.

Той се разсмя.

— Можем да го вземем и от трупа ти — и той се огледа наляво и надясно.

— Може — съгласих се аз.

— Я да го видим тогава.

— Щом настояваш.

Извадих Грейсуондир. Мечът звънна и запя. Издигна се във въздуха и очите на мъжа пред мене се разширяха, когато острието описа дъга, изчислена така, че да се пресече с врата му. И неговият меч блесна в мига, когато моят премина през врата му и продължи. Той замахна към Шаск и острието му премина през рамото на животното. Ничий удар не навреди на противника.

— Ти да не си магьосник?! — попита той, когато отново замахнах и стоварих върху него удар, който иначе би му отсякъл ръката. Само дето острието ми просто се плъзна през нея, без да го нараня.

— Но не точно от онези, дето правят такива неща. Ами ти?

— Не съм — отговори той и замахна отново. — Ама какво става?!

— Нищо — отвърнах аз. — Върви досаждай на някой друг. Дръпнах юздите и Шаск пое напред. — Застреляйте го! — кресна предводителят.

Мъжете от двете страни на пътя отпуснаха тетивите на своите арбалети, същото направи и онзи пред мен. И четирите стрели, долетели отстрани, минаха през Шаск — трима от мъжете нараниха или убиха застаналия срещу тях. Стрелата, долетяла отпред, премина през мене, без да ми причини никаква болка или притеснение. Предводителят им отново замахна с меча си, но не постигна нищо.

— Давай — пришпорих Шаск и продължихме нататък, без да обръщаме внимание на ругатните им.

— Май попаднахме в доста странно положение — отбелязах аз.

Звярът кимна.

— Поне не успяхме да си навлечем неприятности — продължих.

— Смешна работа — имам чувството, че на драго сърце бих си ги навлякъл — обади се Шаск.

Изкисках се.

— Може би да, може би не. Чудя се колко ли време трае това заклинание?

— Може би трябва да го вдигнем.

— Да бе! Пак да се мъча!

— Ударите нямат значение — вярно казваш.

— Без съмнение, като се върнем в Амбър все някой ще знае какво трябва да се направи.

— Надявам се.

Продължихме нататък. До края на деня не срещнахме никакви други хора. Усещах скалите под себе си, когато същата вечер се увих в наметалото си и се приготвих за сън. Защо ги усещах, след като не усетих нито меча, нито стрелите? Беше твърде късно да питам Шаск дали е усетил нещо, защото той вече се беше вкаменил.

Прозях се и се протегнах. Стиснах дръжката на Грейсуондир и го измъкнах донякъде от ножницата, но не усетих нищо необичайно под пръстите си. Прибрах го обратно и заспах.

След сутрешния ми тоалет продължихме нататък. Шаск се справяше добре със зъберите — толкова добре, колкото и повечето ездитни животни в Амбър. В някои отношения беше дори по-добър. Препускахме през бясно променящ се пейзаж. Мислите ми летяха напред, към Амбър, и се връщаха към времето, което бях прекарал затворен в двора на Хаос. Чувствителността ми се бе изострила до много висока степен и започнах да се чудя дали това — наред с другите ми странни занимания — не беше довело до моята неуязвимост. Предположих, че сигурно наистина е оказало известно влияние, но по-скоро имах чувството, че в най-голяма степен това е дар от Танцуващите планини.

— Чудя се какво ли представлява и откъде е дошло? — произнесох на глас.

— От родината ти, бас държа — отвърна Шаск. — И оставено специално за теб.

— Защо реши така?

— Докато пътувахме, ми разказа доста неща за семейството си. Аз не бих им се доверявал.

— Всичко това е минало.

— Кой знае какво е станало, докато си отсъствал? Старите навици се връщат лесно.

— Човек би трябвало да има сериозна причина да направи нещо подобно.

— Знаеш, че поне един от тях има доста основателна причина.

— Възможно е. Но не ми изглежда вероятно. Доста време ме нямаше и малцина знаят, че вече съм свободен.

— Ами разпитай ги тогава — тези, малцината.

— Ще видим.

— Просто се опитвам да ти помогна.

— Продължавай да опитваш. Да кажем… Какво искаш да правиш, след като се върнем в Амбър?

— Още не съм решил. Поначало си падам малко скитник.

Разсмях се.

— Определено ми харесваш! Щом чувствата ти са толкова непривични за звяр, то как бих могъл да ти се отплатя за возенето?

— Изчакай. Имам чувството, че съдбата ще се погрижи за това.

— Така да е. Но ако дотогава ти хрумне нещо друго, само ми кажи.

— За мене е чест да ти помагам, господарю Коруин. Приеми го така.

— Добре. Благодаря ти.

Минавахме Сянка след Сянка. Слънца побягваха назад, бури ни връхлитаха от прекрасните небеса. Играехме си с нощта, която би могла да хване в капана си някои не толкова ловки пътешественици, намерихме кратък сумрак и седнахме да похапнем. Не след дълго Шаск отново се вкамени. През тази нощ нищо не ни нападна.

На другия ден поехме рано на път и аз използвах всички номера, за които се сетих, за да съкратим пътя си през Сенките и да стигнем по-скоро у дома. У дома… Наистина беше хубаво да се завръщаш вкъщи — въпреки приказките на Шаск за моите роднини. Нямах представа, че Амбър ще ми липсва толкова. Безброй пъти съм бил далече за къде-къде по-дълго време, но обикновено имах поне приблизителна представа кога ще се завърна. Затворът в двора на Хаос обаче не е място, където човек би могъл да прави подобни догадки.

Така че ние се втурнахме — вятър над равнината, огън в планините, вода по стръмна урва. Същата вечер почувствах как се надига съпротивлението, което започва да усеща всеки, навлязъл в онази част от Сенките, която граничи с Амбър. Опитах се да стигна чак до границата, ала не успях. Прекарахме нощта близо до място, където преди минаваше Черният път. Сега там нямаше и следа от него.

На другия ден пътувахме по-бавно, ала край нас изникваха все по-познати Сенки. Нощта прекарахме в Гората на Ардън, но Джулиан не ни намери. Може би сънувах зова на ловния му рог, а може би в просъница го чух да отеква в далечината. И макар че звукът му често е прелюдия към смърт и разруха, той просто ме накара да почувствам носталгия. Най-сетне бях наближил дома си.

На другата сутрин се събудих преди изгрева. Шаск, разбира се, все още беше син гущер, свит на кълбо до ствола на грамадно дърво. Така че си направих чай, а после изядох една ябълка. Провизиите ни бяха на привършване, но скоро щяхме да се озовем в земята на изобилието.

Щом слънцето изгря, Шаск бавно се разгъна. Нахраних го с останалите ябълки и събрах багажа си.

Не след дълго потеглихме — пътувахме бавно, без да се пресилваме защото по избрания от мене път ни очакваше доста стръмно изкачване. Когато за първи път спряхме да починем, пожелах да се превърне отново в кон и той се подчини. Май формата нямаше чак толкова голямо значение за него, затова го помолих да остане такъв. Исках да покажа красотата му в този облик.

— Щом пристигнем, веднага ли смяташ да се връщаш? — попитах го аз.

— Исках да поговорим за това — отвърна той. — В двора на Хаос напоследък нещата се пообъркаха и в момента на практика не принадлежа на никого.

— Ами?

— Ще имаш нужда от добър кон, господарю Коруин.

— Да, убеден съм.

— Бих искал да се кандидатирам за длъжността за неопределено време.

— За мене е чест — отговорих аз. — Ти далеч не си случаен кон.

— Не съм.

Същия следобед изкачихме Колвир, а само след няколко часа вече бяхме в двореца на Амбър. Намерих добра ясла за Шаск, натимарих го, нахраних го и го оставих да се вкамени и да си почине. Намерих табелка, напрасках върху нея името на Шаск и моето собствено и я окачих на вратата.

— Ще се видим по-късно — рекох аз.

— Както кажеш, господарю. Както кажеш.

Излязох от обора и тръгнах към двореца. Денят беше влажен и облачен, от морето подухваше хладен ветрец. Досега никой не ме беше забелязал.

Влязох през кухнята — в момента там дежуреше нова смяна. Никой не ме разпозна и определено не събудих съмнения. Или поне отвърнаха на поздрава ми с дължимото уважение и не възразиха, когато напъхах няколко плода в джобовете си. Наистина, попитаха ме дали нося пратка за някого от господарите. Аз отговорих с „да“ и наредих да изпратят бутилка вино и заедно с нея — едно пиле. Главният готвач на следобедната смяна — рижава дама на име Клеър — ме заоглежда по-настоятелно, а погледът й току се плъзгаше към сребърната роза, с която бе закопчано наметалото ми. Не исках още сега да разкривам самоличността си, пък и си мислех, че те ще се страхуват да гадаят поне няколко часа. Действително ми се искаше да си почина малко и просто да се порадвам, че съм се върнал. Затова казах едно „благодаря“ и се запътих към покоите си.

Заизкачвах се по задното стълбище, което прислугата използваше, за да не се натрапва, а ние — когато искахме да се промъкнем, без някой да ни излови.

Стигнах донякъде и забелязах, че пътят е преграден с магарета за рязане на дърва. По стълбите бяха пръснати инструменти, макар че наоколо не се мяркаха никакви работници. Не можех да преценя дали част от старото стълбище просто не беше издържала и се бе срутила или пък някаква друга сила е била призована да се стовари върху него.

Върнах се обратно, пресякох алеята и се заизкачвах по парадното стълбище. Докато вървях нагоре, забелязах и външни поправки — включително цели съборени стени и части от етажи. Много стаи бяха просто открити. Забързах — исках да се уверя, че моите покои не са сред тях.

За щастие не бяха. Тъкмо понечих да вляза и един рижав здравеняк се показа иззад ъгъла и тръгна право към мен. Свих рамене. Без съмнение, някой високопоставен гост…

— Коруин! — провикна се той. — Какво правиш тук?

Щом се приближи, забелязах, че ме разглежда много внимателно. Не му останах длъжен.

— Не съм убеден, че имам честта… — подхванах аз.

— О, я стига, Коруин! — прекъсна ме той. — Много ме изненада. Мислех, че си при твоя Лабиринт и шевролета, модел 57-ма.

Поклатих глава.

— Не съм убеден, че ви разбирам — казах му. Той присви очи.

— Значи ти не си дух на Лабиринта?

— Мерлин ми е говорил за тях — отговорих аз. — След като успя да издейства да ме освободят от двора на Хаос. Но никога не съм срещал такъв.

Навих левия си ръкав.

— Порежете ме. Кървя.

Докато оглеждаше ръката ми, погледът му беше повече от сериозен. За миг ми се стори, че ще я сграбчи и ще ме повлече нанякъде.

— Добре — най-накрая отрони той. — Аз само така. За по-сигурно.

— Все още не зная с кого разговарям — напомних му. Той се поклони.

— Извинявай. Аз съм Люк от Кашфа, понякога наричан Риналдо I, крал на Кашфа. Ако ти си онзи, за когото се представяш, аз съм твой племенник. Моят баща е брат ти Бранд.

Вгледах се в него и забелязах приликата. Протегнах ръката си още по-напред.

— Режи! — наредих му аз.

— Говориш сериозно.

— Ужасно си прав.

Той измъкна ловджийски нож от колана си и ме погледна в очите. Кимнах. Леко докосна ръката ми с върха на ножа — и не последва нищо. Тоест, последва нещо, ала то не беше нито желано, нито съвсем очаквано.

Върхът на ножа му сякаш потъна на около сантиметър в ръката ми. Продължи навътре и най-накрая я прониза. Но кръв не бликна.

Той опита отново. Нищо.

— По дяволите! — възкликна. — Не разбирам! Ако беше дух на Лабиринта, поне щяхме да го усетим. Но по тебе няма дори белег!

— Може ли да ми заемеш ножа си? — помолих аз.

— Естествено.

Той ми го подаде. Поех го и го заразглеждах. Забих го в ръката си и го дръпнах нагоре — около два сантиметра. Бликна кръв. — Проклет да съм! — изруга Люк. — Какво става?!

— Бих казал, че е заклинание, което явно съм прихванал неотдавна, когато пренощувах в Танцуващите планини — обясних аз.

— Хммм… — Люк се замисли. — Никога не съм имал удоволствието, но съм чувал разни истории за това място. Не зная никакви прости начини за вдигане на тези заклинания. Стаята ми е ей там, отпред — той махна на юг. — Ако искаш, отбий се, ще видя какво мога да измисля. Баща ми и майка ми, Джасра, са ме учили на магията на Хаос.

Свих рамене.

— Това тук е моята стая — посочих на свой ред — и всеки миг трябва да ми донесат бутилка вино и печено пиле. Нека поставим диагнозата тук, а аз ще поделя обяда си с тебе.

Той се усмихна.

— Най-доброто предложение от сутринта насам. Но нека да отскоча до стаята си и да си взема някои оръдия на занаята.

— Добре. Ще те изпратя, та да знам пътя, ако ми потрябва.

Той кимна и се обърна. Тръгнахме по коридора.

Щом заобиколихме ъгъла, Люк зави от запад на изток, покрай покоите на Флора, и тръгна към стаите за по-високопоставени гости. Спря пред една врата и бръкна в джоба си — по всяка вероятност — за ключа.

После се сепна.

— Ъ-ъ… Коруин?

— Какво?

— Онези двата свещника във формата на кобри — той посочи нагоре по коридора. — Според мен са бронзови…

— Най-вероятно да. И какво?

— Мислех си, че са просто украса.

— Тъкмо това са.

— Последния път, когато ги погледнах, като че ли обграждаха някаква малка картина или гоблен.

— И аз така си спомням — подкрепих го.

— Е, сега помежду им има коридор!

— Не, това не може да бъде. Има си истински коридор само малко зад… — понечих да му възразя.

И млъкнах, защото разбрах. Тръгнах нататък.

— Какво става? — попита Люк.

— Той ме зове — отговорих. — Трябва да отида и да разбера какво иска.

— Кой?

— Коридорът на Огледалата. Ту се появява, ту изчезва. И носи вести на онзи, когото вика. Понякога — полезни, понякога — неясни.

— И двамата ли ни вика или само тебе? — попита Люк.

— Знам ли — отвърнах. — Усещам, че не ме вика както едно време. И ти си добре дошъл. Може и на тебе да ти е приготвил нещо.

— Чувал ли си някога двама души да са влезли в него едновременно?

— Не, но за всяко нещо си има първи път — отговорих аз.

Люк бавно кимна.

— Е, да върви всичко по дяволите! — отсече той. — Идвам. Последва ме до мястото, където се извиваха змиите, и двамата се взряхме навътре в коридора. По дължината и на двете му стени пламтяха свещи. А по стените блестяха окачени безброй огледала. Пристъпих напред. Люк ме следваше от лявата ми страна.

Рамките на огледалата бяха във всички възможни форми, които човек би могъл да си представи. Вървях много бавно и се вглеждах внимателно в онова, което обрамчваше всяка от тях. Посъветвах и Люк да прави същото. Докато изминахме няколко крачки, огледалата като че ли просто отразяваха всичко, което застанеше пред тях. После Люк се вцепени и замря, извърнал глава наляво.

— Майко! — рязко извика той.

Отражението на привлекателна червенокоса жена изпълваше огледалото, обрамчено с патинирала медна рамка във формата на Змията Уроборое.

 

Жената се усмихна…

— Толкова се радвам, че постъпи правилно и седна на трона — рече тя.

— Наистина ли?! — възкликна той.

— Разбира се.

— Мислех, че ще побеснееш. Че ти искаш този трон.

— Някога наистина го исках, но тези проклети кашфанци никога не ме оцениха по достойнство. Ала сега имам владението и ми се иска няколко години да се позанимавам с изследвания. Освен това тук е пълно с неща, които имат сантиментална стойност за мен. Щом Кашфа остава притежание на рода ни, искам да знаеш, че съм доволна.

— Ами… Ъ-ъ… Радвам се да го чуя, майко. Много се радвам. Ще управлявам със здрава ръка.

— Успех — отвърна тя и изчезна.

Люк се обърна към мене. На устните му трептеше лека иронична усмивка.

— Това е един от малкото случаи в живота ми, когато тя е одобрила моя постъпка — каза той. — Без съмнение, по много погрешни причини, но все пак… Доколко всичко това е истина? Какво точно видяхме? Тя съзнателно ли влезе във връзка с мене? Дали…

— Всичко е истина — уверих го аз. — Всъщност не знам как точно става, защо става и доколко присъства отвъдното. Образите могат да са стилизирани, свръхреални, могат дори да те всмучат навътре. Но по някакъв начин са истински. Толкова знам. Мале мила!

Малко по-нататък, от огромно огледало в златна рамка, в мене се взираше мрачното лице на баща ми Оберон. Пристъпих крачка напред.

— Коруин — заговори той. — Ти беше моят избраник, но винаги успяваше да ме разочароваш.

— Така се получаваше — кимнах аз.

— Мдаа. И след всичките тези години човек не би трябвало да ти говори като на дете. Ти сам избираше. Понякога се гордеех с избора ти. Беше храбър и доблестен.

— Ами благодаря… сър.

— Заповядвам ти незабавно да направиш нещо.

— Какво?

— Извади кинжала си и намушкай Люк. Взрях с в него.

— Не.

— Коруин — обади се Люк. — Може би целта е да докажеш, че не съм дух на Лабиринта.

— На мене обаче изобщо не ми пука дали си дух на Лабиринта или не — възразих му аз. — Все ми е едно.

— Не — намеси се Оберон. — Това е от по-друг порядък.

— И от какъв? — попитах аз.

— По-лесно е да се види, отколкото да се обясни — отговори Оберон.

Люк сви рамене.

— Е, боцни ме по ръката — каза той. — Голяма работа.

— Добре. Нека да видим какво това, дето е по-ясно от обяснението. Измъкнах кинжала от кончова на ботуша си. Люк запретна ръкав и протегна ръка. Боднах лекичко.

Острието прониза ръката му, сякаш беше направена от дим.

— Да му се не види! — възкликна той. — Заразно е!

— Не — откликна Оберон. — Това е нещо много специално.

— Което ще рече? — попита Люк.

— Би ли извадил меча си, моля те?

Люк кимна и измъкна златен меч, който ми изглеждаше познат. Той издаде висок, пронизителен тон, който накара пламъчетата на всички свещи наоколо да затрептят. След това се сетих кой е този меч — беше Уеруиндъл, мечът на брат ми Бранд.

— Отдавна не съм го виждал — казах аз. Звукът не стихваше.

— Люк, би ли пробол Коруин с меча си, моля?

Люк вдигна очи и срещна погледа ми. Кимнах. Той замахна с меча си и одраска ръката ми с острието. Потече кръв.

— Коруин… Би ли…? — обади се Оберон.

Извадих Грейсуондир и тя също запя бойната си песен така, както я бях чувал да пее само във великите битки от миналото. Двата тона се сляха в оглушителен дует.

— Порежи Люк.

Люк кимна и аз порязах китката му с Грейсуондир. Появи се тънък разрез и мигом почервеня. Песента на мечовете ни се издигна и стихна. Прибрах Грейсуондир, за да я накарам да млъкне. Люк направи същото с Уеруиндъл.

— От това трябва да научим нещо — обади се Люк. — Но проклет да съм, ако разбирам какво.

— Тези мечове са брат и сестра, нали разбираш, и ги свързва определена магия. Всъщност, свързва ги мощна тайна — рече Оберон. — Кажи му, Коруин.

— Това е опасна тайна, сър.

— Време е вече да бъде разкрита. Кажи му.

— Добре — съгласях се аз. — Още в самото начало на Сътворението боговете имали няколко пръстена, които техните най-добри рицари използвали за стабилизиране на Сенките.

— Знам за тях — каза Люк. — Мерлин носи корда на китката си.

— Да, наистина — кимнах. — Всеки от тях притежава способността да извлича силата от много източници в много Сенки. Всички те са различни.

— Така каза и Мерлин.

— Нашите са били претопени в мечове и са си останали такива.

— О? — учуди се Люк. — И какво още знаеш?

— Какъв извод си правите от факта, че те могат да ви поразят, когато никое друго оръжие не може?

— По някакъв начин участват в магията — дръзнах да предположа.

— Точно така — потвърди Оберон. — Какъвто и сблъсък да ви предстои, без значение на коя страна сте, ще ви трябва много екзотична защита срещу чудатата сила на някой като Джърт.

— Джърт ли? — политах аз.

— По-късно ще ти обясня — обади се Люк.

Кимнах.

— Но как да използваме тази защита? И как отново да се върнем в състоянието, при което всяко оръжие може да ни прониже? — попитах аз.

— Няма да ви кажа — отговори Оберон, — но някой тук би трябвало да може да ви го обясни. Каквото и да стане оттук-нататък, и двамата имате моята благословия. Макар че едва ли струва много в днешно време.

Поклонихме се и му благодарихме. Когато отново погледнахме нагоре, той беше изчезнал.

— Страхотно — обадих се аз. — Няма и час, откакто съм се върнал, а пак съм забъркан в двусмислиците на Амбър.

Люк кимна.

— Както личи и в Хаос, и в Кашфа е също толкова зле — рече той. — Може би висшата функция на държавата е да бълва неразрешими задачи.

Продължих нататък с усмивка, като се оглеждахме в десетки локви от светлина. Известно време не се случваше нищо, докато в една червена овална рамка отляво изникна познато лице.

— Коруин, колко се радвам! — възкликна тя.

— Дара!

— Като че ли подсъзнателното ми желание е по-силно от това на всички, които ти желаят злото — каза тя. — Така че ще ти съобщя най-хубавата от всички новини.

— Да?

— Виждам един от вас, пронизан от меча на другия. Каква радост!

— Нямам намерение да убивам този момък — казах аз.

— И обратното важи — обади се Люк.

— Ах, тъкмо в това е смъртоносната му красота! — изчурулика тя. — Един от вас трябва да прониже другия, за да може оцелелият отново да се сдобие с изгубеното си качество — уязвимостта!

— Благодаря, но ще намеря друг начин — обади се Люк. — Майка ми, Джасра, беше доста добра магьосница.

Смехът й прозвуча така, сякаш някое от огледалата се беше пръснало.

— Джасра! Та тя беше една от прислужниците ми! Каквото знае за Изкуството, го е подслушала, докато аз работех. Не е лишена от талант, но й липсва пълното образование.

— Баща ми довърши обучението й — отвърна Люк.

Докато се взираше в спътника ми, веселието изчезна от лицето й.

— Добре — каза най-сетне тя. — Заставам на твоя страна, сине на Бранд. Не виждам друг начин да се разреши ситуацията — освен онзи, който ви посочих. Тъй като нямам нищо против тебе, надявам се да те видя победител.

— Благодаря — отговори той, — обаче нямам никакво намерение да се бия с чичо си. Все някой трябва да е способен да вдигне това заклинание.

— Самите мечове ви въвлякоха в това — каза тя. — Те ще ви принудят да влезете в двубой. По-силни са от магията на смъртните.

— Благодаря за съветите — отвърна Люк. — Някои от тях могат и да свършат работа — и той й намигна. Тя се изчерви — не очаквах да реагира точно така — и изчезна.

— Не ми харесва как се развиват нещата — обадих се аз.

— Нито пък на мен. Не можем ли просто да се обърнем и да излезем?

— Коридорът те всмуква — обясних му. — Просто измъкни каквото можеш от него — това е най-добрият съвет, който съм получавал в тази насока.

Изминахме около три метра покрай някои наистина прекрасни образци на огледалния занаят, както и покрай няколко стари стъкла, очукани и мътни.

Едно огледало от страната на Люк, покрито с жълт лак, изписано с китайски йероглифи и нащърбено тук-там, ни накара да замръзнем на място. Прокънтя тътнещият глас на покойния ми брат Ерик.

— Виждам каква съдба ви чака! — отекна гръмовният му смях. — И виждам мястото, където е отредено да ви сполети! Интересен двубой ще е, братко. Ако чуеш някой да се смее, докато лежиш и умираш, да знаеш, че съм аз.

— Ти вечно се майтапиш — отговорих му аз. — Между другото, почивай в мир. Така де, нали си герой.

Ерик се взря в лицето ми.

— Лудият ми брат! — рече той, извърна глава и изчезна.

— Това беше Ерик, който е царувал тук за кратко, нали? — попита Люк.

Кимнах.

— Лудият ми брат — казах и аз.

Продължихме напред. От огледало в стоманена рамка, украсена с рози от ръжда, се показа изящна ръка.

Спрях и бързо се извърнах — усетих кого ще видя още преди да съм я зърнал.

— Дирдри…

— Коруин — меко отвърна тя.

— Знаеш ли какво се случи, докато вървяхме?

Тя кимна.

— Доколко е вярно и доколко ни баламосват? — попитах.

— Не зная, но според мене и никой от останалите не знае със сигурност.

— Благодаря ти. Приемам всякакви успокоения. И сега какво?

— Ако всеки се вкопчи в ръката на другия, преходът ще е по-лесен.

— Какъв преход?

— Не можете да напуснете този коридор по своя воля. Ще бъдете отведени право на арената за двубоя.

— От теб ли, любов моя?

— Нямам никакъв избор…

Кимнах. Вкопчих се в ръката на Люк.

— Какво ще кажеш? — попитах го аз.

— Според мене трябва да отидем, без да се съпротивляваме — отговори той. — И щом открием кой стои зад всичко това — да го разкъсаме с нажежени щипци.

— Харесва ми начинът ти на мислене — казах му. — Дирдри, води ни.

— Имам лошо предчувствие, Коруин.

— Щом, както каза, нямаш никакъв избор, то има ли значение? Води ни, сестричке. Води ни.

Тя ме хвана за ръката. Светът около нас се завъртя.

Някой ми дължеше едно пиле и бутилка вино. Смятах да си прибера дълга.

Събудих се на място, което приличаше на полянка под лунно небе. Задържах очите си полуотворени и продължих да лежа, без да помръдвам. Нямаше смисъл да издавам, че съм буден.

Много, много бавно извърнах очи. Дирдри не се виждаше никъде. Периферното зрение ми съобщи, че надясно гори огън и около него са насядали някакви хора.

Извърнах очи наляво и мярнах Люк. Май наблизо нямаше други хора.

— Буден ли си? — прошепнах му.

— Аха.

— Наблизо няма никой — осведомих го аз и се надигнах. — Освен неколцината, насядали около огъня отдясно. Може и да намерим път, който извежда оттук, да го хванем с картите или през Сенките и така да осуетим ритуала. Иначе ще попаднем в капана.

Люк облиза пръста си и го вдигна във въздуха, сякаш проверяваше откъде духа вятърът.

— Мисля, че сме навлезли в последователност от събития, която ни е необходима — рече той.

— И ще ни доведе до смърт?

— Не зная. Но според мене не можем да избягаме. Той се изправи на крака.

— Не е заради двубоя, а заради познанството — казах аз. — Никак не ми се иска да се бия точно с тебе.

— И на мене. Искаш ли да хвърлим ези-тура? — предложи спътникът ми.

— Ези — махаме се. Тура — отиваме там да проверим за какво става въпрос.

— Съгласен съм — и той бръкна в джоба си и извади петаче.

— Предоставям ти честта — казах.

Люк подхвърли монетата. И двамата се отпуснахме на колене.

— Тура — обади се той. — Два от три пъти?

— Не — поклатих глава. — Да вървим.

Рижият прибра петачето в джоба си, заобиколихме и се приближихме до огъня.

— Само към дузина са. Можем да се справим с тях — прошепна ми той.

— Не ми изглеждат особено враждебно настроени.

— Прав си.

Щом се приближихме, кимнах и им заговорих на шари.

— Здравейте — поздравих. — Аз съм Коруин от Амбър, а това е Риналдо I, крал на Кашфа, известен също и като Люк. Случайно да ни очакват тук?

Един по-възрастен мъж, който седеше до огъня и го ръчкаше с пръчка, се изправи и се поклони.

— Името ми е Райс — представи се той. — Ние сме свидетелите.

— За кого свидетелствате? — попита Люк.

— Не знаем имената им. Бяха двама, с качулки. Според мене единият беше жена… Бихме ви предложили да хапнете и да пийнете, преди да се започне…

— Да — отговорих аз. — Не успях да обядвам заради всичко това. Дайте ми да хапна.

— И аз бих похапнал — добави Люк.

Мъжът и двама от придружителите му донесоха месо, ябълки, сирене, хляб и паници с червено вино. Докато се хранехме, попитах Райс:

— Можеш ли да ми кажеш какво ще става по-нататък?

— Разбира се — отговори той. — Казаха ми. Ако, щом свършите с яденето, двамата заобиколите от другата страна на огъня, ще ви се подскаже какво трябва да направите.

Засмях се, после свих рамене.

— Добре — съгласих се аз.

Щом приключих с яденето, погледнах Люк. Той се усмихна.

— Ако трябва да им изпеем нещо, за да им се отблагодарим за вечерята — каза той, — по-добре им разиграем десетминутно представление и да приключваме.

Кимнах.

— Звучи ми добре.

Дръпнахме чиниите си встрани, станахме, приближихме се до огъня и го заобиколихме…

— Готов ли си? — попитах аз.

— Готов съм, защо да не съм?

Извадихме мечовете си, отстъпихме. Крачка назад, поздрав. Когато музиката засвири, и двамата се разсмяхме. Изведнъж усетих, че нападам, въпреки че бях решил да изчакам атаката и да впрегна цялата си енергия в нейното отбиване. Движението ми беше необмислено, но адски бързо и сръчно.

— Люк — обадих се аз, когато той отби. — Мечът ми се изплъзва от контрол. Внимавай. Става нещо странно.

— Знам — отговори той и нанесе забележителен удар. — И аз нямах точно такова намерение.

Отбих и замахнах дори още по-бързо. Той отстъпи назад.

— Не е зле — каза ми и аз усетих, че нещо в ръката ми се отпуска. Отново бях започнал да се бия сам, по своя воля, без външен контрол. Оставаше заплахата, че всеки миг може да бъде възстановен.

Внезапно разбрах, че вече действаме доста свободно. Хвана ме страх — ако не се биех с достатъчно злоба, можеше пак да поемат контрола над действията ми. Ако пък се биех, имаше опасност да се увлека и да нанеса спонтанен удар в неподходящия момент. Доста се изплаших.

— Люк, ако и с тебе става горе-долу същото, което и с мене, това никак, ама никак не ми харесва! — казах.

— Нито пък на мен! — процеди той.

Погледнах отново отвъд огъня. Двама души с качулки бяха застанали сред другите. Не бяха кой знае колко едри, а под качулката на единия се виждаше нещо бяло.

— Публиката се е увеличила — обадих се аз.

Люк хвърли поглед нататък. Успях да задържа подлия си удар с доста големи усилия. Отново се вкопчихме в здрава схватка и той поклати глава.

— Не можах да ги позная — нито единия, нито другия — сподели той.

— Цялата работа се очертава малко по-сериозна, отколкото си мислех.

— Аха.

— И двамата можем да понесем доста удари и после да се съвземем.

— Прав си.

Мечовете ни продължават да пеят. От време на време някой от нас получаваше одобрителни възгласи.

— Какво ще кажеш да се раним един друг, а после да се проснем на земята и да изчакаме какво ще отсъдят? — попита Люк. — И ако някой от тях се приближи достатъчно, му се нахвърлим — ей така, за майтап.

— Става — съгласих се аз. — Ако си пооткриеш малко лявото рамо, ще мога да го целна точно по средата. Обаче преди да се тръшнем, нека им разиграем едно свирепо мушкане с мечове. С удари по главите и ръцете. От лесничките.

— Дадено. И колкото се може по-едновременно.

И така, продължихме да се бием. Малко се поувлякох, замахвах все по-бързо и по-бързо. И защо не? Това си беше игра.

Изведнъж тялото ми извърши движение, което не бях му заповядал да прави. Очите на Люк се разшириха, щом кръвта шурна и Грейсуондир премина през цялото му рамо. Миг по-късно Уеруиндъл прониза гърдите ми.

— Извинявай — каза ми Люк. — Чуй ме, Коруин. Ако ти оживееш, а аз мра, по-добре е да знаеш, че в този замък стават разни откачени неща, в които участват и огледала. Вечерта преди да се върнеш Флора и аз се борихме с невиждано същество, което изскочи от едно огледало. Забъркан е и някакъв откачен магьосник — пада си по Флора. Никой не знае името му. Обаче имам чувството, че е свързан с Хаос. Не би ли могло това да е причината за ставащото, а не обратното?

— Здравейте — обади се познат глас. — Всичко свърши.

— Точно така — намеси се и друг.

Говореха двете фигури с качулките. Едната беше Файона, другият — Мандор.

— Каквато и да е причината — лека нощ, сладки ми принце — каза Файона.

Опитах се да се изправя. Люк — също. Пробвах да вдигна и меча си. Не можех. Светът отново избледня, а този път ми липсваха и безценни жизнени течности.

— Ще оживея… и ще видите тогава — промълвих аз.

— Коруин — чух далечния й глас. — Не сме толкова виновни, колкото си мислиш. Това беше…

— …за мое собствено добро, бас държа — успях да измънкам, преди мракът да погълне света. Идеше ми да завия, щом осъзнах, че не съм успял да използвам смъртоносното си проклятие.

Събудих се в болничната стая в Амбър. На съседното легло лежеше Люк. И двамата бяхме на системи.

— Ще живееш — каза Флора и пусна китката ми. Беше ми премерила пулса. — Искаш ли сега да ми разкажеш?

— Намерили са ни във фоайето, нали? — попита Люк. — А от Коридора на Огледалата не е имало дори следа?

— Точно така, но все още не искам да споменавам имена — казах аз.

— Коруин — обади се Люк, — когато беше малък, Коридорът на Огледалата често ли се появяваше?

— Не — отговорих.

— Дори и аз като бях малка, почти не се появяваше — добави Флора. — Едва през последните години се активизира. Все едно, че мястото се се пробужда.

— Мястото ли? — попита Люк.

— Явно в играта е влязъл нов играч…

— Кой? — настоях да науча аз. Преряза ме болка.

— Самият Замък, разбира се — отговори ми тя. — Кой друг?

Край
Читателите на „Коридорът на огледалата“ са прочели и: