Жул Верн
Робюр Покорителя (2)

Втора глава
в която членовете на института „Уелдън“ спорят, но не идват до никакво споразумение

— И първият, който твърди обратното…

— Виж ти! Ще твърди, разбира се, ако има защо!

— И то без да го е грижа за вашите заплахи!…

— Подбирайте думите си, Бет Фин!

— И вие вашите, Чичо Прюдънт!

— Поддържам, че витлото не бива да бъде на кърмата!

— Ние също!… Ние също!… — подхванаха като един петдесет гласа.

— Не!… Непременно трябва да бъде на носа! — извика Фил Евънс.

— На носа! — отзоваха се с не по-малка сила други петдесет гласа.

— Никога няма да бъдем на това мнение!

— Никога!… Никога!… — Тогава за какво да спорим?

— Това не е спор!… Това е дискусия!

Човек да не повярва, че чува всичките тези възражения, укори, гневни крясъци, които от четвърт час изпълваха заседателната зала.

Наистина това беше най-голямата зала в института „Уелдън“, най-известен от всички клубове на Уолтън стрийт във Филаделфия, щата Пенсилвания, Съединени американски щати.

И така, предната вечер в града във връзка с избора на градски фенерджия се бяха състояли публични манифестации, шумни митинги, които не се разминаха без удари от едната и другата страна. Може би от този още неуталожен кипеж произлизаше това свръхнапрежение, което бяха проявили членовете на института „Уелдън“.

А всъщност това беше най-обикновено събрание на „балонисти“, спорещи все още по вълнуващия въпрос — дори в тази епоха — за управляването на балоните.

Това ставаше в един град на Съединените щати, който с бързото си развитие надмина дори развитието на Ню Йорк, Чикаго, Синсинати, Сан Франциско, град, който при това не беше нито пристанище, нито каменовъглен и петролен басейн, нито манифактурен център, нито последната гара на железопътна мрежа, град, по-голям от Берлин, Манчестър, Единбург, Ливърпул, Виена, Петерсбург, Дъблин, град, притежаващ парк, в който биха могли да се поместят заедно седемте парка на английската столица, град най-сетне, който наброява понастоящем близо милион и двеста хиляди жители и минава за четвърти по големина в света след Лондон, Париж и Ню Йорк.

Филаделфия може да бъде назована мраморен град с величествените си къщи и обществени сгради, които нямат равни на себе си. Най-известният от всички колежи в Новия свят е колежът „Джирърд“ и той е във Филаделфия. Най-широкият железопътен мост на земното кълбо е мостът над реката Скуайлкил и той също е във Филаделфия. Най-хубавият франкмасонски храм е Масонският храм и той е във Филаделфия. Най-сетне най-големият клуб на привържениците на въздухоплаването е във Филаделфия. И ако читателят би желал да го посети тази вечер на 12 юни, може би това ще представлява за него известен интерес.

В тази голяма зала се вълнуваха, беснееха, жестикулираха, разправяха се, спореха, препираха се — всички, без дори да свалят шапките си — сто балонисти под височайшето ръководство на един председател, подпомаган от секретар и ковчежник. При все това те не бяха инженери специалисти. Не, просто обикновени любители на всичко, отнасящо се до аеростатиката, но любители страстни и изключително враждебно настроени към всички, които искаха да противопоставят на аеростатите апарати, „по-тежки от въздуха“, летателни машини, въздушни или други кораби. Възможно е тези славни хора да открият някой ден начин за управление на балони. Засега обаче техният председател донякъде мъчно управляваше самите тях.

Този председател, много известен във Филаделфия, беше прословутият Чичо Прюдънт — Прюдънт по фамилия. Колкото до прякора „Чичо“, той не би изненадал никого в Америка, където човек може да бъде чичо, без да има племенник, нито племенница. Там казват чичо, както другаде казват „татко“ на хора, които никога не са били бащи.

Чичо Прюдънт беше видна личност и въпреки името му^[1] го сочеха като образец на смелост. При това беше много богат, което не е за пренебрегване дори в Съединените щати. А и как да не е богат, след като притежаваше голяма част от акциите на Ниагарския водопад. По това време група инженери основаха в Бъфалоу дружество за експлоатация на водопада. Чудесна сделка! Седемте хиляди и петстотин кубически метра вода, които изтласква за секунда Ниагара, произвеждат седем милиона конски сили. Тази огромна сила, разпределена между всичките заводи, построени в един район от петстотин километра, даваше годишно икономия от един милиард и половина франка, част от които влизаше в касите на дружеството, а не малко и в джобовете на Чичо Прюдънт. Впрочем той беше ерген и живееше скромно с единствения си прислужник Фрайколин, който никак не заслужаваше такъв смел господар. Случват се такива аномалии.

От само себе си се разбира, че както беше богат, на Чичо Прюдънт не му липсваха приятели. Но като председател на клуба, той също така имаше и врагове — сред другите и всички, които му завиждаха и биха желали да бъдат на негово място. Между най-разпалените трябва да споменем секретаря на института „Уелдън“.

Той се казваше Фил Евънс, беше също много богат, директор на Уолтън Уотч Къмпани, огромен завод за часовници, който произвеждаше по петстотин механизма на ден и даваше производство, неотстъпващо по количество на най-хубавите швейцарски часовници.

Така че Фил Евънс би могъл да мине за един от най-щастливите хора на света и дори на Съединените щати, ако Чичо Прюдънт не беше председател. Той също като него беше четиридесет и пет годишен, като него притежаваше желязно здраве и неоспорима смелост, също като него беше твърде малко склонен да замени сигурните изгоди на ергенството със съмнителните изгоди на брака. Това бяха двама души, създадени да се разбират, обаче те не се разбираха; и двамата, трябва да го признаем, се отличаваха с необикновено силни характери — Чичо Прюдънт беше избухлив, Фил Евънс — хладнокръвен.

Какво тогава попречи на Фил Евънс да стане председател на клуба? Чичо Прюдънт и той получиха равни гласове. Двадесет пъти провеждаха избори и двадесет пъти нито единият, нито другият успя да получи мнозинство. Затруднително положение, което би могло да продължи повече от живота на двамата кандидати.

Тогава един от членовете на клуба предложи начин да се разделят гласовете. Това беше Джем Сип, ковчежникът на института „Уелдън“. Джем Сип беше заклет вегетарианец или иначе казано, един от тези привърженици на зеленчуците, врагове на всяка животинска храна, на всякакви спиртни напитки, наполовина брамини, наполовина мюсюлмани, съперник на нюмановци, питмановци, уърдановци, дейвидовци, които прославиха сдружението на тези безобидни смахнати.

Поради това обстоятелство Джем Сип беше поддържан от друг член на клуба Уилям Т. Форбс, директор на голям завод, който произвеждаше гликоза чрез преработка на парцали със сярна киселина, което ще рече, че получаваше захар от вехто бельо. Уилям Т. Форбс беше добре поставен в обществото, баща на две очарователни попрезрели моми: мис Дороти, наричана Дол, и мис Марта, наричана Мат, които даваха тон на висшето общество във Филаделфия.

В резултат на предложението на Джем Сип, подкрепено от Уилям Т. Форбс и неколцина други, решиха да изберат председател на клуба по способа „средна точка“.

Откровено казано, този начин на избори би трябвало да се прилага във всички случаи, когато става дума за избор на най-достойния, и мнозина разсъдливи американци отдавна са се замислили дали да не го приложат при избора на президент на Щатите.

Върху две чисти бели дъски бяха прекарани две черни линии със съвсем еднаква дължина, математически изчислена с такава точност, сякаш се отнасяше до основата на първия триъгълник в триангулацията. След това двете дъски бяха поставени в един и същи ден по средата на заседателната зала и двамата претенденти, въоръжени всеки с тънка игла, се отправиха едновременно всеки към определената му дъска. Този от двамата съперници, който забиеше иглата колкото може по-близо до средата на линията, щеше да бъде провъзгласен за председател на института „Уелдън“.

От само себе си се разбира, че забиването трябваше да стане с един удар, без ориентири, без налучкване, единствено с точно око. Както се казва, трябва да имаш компас в окото.

Чичо Прюдънт заби иглата си в същия миг, в който и Фил Евънс заби своята игла. После измериха, за да решат кой от двамата претенденти е по-близко до средата на линията.

О, чудо! Двамата съперници бяха действували с такава точност, че измерването не даде забележима разлика. Дори да не беше математически точна средата на линията, отклонението на двете игли беше съвсем незначително и като че ли еднакво и за двете.

Така събранието пак беше затруднено.

За щастие един от членовете на клуба, Трък Милнър, настоя да измерят още веднъж с градуирана линийка по метода на микрометричния уред на господин Перо, който дава възможност милиметърът да бъде разделен на хиляда и петстотин части. Тази линийка, на която с диамантена люспа милиметърът е разделен на хиляда и петстотин части, послужи за повторното измерване и след като провериха под микроскоп деленията, получиха следните резултати:

Чичо Прюдънт се беше доближил до средата на дъската с шест хиляда и пет стотни от милиметъра, а Фил Евънс с девет хиляда и пет стотни.

Ето как Фил Евънс стана секретар на института „Уелдън“, а Чичо Прюдънт беше обявен за председател на клуба.

Така едно отклонение от три хиляда и петстотин от милиметъра беше достатъчно Фил Евънс да възненавиди Чичо Прюдънт с прикрита, но затова пък още по-яростна омраза.

По това време след опитите, предприети в последната четвъртина на XIX век, по въпроса за управлението на балоните, бяха постигнати известни успехи. Кошовете, снабдени с придвижващи напред витла, прикрепени през 1852 година към аеростатите с продълговата форма на Анри Жифар, през 1872 година към аеростатите на Дюпюи дьо Лом, през 1883 година на братя Тисандие, през 1884 година — на капитаните Кребс и Рьонар, бяха дали някои резултати, с които не можеше да не се съобразяват. Но дори тези апарати, пуснати в по-тежка от тях среда, движейки се с помощта на витло, избягвайки вятъра, преодолявайки дори насрещен бриз, за да се върнат до изходната си точка, да бяха по този начин действително „направлявани“, всичко това ставаше благодарение на изключително благоприятните условия! В обширни покрити и затворени хангари, чудесно! В спокойна атмосфера, отлично! С лек вятър от пет до шест метра в секунда, как да е! Но всъщност нищо не бе постигнато на практика. Срещу вятър, който би могъл да движи крилата на вятърна мелница — осем метра в секунда, — тези апарати биха останали горе-долу неподвижни. Срещу малко по-силен бриз — десет метра в секунда — биха полетели назад; срещу буря — двадесет и пет, тридесет метра в секунда — щяха да бъдат отнесени като перца; срещу ураган — четиридесет и пет метра в секунда — сигурно биха се разпаднали на части; и най-сетне при циклони, чиято скорост надминава сто метра в секунда, от тях не би останало нищо.

И тъй, съвсем ясно беше, че дори след нашумелите опити на капитаните Кребс и Рьонар, макар направляваните аеростати да бяха постигнали известна скорост, тя им даваше възможност да се движат само срещу обикновен бриз. Ето защо беше невъзможно да се използува на практика този начин на въздухоплаване.

Както и да е, наред с проблема за управление на аеростатите, тоест с намирането на начини да им се придаде тяхна, независеща от нищо скорост, въпросът за моторите беше направил несравнимо по-бърз напредък. След парните двигатели на Анри Жифар и след опитите за използуване на мускулната сила на екипажа на Дюпюи дьо Лом, малко по малко дойде ред на електромоторите. Акумулаторните батерии на братя Тисандие с елементи, заредени с калиев бихромат, осигуряваха скорост четири метра в секунда. Електрическите двигатели на капитаните Кребс и Рьонар развиваха дванадесет конски сили и даваха средна скорост шест и половина метра в секунда.

Тогава, усъвършенствувайки това изобретение, мнозина инженери и електротехници се помъчиха да се доближат колкото може повече до този идеал, получил името „една конска сила в часовникова кутия“. Така полека-лека мощността на батериите, чиято тайна капитаните Кребс и Рьонар бяха запазили, бе надмината и след тях аеронавтите започнаха да използуват мотори, чиято лекота се увеличава едновременно със силата.

Имаше наистина от какво да се окуражат привържениците на направляваните балони. И все пак колко много здравомислещи се отказваха да приемат тази възможност! Действително, ако аеростатът намери опорна точка във въздуха, той се наглася към средата, в която изцяло се потапя. При такива условия как неговата маса, която е играчка на атмосферните течения, би могла да се съпротивява срещу средно силни ветрове, колкото и мощен да е нейният двигател?

Все още в това се състоеше въпросът. Но се надяваха да го разрешат, като използуват апарати с големи размери.

Случи се така, че по време на тази борба между изобретателите за откриване на мощен и лек апарат американците най-много от всички се бяха доближили до този прословут идеал. Електродвигател, захранван с нови елементи, чийто състав се пазеше в тайна, беше откупен от изобретателя, някакъв неизвестен дотогава бостънски химик. Изчисления, направени най-грижливо, диаграми, изработени с най-голяма точност, показваха, че с този апарат, снабден с витло с подходящ размер, би могло да се лети със скорост от осемнадесет до двадесет метра в секунда.

Действително това би било прекрасно!

„И евтино?“ — беше прибавил Чичо Прюдънт, давайки на изобретателя срещу разписка, съставена и подписана по всички правила, последната пачка от сто хиляди долара, с които му заплащаше изобретението.

Институтът „Уелдън“ незабавно се зае с изпълнението. Щом става дума за опит, от който може да се добие практическа полза, парите доброволно излизат от джобовете на американците. Постъпленията потекоха така бързо, че дори не се наложи да основават акционерно дружество. Триста хиляди долара — тоест милион и половина франка, напълниха още при първата покана касите на клуба. Работите започнаха под ръководството на най-известния аеронавт в Съединените щати Хари У. Тиндър, който се беше обезсмъртил с три от своите хиляда полета: в първия се издигна дванадесет хиляди метра по-високо от Гей-Люсак, Коксуел, Сайвъл, Кроче-Спинели, Тисандие, Глешър; втория, по време на който прекоси цяла Америка от Ню Йорк до Сан Франциско, надминавайки с няколкостотин мили маршрутите на надеровци, годаровци и мнозина други, без да се смята Джон Уайз, който беше прелетял хиляда сто и петдесет мили от Сейнт Луис до графството Джеферсън; и най-сетне третия, който завърши с ужасно падане от височина хиляда и петстотин фута, като се отърва само с леко навяхване на дясната китка, докато на Пилатр дьо Розие не му беше провървяло и макар че беше паднал от седемстотин фута височина, се беше убил на място.

По времето, когато започва тази история, можеше вече да се смята, че институтът „Уелдън“ се е заел здраво с работата. В работилниците на Търнър във Филаделфия беше проснат огромен аеростат, чиято здравина трябваше да бъде проверена чрез сгъстен въздух под силно налягане. Този аеростат повече от всички други заслужаваше името балон чудовище.

Всъщност какъв беше обемът на „Гигантът“ на Надар? Шест хиляди кубически метра. А обемът на балона на Джон Уайз? Двадесет хиляди кубически метра. Какъв беше обемът на балона на Жифар на Световното изложение в Париж през 1878 година? Двадесет и пет хиляди кубически метра при радиус осемнадесет метра. Сравнете тези три аеростата с въздушната машина на института „Уелдън“, чийто обем се равняваше на четиридесет хиляди кубически метра, и ще разберете, че Чичо Прюдънт и колегите му наистина имаха известно право да се пръскат от гордост.

Този балон не беше предназначен за изследване на най-горните атмосферни пластове, затова не се наричаше „Екселсиор“, име, с което донякъде американските граждани злоупотребяват. Не. Той чисто и просто се наричаше „Go a head“, което ще рече „Напред“, и му оставаше само да оправдае името си, като се подчини на всички маневри на своя капитан.

По това време динамоелектрическата машина беше почти изцяло завършена по патента, придобит от института „Уелдън“. Можеше да се предполага, че още преди да минат шест седмици, „Go a head“ ще полети в простора.

И все пак ясно беше, че не всички технически трудности са преодолени. Много заседания бяха посветени на спорове не за формата и размерите на витлото, а за това, къде да бъде: дали на кърмата, както бяха направили братята Тисандие, или на носа, както бяха направили капитаните Кребс и Рьонар. Излишно е да прибавяме, че в този спор привържениците на двете системи стигнаха до саморазправа. Групата на „носовистите“ беше по брой напълно равна на групата на „кърмовистите“. Чичо Прюдънт, чийто глас би трябвало да има решаващо значение в случай на равни гласове, Чичо Прюдънт, възпитан несъмнено в училището на професор Бъридан, не успя да каже мнението си.

Така че невъзможно беше да се разберат, невъзможно беше да решат къде да сложат витлото. Без намесата на правителството тази история можеше да се проточи дълго. Но в Съединените щати, както е известно, правителството не обича да се меси в частни работи, нито да се бърка в това, което не го засяга, и има право.

В това положение се намираха нещата и заседанието на 13 юни заплашваше да не завърши никога или по-скоро да се превърне в страшна бъркотия — с размяна на ругатни, след ругатните — юмруци, след юмруците — бастуни и след бастуните — револверни изстрели, когато изведнъж в осем часа и тридесет и седем минути настъпи внезапен обрат.

Вратарят на института „Уелдън“, студено и спокойно, като полицай при бурен митинг, се приближи до масата на председателя. Той му подаде визитна картичка. И зачака да получи нарежданията, които сметне за нужно да му даде Чичо Прюдънт.

Чичо Прюдънт даде сигнал с парната свирка, която му служеше за председателско звънче, защото сега дори камбаната на Кремъл нямаше да му бъде достатъчна!… Но от това бурята само се усили. Тогава председателят си свали шапката и благодарение на тази „крайна“ мярка беше въдворено полузатишие.

— Трябва да ви направя едно съобщение! — каза Чичо Прюдънт, след като смръкна голяма щипка емфие от табакерата си, от която никога не се разделяше.

— Говорете! Говорете! — извикаха деветдесет и девет гласа, случайно единодушни по този въпрос.

— Уважаеми колеги, един чужденец моли да го допуснем в нашата заседателна зала.

— Никога! — възразиха пак едновременно всички.

— Той, изглежда, иска да ни докаже — обясни Чичо Прюдънт, — че да се вярва в направляваните балони, означава да се вярва в най-нелепата от всички утопии.

Сърдит ропот посрещна това изявление.

— Да влезе!… Да влезе!…

— Как се нарича тази странна личност? — запита секретарят Фил Евънс.

— Робюр — отговори Чичо Прюдънт.

— Робюр!… Робюр!… Робюр!… — зарева цялото събрание.

Така бързо постигнаха съгласие при споменаването на това странно име само защото институтът „Уелдън“ се надяваше да излее върху притежателя му излишъка от своето озлобление.

За миг бурята затихна — поне привидно. Пък и как ли би могла да отмине напълно буря при народ, който изпраща към Европа по две-три бури на месец под формата на урагани.